Те минаха през България, но, както винаги, будното гражданско общество не ги забеляза

В политическия фолклор отдавна се носи история, емблематична за уменията на Бойко Борисов да заобикаля исторически и идеологически мини. Когато решил да се кандидатира за кмет на София, бившият главен секретар на МВР си насрочил срещи с организации на запасното войнство. През час трябвало да се представи пред Съюза на офицерите и сержантите от запаса и пред Съюза на възпитаниците на Негово Величество военни училища. По програма царските офицери трябвало да влязат първи, но нещо се забавили и вместо тях чинно се явили бившите военни от Българската народна армия. Още от вратата кандидатът започнал да сипе огън и жупел по комунистите, от които пострадало семейството му. Някой все пак му подшушнал да понамали патоса, понеже в момента разговаря с „червеното” офицерство. Невъзмутим, ораторът направил рязък завой и докарал речта до… доброто старо време, в което „поне имахме армия”.

По подобен начин, но вече като премиер Борисов първо се противопостави епично на румънската оферта за обща военна флотилия с неприкрита антируска насоченост… За да я преглътнем след няколко дни, поднесена от министрите му, но вече като идея на НАТО. Междувременно министър-председателят трябваше да лавира в още една взривоопасна ситуация.

Докато се представяше пред публиката за пацифист и противник на възраждащото се блоково противопоставяне в Черноморския регион, Борисов е приел представители на крайнодясна организация, рожба на безмилостната конфронтация от Студената война. Какво ли си е говорил бившият член на БКП с активисти на Световната лига за свобода и демокрация (СЛСД), пряк наследник на Азиатската антиболшевишка и Световна антикомунистическа лига – някогашни политически клубове на диктатори и главорези? Впрочем лигата не се отрича от историята си от преди 1989 г. А още по-интересен е въпросът, КОЙ И ЗАЩО РЕЦИКЛИРА ТЪКМО СЕГА РЪЖДЯСАЛИ ОТЛОМКИ ОТ ЕПОХА, КОЯТО БИ ТРЯБВАЛО ВЕЧЕ ДА Е В УЧЕБНИЦИТЕ?

Можем да гадаем дали този път Борисов е налучкал правилното приветствие. Но прословутият му инстинкт, изглежда, отново е заработил, тъй като срещата не беше разгласявана публично и е минала в графата „работна”. А за това, че все пак се е състояла, разбираме от отговор на външния министър Даниел Митов на писмен въпрос на депутатите от АБВ Георги Кючуков и проф. Иван Станчев. Макар че документ, подписан от министър Митов, не е задължително достоверен източник на информация. Защото от отговора му „научаваме”, че в лигата участват „редица значими европейски и световни политически фактори, сред които лорд Денис Роугън, председател на Камарата на лордовете на Великобритания…”. Всъщност ръководството на Горната камара на британския парламент се състои от две дами – спикер е баронеса Д’Соуза, а лидер при управлението на консерваторите е баронеса Стоуел. Лорд Роугън е неин редови член и бивш шеф на северноирландска консервативна партия, известна в миналото с близостта си до паравоенни формирования на протестантите в Ълстър. „Новината”, че председател на Камарата на лордовете е удостоил с присъствието си българската секция на Световната лига за свобода и демокрация, беше произведена от официалното съобщение за учредяването й, откъдето, изглежда, са преписвали съставителите на министерския отговор. Детайлът е многозначителен за професионализма в екипа на Митов и за отношението му към парламентарния контрол.

Но още по-симптоматичен е приемът, оказан на организацията от външния министър и особено от президента на републиката. За разлика от Борисов, който благоразумно не взе да бие тъпан, двамата не скриха комсомолския си ентусиазъм. Изживяващият се доскоро като борец за „нулева толерантност към езика на омразата” и за „общества, които уважават различията”, Росен Плевнелиев не само прие, но и позира пред делегация на лигата, чиито български активисти афишират за свои цели борбата с „левия мултикултурализъм, зеления екстремизъм и политическата коректност”, които, видите ли, им отнемали свободата и правото на действие.

