Русия е страна, заблудила се във времето между миналото, което не я пуска, и бъдещето, което тя не може да реши да приеме.
Отиващата си 2014 година премина под мотото „Коленичилата Русия се изправя на крака”. Един от важните моменти през този период беше подписването на Договора за Евразийския икономически съюз между Русия, Казахстан и Белорусия. Само няколко месеца след това към съглашението се присъединиха Армения и Киргизия. Едновременно с ориентацията към Китай и влошаване на отношенията със Запада това трябваше да символизира именно тази „евразийност” на Русия, за която политическият елит ни напомня почти всеки ден. „Евразийността” е философско понятие и по тази причина е доста мъгляво. Лично аз не разбирам напълно защо отечествените патриоти като С. Кургинян или А. Дугин, чиито възгледи можем да определим като откровено националистически, толкова настоятелно търсят идентичността на Русия в монголските юрти и степите на Средна Азия. Непонятно ми е също така какъв може да бъде приносът на която и да било хипотеза за древния ни произход относно бъдещето на нашето развитие. Живеем в епоха, когато другите страни за две десетилетия се избавиха от изостаналостта си и вече догонват индустриалния свят. И ако се стремим към успех, не си струва да се опираме на представи, имащи стогодишна давност. С какво всъщност се отличава съвременният свят от света в средата на XIX век? На пръв поглед веднага се открояват две обстоятелства. От една страна, системата, в която европейските страни управляваха глобалната периферия, се разпадна. Експанзията към „световния Юг” се оказа безперспективна. Първо, защото съпротивата на местните народи водеше до неприемливи за съвременното общество загуби. Второ, ценността на колониалните стоки се оказа значително по-ниска от направените разходи за контрол върху колониалните територии. Затова Европа и САЩ изградиха система, чрез която могат без проблем да купуват богатствата от страните на Юга, като не се налага да правят усилия да ги приобщават към своята цивилизация. От друга страна, силно се измени пространствената конфигурация на световната икономика. В края на XIX век главните стопански центрове на света бяха Рур и Ломбардия, Урал и регионът на Великите езера. Но днес това са Калифорния и Шънчжън, Япония и Атлантическото крайбрежие на Бразилия, Сингапур и териториите около Персийския залив. Само за половин век глобалният свят на континенталната икономика се превърна в океански, а достъпът до морските пътища се оказа къде-къде по-важен, отколкото разполагането на столиците и промишлените центрове във вътрешността на собствената територия.
Тези два фактора определят облика и тенденциите на съвременния свят. Но руските власти демонстративно пренебрегват именно тях.
ИМПЕРСКОТО БЕЗУМИЕ НА РУСИЯ
Мирогледът на президента Владимир Путин се базира на два прости тезиса. Той е уверен, че Съветският съюз всъщност това е „същата Русия, която е и сега, само че преди тя е имала друго име”. И освен това той споделя схващането, че разпадът на СССР е довел до „най-крупната геополитическа катастрофа на века”. Взети заедно, тези два тезиса създават илюзорната представа за разпад на Русия в края на миналия век. Това обаче е погрешна представа. Тя е също толкова съмнителна, колкото и ако направим извода за „разпад на Англия” във връзка с провъзгласяване на независимостта на Индия или за „крах на Франция” след оттеглянето й от Западна Африка. Напускането на колониите от европейските държави беше естествен исторически етап. Да, на мнозина им се струваше болезнен и несправедлив (достатъчно е да си спомним войната на същата тази Франция с Алжир и последвалото репатриране на почти осемстотин хиляди французи, които при провъзгласяване на независимостта на Алжир съставляваха 7,5% от населението на тази колониална провинция), но друг вариант нямаше. Логиката на историческото развитие се състои в това, че европейският модел се възпроизвежда само там, където европейското население има доминиращо присъствие. Именно в тези Western offshoots (западни доминиони), където за десетилетия се заселват милиони емигранти. Там, където слоят от европейски емигранти е тънък, западният модел не вирее. Съветският съюз никога не е бил идентичен с историческата Русия. Той се е формирал от три различни части: Московска, традиционен център на държавата, оформил се в продължение на седем-осем столетия; Сибир, който в действителност е бил и си остава за Москва територия за заселване; и периферните територии, присъединени или завоювани и управлявани предимно по