На Балканите, когато говорим за история, винаги започваме да се караме. Не че полуостровът е тесен за всички, които го населяват. Интересното обаче е, че историята далеч не е единствената парлива тема, по която бързо и лесно може да се скарате с вашите балкански съседи. Поводи дава и географията. Примерно за гърците най-високият връх на Балканския полуостров е на планината Олимп. Нищо, че по всички световни атласи за балкански първенец е отбелязан връх Мусала в Рила, България. Олимп е и точка! А за да не са голословни твърденията им, от десетилетия насам е традиция, който грък (а и не само грък) се качи на връх Митикас (най-високата точка на Олимп), да занесе по някой друг камък и да го бучне на върха. Така току-виж, бавно и полека, върхът порасне с 9 метра и надмине българския си съперник. Историята и географията обаче бледнеят пред кулинарията. Това е мястото, където са извършени най-големите кражби и вероломни фалшификации в целия балкански свят. И отново тук с челни позиции изпъкват най-палавите представители на балканската етно фауна – гърците.

Ще започнем от прочутото по цяла Гърция, но неизвестно никъде по света гръцко кафе, или т.нар. елинико кафе. За да не се впускаме в обяснения какво представлява то, ще обобщим – това е турско кафе, което елините са прекръстили на гръцко. Толкоз. Нагло, ще кажете. Ами него поне са се опитали да го маскират с друго име. За други турски специалитети дори и това не са се постарали да направят.

Познатите по гръцките краища дзадзики и кукурец са добре известните в цял Анадол и Арабия джаджък и кукуреч. Добре, че гърците не ползват половината от нормалните човешки звуци, че и този бегъл фейс-лифт на турската кухня щеше да й бъде спестен. Въобще, като стане дума за гръцко-турските отношения, винаги е актуална старата италианска сентенция, че най-добър гръцки профил имат турците. Та и за кухните така… Но лукавите византийци не са спрели само с тези близки роднински посегателства. През последните десетилетия заради бурното развитие на туризма по егейските острови на обръгналите гръцки ресторантьори им се наложи да се сблъскат с какви ли не западноевропейски кулинарни претенции. И тъй като придирчивите западноевропейци трудно могат да се спечелят само с риба, шкембе чорба и агнешки черва на шиш, хитрите им домакини бързо прескочиха през прозореца на българската кухня и каквото видяха сложено на масата, веднага го прибраха. Изведнъж се оказа, че гърците имали салата от домати и краставици и правели бяло саламурено краве сирене. Подробности, че за целта трябва да имат и зеленчукови градини, и стада от крави, в случая са излишни. Със салатата се получава особено интересен казус – на английските менюта тя се изписва като greek (гръцка), на гръцките като хориатики (селска), а на българските като шопска. В тази салата единственото гръцко нещо е маслината, ако въобще свидливите туроператори са решили да я добавят. Със сиренето пък гърците стигнаха до там, че го защитиха като натурален гръцки продукт. Само че пък си създадоха проблем в перспектива – докато българското селско стопанство работеше добре, купуваха българското сирене и го опаковаха в гръцки кутии. След 1989 г. обаче то рухна и съответно сиренето фета, както стана известно извън Гърция, стана дефицитна стока. Защото сега тепърва да се учат как се гледат крави няма как да стане, нали?

Има и особени форми на кулинарен рецидивизъм. Примерно т.нар. сръбска скара. Тя е именно т.нар., защото никой в Сърбия, нито в бившите югорепублики не й казва така. Представете си сръбска скара в Босна или Хърватия? Не си го представяте, нали? В самата Сърбия на тази скара й казват лесковачка. Името й идва от стария български град Лесковец, окупиран от сърбите през 1878 г., и е толкова сръбска, колкото и руската салата е руска. Интересно е обаче, че извън границите на своята страна, и най-вече в България, се използва само името сръбска скара. И все пак в завършек има и добри практики. Пример в това отношение е Румъния. Най-популярната салата там се казва булгаряска (българска) и е, с една дума казано – шопска. Разбира се, ако питаме гърците – селска или гръцка. За румънците няма спор за името – и те, както и всички останали народи в Европейския Югоизток, са научили за доматите, краставицата, патладжана, пипера, картофите и т.н. от българските градинари. Подобно на тях и българите нямат претенции за неща, които не са техни. То пък и как да кажеш, че имам баялдъ или кьопоолу са традиционни български ястия? С тези имена просто няма начин.

