Дали наистина ще има промяна?

89-годишната сеньора Бионди живее в град Херкулан, включен в Списъка на световното културно и природнo наследство на ЮНЕСКО, страда от болестта на Алцхаймер и вече не разпознава никого от близките си. В същото време синът й Роберто и нейният внук разчитат най-вече на пенсията на възрастната жена (800 евро), тъй като и двамата са безработни. „Нямам никаква идея какво ще правим, когато майка ми почине”, казва 53-годишният Роберто пред агенция Ройтерс и продължава: „Беден съм, не се срамувам да си го призная. В Италия има милиони като мен”. Прав е. Според официалните статистики през 2016 г. италианците, които живеят в абсолютна бедност, са 4,7 милиона души. За десет години броят на бедните се е увеличил трикратно. Безработицата в страната е 10,8%, с 4% повече от 2008 г., а в Южна Италия, където е и град Херкулан, тя е 18,3%. Проблемите на Роберто Бионди започват през 2006 г., когато е принуден да затвори малкото си магазинче за дрехи, което е отворил като тийнейджър през 1983 г. Подобно на много други италианци Роберто също смята, че въвеждането на еврото през 2002 г. е дало началото на упадъка на държавата. „Нещата вървяха добре преди това, но след въвеждането на еврото положението се влоши. Борех се, но всичко беше напразно”, разказва Роберто. И тъй като наблизо няма никаква индустрия, жителят на известното по цял свят градче няма никакъв шанс да си намери работа. В подобно положение е и 48-годишната Анджела Гроси, която също получава финансова подкрепа от възрастната си майка. Това обаче не стига за плащането на наема в Рим и затова Анджела заедно с двамата си синове и с още 60 семейства се нанасят в необитаема сграда в столицата. След като властите ги изгонват от там, семействата живеят в палатки в двора на църквата „Светите апостоли”, намираща се само на около километър от италианския парламент. Там пък „живеят” 945 души, разпределени в две камари. В Горната камара, Сената, заседават 315 сенатори, а в Долната, Камарата на депутатите, работят 630 народни представители. Според приетия в края на миналата година избирателен закон 1/3 от депутатите и сенаторите се избират на мажоритарен принцип, а 2/3 на пропорционален. Другата важна особеност на новия закон, известен като „Розателум” по името на Еторе Розато, ръководител в парламента на управлявалата през последните пет години Демократическа партия, е, че той облагодетелства предизборните коалиции, каквито направиха традиционната левица и тради ционната десница, и е в ущърб на партиите, които се явяват сами на изборите като Движение „Пет звезди”. И въпреки този неравен старт движението, основано от бившия телевизионен водещ Бепе Грило и интернет гуруто Джанроберто Казаледжо, постига забележителен изборен резултат и става първа политическа сила в Италия. Никак не е за подценяване тази победа, като се има предвид, че историята на „Пет звезди”, създадено преди по-малко от десет години, е изпълнена с противоречия и скандали, включително и през последните няколко месеца.На 23 януари тази година Бепе Грило, неформалният лидер на Движение „Пет звезди”, представя обновената версия на своя блог. Това веднага се превръща в първа новина за всички италиански медии. Какво пък толкова, ще се учудят някои. Всеки, включително и политиците, може да си прави блогове, страници в социалните мрежи, да си туитва до безкрай... Да, така е, само дето случаят с Бепе Грило е съвсем различен. Защото именно около неговия блог се ражда новото движение, което разтърсва из основи италианската политика (подробно за създаването на Движение „Пет звезди” и за двамата му основатели виж а-specto, бр. 36). Бепе Грило се запознава с Джанроберто Казаледжо през 2004 г. Година по-късно Казаледжо успява да убеди бившия телевизионен водещ да направи свой блог, където да бъдат излагани идеите на двамата за промяна на политическата система. Успехът на блога сред читателите изненадва дори самите му създатели. Постепенно около него в социалната мрежа MeetUp започват да се формират групи, наречени „Приятели на Бепе Грило”. През 2007 г. Грило и Казаледжо решават, че вече имат достатъчно привърженици, за да организират събития от национален мащаб. Така се стига до прословутите Vaffa (Да ви го начукам!) Days – грандиозни митинги, по време на които на ожесточена критика са подложени корумпираните политици и контролираните от тях медии. Следващата логична стъпка на Грило и Казаледжо е създаването на политическа структура. Така се стига до раждането на 4 октомври 2009 г. на Движение „Пет звезди”. Името идва от петте приоритета на новата формация: околна среда, развитие, вода, транспорт, достъп до интернет. Следва участие в местните избори, първите спечелени кметски и съветнически места. Големият пробив е на парламентарните избори през 2013 г., след които Движение „Пет звезди” става втора политическа сила. През 2016 г. кандидатките на движението Вирджиния Раджи и Киара Апендино печелят кметските избори в Рим и Торино. Умелата кампания, организирана от протестното движение, срещу обявения от Матео Ренци референдум в края на годината, допринася много за това референдумът да бъде отхвърлен, а премиерът да подаде оставка. В месеците преди парламентарните избори Движение „Пет звезди” неизменно е на първо място в социологическите проучвания. Успехът на организацията се дължи преди всичко на яростните критики срещу целия истаблишмънт – политически, икономически, медиен. Движение „Пет звезди” е срещу цялата политическа система и призовава за тоталното й разрушаване. През всички тези години именно блогът на Бепе Грило е платформата, където се дискутират най-важните въпроси, свързани с бъдещето на движението. Това е пряко следствие от твърдото убеждение на Джанроберто Казаледжо и Бепе Грило, че бъдещето принадлежи на интернет демокрацията, че парламентарното представителство е изживяло времето си и че най-важните решения трябва да се вземат в мрежата, защото тя е възможно най-демократичната система. Ето защо новината за новия блог на Бепе Грило предизвиква такова вълнение. В съдържанието му няма почти никакви препратки към Движение „Пет звезди” с изключение на един линк към уебсайта на организацията. В интерес на истината Бепе Грило отдавна говори за това, че смята да се оттегли от активните политически занимания.

