Изчезващата Европа

През 1941 г. Рузвелт и Чърчил, подписвайки т.нар. Атлантическа харта, поставят основите на либералнодемократичната „мондиализация”, чиято цел е създаването на световно правителство по американски модел. Даже до 1947 г. САЩ разчитат да привлекат към този проект и СССР. По-късно тази идея отново е реанимирана от Джордж Буш-старши, който призовава за създаване на трансатлантически алианс от „Ванкувър до Владивосток”, който да включва лишената след 1945 г. от геополитическа идентичност Европа и гледаната с подозрение Москва. Или иначе казано, да се създаде един „бял свят”, обединен от либералните идеи, под егидата на Америка. Когато и този проект пропада, Вашингтон отново прегръща концепцията за „атлантизма”, базирайки се на тезата на Макиндер, че „не може да има силна Европа без силна Германия” (затова и неслучайно след 1945 г. САЩ поставят тази страна под тотален контрол), а Евразия не може да противодейства ефективно на САЩ без силна Русия. Следвайки тази теза, атлантическият модел си поставя за задача да изолира и неутрализира Русия, а също така да възпрепятства възможността за континентално единство в Евразия. Тактиката предполага поддържането на враждебност и разделение по линията изток–запад между основните свръхдържави, или както ги нарича Макиндер, най-големите динамични „осови” народи (Германия и Русия), способни да формират алианси и в крайна сметка да застрашат американската хегемония. Осмислянето на тази атлантическа матрица е необходимо условие, за да разберем днешните геополитически реалности и ключовата роля на релацията Европа–Русия в битката за новия световен ред. Това обяснява и защо отношенията между Германия и Русия днес не са на нивото, на което биха могли да бъдат, а все още се развиват в парадигмата, заложена от Вили Бранд и Леонид Брежнев. По времето на Рейгън опитите на САЩ да попречат на тръбопроводната дипломация имат ограничен успех. В периода преди неолибералната глобализация бизнесът и националният интерес представляват надежден стабилизатор на политическите отношения. Историята на Германия, културите на държавите в Европа и съдбата на Русия са толкова преплетени през вековете, че пространството от Португалия до руския Далечен изток представлява територия на цялостната европейска цивилизация. Не става дума да се прави паралел между 1922 и 2015 г. Но не може да се пропусне и фактът, че в момента и в ЕС, и в Русия се чувства определено объркване, свързано с необходимостта от формулиране на нова устойчива идентичност. Основната слабост на Русия е, че тя не може да изгради стратегическо виждане за мястото си в общоевропейския контекст. Единствената ясно формулирана геополитическа теза лансира Сергей Лавров, който в статия от 14 януари 2009 г. на уебсайта „ЕС–Русия” пише: „Русия не си е поставяла и не си поставя задача да влезе в ЕС. Реализирайки европейския си избор, ние не забравяме, че Русия е световна държава, разположена на два континента, и е длъжна да запази своя статут и предимствата си на евроазиатска държава”. Формулировката е пределно ясна, но остава нещо недоизказано. Тя не дава представа какви отношения Русия има намерение да поддържа със страните, които оказват голямо влияние върху нейната политика в Европа. Едната от тях традиционно е Германия – европейската икономическа опора на Русия, която със задълбочаване на отношенията става все по-значима и в политически план. И втората, макар и не толкова постоянна, но близка по дух на Русия, е Турция – практически тя е аутсайдерът в европейската политическа орбита, но оказва на Европа нарастващо външно въздействие.