Нещата на Балканите обаче са също толкова оплетени в която и да е друга сфера. Историята например е поле, в което под всеотдайните грижи на локалните балкански държавички избуяват цели паралелни вселени от алтернативни една на друга истории. Ето, като стана дума за румънците, те са признали българския принос в кулинарията си, но когато става въпрос за техния етногенезис и език, нещата са коренно различни. Официалната румънска историография твърди, че днешният румънски етнос произлиза от смесването на римски колонисти и местни дакийски племена в римската провинция Дакия в днешна Трансилвания. Има два проблема обаче – първо, власите се споменават за първи път през 967 г., т.е. 700 години след падането на римската власт в днешните румънски земи, и, второ, името румънци се появява за първи път през XIX в. Дотогава нашите северни съседи са известни като власи. Впрочем следва да се отбележи и друго – първото споменаване на власите не е в Трансилвания, а 2000 км на юг, в днешна Гърция. Тук става особено интересно, защото през Средновековието на Балканите съществува една голяма област, наричаща се Велика Влахия (Мегали Влахия), която всъщност е античната Тесалия. За да стане още по-завързана интригата, топонимията в тази област пък е с изцяло български произход. Най-големите й градове са Търново (дн. Тирнавос), Волос (наричан още и Велес) и Загора. Все класически гръцки имена...

Но нека продължим с румънците, макар че ще е трудно да се раздели разказът за произхода на отделните балкански народи. Името им се появява като следствие от обединяването на двете дунавски княжества Влашко и Молдова. Под влияние на романтичното национално възраждане на северните ни съседи техните държавни идеолози дават на новата държава името Румъния, което означава ни повече, ни по-малко Римска държава. И тук настават проблемите. Новоизпечените римляни говорят на език, който има толкова много български заемки, че германски филолози от този период го определят като преходен славяно-романски говор. Нещо повече – румънците пишат на кирилица, а българският език е бил официален в страната им само до преди век. На първия княз на новата държава Александър Куза се налага да създаде специална комисия, която да проведе езикова реформа и да латинизира Румъния. Както обичал да казва: „Ние създадохме румънската държава, сега се налага да създадем и румънския народ”. Комисията работи повече от десетилетие, като за това време изхвърля от официалния румънски език хиляди български думи и заменя кирилицата с латиница. За резултатите от работата й можем да съдим обаче по популярния румънски анекдот от онова време, че след като приключил десетилетния си труд, председателят на комисията с облекчение изрекъл: „Се свършит”. Преводът, предполага се, е напълно излишен. Та така. По думите на Арнолд Тойнби румънците са романски народ със славянска (българска) култура. А какво да кажем за историята? Основателите на Влашко и Молдова са български боляри, носещи български имена и говорещи на български език. Първата династия на Влашко се нарича Бесараб, а нейният основател носи името Иванко, срещащо се в Асеневата династия. Според една от теориите един от предците на Иванко Бесараб, вероятно баща му или дядо му Бесар, е погребан в църквата „Св. 40 мъченици” във Велико Търново. Българското влияние е толкова силно, че от първия до последния владетел на Влашко и Молдова в титулатурата на местните князе присъства съкратената форма на сакралното българско царско име Иван (Йоан) – ЙО. Така например световноизвестният Влад Дракул се подписва като ЙО Влад Цепеш. Апропо, последното име е прозвище, което идва от думата цепя. Както е известно, той обичал да набива на кол пленените си врагове и когато ужасените му противници започнали да го наричат по този начин, Влад с удоволствие превърнал прякора в свое второ име. Всички тези дълбоки български следи в историята и етногенезиса на румънците обаче въобще не отчайват румънските историци. Напротив, на базата на всичко това те съчиняват тезата за наличието на могъща влашка империя през средните векове, която била основана от тримата братя Асани – Асан, Патреш и Йоница. Ако не ги познахте, следва да добавим, че столицата на империята била град Търново. Сигурно вече се сетихте, че става дума за братята Асеневци – Асен, Петър и Иваница (Калоян). По този начин проблемът с българското влияние е решен – то просто е преименувано на влашко. За по-сигурно обаче съвременните румънски историографи просто не коментират хиляда години от румънската история – от изчезването на провинция Дакия през III в. до появата на първите влашки държавички през XIV в. Така избягват голямата кавга с българските си колеги.

