В настоящия скандал около продажбата на активите на ЧЕЗ в България се откроява и една много добра тенденция. Не сме се отказали да протестираме. Когато властта наистина премине границата на приличието, недвусмислено ѝ показваме, че не я харесваме. Реакциите срещу безобразието с ЧЕЗ показват, че гражданско общество в България наистина има. Не говоря за онова платеното, грантовото, което се активира по команда от наши и чужди НПО-та. Говоря за истинското гражданско общество, съставено от най-нормални граждани, които се бунтуват срещу извращенията на властта. Едва ли днес има нормален човек, тук изключвам закупените от властта анализатори, който да повярва, че неизвестна до вчера фирма е в състояние да закупи и да управлява бизнес, който оперира със стотици милиони евра и който пряко влияе върху енергийната сигурност. Най-елементарната логика сочи, че зад въпросната фирма няма как да не стоят някои от най-важните хора в държавата - политици, бизнесмени, а може, и най-вероятно, е някакъв хибриден вариант. А най-смешно става, когато управляващите заговорят как сега щяло да има жестоки проверки. Хора, назначавани и тотално зависещи от властта, ще проверяват дали въпросната власт не е прегрешила. Кой изобщо вярва в сериозността на това намерение? Разбира се, че проверките ще установят, че нищо нередно няма. Че властта е чиста като сълза на комсомолка, по сполучливия израз на Венедикт Ерофеев.

Сега обаче възмущението в обществото е толкова голямо, че независимо от стерилните проверки, тази срамна сделка няма как да бъде финализирана. Няма да е никак изненадващо, ако се стигне и до оставка на правителството при една евентуална реализация. До оставка ще се стигне не защото управляващите искат това, както вече се е случвало, а защото хората ще ги принудят. Тъй като има безобразия, които не могат да бъдат търпяни. Неслучването на въпросната сделка ще бъде победа на истинското гражданско общество. Но само с това не бива да се приключва. Ако критично мислещите хора искат нещо в България наистина да се промени, те трябва да продължат да настояват за цялостна ревизия на модела, по който се случваха нещата в България през последните три десетилетия. А това, за което най-силно трябва да настояваме, е държавата да си върне функциите, които по право ѝ принадлежат и от които тя доброволно се отказа след 1989 г. А защо се отказа? Ами защото чужди и, разбира се, наши политици, политолози, либерални мислители не спираха да натякват как държавата е лош стопанин, как трябва максимално бързо да разпродаде всичките си активи, как дори цената няма чак такова значение. Единственото важно било собствеността да не е публична. Защото това била една много лоша, една комунистическа собственост. Е, сбъдна се мечтата на идиота, както се изразяваше Остап Бендер. Държавата се отказа от основни дейности, свързани с енергетиката, водоснабдяването и редица други. И какво? Да не би услугите да станаха по-добри, както обещаваха грантовите анализатори? Нищо такова не се случи, разбира се. Умните хора отдавна са забелязали, че има един-единствен монопол, който е по-лош от държавния. И това е частният монопол. Защото той не се съобразява с нищо. Нито със законите, нито с напълно нормалното желание на работниците и служителите си за достойно заплащане. Да оставиш частника да бъде пълновластен господар, в която и да е дейност, е все едно да позволиш на соросоидните фондации да диктуват какво и как трябва да се преподава в училище. И в двата случая ще настъпи катастрофа. Ето защо е време да си поискаме собствеността обратно. Да поискаме ренационализация. Нищо страшно няма в тази дума. Такива неща са правени и в най-модерните страни. Изкупувани са обратно активи, когато е било преценявано, че частната собственост върху тях вреди на общественото благо. Няма нищо лошо в публичната собственост, както толкова години повтаряха либералите. Те вероятно ще продължат да повтарят това клише. А ние трябва да си върнем държавата.