Факт е, че той никога не е заемал никакъв формален пост в Движение „Пет звезди”, нито пък каквато и да било позиция в структурите на властта. Обаче също такъв неоспорим факт е, че именно той е неформалният лидер на водещата политическа структура в Италия. Това не се променя дори когато през септември 2017 г. за официален председател на движението е избран 31-годишният Луиджи ди Майо. Сега обаче раздялата на Грило със собственото му творение изглежда окончателна. За нея има две основни обяснения. Според едното Бепе Грило действително е уморен от политиката, връща се към старата си любов – театъра, и предпочита да прави моноспектакли, вместо да организира политически митинги. Има обаче и друга версия. Според нея от доста време върви процес по „опитомяване” на Движение „Пет звезди”. Целта е да бъдат изгладени „ръбовете” му, да не стряска толкова хората, да бъде показано не само на италианците, а което е и още по-важно, на другите европейски държави, че не бива да очакват лоши изненади, ако движението влезе във властта. Грило определено пречи на тази „нормализация”. На всички е ясно, че той никога няма да стане умерен, че винаги ще шокира с острия си език и безпардонни становища относно случващото се в страната и на международната сцена. Също така отдавна се говори за влошаване на отношенията му с Давиде, сина на Джанроберто Казаледжо. След като Джанроберто почина през 2016 г., именно Давиде поема неговата роля по промотиране на движението в мрежата. Италиански политолози дори твърдят, че през последните година-две именно той е истинският лидер, макар и в сянка, на формацията. За това убеждение допринася и твърдото решение на Давиде да стои далеч от светлината на прожекторите и изключително рядко да дава интервюта. В това отношение той е пълно копие на баща си. Давиде е роден през 1976 г. и от малък е много добър в играта на шах. Когато е на 12 години, вече е в тройката на най-добрите италиански шахматисти под 16 години. Дипломира се в престижния частен университет „Бокони” в Милано. Тук е една от разликите с баща му, който не завършва висшето си образование по физика. Специалността на Давиде е онлайн бизнесът. През 2012 г. излиза книгата му „Ти си мрежата. Еволюцията на бизнеса, маркетинга и политиката посредством социалните мрежи”. Заедно с приятелката си, 34-годишната Паола Джаноти, живеят в градчето Ивреа, провинция Торино. Живеят в истински замък, който е наследство на Паола. Двамата обичат да спортуват. Фенове са на алпинизма и подводното гмуркане. Освен това той се занимава редовно с триатлон, а тя с тай-бокс и колоездене. Критиците на „Пет звезди” твърдят, че именно Давиде Казаледжо е човекът, който решава политиката на движението. От неговото мнение зависи дали някой ще напредне в партийната йерархия, или ще бъде изгонен, както и какви да бъдат политическите действия. Тези подозрения се подклаждат и от факта, че Давиде е пълновластен господар на интернет платформата „Русо”. Именно там се провеждат всички допитвания за стратегията на партията, както и за предварителните избори. Платформата е кръстена на прословутия философ, защото публично изразяваното мнение и на бащата, и на сина Казаледжо е, че в мрежата всички са равни. Само че, убедени са критиците, това е само фасадата. В действителност Давиде Казаледжо и приближените му манипулират резултатите от допитванията съобразно със собствените си интереси.

Изборът на Луиджи ди Майо за официален председател на Движение „Пет звезди” също се разглежда като част от плана на Давиде за „нормализиране” на организацията, известна доскоро с яростната си съпротива срещу всичко и всички. Ди Майо е роден на 6 юли 1986 г. в град Помиляно д’Арко, намиращ се близо до Неапол. Майка му е преподавателка по италиански и латински, а баща му е строителен предприемач и активен местен активист на определяното като неофашистко Италианско социално движение. Луиджи започва да се занимава с обществена дейност още в лицея. Благодарение на неговата активност учебното му заведение е преместено от стара рушаща се сграда в току-що издигната постройка. След лицея започва да учи инженерство в университета, после се прехвърля право. Бързо обаче установява, че и двете науки не му допадат особено. И следването като цяло не му допада. Много повече го привлича политиката. През 2007 г., когато е на 21, е сред най-дейните участници на структурата „Приятели на Бепе Грило” в Помиляно д’Арко. Три години по-късно вече е кандидат за общински съветник в родния си град от листата на Движение „Пет звезди”. Тук идва и първият конфликт с баща му. Първо, Ди Майо-старши смята, че синът му не трябва да си губи времето с политически занимания, а трябва да учи, и, второ, никак не харесва Грило. Само дето тези мнения изобщо не са в състояние да разубедят сина. На клиповете от онова време се вижда, че Ди Майо е плътно до Бепе Грило, който е дошъл в града за предизборната кампания. Първият опит в политическите битки на бъдещия лидер завършва плачевно. За него гласуват само 59 души. Това обаче не обезкуражава Ди Майо и през следващите години той неуморно се труди за разширяване на подкрепата за движението. Усилията му са оценени. Преди парламентарните избори през 2013 г. движение то прави свое вътрешно допитване по интернет, чрез което да бъдат определени участниците в същинската надпревара. Луиджи ди Майо излиза втори в цялата област Кампания, след което е избран за депутат. Малко преди парламентарните избори се случва един любопитен епизод. Ди Майо дава интервю за вестник „Авенире”, който е неформалният орган на Католическата църква. На пръв поглед нищо странно. Всъщност обаче е изключително странно, като се има предвид нетърпимостта и на Грило, и на Казаледжо към традиционните медии – печатни и електронни. По същото това време редица активисти на „Пет звезди” са силно критикувани или направо се изключват, ако си позволят да дават интервюта. Ди Майо обаче няма никакви проблеми. Както няма проблеми и със следващите си интервюта. По този начин, когато влиза в парламента, той е един от много малкото разпознаваеми лица на новата формация. Още през първите си дни като депутат Ди Майо прави впечатление. Най-вече с елегантния си стил на обличане. Повечето депутати на движението носят кецове, пуловери, тениски, сандали и прокъсани дънки, тоест придържат се към класическия дрескод на една антиистаблишмънт организация. За разлика от тях Ди Майо е винаги с елегантни костюми и вратовръзки. Късо подстриган, гладко избръснат, винаги усмихнат, той има вид на юпи или на депутат от „Форца, Италия!”. Независимо от това, че някак си не се вписва в протестния имидж на организацията си, или може би тъкмо заради това, Ди Майо е избран от депутатите на „Пет звезди” за заместник-председател на парламента от тяхната квота. Така на 27 години става най-младият депутат, заемал някога този пост. Заедно с тази позиция вървят всевъзможни екстри – личен офис, сътрудници, постоянно общуване с висши представители на други институции. Така много бързо именно Ди Майо се превръща в „институционалното” лице на движението, а от тук преходът към лидерския пост изглежда напълно естествен. Освен това той е един от само тримата депутати на движението, на които Бепе Грило е позволил да дават телевизионни интервюта. Ако някой друг се яви по телевизията, особено ако това стане без разрешението на неформалния лидер, той моментално бива изключен. След избирането на Вирджиния Раджи за кмет на Рим именно Луиджи ди Майо става най-близкият й човек в партията. Между другото тази близост му носи и негативи. Става ясно, че благодарение на контактите си в римското кметство Ди Майо е знаел за започнало разследване срещу една от представителките на движението там. Само че не е съобщил на съпартийците си. Бепе Грило е известен с това, че не прощава подобни пропуски, особено ако се отнася за разследвания. На Ди Майо обаче е простено. За по-малко от година той се превръща в третия най-важен човек в движението. Именно Луиджи ди Майо ръководи парламентарната делегация на „Пет звезди” при обсъждането на новия закон за изборите.

