Внезапният патриотичен изблик е имунозащитна реакция. Ако не осмислим промяната в настроенията, рискува да мутира в автоимунно заболяване, чието име е известно

Да си патриот в демокрация не е подвиг. По света минава за нещо естествено. Човек се вкоренява в езика, привързва се към близките, с врагове и приятели вършее по полята на общата емоционална памет. Дори организмът свиква да възприема местните климат и кухня като част от комфорта си. Да си патриот, казвах, едва ли не се подразбира, ала не и у нас. В османски времена патриотизмът изисква дързост и често приключва в Диарбекир или на бесилката. След Освобождението европеидите подиграват патриотите от Възраждането като потурести ретрогради. В соцгодините да си прекомерен патриот излагаше на упрека, че си не дотам интернационалист. Днес част от самообявилия се елит вярва, че всяка гавра с патриотизма го възнася в космополитна орбита. Че като излееш мускала, той мигом се пълни с лицензиран парфюм. Че минем ли на латиница, простосмъртните българи ставаме висококаратни Bvlgari.

Това манипулативно внушение има свое обяснение. То помага на посредствеността да се обяви за елит по формалния признак на своя разрив с традицията, без да е необходимо да доказва таланта си. Лодката на домораслите космополити е претоварена от сламени люде: ерзац творци, пишман политици, въобщественици и божем интелектуалци. Освен психотерапия за суетни фрустранти ПОКАЗНИЯТ САРКАЗЪМ КЪМ ПАТРИОТИЗМА У НАС МИНАВА ЗА ПЪРВИЧЕН БЕЛЕГ НА ЕВРОПЕИЗЪМ. ЕС поднесе на българския елит сурогатна родина, по-голяма, по-рафинирана, от която да не те е срам като от забрадената ти баба. Оттам и новинарското внушение, че брюкселската благословия опрощава първородния грях да си българин. Презреният ТУК търси спасение ТАМ. Като Станишев.

В медиите разривът между представата за модерност и патриотичната повинност превръща националните празници в досадно упражнение. От опит знам как изглежда универсален сценарий за сутрешен блок на 3 март в централна телевизия. Той включва разговор с националистически попайдъл, по презумпция Божидар Димитров, а в случай че е зает, някой друг професионален патриот. Така хем чуваш нещо традиционно, хем да ти се отще. Историческите факти са харизани на компрометирани говорители. Следва включване от костюмна възстановка с група ентусиасти в опълченски униформи. Докато хората обясняват какво и защо изобразяват, припкавият репортер кима към камерата като психиатър към близки в присъствието на смахнат роднина. Разбирай: не е лошо момче, но сами виждате… Във второто включване от Шипка е добре да се изнамерят бръснати едносрични младежи с татуировки на Левски. После идва ред на „чистата наука”. Десни всичколози отдават дан на „лица и хора”, допринесли за Освобождението. Като железния канцлер Ото фон Бисмарк например, който „тласнал Русия към война с Османската империя”. Без него тя едва ли щеше да се сети. Пътьом се споменава „симпатията на САЩ” към националната ни кауза, застъпничеството на Юго, хилядите финландски, румънски, украински, литовски, латвийски, полски, естонски и прочее воини, воювали за свободата ни. Тази година вестниците се отчетоха и със сензацията, че самураят Ямадзава Каран „размахвал меч край Плевен”. Апогеят в тържествата са речите на официалните лица, които съдържат ритуалното изброяване на хилядите „руси, украинци, финландци, румънци”. Разбира се, сред руснаците има и брюнети, не всички са „руси”, но да отдадеш почит към „руснаци” в политическа реч е харакири, което дори доблестният Ямадзава Каран едва ли би си направил. В резюме цялото политико-медийно усилие на 3 март е подчинено на евроатлантическия императив да се смутолеви капиталният факт, че Руската империя освобождава България от османско робство. Ако въобще е имало такова! Тъй с годините 3 март се превърна в режисирана бутафория, която тъкмо почтителните към историята българи най биха желали да си спестят.

