На 19 ноември десният кандидат Себастиан Пиниера спечели първия тур на изборите в Чили с малка преднина пред двамата представители на левицата. На 17 декември ще се проведе втори тур, който ще определи и бъдещия президент на страната в състезанието между него и независимия ляв представител Алехандро Гилер.

На пръв поглед тази тема не засяга българите. Това е просто вот в една държава на 13 хиляди километра оттук. Истината е, че изходът от тези избори може да промени напълно облика на Южна Америка и да се отрази както на политиката на САЩ, така и на Русия, съответно и на Европа.

Политическата ситуация в Чили се усложнява през последните седем години. Ако след падането на Аугусто Пиночет през 1988 г., до началото на новото хилядолетие, изборите бяха печелени от широка коалиция доминирана от Християндемократите и Социалистическата партия, то след 2000 г. започна да се усеща силно поляризиране в обществото. Левите се отделиха и спечелиха няколко поредни мандата.

Чилийските социалисти обаче са далеч от своите латиноамерикански колеги в обществените експерименти. Основата на консенсуса в страната е икономическият модел, изграден в края на 80-те и началото на 90-те години. Той се базира на напълно отворена пазарна икономика, която традиционните леви там досега отказват да пипат. Това ги отличава от радикалните им колеги във Венецуела, Бразилия, Аржентина и Еквадор. Отказът от преразглеждане на основите на системата отвори вратите за съживяването на десницата и появата на нова радикална левица. За тези процеси много помогна и смъртта на диктатора Пиночет през 2006 г. Тя стана катализатор за нов бум на пиночетизма и за засилване на желанието за справедливост и за реванш от тези, които бяха смачкани от режима му. Това не означава, че днес мястото на генерала продължава да е основният въпрос в обществото на страната, но той поставя границите на приемливото и радикализма вдясно.

Отказът на социалистите на Мишел Бачелет да проведат предварително обявените реформи в изцяло доминираните от частния сектор образователна и пенсионна системи доведоха до първите ученически и студентски бунтове в страната през 2006 г. Кризата се повтори в периода 2011-2013 г., при управлението на десния президент Себастиан Пиниера. Тогава на прицел беше висшето образование, като студентите поискаха отново повече държавни университети, намаляване на таксите и по-широк достъп до университетите. Нито едно от тези искания не беше изпълнено. Проблемите в страната си остават същите, а легендата, че Чили е успяла държава се базира на процентите на ръста на БВП и макроикономическите данни. Реално тя остава една от страните с най-голямо неравенство, където богатите 10% получават над 40 пъти повече от останалите в обществото.

Последният мандат на социалистите на Мишел Бачелет разцепи лявото, като същият процес се наблюдава и в десницата. Пред нас остава въпросът кой ще спечели изборите през декември и какво ще промени в страната?

Повечето политически анализатори в Чили постъпват изключително странно, започвайки да правят механичен сбор на резултатите, получени на първия тур. Така се получава интересна картина:

Десните – Себастиан Пиниера 36.6% + пиночетистът Хосе Антонио Каст 7.9% - 44.5%

Левите – умереният Алехандро Гилер 22.7% + радикалната Беатрис Санчес 20.2% - 42.9%

В десницата ситуацията изглежда ясна. Там Каст веднага обяви подкрепата си на втория тур за Пиниера. Сред левите все още не е ясно дали ще се осъществи коалицията. Голямата изненада на тези избори беше точно успехът на Широкия фронт, който издигна Беатрис Санчес. Той представлява младите хора, които се бориха както срещу десните правителства, така и срещу левицата на статуквото. Поради това, желанието на ръководството на Фронта, не е да се включи сляпо в една коалиция. За момента от партията обявиха, че ще проведат вътрешно допитване за това каква да бъде позицията им. Вероятно все пак ще надделее нежеланието да допуснат десните и пиночетистите във властта. Завръщането на подобна политическа конфигурация би довело до спирането на всички социални реформи в страната, колкото и малки да са те. В средите на Широкия фронт все повече се утвърждава идеята да подкрепят институционалните леви, но след изборите да не участват в правителството, а в парламента да останат в опозиция. Този вариант носи възможността за политическа криза. Същевременно би отложил идването на едно крайно правителство в Чили.

За традиционната левица, която стои зад Алехандро Гилер, не съществува друг ход, освен да търси подкрепата на радикалите. Това означава приемането на един завой в евентуалното управление, който ще доведе до консолидиране на пиночетисти и десни. До момента този процес вървеше бавно, поради тежкото политическо наследство, което остави диктаторът на страната. Наличието на открити негови привърженици в политическото състезание може да изкара пред урните и много от умерените гласоподаватели, които не излязоха на първия тур. Причината е ясна. Чили беше управлявано от жестока, военна диктатура почти 17 години. Спомените от нея са още пресни, а хората от Широкия фронт са ново лице в политиката. Това ги поставя в по-скоро благоприятна светлина.

„Не може вечно да хвърляме вината за всичко, което става в Чили върху Пиночет“, заяви Карлос Руис, един от идеолозите на Широкия фронт. Тази тяхна позиция и опитът им да насочат дебата към съществуващите проблеми, може да доведе до увеличаване на подкрепата за тях на втория тур. При това положение победа на левицата също е възможна.

Отражението на тези избори в международен мащаб ще е значимо. В момента изглежда, че лявата вълна, започнала в началото на новото хилядолетие в Латинска Америка, залязва. През 2015 г. в Аржентина, за първи път след кризата от 1998 г., беше избран десен президент – Маурисио Макри. Той не само спря социалните програми в страната, а и промени изцяло външнополитическия ѝ курс, като за два месеца проведе „чистка” във всички дипломатически представителства. Предишното сближаване с БРИКС и Русия остана в историята. Подобна е и ситуацията в Бразилия, където със спорен импийчмънт през 2016 г. беше отстранена Дилма Русеф. Венецуела, която беше водеща в т.нар. лява вълна, от три години е в перманентна политическа криза, която до голяма степен е резултат от външна намеса. За момента единствено ситуацията в Боливия и в Еквадор, които се водят от леви правителства, е сравнително стабилна. На този фон мястото на Чили е изключително важно. При успех на Себастиан Пиниера категорично Сантяго ще застане на позиции на сближаване със САЩ. От икономическа гледна точка, южноамериканската държава няма много други възможности, тъй като участва и в Северноамериканската зона за свободна търговия.

Идването на власт на Алехандро Гилер и нуждата да се съобразява с радикалната левица би променила мястото на Чили в региона. При управлението на Мишел Бачелет от Сантяго вземаха участие, макар и плахо, в опитите за лява интеграция на Латинска Америка. При сегашното положение, заставането на държавата в редиците на „непокорните” на САЩ правителства, може да отвори вратите за засилване на руското влияние там. Опити в тази посока вече се забелязват. Това са оръжейните сделки с Венецуела и подкрепата за Раул Кастро в Куба. Външнополитическите позиции на Чили имат значение и за навлизането на Китай в Латинска Америка.

Не на последно място, примерът на латиноамериканските леви има голямо значение за иберийския свят. Известни са тесните връзки на аржентинските партии и мислители от този сектор с испанските им колеги от „Подемос“. Освен това чилийският пример е следен и в Португалия, в и Италия. Така примерите за политически успех и промени могат бързо да бъдат пренесени и в Европа. Още повече, че политическата система на Стария континент започва да буксува и да се изпразва от смисъл.

Изборите в Чили отразяват все по-силното разделение на ляво и дясно в световен мащаб и могат да се окажат катализатор на промени в едната или в другата посока, както се е случвало и през 70-те години.