2014 г. е изключително важна за него и по още една причина. Чисто лична. В един момент Грило и Казаледжо разбират, че трябва да се опитат да преодолеят ненавистта си към телевизиите, ако все пак искат организацията, за която са направили толкова много, да продължи да печели популярност. Решават да станат по-либерални по отношение на възможността дейци на движението да дават интервюта. Тук обаче възниква следният проблем. Тъй като никой от Движение „Пет звезди” не е бил преди това в политиката, никой няма и необходимия телевизионен опит. Затова издънките и неадекватното поведение на т.нар. „грилини” (хората на Грило) зачестяват. Крайно необходимо е да се помисли за обучение за поведение пред камера. Бепе Грило се сеща за една жена, с която са работили заедно при поставянето на негов спектакъл в Съединените щати. Това е Силвия Виргулти, която е завършила лингвистика във Виена и е работила по проекти на канадското и американското посолство в Рим. Така Луиджи ди Майо се запознава със Силвия. Само два месеца след като тя е започнала да го учи на поведение пред камера, двамата вече живеят заедно. Фактът, че Силвия е с десет години по-голяма от Луиджи, изобщо не ги притеснява. Ди Майо твърди, че винаги се е чувствал по-голям от реалната си възраст и затова Силвия е точната жена за него. Между другото тази разлика във възрастта, както и твърдият отказ на Ди Майо да се позиционира вляво или вдясно на политическата скала, кара коментаторите на италианската политика да започнат да го сравняват с Еманюел Макрон и дори да му предричат подобна бляскава политическа кариера. Във все по-честите интервюта, които дава, откакто са заедно, Луиджи говори, че двамата мислят за семейство и деца. Той е особено щастлив от факта, че за разлика от предишните му приятелки, които са изисквали цялото му внимание, Силвия не го ревнува от политическите му занимания. Тъкмо обратното, разбира го и го подкрепя във всичко. Само че в края на ноември 2017 г. идва новината за раздялата. В кратки прессъобщения Силвия Виргулти и Луиджи ди Майо заявяват, че връзката им е приключила, но независимо от това двамата остават приятели.

Едва ли точно по време на предизборната кампания кандидатът за премиер на Движение „Пет звезди” е имал особено много време да разсъждава защо тази толкова рекламирана връзка е претърпяла провал. Предизвикателствата изскачат буквално всеки ден, а най-голямото от тях е финансовият скандал, разтресъл движението по-малко от месец преди изборите. За какво става дума? При влизането си в парламента всички представители на Движение „Пет звезди” тържествено декларират, че ще превеждат половината от всяко месечно свое възнаграждение във фонд за развитието на малки и средни предприятия. Само дето точно преди изборите се оказва, че някои от тях не са изпълнили обещанието си. И дори нещо по-лошо. Най-напред са обявили, че парите са преведени, след което са анулирали преводите. Разбира се, в Италия схемата „политиката задължително води до финансово облагодетелстване” не може да учуди никого. Държава, чиято политическа система се срути из основи в началото на 90-те години заради корупционния скандал „Танджентополи” (Градът на подкупите), едва ли би била особено чувствителна към някакви финансови прегрешения. Вероятно никой не би обърнал внимание на тези „нередности”, ако не ставаше дума именно за „Пет звезди”. Защото това е партията, която изгради цялата си популярност върху яростното отричане на всички практики на истаблишмънта. А сега какво се оказва? Че представители на организацията, превърнала борбата с политическото лицемерие в свое знаме, вършат точно това, срещу което най-много са протестирали. Луиджи ди Майо реагира мигновено: „Няма да позволим на никого да позори името на Движение „Пет звезди”. Веднага намирам гнилите ябълки и ги изхвърлям. Нека да е ясно още нещо. Гнили ябълки има навсякъде. Разликата между нас и останалите е, че ние ги изхвърляме, а другите партии ги правят министри”. И наистина уличените кандидат-депутати заявяват, че ще се оттеглят от надпреварата. Всъщност на въпросната случка може да се погледне и откъм положителната й страна. В последно време, особено след официалното избиране на Ди Майо за лидер на движението, всички усилия са насочени натам то да бъде представено като една напълно нормална партия, в която няма нищо плашещо, няма нито екстремисти, нито ексцентрици. Е, какво по-нормално за една италианска партия от това нейни членове да бъдат уличени в извършване на „финансови нередности”?