Да скараш патриотите с националния им празник е голям успех на манипулативната стратегия. Впрочем самата дума „патриот” предизвиква у космополитната ни интелигенция логопедичен спазъм, като капка оцет в уста, навикнала на балсамико. Произнасят и пишат „патрЕот”. За капак новите алафранги внушават и своя представа за патриотизма в условия на глобализация. Тя включва да си плащаш данъците, да не хвърляш отпадъци на тротоара, да не паркираш на инвалидно място, да възпитаваш децата си – все неща положителни, срещу които никой не би възразил. Само дето патриотизмът е идентичност, а не сбор от цивилизационни навици. И ако Ботев не е възпитал, нито заченал децата си, то е поради ценностните му приоритети, които не се свеждали до семейството. Което не прави Ботев „патрЕот”.

Тази година ОТРОДИТЕЛНАТА БУТАФОРИЯ ИЗЛЕЗЕ ОТ СЦЕНАРИЯ. Тя бе подгрята от спора „робство или съжителство”. Както винаги, накрая се оказва, че спорът уж бил измислен и без повод, което не пречи всеки път „съжителството” да има своите енергични адвокати. Не щеш ли, това са същите пишман-космополити, които нямат против Вазов да бъде поизчистен от учебниците, защото поколението със смартфоните не разбирало що е „хурка”. Мигар Вазов се свежда до хурката. Новите „космополити” (турям кавички, та да не обиждам понятието) са далеч от почтения д-р Кръстев, който преди век громи Вазов, без да помисли да го зачерква. Да оставим настрана, че Вазов надживя Кръстев, защото той е коренът, а Кръстев – градинарят. И защото самораслякът е по-жизнен от всеки бонсай. Но да не задълбаваме. След сблъсъка „робство или съжителство” в подбалканските градчета наизлязоха недоволни в народни носии, които възроптаха срещу подмяната на понятията и изтърбушването на учебниците. Разбира се, „космополитите” съзряха в тях невежи патрЕоти, които „си искат робството”. Фолклорният им вид ги направи лесно мезе за алафрангите. Но този път градското високомерие рискува да се окаже илюзорна преграда пред надигащата се вълна. Парадоксално, но факт: за начетените „космополити” литературата е нарцистична визитка, ботокс за егото, докато за мнозина недочели, но гневни българи няколкото текста от учебника са съкровен ориентир. И те реагират, когато някой понечи да им го отнеме. В Европа имигрантските диаспори се капсулират в езика и обичаите си, когато се усетят отвергнати от приемното общество. У нас ХИЛЯДИ БЪЛГАРИ, УЖ У ДОМА СИ, СЕ КАПСУЛИРАТ КАТО ИМИГРАНТИ В ИДЕНТИЧНОСТТА СИ, с която „елитът” си прави лекомислени експерименти.

На 3 март новините изненадаха. Полицията едва канализира трафика към Шипка. Властта преброи към 100 000 посетители. Вицепрезидентът Маргарита Попова призова множеството „да даде клетва да не подменя историята си”. В София семейства се редяха на тричасови опашки, за да видят Самарското знаме в Националния военноисторически музей. Разбира се, това вероятно е убягнало на „космополитите”, които ползват дългия уикенд за SPA туризъм, но феноменът е налице. В Стара Загора дроновете на телевизията предаваха внушително шествие с 300-метров трибагреник. На скалите над Бов алпинисти развяха друго гигантско знаме. Далеч съм от всяка еуфория. Напротив: този изблик на патриотизъм не е градивен, а само имунозащитен. ИМА ЗНАМЕ, НО НЯМА ПРОЕКТ. От елита зависи да го сдобие с цивилизована перспектива. Уви, засега той осребрява конформисткото си поведение и ехидничи по адрес на множеството. Отродителният процес спрямо българите с нищо не е по-красив от „възродителния” процес спрямо българските турци, за който късно се каем и дълго ще плащаме. И ако не осмислим промяната в настроенията, скоро имунозащитният патриотичен изблик рискува да мутира в автоимунно заболяване. А името му е национализъм.