Адаптирана статия от книгата „Нашият външнополитически избор: Преосмисляне на глобалната роля на Америка”, издание на Института „Като”. Статиите от тази книга оспорват съществуващия двупартиен външнополитически консенсус и предлагат различна линия на поведение във външната политика.
Най-големите стратегически предизвикателства за САЩ през следващите години ще бъдат в Азия. Нарастващата военна мощ и дипломатическо влияние на Китай го превръщат в по-самоуверен играч на международната сцена, а честите ракетни изпитания на Северна Корея засилват напрежението на Корейския полуостров. В резултат от тези процеси мрежата от съюзи на Съединените щати и изграденото след Втората световна война американско военно надмощие в региона, среща сериозен отпор.
Администрацията на Обама отговаря на тези предизвикателства със „завой” и възстановяване на стратегическите интереси към Азия. Това е опит за пренасочване на ресурсите на сигурността и дипломацията от ориентираната към Близкия Изток политика към Азия, с цел запазването на традиционното регионално господство на Вашингтон. Разполагането на военни сили и средства в региона и все по-активното участие на американците в различни регионални институции обаче стават причина за затвърждаване на китайските подозрения, че Съединените щати се стремят да овладеят нарастващата мощ на Китай. В отговор на усилията за ограничаване на влиянието му, Пекин реагира с увеличаване на собствената си военна сила, което подтиква Вашингтон на свой ред да демонстрира своята непоколебимост, а това в крайна сметка води до навлизане на напрежението в опасна спирала . Вместо да продължават „завоя” и „ребалансирането” и поддържането на американското превъзходство, лицата, които определят държавната политика на САЩ, би трябвало да се съсредоточат върху възпирането на евентуален въоръжен конфликт с Китай, върху насърчаването на разпределянето на тежестта и на по-голямата инициативност на съюзниците на Съединените щати и върху реформирането на тези съюзи, за да бъдат в крак с променящата се среда за сигурност.
Съществуват редица потенциални огнища на конфликти в западния Тихоокеански регион, които могат да въвлекат Китай и Съединените щати във военен конфликт. Те обхващат Тайван, както и териториалните спорове в Южнокитайско и Източнокитайско море. Китайската армия разполага с все по-модерни оръжейни системи, предназначени да възпрепятстват действията на въоръжените сили на Съединените щати в спорните райони, като поставят под съмнение по този начин доминиращата позиция на американската армия в региона . В същото време китайският подход към тези териториални спорове, особено към групите острови и изкуствените островни образувания в Южнокитайско море, предизвиква враждебното отношение на много азиатски държави, включително и на привидно неутрални държави като Виетнам, както и на Филипините и Япония, които са съюзници на САЩ на базата на сключени договори. Следователно тези спорове имат потенциала да въвлекат САЩ във военен конфликт с един добре въоръжен и високо мотивиран противник. Демонстрациите на американската решителност, като например операциите за защита на свободата на корабоплаването на Военноморските сили на САЩ (FONOPs – Freedom of Navigation Operations) в Южнокитайско море, не заставят Китай да прекрати своите действия на противопоставяне .
Някои държави в региона предприемат едностранни стъпки, за да подобрят позициите си спрямо Китай. Преди месец (през юли 2016 г. – бел. пр.) състав на Постоянния арбитражен съд към ООН се произнася по дело, заведено срещу Китай от Филипините. Решението изцяло е в полза на Филипините. Арбитражният съд обявява претенциите на Китай за суверенни и исторически права в рамките на позорната т.нар. Линия на деветте пунктира (който включва около 85 процента от Южнокитайско море) за незаконни и предупреждава Китай за екологичните вреди, които е причинил на кораловите рифове чрез кампанията си за изграждане на изкуствени острови.
Пекин многократно обявява решението за необосновано и отказва да го признае. Филипинското правителство поканва американските военни кораби да се върнат в някогашната военноморска база на САЩ в залива Субик, а американски военни самолети присъстват на ротационен принцип в някои филипински военновъздушни бази. През 2009 г. Виетнам е купила от Русия шест подводници клас „Кило” и разширява бреговата си охрана с плавателни съдове местно производство. Решението на администрацията на Обама да отмени оръжейното ембарго срещу Виетнам поставя Ханой в позицията да продължи да засилва военните си способности.