Самият Луиджи ди Майо прави всичко, което зависи от него, за да убеди както италианската, така и международната публика, че от „Пет звезди” не бива да се очакват никакви неприятни изненади. Особено показателна в това отношение е речта, която Ди Майо изнася в началото на февруари тази година в университета „Линк Кампус” в Рим пред една изключително представителна чуждестранна аудитория, която жадува да разбере каква ще бъде международната политика на движението. Един напълно разбираем интерес. В продължение на години Бепе Грило ругае не само италианските, но и чуждите политици, излива огромни потоци жлъч срещу „брюкселските идиоти”, „склерозиралия ЕС” и „тази тъпа валута еврото”, многократно разсъждава публично по темата дали за Италия няма да бъде по-добре, ако излезе от еврозоната. Е, сега Грило вече го няма. А Ди Майо говори по съвсем различен начин. С огромен интерес го слушат дипломати от Съединените щати, Франция, Германия, Турция, Япония, България, Южна Африка. Има представители на най-големите международни медии – от Си Ен Ен до „Файненшъл Таймс”, от „Ню Йорк Таймс” до „Ройтерс”, от „Фигаро” до японската обществена телевизия. Вероятно повечето от тях с удоволствие забелязват, че от доскорошния евроскептицизъм, така характерен за Движение „Пет звезди” в ерата „Грило”, не е останал и помен. Да, Ди Майо казва, че е необходимо ЕС да се реформира и обнови, но няколко пъти специално подчертава, че за неговата партия Евросъюзът е като роден дом. Няма и намек за референдум по отношение на излизане от еврозоната. Категорично отсъства и желанието, изразявано през годините от различни представители на партията, за референдум за излизане от Северноатлантическия пакт. „Твърдо съм убеден, че Италия трябва да бъде член на НАТО”, подчертава Луиджи ди Майо. От речта му става ясно, че са настъпили и други важни промени във външната политика на движението. Няма го традиционното одобрение по отношение на чависткото правителство във Венецуела. Няма ги и похвалите по адрес на независимата политика, която води Владимир Путин. Изобщо нормализацията тече по всички линии. Няколко дни преди речта си в университета „Линк Кампус” Ди Майо е на посещение в лондонското Сити, където се среща с инвеститори, предимно италианци, но не само. Веднага след срещите му изтича информация за казаното от него. Според медиите Ди Майо е премахнал още едно табу, наложено от Грило и изпълнявано безпрекословно до този момент – Движение „Пет звезди” ще управлява единствено самостоятелно, никога и при никакви обстоятелства няма да прави коалиции с партиите на статуквото. В Лондон обаче новият лидер на партията е казал, че е възможно разбирателство с големите политически сили по две основни теми – намаляване на бюрокрацията в публичния сектор и сериозни инвестиции в инфраструктурни проекти. Думата „разбирателство” веднага е изтълкувана като знак, че Ди Майо е готов да управлява в коалиция с други партии. Той категорично опровергава това тълкувание, но съмненията в искреността му остават. Явно Ди Майо играе двойна игра – за пред твърдия електорат поддържа традиционната позиция на партията за отказ от всякакви компромиси и в същото време дава знак на банкерите и инвеститорите, че може да бъде достатъчно гъвкав в следизборните си действия. И стратегията му, дали е негова, дали е на тези, които стоят зад него, до тук работи много добре. Половин Италия вече грее в жълтия цвят на „Пет звезди” – като се започне от Рим и се стигне до най-южната точка на страната. В Сардиния движението печели 42% от гласовете, както и всички мажоритарни избирателни райони. В Сицилия „Пет звезди” също печели почти 50%.

Другата половина на Италия гласува за партиите от дясноцентристката коалиция. Изненадата тук е, че най-много гласове получи не „Форца, Италия!” на Силвио Берлускони, както показваха социологическите проучвания. Големият победител вдясно е Матео Салвини и неговата „Лига”. На упреците, че неговата партия, както и Движение „Пет звезди”, са популистки организации, той отговаря така: „Аз съм популист и ще остана такъв. Защото, който слуша народа, си върши работата. Вече няма нужда от онези представители на радикалния шик, които се гнусяха от мнението на обикновените хора”. Успехът се дължи на доброто ребрандиране на партията, започнало именно когато той става неин лидер. Под ръководството на Салвини тя загърбва основното си послание, повтаряно в продължение на години, а именно „спасяването на развития икономически Север от мързеливия и неблагодарен Юг”, и се превръща наистина в национална партия. Съвсем целенасочено отпада и думата „северна” от названието на партията. Просто Матео Салвини иска да е национален, а не регионален лидер. В настоящата кампания 44-годишният политик специално посети древния южен италиански град Матера, който заедно с Пловдив е избран за Европейска столица на културата за 2019 г. Това е първият южен италиански град, който получава такова признание. От края на 40-те години до днес в Матера са снимани десетки игрални филми. Най-известните сред тях са „Евангелие от Матея” на Пиер Паоло Пазолини, в който се снимат много местни жители, както и „Страстите Христови” на Мел Гибсън. „Тези хора от Матера, които ще изберат да гласуват за Лигата, заяви Салвини, избират реда, правилата, чистотата и преди всичко следния принцип: италианците на първо място.” Партийният лидер нито веднъж не напада южняците и съсредоточава целия си гняв срещу неконтролирания приток от мигранти, както и срещу брюкселските бюрократи. Ето защо няма особена изненада във факта, че вече дори и в Матера, където основателят на „Северна лига” Умберто Боси не би си помислил и да стъпи, днес има хора, които ще гласуват за тази партия. Такъв е 39-годишният служител в транспортна компания Винченцо Пулиезе. Разказва, че през последните три години изплащането на заплатата му редовно закъснява. Ето какво мисли той за Лигата: „Салвини и „Северна лига” започнаха кариерата си, правейки ясно разграничение между Севера и Юга, наричаха ни крадци и използвачи. Салвини обаче се промени и се надяваме той да намери решение и на нашите проблеми”. Накрая Пулиезе казва, че би гласувал за Лигата, ако лидерът й е в състояние да направи така, че заплатите да бъдат изплащани редовно. Матео Салвини има интересна политическа биография. Роден е в Милано през 1973 г. Завършва класически лицей, а после се записва в Миланския университет, най-голямото държавно висше учебно заведение в града. Учи политология и история, но така и не се дипломира. По този повод в миналото Салвини обича да казва: „Най-напред свободна Падания (така е наричана Северна Италия), а едва после идва