По времето на управлението на Медведев в западния елит се утвърждава впечатлението, че Русия се управлява от един умерено либерален, прозападен президент Медведев и от един антизападен, консервативен държавник в лицето на премиера Путин. За европейските лидери е много по-приемливо да работят с „проевропейския” Медведев, отколкото с непредсказуемия Путин. За съжаление обаче президентството на Медведев е изпълнено с редица безрезултатни инициативи и се оказва едва ли не най-безсъдържателният период за цялата история на отношенията между Русия и Европейския съюз. Колкото и да е странно, единственият случай на задълбочаване на руско-европейските отношения е руско-грузинската война през 2008 г. Никой не оспорва ролята, която тогава изиграва ЕС за прекратяване на бойните действия и установяване на действащото и до днес примирие. Москва и Тбилиси могат да бъдат само благодарни на Евросъюза за предотвратеното кръвопролитие. Събитията от август 2008 г. са звездният миг на Европа от гледна точка на международната безопасност. Но същевременно тези събития стават и доказателство, че ЕС и Русия чрез съвместни действия могат да се справят в ситуации на възникнали остри политически конфликти. В интерес на истината миротворческата роля се изиграва от Франция, която в този момент председателства Евросъюза, и персонално от Никола Саркози, но все пак това си остава заслуга на общността. До приключване на мандата си Медведев така и не успява да направи нещо запомнящо се в отношенията между ЕС и Русия. Европейските лидери погрешно тълкуват вежливостта и коректността на Медведев като позитивен стремеж за развитие на политическия вектор. Но Медведев е по-скоро индиферентен към отношенията с ЕС и само изпълнява задължителната си президентска програма. За сметка на това по негово време значително се интензифицират връзките със САЩ и страните от Азиатския регион. Европа просто не е интересна на президента и не буди у него никакви чувства. Това се оказва и неговото предимство пред Путин, който трудно сдържа разнообразните си емоции по адрес на Европа. Интересът на Путин винаги е бил насочен към Европа. Стараейки се да пробие стената от установените през годините стереотипи в отношенията, той непрекъснато нещо иска от Европа или във връзка с Европа. Докато Дмитрий Медведев не иска нищо. Любопитно е, че именно Путин прави най-непреходното и мащабно предложение за последните години, отправено към Европа. В статия, публикувана през ноември 2010 г. в германския „Зюддойче Цайтунг”, Путин предлага мащабен проект за реиндустриализация на Европа, стартирайки с обмен на енергийни активи между Германия и Русия. Реакция няма, но и досега на масата няма предложено нищо друго, което, макар и отчасти, да изглежда като концептуална заявка. За това състояние на нещата не е виновна само Русия. Тангото се танцува от двама. Във второто десетилетие на XXI век Европейският съюз се намира в такова неопределено състояние, че се налага Русия да забавя интензивността на контактите си. В същото това време и Анкара решава да направи рекапитулация на отношенията си с Европа. Може да се каже, че Турция и Русия имат много сходна историческа съдба по отношение на контактите им с Европа. И двете страни в продължение на векове са активни участници в политиката на Стария свят, но големите европейски държави никога не ги възприемат като равноправни партньори. И Москва, и Анкара многократно заявяват намерението си под една или друга форма да се присъединят към Европа. Но желанието им да запазят своята самостоятелност и националната си идентичност винаги е било препятствие за приобщаването им. Фрапиращ пример за това е Турция, която колкото по-активно се придвижва по „пътната карта”, начертана от ЕС, толкова по-неопределени и уклончиви стават обещанията на европейските институции за нейното членство. Естествено, никой от европейските лидери не се осмелява да произнесе на глас простата истина, че Турция няма да бъде приета не поради липсата на демокрация, а поради огромното мюсюлманско население, населяващо страната. Растящият страх от исляма в Европа затваря вратата пред европейското бъдеще на Турция за неопределено време. Трудно е да се каже кога Турция напълно осъзнава тази реалност, но от определен момент нататък поведението й рязко се променя. Анкара повишава своята активност в различни направления, където се предполага, че може да има успех. Не се очаква връщането на Турция към по-умерена и сдържана позиция, още повече, че нейната роля на регионална сила безспорно ще нараства. Съдбата на Турция е свързана с Русия геополитически, икономически и исторически, независимо че връзките между страните не са праволинейни и са изтъкани от противоречия. Междувременно периодът 2010-2011 г. е белязан с нарастване на вътрешните