същия шаблон, какъвто бе например Британска Индия. Тектоничните размествания в световната икономика обаче започнаха да оказват натиск върху съветското ръководство още през седемдесетте години по същия начин, както притискаха британските или френските власти в края на петдесетте години. Москва обаче нямаше изход, защото „деколонизацията” би означавала разпад на страната. Затова СССР беше обречен за разлика от „историческите” Британия или Франция. След разпада на Съветският съюз Русия се озова в съвършено необичайна ситуация. Първо, тя се възприе като страна, неуспяла да се освободи от ненужните чужди територии, а същевременно загубила част от своите собствени. Второ, Русия се почувства объркана, тъй като от векове е считала за своя мисия не собственото си развитие, а облагодетелстването на оказалите се по-късно неблагодарни васали. Трето, тя беше отровена от религията, която, както показа практиката, не можеше да съществува отделно от държавата. Същевременно страната бе проникната от идеята, че притежава нюанси на мистичен „източен” дух. Крахът на СССР доведе до рухването на целия куп от руски митове и тяхното възстановяване представляваше средство за печелене на евтина популярност. Обаче се оказа, че „евтиното” е измамно. Четвърт век след разпада на съюза в руската „зона” на влияние останаха (и то потенциално) само държавите от Средна Азия (балтийските държави вече са в Европейския съюз и НАТО, а курсът, взет от Молдова и Украйна, също не буди никакво съмнение). Между другото азиатските държави съвсем не са „вкусна хапка”. Те са крайно бедни и все по-изоставащи в своето развитие. През 2012 г. по данни на Световната банка средният размер на Брутния вътрешен продукт на глава от населението в тези републики е бил съответно 7,5 и 9,6 пъти по-нисък от този в Русия. Това означава, че в случай на „интеграция” на средноазиатските страни в този Евразийски съюз, който Путин описва в знаменитата си статия във вестник „Известия”, Русия ще трябва да харчи десетки милиарди долари ежегодно за изравняване на стандартите на живот. Ще напомня, че Европейският съюз отделя за подобна цел 45 милиарда евро годишно, въпреки че разликата в благосъстоянието между Австрия, най-богатата страна в ЕС (без да включваме Люксембург), и най-бедната, България, не е повече от 2,7 пъти. Освен това азиатските републики изградиха своята постсъветска идентичност, противопоставяйки се на Русия. Живеещото там руско население най-добре усети това. През 1989 г. частта на руското, украинското и белоруското население в Казахската ССР съставлява 44,4%. В Киргизката ССР около 24,3. В Узбекската ССР – 9,3%. И в Таджикската ССР – 8%. Но от началото на 2000 г. около четири милиона жители на бившата метрополия напуснаха тези страни и делът на славянското население в Казахстан спадна до 26,2%, в Киргизия до 6,9%, в Узбекистан до 4,1% и в Таджикистан до 1,1%. Остава голяма загадка по какъв начин и защо тези страни трябва да се обединят в някакъв съюз с Русия. Но още по-големият въпрос е защо на Русия й е необходим такъв съюз? Според опита на метрополията през втората половина на ХХ век са възможни три варианта. На първо място бившите колонии се оказват ненужни на предишния им владетел. През 1913 г. на британските и френските колонии са се падали 58% от съвкупната външна търговия с метрополията, но през 2011 г. частта на Индия във външната търговия на Англия е 1,7%, а на африканските страни във външната търговия на Франция – 2%. Практически същото се случва и в постсъветското пространство. Частта на страните от СНГ в стокооборота на Русия е намаляла от 41% през 1993 г. до 16% през 2013 г. и няма перспектива да се увеличи даже и на обединилите се в митнически съюз с Русия страни като Белорусия и Казахстан. Това не е толкова учудващо, тъй като съвременният икономически тренд показва, че търговията се развива активно само между диверсифицирани икономики с приблизително еднакво ниво на развитие. На второ място с просто око се забелязва, че разривът в стандарта на живот между населението в метрополията и зависимите територии рязко нараства от момента, в който последните придобият суверенитет. Такава тенденция се наблюдава още от началото на шейсетте години в европейските колонии на Азия и Африка и се потвърждава от примера със самостоятелното развитие на бившите руски владения в Средна Азия. Освен това постколониалните страни много често се потапят в бездна от хаос и насилие, след като станат свободни (както се случи с много страни от Африка, също с Таджикистан или Киргизия). И накрая, съзнанието