ред на дипломата ми”. Като младеж изповядва смесица от екстремни леви идеи и северноиталиански национализъм. В резултат на това основава движението „Комунисти на Падания”. Подчертавайки този факт, редица критици на Матео Салвини го обвиняват в политическо хамелеонство. Чудят се как е възможно човек, който е бил крайно ляв, за не чак толкова дълъг период от време да стане пръв приятел с политици от крайната десница като французойката Марин льо Пен и холандеца Геерд Вилдерс. Салвини съвсем спокойно отговаря на тези упреци: „Колкото и абсурдно да ви звучи, днес виждаме повече ценности на левицата в европейската десница, отколкото в официозната левица. Говоря за партии и движения, които биват наричани „крайно десни”, но които  днес защитават правата на работниците и водят справедливи битки за защита на местната уникалност. Така че не виждам нищо странно в търсене на диалог с тези, които днес олицетворяват съпротивата срещу сбърканата Европа”. В интервю за телевизионното предаване „Колко е часът?” през 2015 г. Салвини уточнява: „Със сигурност съм по-ляв от Матео Ренци. Комунист съм в класическия смисъл на думата. Познавам много повече работници, отколкото познава Ренци, който предпочита да се среща с банкери”. През последните 15 години Матео Салвини е избиран за депутат както в италианския, така и в Европейския парламент. В края на 2013 г. с 82% срещу 18% Матео Салвини побеждава на вътрешнопартийни избори основателя на „Северна лига” Умберто Боси и става новият лидер на движението. В речта си, произнесена веднага след обявяването на резултатите, Салвини казва: „Първият чо век, на когото ще се обадя, е Умберто Боси. Без него нямаше да стигнем до тук. Първата битка, която ще подема, ще бъде за връщането на италианския суверенитет, който Брюксел ни отне. Това не е Европейски съюз, това е Съветски съюз, това е ГУЛАГ”. Именно Матео Салвини е италианският политик, който най-силно критикува брюкселската бюрокрация. Освен това за него еврото е нанесло само вреди на Италия. „Това е мъртва валута”, официално заявява Салвини и допълва, че „еврото е едно от най-ужасните престъпления срещу човечество”. Малко преди да бъде избран за лидер на „Северна лига”, той организира т.нар. „Ден без евро”, събитие, в което участват икономисти, критично настроени към общата европейска валута. Събитието има две основни задачи. Първата е да позиционира „Северна лига” като партията, способна да привлече на своя страна евроскептичните гласоподаватели. В тази област борбата с Движение „Пет звезди” е особено оспорвана. И втората задача е да бъде променена основната мишена на Лигата. До този момент агресивната риторика на партията е насочена основно срещу „крадливия Рим”. Салвини иска да смени мишената. Основните противници трябва да станат Брюксел и неговите представители в търговските банки и рейтинговите агенции. Веднага след изборите Салвини изрично подчертава: „Общата европейска валута е осъдена да изчезне. Не защото аз искам това, а защото натам сочат фактите, здравият смисъл, реалната икономика. И ние трябва да сме подготвени за този момент. Продължавам да вярвам, че еврото беше и е грешен избор”. На напомнянето, че по време на предизборната кампания майки са плашели с него децата си, Матео Салвини отговаря: „На тази майка ще предложа двойно кафе, но искам да уточня, че етикетите фашисти-комунисти са вече много изтъркани. Гласуването за Лигата е глас за една друга Европа. Ние сме в Европа и искаме Европа, която уважава народите, идентичностите, езиците. Истинските врагове на Европа са такива като Ренци, които се правят, че всичко върви прекрасно, а всички знаят, че нищо не върви, както трябва”. Освен с критиките по адрес на Евросъюза Салвини се отличава и с подчертано положителното си отношение по отношение на Русия и на нейния президент Владимир Путин. В тази сфера най-голяма работа върши Джанлука Са воини, бивш журналист и настоящ прессекретар на Лигата. Той е почитател на руската култура още от обучението си в гимназията, а членува в „Северна лига” веднага след създаването й през 1991 г. Споделя много от идеите на неоевразийството, развивано от Александър Дугин, а след като Салвини става лидер на партията, прави всичко възможно тя да има близки отношения с Кремъл. Благодарение на неговите усилия през 2014 г. се ражда Асоциация „Ломбардия-Русия”, Матео Салвини е посрещнат с овации в Думата, среща се с Путин, а през март 2017 г. в Москва е подписано споразумение за сътрудничество между Лигата и президентската партия „Единна Русия”. Партията на Салвини е първата в Италия, която категорично се обявява срещу санкциите, наложени от ЕС на Русия. Самият Матео Салвини многократно заявява, че ако Лигата влезе във властта, ще настоява санкциите срещу Русия да бъдат отменени дори с цената на конфликт с Брюксел. Прессекретарят Джанлука Савоини напълно споделя тази позиция. Ето какво казва той в интервю, посветено на отношенията между Русия, Европа, Италия: „Една друга Европа не само е възможна, но е и необходима, имайки предвид тоталния фалит на ЕС. Освен това се питам за какво служи НАТО. Ако основната му цел е да провокира Русия, по-добре да мислим за друг тип организация, защото Студената война свърши през 1991 г., когато Съветският съюз се разпадна, и само някой луд или подстрекател може да изпитва носталгия по онова време. А дали пък зад тази враждебност по отношение на Русия не се крият финансови и търговски интереси, които силно ще пострадат, ако се стигне до съюз между Москва и европейските нации? Въпросът ми е риторичен. Всички разбираме, че именно за това става дума, а не за защитата на някакви „ценности”, които Путин бил застрашавал”. Джанлука Савоини специално подчертава, че италианците имат много по-голяма близост с жителите на Севастопол, отколкото с тези на Маями. Признава също така, че Лигата е сама в желанието за добри отношения с Москва, „тъй като левицата слугува на антируски настроените глобалисти, а десницата, както винаги, следва заповедите на Брюксел и Вашингтон”. Запитан къде в идеологическата скала стои Лигата, вдясно или вляво, Джанлука Савоини отговаря: „Не се позиционираме нито вдясно, нито вляво. Не ни интересуват тези идеологически разделения. Всеки, който споделя идеята, че е дошъл краят на еднополярния свят и че народите трябва да защитават своите корени и своята идентичност, е добре дошъл при нас. Наскоро се срещнах с депутат от руската компартия, както и с представител на швейцарските комунисти, и установих, че имаме много общи виждания. Разговарях и с един важен ръководител на Китайската комунистическа партия и не намерих никакви различия между неговите и нашите идеи”.