И въпреки това съюзниците на Съединените щати не са достатъчно мотивирани да продължат с по-агресивни политически действия, ако Съединените щати не увеличат своите ангажименти към сигурността на региона. Американските длъжностни лица, от които зависи държавната политика, не би трябвало да разширяват военното присъствие на САЩ в Източна Азия. По-скоро те би трябвало да започнат да планират изтеглянето на разположените на предни позиции свои въоръжени сили в дългосрочен план. Това ще предостави на съюзниците необходимото им време да засилят отбраната си, за да обезпечат едно по-трайно възпиране. Това състояние на сдържане ще бъде по-евтино и по-безопасно, отколкото опита да се запази военното надмощие на САЩ в региона за неопределено време .
На опасността от избухване на конфликт с Китай заради териториите в Южнокитайско и Източнокитайско море не трябва да се гледа лекомислено. Нарастващата военна мощ на Китай значително увеличава потенциалните разходи на САЩ за един такъв конфликт . Опасността от конфликт се увеличава от забавянето в развитието на китайската икономика, което може да изкуши Пекин да демонстрира национална сила, за да отвлече вниманието на обществеността от икономическите неволи.
Държавниците на САЩ може да предоставят материална и финансова помощ на държави като Виетнам и Филипините, за да подобрят способностите си за самоотбрана, както и да поощряват засилването на регионалното сътрудничество с държави като Япония и Индия. Освен това Вашингтон би трябвало да направи критична оценка на ефективността на операциите за защита на свободата на корабоплаването ( FONOPs ) на своите военноморски сили, преди да продължи да ги провежда, с оглед на склонността на Китай да използва операциите като основание за увеличаване на своето военно присъствие в Южнокитайско море . Това не означава, че операциите за защита на свободата на корабоплаването ( FONOPs ) трябва да бъдат изцяло прекратени, тъй като те са полезни с това, че демонстрират заинтересоваността на САЩ от спазване върховенството на закона и подчертават присъщото значение на поддържането на морските пътища отворени. Редовното провеждане на тези операции обаче би предизвикало вероятно опасна ескалация на напрежението.
Присъствието на Америка в Източна Азия подтиква техните съюзници да се възползват от Съединените щати, изразходвайки относително малко средства за собствената си отбрана и разчитайки на американската армия да поеме останалите разходи. Япония и Тайван са двата заслужаващи внимание примера за богати държави, които „са яхнали” американските ангажименти в сферата на сигурността . И двете държави харчат много ограничени средства за отбрана на фона на размера на техните икономики. Според данни на Стокхолмския международен институт за изследвания на мира през 2015 г. Япония, която има третата по големина икономика в света, е отделила за отбрана само 1% от своя брутен вътрешен продукт. Данните сочат, че през същата година за Тайван тази стойност респективно е 2 % от брутния вътрешен продукт.
Япония поддържа малко над 52 хиляди военнослужещи, повече от всеки друг съюзник (на САЩ) по света. Освен това САЩ продават на японските Сили за самоотбрана от най-доброто си военно оборудване, като например изтребителите F-35. При все това Япония може да бъде източноазиатската съюзническа държава, която е най-способна да се отбранява сама без помощта на САЩ благодарение на своята голяма икономика и добре развита военна промишленост. Две са основните причини за това, че Япония отделя малко средства за отбраната си: строгите вътрешнодържавни политически и правни ограничения за числеността на японските Сили за самоотбрана и готовността на САЩ да повишават степента на подкрепа, когато около Япония се появяват заплахи .
Последните събития показват, че Токио може да преодолее съпротивата вътре в държавата срещу увеличаването на военните си сили при определени условия. Защитаваните от министър-председателя Шиндзо Абе реформи в областта на отбраната са продиктувани отчасти от опасенията, че САЩ няма да се съгласят да отговорят на агресивното поведение на Китай в Източнокитайско море. В неотдавнашен политически анализ за Института „Като” Дженифър Линд от Дартмутския колеж пише: „Въпреки уверенията, че САЩ ще защитават островите Сенкаку, мнозина в Япония се съмняват дали САЩ ще рискуват една нежелана и потенциално опустошителна война с Китай поради спор, в който САЩ нямат пряк интерес.”