Не така стоят нещата с южните покрайнини на Балканите. Едва ли има човек у нас, който да не е чувал за македонизма и за неговите волни интерпретации и фалшификации в полето на историята, езикознанието и културата. Но там нещата са ясни: освен в интернет македонистките тези намират приложение само в трудовете на изследователи на пряка издръжка към правителството на Република Македония. Само че на Балканския полуостров има и по-големи майстори от македонците в тази област. Сигурно за много хора ще изглежда невероятно, но гърците са превърнали фалшификацията на история в основа на модерната си национална идеология. Официалната гръцка историография настоява, че най-старите човешки останки в Европа са открити на Халкидическия полуостров. Това не е така, разбира се, но какво от това? Праисторията не е място за голям раздор. Но по друг пункт сблъсъкът е гигантски – вече 20 години гърците и македонците не смогват да си поделят Александър Македонски. Докато първите го изкарват едва ли не основател на гръцката нация, вторите наводниха и най-малките паланки в Македония с паметници на великия македонски владетел в отчаян опит да покажат барем на туристите, че Александрос о Мегас всъщност е Санде Великиот. Истината, че великият завоевател всъщност не е бил нито грък, нито съвременен македонец, а античен македонец (както днешните тракийци в Южна България нямат нищо общо с древните траки), е еднакво игнорирана и в двете страни. Но какво тук значи някаква си истина? А и това е само началото. Макар че гръцките исторически съчинения от XIX век следват традицията на античната елинска историография и приемат македонския цар за унищожител на Древна Елада, българо-гръцкият сблъсък за Македония в началото на XX век принуждава гърците бързо да намерят исторически основания за правото си над тази област (понеже етнически права са нямали – гърците в Македония са били механджийско-калугерска екзотика). И рушителят на Древна Елада стана грък №1 на Античността. Понеже апетитът идва с яденето, гърците ошетаха, де що можаха в близката Античност, и покръстиха в елинизма Минойската култура (наричана от някои историци първата европейска цивилизация и нямаща нищо общо с гърците), пеласгите (народът, основател на Атина, и също нямащ нищо общо с гърците), Кадъм (митичният автор на азбуката, по принцип финикиец), Троя (нищо, че и тя е архивраг за древните гърци, Омир явно се е объркал), древните малоазийски цивилизации на Лидия, Ликия, Мизия и Кария (всички до една, имащи нужда от преводачи, за да говорят с древните си гръцки съседи, а някои, имащи и собствени азбуки). Въобще един истински исторически възродителен процес, срещу който няма и кой да протестира – всички засегнати лица и култури отдавна са измрели и изчезнали. Увлечението на гърците по чуждата история обаче не спира до тук и те откровено започнаха да прекаляват. Гърци станаха траките (включително и Орфей), дарданите, пеоните и илирите. Който не вярва, да отиде в Ксанти и да види билбордовете, рекламиращи Гърция, и по-специално северната й част, като родината на Орфей. Това, че траките и илирите са влели своята кръв и традиции в съвременните народи на българи и албанци, изобщо не притеснява историко-клептоманите. От това те само правят извода, че българите и албанците всъщност са… гърци! Но да оставим Античността, там всичко е гръцко, както стана ясно. Как стоят нещата в по-нови времена? Ами как, по същия начин, разбира се. Логиката е желязна – навсякъде, където Просвещението на Балканския полуостров настъпва с учебници на гръцки език, живеят гърци. От Триест до Тулча, че и по-нататък, замъгленият от национална страст поглед на днешния гръцки историк вижда само гърци. Това е, все едно след време някой да реши, че Италианският лицей в Горна баня е основан от местните горнобански италианци. Логично, нали? А, не дай си, Боже, и местното население да е православно, тогава просто няма как да не бъде гръцко. Понеже православието е първо гръцко и чак после е православие. Македонците в желанието си да наваксат пропуснатото, пък са дали на света две култови фрази, които спокойно могат да бъдат наречени еманация на световната глупост. „Немам докази, али тврдим” и „Татко ми и дедо ми са такви, каков што сум и яз”. Фразите се разбират прекрасно, защото са на български диалект, и показват, че в Македония не бащите правят синовете си, а обратното, както и че в света на алтернативната история факти и доказателства не са нужни. Най-забавното от всичко обаче е да се наблюдава титаничният сблъсък между двете водещи световни школи във фалшификацията на историята. Няма и как да бъде другояче – различните форми и прояви на деформации и малформации проявяват остра нетърпимост най-вече към себеподобните си. Иначе казано, понеже не е приятно да се видиш в огледалото. Затова и по страниците на местните вестници в Македония Гърция често е наричана Hell ass (а не Hellas, както е на новогръцки), а гръцките вестници изписват името на северната съседка като Monkey donia. Забавлението е гарантирано за години напред, защото вероятността за това двете страни да се разберат дали човекът е произлязъл от македонеца или от гърка е нищожно малка.