По отношение на демонстрираното уважение към дейността на Владимир Путин лидерът на Лигата Матео Салвини много си прилича със създателя на „Форца, Италия!” Силвио Берлускони, който е стар приятел на руския президент. Различават се обаче по отношението към Европейския съюз. Берлускони винаги е казвал, че е „най-големият европеец от всички италиански политици”. 81-годишният политик не пропуска да подчертае, че ако иска да оцелее, ЕС задължително трябва да се промени, да стане по-малко бюрократичен, да се превърне в Европа на народите. Има и други теми, по които двамата лидери се различават. Салвини иска да бъде въведена отново задължителна военна служба за шест месеца, а Берлускони категорично възразява на това. Фактът, че „Форца, Италия!” взе по-малко гласове от Лигата, се разглежда като една от най-големите изненади на тези избори. Най-дълго управлявалият италиански премиер след Втората световна война не прави изявление веднага след изборите. Близки до него хора разказват, че е огорчен от изборния резултат. Обяснява си го с факта, че самият той не е имал право да се кандидатира. И въпреки всичко, въпреки представянето на „Форца, Италия!” под очакваното, завръщането на нейния създател на голямата политическа сцена е безспорно. Това доскоро изглеждаше напълно невъзможно. Почти всички са убедени, че неговата политическа кариера е приключила вечерта на 12 ноември 2011 г., когато подава оставка. Не го прави по собствено желание, разбира се. Оставката му е резултат от влошената икономическа ситуация в Италия и от силния международен натиск, в който основна роля играят германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Никола Саркози. Те обвиняват Берлускони, че не е в състояние да се справи с тежката икономическа криза и по-този начин повлича надолу не само Италия, а и останалите страни от еврозоната. На официалната среща на Г-20 в началото на ноември 2011 г. ръководителите на Франция и Германия особено активно уговарят италианския премиер да вземе кредит от Международния валутен фонд. Берлускони категорично отказва. Той прекрасно разбира, че ако се съгласи, окончателно ще загуби доверието на сънародниците си. Освен това страната му на практика ще загуби суверенитета си и ще трябва да изпълнява всички условия на кредиторите. Както много точно се изразява тогавашният италиански министър на финансите Джулио Тремонти: „Знам и по-красиви начини да се самоубиеш, отколкото да поискаш помощ от МВФ”. Десет дни след този отказ Силвио Берлускони подава оставка и напуска сградата на правителството през задния вход, за да не се среща очи в очи с празнуващите оттеглянето му италианци. Две години по-късно най-после едно от многобройните съдебни дела срещу него, този път за данъчни измами, приключва на последна инстанция. Берлускони е осъден на четири години затвор, забрана да заема публични длъжности през следващите две години, както и забрана да се кандидатира на избори до 2019 г. Заради обявената амнистия във връзка с препълнените затвори присъдата е намалена на една година. Напредналата възраст на експремиера, по онова време той е на 77 години, му спестява ефективното излежаване на присъдата. Вместо това трябва един път в седмицата да работи в ръководен от Католическата църква център за престарели и страдащи от болестта на Алцхаймер пациенти. По това време никой не вярва, че бившият премиер някога отново ще може да се върне в голямата политика. Само че чудото се случва. Берлускони успява да създаде дясноцентристка коалиция, в която освен собствената му партия „Форца, Италия!” и Лигата влизат и по-малките „Италиански братя” и „Ние с Италия”. Как е възможно човекът, който дълго време служеше за основна мишена на подигравателни коментари както в Италия, така и в чужбина да направи такова забележително завръщане? Журналистът Ерик Жозеф от френския „Либерасион” разказва, че във вестника никой не го взел на сериозно, когато през август миналата година предложил статия, посветена на връщането на Силвио Берлускони. Помислили, че нещо се е объркал. Само дето никакво объркване няма. Основната причина за ренесанса на политическата кариера на Берлускони се крие във факта, че той е възприеман като... по-малкото зло. Когато си силно разочарован от Матео Ренци и неговата Демократическа партия, когато не знаеш какво може да се очаква от Движение „Пет звезди”, залагаш на сигурното, на това, което познаваш. Дори и да не го харесваш особено. Достолепната възраст на Берлускони също внушава доверие. На 81 години едва ли ще тръгне да прави някакви рискови промени, които да застрашат стабилността. Никога няма да тръгне да изкарва Италия от еврозоната, от Евросъюза или от НАТО. В предизборната си програма Берлускони обещава на всички всичко. За либертарианците и пропазарниците е предвидено въвеждането на плосък данък от 23%. Тук е една от разликите с Матео Салвини, който предвижда плосък данък от 15%. Предвижда се също така премахването на данъците върху наследствата и даренията. За социалнослабите, хората на наемния труд, пенсионерите също има примамливи обещания – повишаване на минималната пенсия до 1000 евро, премахване на данъците върху първия закупен дом и първия автомобил. На почитателите на твърдата ръка е обещано репатриране на нелегалните имигранти, както и връщането на полицаите и карабинерите в кварталите, за да бъде по-добре защитаван общественият ред.

Не е за подценяване и третата партия в дясноцентристката коалиция – „Италиански братя”. Партията е създадена в края на 2012 г. като основната й база са структурите на някогашните крайно националистически и дори неофашистки организации. Днес „братята” се стремят да изглеждат модерно и се пазят от всякакви аналогии с фашисткото минало на Италия. Съвсем неслучайно начело на партията стои симпатичната 41-годишна Джорджа Мелони. Тя се включва в политиката още като студентка, ставайки част от младежката структура на Националния алианс, наследник на неофашисткото Италианско социално движение. На 29 години е избрана за първи път за депутат от тази партия. Става заместник-председател на парламента и най-младият депутат в него. През 2008 г., когато е на 31, е назначена за министър на младежта в четвъртото правителство на Силвио Берлускони. Смята се за негово протеже до 2012 г., когато напуска оглавяваната от него коалиция, за да се включи в създаването на „Италиански братя”. През 2014 г. става председател на партията, а две години по-късно се кандидатира за кмет на Рим. Именно тази кандидатура създава огромно напрежение в десницата. Зад нея застава Матео Салвини, а Берлускони има друг кандидат. Нещата се усложняват още повече, когато 39-годишната Мелони обявява, че е бременна. Цапнатият в устата Берлускони моментално заявява публично, че Джорджа трябва да се концентрира върху бъдещето майчинство, а не да се кандидатира за кмет. „Градът е в ужасно състояние – продължава той. – И да бъдеш негов кмет означава да го обикаляш по 14 часа на ден. Със сигурност една майка не може да върши тази работа.” Тези коментари предизвикват вълна от негативни реакции, най-вече от феминисткия лагер. „Кога ще помолят мъж кандидат да се оттегли, защото не изглежда добре пред камерата или защото му предстои да стане баща?”, риторично пита Мария Боски, министър на конституционната реформа в правителството на Ренци. Независимо от бременността си Джорджа Мелони решава да остане в надпреварата. На социолозите, които постоянно й отреждат едва трето място, отговаря, че признава една-единствена социология – разговорите с хората, когато отива на пазар или в магазина. В случая обаче именно социолозите се оказват прави. Джорджа Мелони остава трета след кандидатката на Движение „Пет звезди” Вирджиния Раджи и кандидата на Демократическата партия Роберто Джакети. За радост на феминистките именно Раджи печели втория тур и става кмет на Рим. А около името на Джорджа Мелони продължават да избухват скандали. В настоящата кампания тя влезе в остра полемика с Кристиян Греко, директор на Египетския музей в Торино. Лидерката на „Италиански братя” се разгневи на въведената от директора практика арабите да плащат по-ниска цена на билетите от останалите граждани. „Това е чиста дискриминация спрямо останалите етноси” – заяви Мелони в телевизионно интервю и продължи: „Представете си какво би станало, ако ватиканските музеи обявят, че пускат по-ниски цени на билетите за християни. Ще настъпи ад. А сега нищо. Приема се стореното в Египетския музей за напълно нормално. Много добре знаем, че арабите са завладели Египет преди много векове. Така че да им продаваш по-евтини билети днес е същото, като да направиш изложба за Древния Рим и да правиш намаление за хуните”. Скоро след това от офиса на „Италиански братя” излезе официална декларация, в която се казва, че ако партията влезе във властта, директорът на Египетския музей в Торино ще бъде моментално уволнен. Италианските либерали не пропускат да атакуват Джорджа Мелони и заради посещението й само няколко дни преди изборите в Будапеща. Там тя се среща с унгарския премиер Виктор Орбан, след което слага в Туитър селфито, което си е направила с него на брега на Дунав. „Предпочитаме Вишеградската четворка, която е срещу ислямизацията на Европа и пази европейските граници, пред провежданите от Юнкер и Меркел политики”, подчертава Мелони. Въпреки огромната активност на Мелони по време на кампанията „Италиански братя” успя да вземе само 4,2%. Тоест целта, поставена от лидерката за прескачане на петте процента, не беше изпълнена.