Когато се налага Япония да направи повече за своята собствена защита, тя го прави. Примерите включват приемането на закони, позволяващи на отбранителните сили на Япония да оказват помощ на съюзни държави, които са застрашени от нападение, бавното, но постоянно увеличаване на разходите за отбрана и разширяването на сътрудничеството с други азиатски държави.
Лицата, определящи държавната политика на Съединените щати, би трябвало да поощряват Япония да продължава трансформацията на отбраната си. Най-добрият начин за насърчаването на смислени реформи и на по-голямо споделяне на тежестта е полека-лека да се ограничи военното присъствие на САЩ в Япония, да се постави по-сериозен акцент върху военноморските и военновъздушните сили и да се прехвърли основната отговорност за отбраната на Япония върху нейните собствени въоръжени сили.
Ангажиментът на САЩ да защитава Тайван е постановен в Закона за отношенията с Тайван от 1979 г. Този закон изисква президентът и Конгресът да определят „подходящите действия” в отговор на „каквато и да било заплаха за сигурността или за социалната или икономическата система на народа на Тайван”, като оставя възможност за тълкуване какви да бъдат тези действия. Неопределената формулировка на този текст сдържа враждебността на Китай и възпира тайванските политици в миналото, но нарастващата военна мощ на Китай постепенно намалява доверието в неясния ангажимент на Вашингтон . С течение на времето запазването на доверието, че САЩ ще се притекат на помощ на Тайван ще става дори по-скъпоструващо и трудно.
В този контекст тенденциите в тайванската вътрешна политика са от особено значение. Голямата изборна победа на Демократическата прогресивна партия на президентските и парламентарните избори през 2016 г. се дължи отчасти на недоволството от политиката на сближаване с Китай на администрацията на Ма Индзиу. Усещането на тайванците за своя собствена идентичност също е във възход и все повече хора на острова се възприемат като напълно различни от хората в континентален Китай. Това са опасни тенденции за Пекин, тъй като шансът за мирно обединение става все по-малко вероятен. По тази причина е възможно напрежението в отношенията между Тайван и Китай да нарасне.
Новият президент на Тайван Цай Инг-уен има желание да създаде „разчитащи на себе си национални отбранителни сили”, но икономическият застой ще отнеме много от времето и ресурсите й. Ръководителите на САЩ би трябвало да подтикнат тайванското правителство да реализира тези реформи и да го информират, че с нарастването на военните способности на Китай намалява вероятността за американска военна намеса в полза на Тайван. Съединените щати би следвало да продължат да продават оръжия на Тайван, но те да не бъдат скъпи оръжия, които лесно могат да бъдат парирани от китайската армия, например от военните изтребители. Вместо това, продажбата на оръжия трябва да се концентрира върху асиметричните способности, които могат да лишат Китай от възможността да контролира морското и въздушното пространство около острова. Рано или късно САЩ би трябвало да прекратят всякакъв ангажимент относно използване на военна сила за отбраната в защита на Тайван, но това трябва да се направи внимателно, за да се даде време на Тайван да подготви своите собствени военни сили и средства за възпиране.
САЩ би трябвало да избягват да поемат други нови военни ангажименти в Азиатско-тихоокеанския регион, особено що се отнася до спорни територии, които имат ограничено значение за сигурността на американците . Вашингтон би могъл да подпомага определени държави в подобряването на техните отбранителни способности, но не трябва да позволяват такъв вид обвързване да доведе до нови официални или неофициални гаранции за сигурността на съответните държави.
През следващите години САЩ ще срещат затруднения в своите ангажименти за сигурността на други държави в Азия предвид развиващите се заплахи. В много отношения това ще възпрепятства или забавя способностите на нашите съюзници, тъй като САЩ ще обезпечават предимно собствената си отбрана. Поради тези процеси държавните ръководители на САЩ би следвало да насърчават споделянето на тежестта, като постепенно намаляват високите нива на военна подкрепа за съюзническите държави, като в същото време им съдействат за развиването на техните отбранителни способности. Много вероятно е конкуренцията за власт и влияние между САЩ и Китай да се засили, но ако Америка предприеме една системна политика на ограничаване, ще може ефективно да държи под контрол отношенията с напредващия Китай и да допринесе за мира в региона.
Автори: Тед Галън Карпентър и Ерик Гомес
Превод: Мария Дерменджиева