на тези народи се формира, категорично отхвърляйки нормите, ценностите и културата на бившата метрополия. Всичко това сочи, че опитите на Русия да възстанови единството със зависимите преди от нея територии е действие, безпрецедентно по своята ирационалност. На трето място значително по-успешно се развива интеграцията на относително равни в своето развитие партньори, които преди това не са били васали или колонии на други страни. Европейската история от края на ХХ век демонстрира отказ от имперски намерения и преход към интеграция. Руската история от началото на XXI век рискува, говорейки за интеграция, да се превърне в проект на имперско строителство. В тази ситуация много по-правилно би било за Русия да последва Европа, но тя прави всичко възможно, за да избегне това. Аз мисля, че в началото на новото хилядолетие Русия загуби своите политически ориентири, главният от които беше нейната европейска природа, която правеше Русия привлекателна за Азия. Руснаците завоюваха териториите на номадските народи с европейски методи. Те построиха в Сибир и в Далечния изток европейски градове, изградиха в Кавказ и Средна Азия европейска промишленост. Днес за съжаление ние непонятно защо се асоциираме с нашите бивши владения, обръщайки се не към Изтока, а по-скоро към Юга, на който цивилизованите страни отдавна не обръщат внимание. Защо се отклонихме от „правилния път”? Според мен причината се корени във вечната страст на Русия към „усвояване на пространства”, проявяваща се даже на подсъзнателно ниво. Една моя много добра позната, човек във висша степен интелигентен и проевропейски настроен, ми подари карта на света. Изтривайки защитния слой, нанесен на картата, можеш да отбележиш местата, на които си бил. Когато започнахме да нанасяме, моята позната настояваше да нанеса например не само Нова Англия, където съм бил нееднократно, но и цялата територия на САЩ. Такива сме и като нация. Не искаме да разберем, че съвременното пространство е по-скоро „контур”, отколкото „измерение”, и овладяването му може да се окаже контрапродуктивно. Нежеланието да осъзнаем това аз наричам безумие на руските имперски амбиции, за което ще платим много висока цена.
КОНТИНЕНТАЛНОТО ПРОКЛЯТИЕ
В интерес на истината трябва да отбележим, че стремежът за контрол на територии не е само руска черта. Обаче историята на Русия така се е развила, че нашата териториална експанзия е имала континентален характер (по същото време, когато за Европа е бил характерен океанският модел). Наш апотеоз е бил овладяването на същата тази Средна Азия, която известният британски геополитик Халфорд Макиндер нарече Heartland, добавяйки, че не този, който владее и командва Световния остров, а този, който го контролира, той ще командва света. Между другото днешните привърженици на евразийския модел забравят, че Макиндер говори за два различни Heartland-а, определяйки като такъв и вътрешната част на Африка. Той отбелязва, че „независимо от разликите в географските ширини между тези два Heartland-а съществуват и поразителни сходства”. Тези сходства са очевидни и за да се убеди човек в това, е достатъчно да погледне световната карта, разделена от океански басейни (т.е. на територии, от които водните пътища водят към един или друг световен океан). Двата големи региона на Средна Азия и Централна Африка не само че нямат излаз на море, но нямат и никаква перспектива за океански комуникации. 62% от Брутния вътрешен продукт на Африка след обявяване на нейната независимост се произвеждат в ЮАР, Египет, Нигерия, Алжир, Тунис и Мароко, които са с излаз на море. А в централната част на континента са разположени най-безнадеждно бедните региони на земята. Възниква въпросът, защо Макиндер е сгрешил, разсъждавайки за историческата перспектива и значението на двата Heartland-а? Отговорът е много прост и аз вече го обясних. Той просто е подценил значението на морските комуникации. Макиндер, както и неговите руски последователи като В. Якунин, бяха убедени, че ролята на двата Heartland-а ще нараства успоредно със създаването на трансконтинентални железопътни мрежи, които в бъдеще ще станат основата за доминация на сухопътните държави над морските. Обаче тук той е допуснал много сериозна грешка, тъй като железопътните трасета не успяха да станат главните артерии на световната икономика. Построени в края на XIX и началото на ХХ век в САЩ, Канада и Русия, днес те имат много по-малко значение в обслужването на глобалните товаропотоци. Транссибирската и Байкало-амурската железопътна линия се предвижда да пренасят през 