Разбира се, големият губещ на тези избори е само един – Матео Ренци. Оглавяваната от него лявоцентристка Демократическа партия тотално се провали, получавайки едва 18,7% от гласовете, доста по-малко, отколкото й даваха предизборните социологически проучвания. А само допреди 4-5 години Матео Ренци е „детето чудо” на италианската политика. Всички го харесват (виж а-specto, бр. 6). Всички си падат по освободения му начин на общуване. Дори когато заплашва да разруши из основи статуквото (съвсем съзнателно нарича себе си Rottamatore – Разрушителя), го прави с усмивка. Така, усмихвайки се, печели още хора за каузата си, вместо да ги уплаши и отблъсне. На 39 години става най-младият премиер в историята на Италия. През май 2014 г., по-малко от три месеца след като заема премиерския пост, оглавяваната от него лявоцентристка Демократическа партия печели съкрушителна победа на евроизборите. Харесват го далеч извън границите на Италия. Пак през 2014 г. американското списание „Форчън” го нарежда на трето място в света в класацията си за най-влиятелните хора, ненавършили 40. Ангела Меркел, неформалната лидерка на ЕС, обожава да си общува с него. По всичко личи, че от тук насетне Матео Ренци ще върви само нагоре. Изглежда толкова уверен в себе си и толкова силно вярващ в нещата, които обещава. Успял е да спечели лидерския пост в партията си, а после и най-важния пост в страната с обещанието за радикална революция. Заканил се е не само да разчисти закостенелия политически елит, но и да премахне веднъж завинаги традиционните методи за правене на политика. Заклева се да сложи край на всички онези практики, заради които нормалните хора изпитват отвращение само при споменаването на думата „политика”. „На местата за управление ще сложим най-добрите – зарича се Ренци. – Само така страната ни може да върви напред. С мен Италия ще бъде държава, където ще намираш работа, ако знаеш да правиш нещата, както трябва, а не, ако познаваш някого.” Разбира се, такива обещания дават всички политици. Включително и в България. И също така се разбира, че никога тези обещания не биват изпълнявани. Както в България, така и в Италия. Много бързо става ясно, че на ключови позиции в управлението на страната Ренци назначава далеч не най-добрите, а тези, които познава още от кметуването си във Флоренция, както и свои приятели, както и приятели на приятелите. А що се отнася до реформите, които започва да провежда, те карат много хора, най-вече в средите на левицата, да се чудят какво общо има Матео Ренци с лявото. Още през септември 2014 г. правителството представя в парламента своя вариант за революционна трудова реформа. Това, което особено силно възмущава много доскорошни фенове на Ренци, са параграфите, насочени към „по-голямата гъвкавост на пазара на труда”. Това е класически либерален евфемизъм, зад който се крие възможността работодателите по-лесно да уволняват работниците. Естествено, най-големите синдикати организират масови протести. Стотици хиляди демонстранти излизат по улиците на Рим и други големи италиански градове с искане трудовата реформа да бъде стопирана. В протестите се включват дори депутати на управляващата Демократическа партия. Все пак Ренци има достатъчно верни хора в парламента, така че в край сметка исканите от него реформи са гласувани. Италианският премиер получава подкрепата и на германския канцлер Ангела Меркел, която при посещението си в Милано не спира да го хвали заради смелите реформи, които провежда. Явно в опит да намали разочарованието на левите си привърженици Ренци предприема мерки, които да задоволят стремежа за по-голяма справедливост. Пуска за продажба на тръг луксозни коли, които до този момент са служили за транспортирането на важните хора в управлението, както и при посрещането на чуждестранни делегации. Става дума за 1500 автомобила, между които „Мазерати”, „Ягуар”, БМВ, „Алфа Ромео”. В стремежа си да подчертае своята „лявост” Ренци особено силно настоява за легализиране на еднополовите бракове. След ожесточени дебати в обществото и парламента този закон е приет, макар че в крайна сметка от него отпада параграфът, който дава право на еднополовите двойки да осиновяват деца. Най-амбициозният проект на Матео Ренци обаче са конституционните промени. Основните от тях са драстично ограничаване на правомощията на Сената за сметка на Камарата на депутатите, намаляване на бройката на сенаторите от 315 на 100 души. Предвижда се и нов изборен закон, който да гарантира парламентарно мнозинство на партията, спечелила изборите. Тези промени са представени и на общонационален референдум. Редица от предложенията звучат смислено, само че, както обикновено става на референдуми, хората гласуват не толкова дали ги одобряват или не, колкото изразяват цялостното си отношение към правителството. А към датата на допитването разочарованието от политиките и начините на управление на италианския премиер е особено високо. Независимо от всички обещания за разцвет, които пропазарните реформи трябвало да донесат, икономиката на страната не се развива особено добре, а безработицата, особено сред младите хора, продължава да бъде висока. Към всичко това се добавят и все по-засилващите се обвинения към правителството, че не е в състояние да се справи с мигрантската криза. От 2013 г. до сега в Италия са влезли близо 700 000 мигранти и основните критики към кабинета са, че действа неадекватно спрямо сложната ситуация. Така референдумът се превръща в народен вот на доверие относно правилността на политиките на кабинета. Самият Ренци още повече засилва този елемент, заявявайки, че при неуспех на референдума неговото правителство ще подаде оставка. Допитването се провежда на 4 декември 2016 г. При 70% избирателна активност привържениците на „Не” печелят с 60% срещу 40% на привържениците на „Да”. Както е обещал, Матео Ренци подава оставка. Малко преди да я връчи на президента, той огорчено признава пред колегите си: „Не вярвах, че ме мразят толкова”. Нищо обаче не е в състояние да помрачи оптимизма му и вярата, че отново ще седне в премиерското кресло. В кампанията за настоящите избори Ренци се хвърля със същата страст, която му е осигурявала толкова победи. Следи ежедневно не само промените в електоралните нагласи, но също така и начина, по който го възприемат италианците. Отдавна са минали времената, когато рейтингът му надвишава 70%. Днес много хора го смятат не за „разрушител” на статуквото, а за естествена част от него. В опит да промени тези представи Ренци напуска луксозния си офис в центъра на Рим, който заема след оставката си, и установява щаба си в партийната централа в столичната периферия. В пресата започват да се появяват снимки как отива на срещи с избиратели, карайки личния си