На този фон общите съседи на македонците и гърците – албанците, просто чоплят семки и наливат масло в огъня, като обичат да казват, че всички хора са произлезли от маймуната, само македонците от българите, а пък гърците още се опитвали да произлязат. Освен това те често цитират един от класиците на медиевистиката през XIX век, Якоб Фалмерайер, който, когато пристигнал в новоосвободеното гръцко кралство през 1835 г., написал потресен в дневника си: „Мислех, че отивам в земите на Древна Гърция, а се оказа, че навлязох в Нова Албания”. По това време Атина е малко албанско село с 2000 жители, а сред жителите на Гърция мнозинството са албанци, власи и турци. Самите гърци по това време все още не се наричат така. Тяхното самоназвание е ромеи, съответно езикът си наричат ромейски (ромаика). Едва с освобождението на Гърция от турско робство през 1835 г. старият гръцки (елински) етноним се възражда, като парадоксът е, че основните виновници за това са баварците, които идват да управляват държавата като част от антуража на първия гръцки крал Ото фон Вителсбах. Култът към гръцката древност от тяхна страна стига до там, че те налагат за официален език на държавата не актуалния ромейски език (наричан вече гръцки), а древногръцкия, който никой съвременен грък не разбира. Добре запознати с гръцката история, германците обаче са тотално незапознати с местната етнография. Когато по тяхно настояване столицата на кралството се мести от Навплион в Атина, те решават, че носията на местните албанци е типичната гръцка носия от древността, и налагат фустанелата на южните албанци (тоските) като типична гръцка дреха в цялото кралство. Което не е било особено трудно, тъй като към началото на XIX век гърци живеят основно по островите и в част от Пелопонес, който по това време все още носи старото си славянско название Морея (морска земя). Албанците са мнозинство в Пелопонес и Атика, а власите в Беотия. Така че днешната добре позната на всички гръцка фустанела всъщност е албанска. Всичко това провокира гореспоменатия Фалмерайер да направи фундаментално изследване за етногенезиса на гърците, което излиза под заглавието „За произхода на древните гърци”. В него германският учен доказва, че днешните гърци нямат нищо общо с древните, и заключава: „Единственото общо нещо между древните и сегашните гърци е, че слънцето, което е греело над едните преди 2000 години, грее и над другите днес”. Заради този си труд Фалмерайер е прогонен от гръцкото кралство, а книгата му и до ден днешен е забранена за преиздаване в Гърция. Разбираемо е, все пак официалната гръцка митология, или история, както и да е, твърди, че гърците имат 5000 години непрекъсната история като народ... А че единственото общо нещо на гърците с именитите им древни предшественици е името, е ясно на всеки, посетил Гърция. Съвременните гърци се отличават ярко по антропологичния си тип от древните гърци, които са били от северен расов тип. Не че няма и руси и синеоки сред тях, разбира се, но когато ги срещнете и заговорите на български, шансът да ви отговорят също на български е доста висок. Все пак в южната ни съседка живеят стотици хиляди българи, които са коренното население на нейните северни земи. Сред „автентичните” гърци пък преобладават фамилни имена с турски произход, дължащ се на огромното количество караманлии (православни тюркоезични жители на Мала Азия), изселени в Гърция от Турция през 1922 г. За да е иронията пълна, днешният лидер на ултранационалистическата и антитурска партия „Златна зора” носи турската фамилия Карадзаферис (Караджафер). Всичко това иде да обясни защо и до ден днешен гърците обичат да се обиждат едни други на турци и българи. Просто кръвта вода не става...