2018 г. около 75 милиона тона товари годишно. Същевременно през Панамския канал през 2013 г. са преминали 321 милиона тона, а през Суецкия канал – 913 милиона тона товари. В САЩ, Канада и Индия вече повече от 70 години железопътната инфраструктура се демонтира поради по-голямата ефективност на автомобилните превози. Макиндер е бил свидетел как от 1870 до 1913 г. в четиридесетте най-големи страни на Европа, Северна и Южна Америка, Азия и Африка са построени 775 хиляди километра железопътни линии, а обемът на превозите по тях – транспортните потоци, достига историческия максимум от 59%. Но през следващите сто години дължината на стоманените магистрали в Австралия, САЩ, Канада, Германия и Франция е намаляла с 203 000 км, или с 34,8% от общата им дължина, а частта на железопътните превози в света се е съкратила до 13%, като в същото време частта на морските превози е нараснала до 67%. Вътрешноконтиненталните територии се превръщат в проклятие през втората половина на ХХ век. Страните, затворени във вътрешността на континентите, бяха и си остават най-бедни. Достатъчно е да погледнем Боливия в Латинска Америка, Лаос и Афганистан в Азия, Мали и Нигер в Африка. За сравнение можем да разгледаме и две бързо растящи икономики, разположени на различни континенти – Китай и Бразилия. Моделите на техния ръст съществено се различават един от друг, но въпреки това има и очевидно сходство. В Бразилия 72% от Брутния вътрешен продукт се създава в единадесет крайбрежни щата (общо те са двадесет и шест), които заемат 14% от общата територия на страната. При това товарооборотът на бразилските морски пристанища от 1990 до 2010 г. е нараснал 3,4 пъти. В Китай също през 2010 г. 66% от Брутния вътрешен продукт се е произвеждал в дванадесет (от общо тридесет и една) крайбрежни провинции, заемащи 19% от територията на страната. Товарооборотът в морските пристанища за същия период е нараснал 7,1 пъти. Докато стоят зад високите кремълски стени и прелистват стогодишните фолианти, руските лидери не забелязаха, че световната икономика стана крайбрежна. В средата на 2000 г. вече 68% от глобалния брутен продукт се произвежда на територии, отстоящи на по-малко от 150 км от океанската брегова ивица, и този показател продължава да расте. Можем да разгледаме различни държави по света, например Южна Корея, Тайван, Турция и ОАЕ, Мексико и Австралия, навсякъде ще се окаже, че държава, активно използваща своята близост до морските пространства, се развива по-бързо и по-успешно, отколкото континенталните държави. Освен това не можем да не забележим, че последните сто години са период на очевидно икономическо „износване” на традиционната Евразия. През 1913 г. най-големите десет икономики в света бяха САЩ, Китай, Русия, Германия, Великобритания, Индия, Франция, Италия и Япония (при това делът на Русия беше 8,5% от глобалния брутен продукт). По такъв начин неевразийски в прекия смисъл на думата бяха само САЩ. Сто години по-късно вече в първата десетка (САЩ, Китай, Индия, Япония, Германия, Русия, Бразилия, Великобритания, Франция и Мексико) вече има три неевразийски икономики, а главната надежда на „истинското” евразийство, Русия, обезпечава само 2,9% от световния брутен продукт (съобразно покупателната способност на националните валути). Причините за това разместване са разбираеми. С появата на нови системи оръжия дълбоко континенталните територии престават да бъдат неуязвими, но същевременно разходите за тяхното усвояване практически не намаляват. Освен това условие за успех в глобалната икономика стана не отдалечеността от света, а интеграцията в него. Превозите с морски транспорт днес са осем-десет пъти по-евтини от железопътните. В близките години няма изгледи тази ситуация да се измени. Тези, които разчитат в бъдеще на сухопътните транзитни пътища, живеят, както неотдавна се изрази по друг повод един европейски лидер, „в съвършено друг свят”. Изгодите от транзитния статус намаляват с нарастването на икономическия прогрес. През XI век Новгород и Киев са могли да живеят за сметка на пътя за търговия „от варягите до гърците”, а средноазиатските градове да богатеят от Великия път на коприната. Венеция е била „търговска република” с бюджет, по-голям от този на Франция. Но всичко това е било вчера. А днес транспортните разходи не превишават 5% от продажната цена на стоката, даже ако тя се доставя на потребителя на другия край на планетата. Естествено, най-евтини са морските превози. Всички освен нас разбират този тренд на маргинализация на затворените континентални пространства.