мотор „Веспа”, както и колело. Разбира се, на Ренци му е ясно, че само с промяна на личния му имидж няма как да бъде реализиран голям пробив. Затова в предизборната кампания лявоцентристката коалиция, в която Демократическата партия заема централно място, слага основния акцент върху социалните програми. Предвижда се да има минимално почасово заплащане на стойност 10 евро, помощ за безработни при намирането на работа, сериозни данъчни облекчения за семействата, чиито деца не са навършили пълнолетие, финансови бонуси за родители с деца до три години, за да могат да плащат на бавачки или за ясла. Редица от предишните почитатели и сътрудници на Матео Ренци обаче отдавна са престанали да вярват, че той наистина има леви убеждения. Затова по време на неговото премиерство някои от депутатите от Демократическата партия напускат парламентарната група и правят собствени формации. Този процес се засилва особено в месеците преди изборите. В крайна сметка различните отцепили се групи от Демократическата партия се обединяват и създават нова структура – „Свободни и равни”. Там влизат голяма част от хората, които смятат, че под ръководството на Матео Ренци Демократическата партия е предала своята лява природа. Начело на новата партия застава Пиетро Грасо, който е председател на италианския Сенат преди разпускането на парламента. Преди да влезе в парламента с листата на Демократическата партия, Грасо е един от най-известните магистрати в борбата срещу мафията. Хиляди мафиоти са арестувани и осъдени на продължителни срокове затвор след негови разследвания. И понеже говорим за Италия, няма как да избягаме от пикантните истории дори когато става дума за политика. Сред депутатите, които напускат Демократическата партия по време на председателството на Матео Ренци, е и философът Алфредо д’Атторе, който е сред хората с най-много научни титли в италианския парламент. Дори неговата приятелка Сара Манфузо, която е бивш модел, а в момента ръководи фондация за защита на правата на жените, признава, че любимият й е дори по-скучен в домашна обстановка, отколкото изглежда по телевизията. Причината – предпочита основно да чете и да пише. Преди време дори помолил Сара да остави кучето при родителите си, защото го разсейвало. Със сигурност един американски политик не би направил такова нещо. Тъкмо обратното, постоянно би се снимал с кучето, красивата си приятелка и петгодишната им дъщеричка. Няколко месеца преди изборите идва новината, че Сара и Алфредо вече не живеят заедно. Междувременно бившият депутат от Демократическата партия става водач на листа на „Свободни и равни”. И тук се появява най-любопитният момент. Сара Манфузо съобщава, че от Демократическата партия също са й предложили да стане водач на листа. И то в избирателния район, където се кандидатира бившият й любим. „Отказах, защото не можех да си представя, че трябва да се боря срещу бащата на дъщеря си”, съобщава още Сара. Малко след нейните думи обаче идва и официалното разяснение от ръководството на Демократическата партия. Там се казва, че никой не е предлагал на Сара Манфузо подобна позиция. Така и не става ясно кой лъже, преувеличава или прикрива част от истината. Остава фактът, че когато говорим за Италия, винаги има интимни отношения дори в политиката и че те далеч не се изчерпват само с прословутите любовни истории на Силвио Берлускони. Общото между „Форца, Италия!” и „Свободни и равни” на тези избори е, че и двете се представят по-зле от очакванията. Оглавяваната от бившия магистрат партия едва успява да прескочи трипроцентовата бариера за влизане в парламента. Предизборните сондажи им дават поне два пъти повече. Явно обаче избирателите в крайна сметка не успяват или не пожелават да направят разлика между традиционната левица на Ренци и тези, които доскоро са били с него. Затова наказват и едните, и другите. Сред всеобщото униние в левия лагер на Италия впечатление прави радостта на активистите на лявата „Власт на народа”. Организацията е създадена само преди три месеца и в нея влизат представители на редица радикално леви групировки. В учредителния манифест на „Власт на народа” се казва, че тази структура е комунистическа, антилиберална, антикапиталистическа, екологична, феминистка и че целта й е създаването на „истинска демокрация посредством ежедневни практики на самоуправление и директно участие на хората”. Неформална лидерка на „Власт на народа” е Виола Карофало, която е философ по образование и в момента работи в един неаполски университет върху отразяването на политическите митове в работите на Ернст Касирер и Ролан Барт, както и върху поетиката на Бертолт Брехт. Когато я включват по телевизия РАИ веднага след като става ясно, че „Власт на народа” е спечелила 1,6%, тя празнува добрия резултат в един бар заедно с други активисти на организацията и изразява силна надежда, че тепърва предстоят още поводи за празници. Съвсем различно е настроението в лагера на претърпялата страхотно поражение традиционна левица. Поведението на самия Ренци пък след обявяването на резултатите буди силно недоумение. Първо е разпространена новината, че всеки момент той ще подаде оставка от поста на партиен лидер. Това изглежда най-правилното поведение. Точно така са постъпили неговите предшественици Валтер Велтрони и Пиер Луиджи Берсани. Само че денят напредва, а оставката все не идва. В крайна сметка е съобщено, че Ренци ще говори в 5 следобед. И този час се отлага. Най-накрая лидерът на Демократическата партия се появява и казва, че ще подаде оставка, но... след известно време. И по-точно, когато бъде сформирано новото правителство. „Когато кажеш, че ще подадеш оставка, го правиш веднага и без никакви уговорки.” Около това мнение се обявяват критиците на Ренци. Обвиняват го още, че с бавенето си допълнително влошава и без това силно пострадалия имидж на партията. А Демократическата партия сега пие от същата горчива чаша, която вече опитаха редица други традиционно леви партии на Стария континент. Френските социалисти на практика не съществуват, а германските социалдемократи окончателно ще издъхнат след поредната прегръдка на Ангела Меркел. Класическата социалдемокрация си отива, защото отдавна няма нищо общо с лявото. Вместо да защитава интересите на трудещите се, тя се грижи за тегобите на либералните елити и на сексуалните малцинства. В такъв случай някой трябва да се погрижи и за мнозинството, нали? В Италия това правят Движение „Пет звезди” и Лигата. В Германия в тази роля все по-силно се вживява „Алтернатива за Германия” и съвсем неслучайно социологическите проучвания вече я определят като втора политическа сила. Това е съвсем логичен и закономерен процес. Който предава избирателите си, губи. Ако не вярвате, питайте Матео Ренци.