Но защо все пак само до преди два века гърците са се наричали ромеи? Името им произлиза от Романия, Източната римска империя, оцеляла до 1460 г. и днес известна като Византия. Последното име се налага от историците през XX век, за да се отличи грецизираната езиково късна римска наследница от автентичната латиноезична Римска империя. Но макар че гръцкият език става официален във Византия през VII век и сменя латинския, империята никога не се отказва от своето име, което остава непроменено до самия край на държавата през XV век. Жителите на Романия (Византия) се наричат с гордост ромеи, а езика си съответно ромейски столетия след падането на империята. Днес гърците са присвоили напълно историята на Византия, смятайки я едва ли не за гръцка държава, но истината е, че гърците са били незначително малцинство в нея. В хилядолетната й история има най-различни императорски династии, с най-различен произход (тракийски, сирийски, арменски и др.), като само една е гръцка – последната, тази, която я погребва. Едва ли има по-добър епитаф за гръцките претенции над историята на Византия от този. Цялата тази сложно оплетена пъстра картина от най-различни исторически факти води дотам, че практически всеки балкански народ може да си съчини своя историческа версия за миналото и тя да звучи наистина достоверно (особено за незапознатите)! А и как да бъде другояче? В края на XIX век знаменитият чех на българска служба Константин Иречек в своите дневници от пътуванията си по българските земи споделя колко е изненадан от българите в Южна Тракия, повлияни от гръцката и турската култура. „Те говореха еднакво лошо български, турски и гръцки, като ги питах какви са, отговаряха, че са християни, но носеха фесове и се поздравяваха с Аллах корусун.” След един подобен цитат всеки български, турски или гръцки учен може да заяви, че тези хора са всъщност българи, турци или гърци. Ето защо на Балканите историята се превръща в продължение на държавната пропаганда. Но много неща остават трудни за обяснение дори и за най-добрите пропагандисти. Как да обяснят например сърбите, че най-великият им съвременен държавник Никола Пашич, основател на тяхната малка империя Югославия, всъщност е роден като Никола Петров в едно българско село в Тимошко и е научил сръбски чак в училище? Неговите врагове до края на живота му го подиграват за това, наричайки го Бугар Пашич (българинът Пашич). Как да обяснят турците, че най-великият им държавник Мустафа Кемал, наречен заради своя огромен принос за създаването на турската държава и народ Ататюрк (бащата на турците), има за майчин език български, научен от майка му Зюбейде, българка мохамеданка от Голо бърдо (днес в Албания)? Как да обяснят гърците, че родоначалникът на най-титулуваната им политическа династия Караманлис започва своя житейски път като Кочо Караманов, а го завършва като Константинос Караманлис? Българският му произход помага за установяването по-късно на изключително топли приятелски връзки с Тодор Живков, с когото, както е добре известно, той обичал да разговаря винаги без преводач. Предвид на това, че Живков владее само руски, е логично да се сетим на какъв език са разговаряли двамата. Впрочем Живков е разговарял на български при срещите си и с друг виден политик от времето на Студената война, Николае Чаушеску, за когото официалната му биография твърди, че научил български език от своя майстор-обущар, при когото бил чирак в Букурещ. Биографията му обаче не обяснява произхода на неговата фамилия, която е изключително рядко срещана в Румъния, и то основно сред местните българи. Историческите митове и парадокси на Балканите не са безобидни. Те могат да станат причина за сериозни конфликти. Когато през 70-те години на XX век видният турски политик Тургут Йозал издаде „фундаментален исторически труд”, с който „доказа”, че турците са най-древният народ на света, съседна Гърция настръхна и едва не обяви война на Турция. Причината e, че Йозал обяснява как античният писател Омир всъщност се е казвал Омер, че истинското име на Агамемнон всъщност е Мемнон ага и че древните гърци всъщност са... турци. Е, в техния случай се получава малко като в поговорката „крадецът вика дръжте крадеца”, но определено гърците ги е заболяло. А ние, българите, какво да кажем? Ако бяхме кибритлии като гърците, покрай македонската и гагаузката „нация” и опитите за създаване на шопска, помашка и горанска народност трябваше да сме подпалили целия Европейски Югоизток във войни. Добре, че през последните 7-8 десетилетия на нашия народ му беше ампутирана почти напълно историческата памет и съответно чувствителността по такива въпроси. Чърчил обичал да казва, че Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да консумират. Очевидно е имал основание да го твърди.