проблеми в Евросъюза. Забавянето на ръста на европейските икономики бързо се превръща в структурна криза на действащия модел за европейска интеграция. Проблемът е, че Европейският съюз в периода на своя разцвет монополизира понятието „Европа”. Стига се до парадокса, че европейска може да бъде само страна – членка на Евросъюза. Спира да се говори за континентална Европа, а група високопоставени бюрократи в Брюксел си присвояват правото да говорят от името на „Голяма Европа”. В резултат на това кризата на ЕС като временна форма на европейското битие започва да се възприема като упадък на европейската цивилизация. Ратификацията на Лисабонския договор в края на 2009 г., наречена „историческа победа”, всъщност представлява един компромисен документ, който не отговоря на нито един от важните за Европа въпроси. Затова и проблемите следват един след друг. Ако е вярна максимата, че качеството на политиците се определя от кризите, или по-точно от това как се справят с тях, то управляващото трио на ЕС (Ромпой, Барозо и Аштън) никога не успява да се измъкне от ореола на кризите, които оформят облика на дейността му. Жозе Барозо е прагматик, който има невероятната способност да се движи по вятъра, и по-голяма част от времето му е ангажирана с това завистливо да пази властта си. Катрин Аштън така и не успява да формулира и да отстоява някаква външнополитическа концепция на общността. Тя не прави нищо значимо през мандата си във външната политика на ЕС, но в замяна на това ще бъде запомнена с провала на външната политика на Европа в ключовите за нея Средиземноморски и Северноафрикански региони. Работата на Ван Ромпой се състои в серийното организиране на кризисни срещи, докато европейските лидери вземат в движение решения по въпросите, които се обсъждат на тях. Възприема се практиката политиките на ЕС да се обмислят в Берлин, след което Ван Ромпой с успокояващото изражение на погребален агент да ги опакова и продава на европейските държави. Най-сложният казус, който успяват да решат Барозо и Ромпой, е кой от двамата трябва да бъде „лицето” на ЕС. В крайна сметка те намират подходящо решение и участват винаги като дуо във всички международни срещи. Управлявана по този начин, Европа загубва ролята си на световна сила, даже нещо повече – тя вече не е и важен център в международната политика. Кризата в Евросъюза съвпада с умората на избирателите от проблемите на обединението, а също така и със слабото политическо лидерство, заразило всички страни на общността. Започват да се взривяват заложените мини под повърхността на благоденствието от изминалия период. Първоначално избухва финансовата мина Гърция, която изважда отново на повърхността противоречието между единната валута и различните икономически политики на страните членки. Огромната дългова криза в Гърция изненадва ръководството на ЕС. То няма капацитета да се справи с проблем от такъв мащаб, а импровизира и налага силово една неизпълнима оздравителна програма. През 2013 г. в аналогичния случай с Кипър ЕС направо смачква страната, без дори да си прави труда да оздравява финансовата система. Създава се опасен прецедент. При евентуално следващо такова решение на европейските ръководители страните от Юга включително и Италия могат да приемат, че Германия започва икономическа война, и да се сплотят за отбрана. Часовниковият механизъм на социално-културната мина вече отброява последните секунди преди взрива. Опасно нараства напрежението между увеличаващата се мюсюлманска общност в Европа и европейските граждани, изпитващи чувство на страх от неуправляемата ситуация. През 2010-2011 г. лидерите на Германия, Великобритания и Франция последователно обявяват провала на модела на мултикултурализма и призовават за търсене на друг начин за социална интеграция, който и до момента не е намерен. Кошмар за европейския истаблишмънт стават бързо набиращите популярност антисистемни партии. Само за две-три години влиянието на иначе маргиналните партии нараства не само количествено, а и качествено. Националният фронт във Франция и Партията на независимостта във Великобритания вече се ползват със статута на системни партии. Тревожни симптоми се наблюдават в Германия, която се счита за исторически имунизирана срещу крайно десни и ксенофобски идеи. Там се появява евроскептичната структура, озаглавена „Алтернатива”, и обявилото се през октомври 2014 г. антиемигрантско движение PEGIDA (Патриотични европейци против ислямизацията на западния свят). В Гърция на изборите в края на януари 2015 г. победи лявата партия СИРИЗА, която призовава към денонсиране на споразумението с кредиторите и връщане на ситуацията към началото на финансовата криза, но в по-лош сценарий. Всички тези процеси протичат на фона на рушащото се вътрешно равновесие на