Тук обаче се налага още едно връщане към периода на разпад на Съветския съюз. Да напомним, че неговата дезинтеграция започна в Прибалтика. Забележително е, че и трите отделили се тогава държави бяха шампиони между останалите републики по дължина на бреговата ивица както на единица площ, така и на глава от населението. Черноморските страни Молдова, Грузия и Украйна в постсъветския период постоянно правят опити също да се откъснат от влиянието на Русия и да напуснат евразийското пространство. Даже прикаспийските Азербайджан и Туркменистан категорично се противопоставят на опитите да бъдат интегрирани. Кой всъщност създава Евразийския икономически съюз? Русия, най-голямата по площ в света държава без излаз към океана. Казахстан, най-голямата по територия страна в централната част на Евразия, също нямаща изход към море. Белорусия, също без излаз на море. Армения, единствената landlocked (затворено вътре в сушата море) страна в Кавказ. Както и високопланинските държави Киргизия и Таджикистан. Не е ли странна тази картина? Когато е ясно, че успешните страни се намират в близост до океана, в същото време Русия затваря в своята икономическа зона практически безнадеждни страни, надявайки се самите те да направят едва ли не исторически пробив… Само че накъде? Всички велики руски реформатори от Петър I до Сергей Витте са се стремили да отворят страната към водните пространства, Азов и Петербург, Ревел и Одеса, Владивосток и Порт Артур. Това са били жалоните по пътя към превръщането на Русия в съвременна държава. Днес ориентирите са изгубени. Само в Русия ключовите крайбрежни региони (Калининградска и Мурманска област, Краснодарски и Приморски край) имат от 1,24 до 1,63 пъти по-ниски показатели на Брутния вътрешен продукт на глава от населението от средния за страната, докато навсякъде по света крайбрежните региони имат в пъти по-високи показатели от средните за страните. Защо и тук се отклонихме от „правилния” път? Според мен причината е неумението на Русия да общува с равни, а още по-малко със силни партньори. За разлика от Украйна, която в продължение на столетия си задава въпроса, с кого да се обедини (с Полша, с Литовското княжество, с Германия, Русия или Европейския съюз), Русия винаги си е задавала въпроса: „Кой е с мен и кой е против мен?”. Тази логика поражда готовността на Русия да привлича слабите, но да не играе второстепенна роля със силните. Именно затова ние днес така болезнено се отнасяме към САЩ и ЕС, не желаем да се присъединим към атлантическата сфера на влияние, но предпочитаме щедро да платим за лоялността на тези, които, меко казано, на никого не трябват. Светът през XXI век е съвършено нов, в него действат закони, различни от тези, по които се ръководеха политиците през XIX век. Това е свят, в който военната сила вече не е в състояние да контролира ефективно периферните страни (това бе доказано във Виетнам и Афганистан, Сомалия и Ирак). Това е свят, в който е по-лесно да купиш природни ресурси, отколкото да завземеш териториите, където те се добиват. В този свят транспортирането по суша е значително по-неефективно, отколкото превозите по море или по въздуха. Или ако обобщим, това е свят, където големите пространства престават да бъдат ценност и се превръщат в тежест. Този нов свят изисква нова геополитика. Геополитика на ефективността, която сигурно ще бъде формулирана в близко време. Уви, съдейки по-всичко, това няма да се случи в Русия. Което означава, че ние, както и преди, ще продължим да действаме в своята външна и вътрешна политика по законите на отдавна отминалия век, довършвайки проекти, които е по-логично да изхвърлим. Ние сме страна на загубените ориентири, това е държавата, която се е заблудила не само във времето („между миналото, което не я пуска, и бъдещето, което тя не може да се реши да приеме”), но и в пространството – между Изтока и Запада, между Севера и Юга. Или както казват американците: in the middle of nowhere… И на този фон всички наши днешни проблеми, като че ли не изглеждат толкова важни. Сп. „Сноб”