евроинтеграцията. Двигателят на ЕС, съставен от Германия и Франция, започва да заглъхва. Франция е изпаднала в дълбока управленска криза, а обстоятелствата катапултираха Германия на върха на европейската власт, която тя неохотно започна да упражнява. Великобритания все още не е наясно със себе си в какво направление иска да поеме. Идеята за провеждане на референдум за напускане на Евросъюза, която Дейвид Камерън лансира, за да направи Берлин и Брюксел по-сговорчиви относно условията за пребиваване на Англия в ЕС, вече придобива чертите на неизбежен екзистенциален избор. И ако на изборите през май 2015 г. торите запазят правителството, референдумът неизбежно може да стане реалност. Показател за това е и все по-настоятелното третиране от Лондон на темата за емигрантите и исканията за въвеждане на редица рестрикции към тях, които са в противоречие с европейските норми. Същевременно страните от Южна Европа в резултат на икономическия колапс, в който се намират, напълно изгубват политическата си тежест. Но за сметка на това отделни страни от Източна Европа (Полша и балтийските държави) благодарение на конфронтацията си с Русия получават изкуствено надут политически рейтинг, което още повече деформира традиционно установения баланс в ЕС. Изобщо кумулативният ефект от обединението на двата типа евроскептицизъм в Европа застрашава социалния мир на Европейския континент. От една страна, това е възраждането на национализма, предизвикан от последствията от интеграцията, и, от друга страна, това е ксенофобският евроскептицизъм като реакция срещу притока на емигранти. Загубили се в лабиринта на множащите се проблеми, европейските лидери решават, че ако се включат в битката за „европейския избор” на Киев, те ще докажат своята значимост като международен геополитически играч, ще успокоят вътрешните напрежения в общността и ще получат контрол върху важна периферия. ЕС сякаш не разбира, че Америка пося в Украйна братоубийствена гражданска война. Американските сенатори със своите пламенни призиви изпращат във военната месомелачка нещастните украинци, докато самите те и европейските комисари си седят спокойно в луксозните офиси и удобно проследяват революцията на Майдана. Този път обаче европейските политици, вместо да се „прострелят в крака”, както обикновено правят, просто взривиха касетъчна бомба. В центъра на Европа се създава едно непредсказуемо по своята нестабилност и граници огнище на напрежение. Икономиката на Украйна колабира, гражданската война ескалира. Максимално се влошават отношенията на Русия с ЕС и нараства рискът за доставките на природен газ в редица европейски страни. Обявените от ЕС санкции нанасят сериозни щети на европейските икономики. Поради което се появява недоволство сред немалка част от членовете на съюза. Освен това ЕС, който се надяваше на главната роля в геополитическия украински театър, вместо нея зае второстепенната роля на геополитически васал на САЩ. Но дори и това не предизвика някакво особено затопляне в охладнелите напоследък отношения между Вашингтон и Брюксел. САЩ в най-близко бъдеще трябва да решат въпроса, какво да правят с Европа? Вашингтон не може да си позволи да отблъсне най-добрия си съюзник, но същевременно не знае как да го използва оттук нататък. Америка не иска да носи сама военнополитическото бреме на трансатлантическия алианс, а Европа не е готова нито психологически, нито политически, а още по-малко материално да поеме част от него. Новата цел на Америка не са глобалните алианси, а намирането на лоялни партньори в лицето на удобни правителства в различните горещи точки на света, които могат да въведат ред в страните и да провеждат американската политика. На другия край на географската карта сме свидетели на бурния подем на Азия, който неизбежно ще окаже фундаментално въздействие върху световната политика. Азиатско-Тихоокеанския регион е стратегическата площадка, на която САЩ и Китай ще решават съдбата на еднополюсния свят. Това неизбежно ще има фундаментално въздействие върху Русия, три четвърти от която се намират в Азия. Ако в кратки срокове Москва не успее да изработи ясна стратегическа линия на поведение в Азиатския регион, тя ще се превърне от субект в обект на регионална политика. При тази ситуация класическа Европа все по-малко ще може да оказва влияние върху световната политика и все повече ще бъде ангажирана с решаване на собствените си проблеми. Политическата воля обаче за създаването на алианс под някаква форма в триъгълника Москва–Берлин–Анкара може да стане новата успешна конфигурация, която да повлияе върху хода на световната история. За да стане това, са нужни като минимум политически гении от мащаба на тези, които създадоха и реализираха проекта за обединена Европа. Има ли днес такива?! Риторичен въпрос.