Митов пък, който напоследък завъртя същата идеологическа плоча, се направи на разсеян за провокационно изказване на председателя на организацията – тайванеца Яо Енг-Чи. В присъствието на българския външен министър, той заявява, че „днес (13 юни) е и новото начало на развитие на двустранните взаимоотношения и се надяваме да работим заедно не само в Световната лига, но и за защита на взаимните интереси на нашите страни”. Както a-specto.bg вече писа, лигата е основана преди 50 години в Тайван и след различните си метаморфози продължава да съществува в тесен синхрон с властите в Тайпе. 90% от държавите включително и България не признават независимостта на острова, който се именува Република Китай (в противовес на Китайската народна република). В отговора си до депутатите Кючуков и Станчев Митов отново се прави на разсеян за основния въпрос, който му е зададен, а именно за радушния институционален прием, оказан на организация, създадена от Тайван, и водена от личност, която говори като представител на държава. „На първо място Световната лига за свобода и демокрация е международна, а не национална организация”, отговаря министърът и уверява, че българо-китайските отношения се развиват повече от добре. Колкото до своето присъствие и изказване на сбирката, Митов твърди, че е защитил гражданския фундамент на Европа, и ехидно отправя покана към двамата депутати спешно да се идентифицират с „универсалните ценности на ЕС, в който България членува”.

Адмирираното от Митов учредяване на българска секция на лигата също има интересна предистория. То е предшествано от пътуване на председателя на Института за дясна политика Нено Димов до Тайпе за годишна среща на организацията, която по традиция съвпада с Деня на свободата на Тайван – 22 януари. Там е придружаван от Богдан Паташев, съветник към посолството на Малтийския орден – неофициалната дипломатическа служба на Ватикана. Изказването на Димов е приветствано от самия председател на лигата – „почитаемия г-н Яо Енг-Чи”, а двамата с Паташев са приети не от кого да е, а от външния министър на Тайван – „почитаемия г-н Лин Йонг-Ло”. Очевидно е, че на Ненов и Паташев властите в Тайпе са възлагали определени надежди, които скоро са оправдани. Създаването на български клон на СЛСД на 13 юни е съвместено с организирането на първа годишна среща на европейската секция. Местната ядка се оглавява от Димов, а Паташев става неин секретар. Сред останалите учредители личат бивши и настоящи политици от всички нюанси в десницата (но най-вече от тъмносиния), отлично представени в държавния апарат: Методи Андреев – ексдепутат от ОДС, понастоящем от ГЕРБ, Борис Станимиров – депутат от Реформаторския блок от квотата на ДСБ, Деница Желева – сътрудничка на президента, Николай Ценков – съветник на министъра на икономиката, Ирена Тодорова – съветник на министъра на външните работи. Солидна е групата на активисти от Движение „България за гражданите” (ДБГ) – самият министър Митов, председателят Ненов и парламентарният секретар на премиера Петър Николов (и тримата бивши активисти на ДСБ) плюс Тома Биков – съветник на вътрешния министър. В мрежата на тайванско-световната организация личат имената на гурута на българския антикомунизъм – почитаемите Александър Йорданов – експредседател на НС, и Филип Димитров – експремиер и настоящ конституционен съдия, със съпругата си Елена. Впрочем опити за учредяване на български клон на СЛСД се правят от Филип Димитров още в далечната 1994 г. Бившият премиер пътува до Тайван, присъства на форум за създаване на руска секция, участва в годишна конференция на лигата в Ню Йорк. Видими резултати от усилията му обаче не са налице. Делата или не потръгват, или някой го е посъветвал да поотложи работата за по-подходящи времена.

ЗА СКЕЛЕТ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА ОЧЕВИДНО Е ИЗПОЛЗВАН ИНСТИТУТЪТ ЗА ДЯСНА ПОЛИТИКА, който бе създаден с нескритата цел да сближи ГЕРБ и РБ и да произведе някаква идейна мушама за застилане на втория кабинет на Борисов. Дали институтът е обвързан с начинанието заради екзотични воаяжи на неговия председател, или нещата са по-сериозни и се готви нова идейна платформа на десницата? Самият Борисов вероятно още не знае, но да се надяваме – ще му кажат…

„Безразличието към истината за комунистическия и за другите тоталитарни режими може да доведе до повторение на историята. Трябва да подпомогнем разбирането на същността на тоталитарните режими и да работим истината за тях да бъде показана по един обективен начин в музеите и в учебниците по история”, заявява 27 години след края на Студената война президентът на България Росен Плевнелиев пред гостите си от Световната лига. Бившите яростни антикомунисти са надянали костюми на смирени пастори за свобода и демокрация, но сред слушателите на президента не липсват интересни персони. Като германския християндемократ Аксел Фишър, известен в Азербайджан с комплиментите си към властите за организираните от тях свободни и демократични избори. Или като италианския националист от крайнодясната Северна лига Серджо Дивина, който по едно време беше кривнал от правия евроатлантически път и се канеше да отскочи до руската република Крим…

Колкото до влизането на „комунизма” в учебниците по история, което напоследък е голяма грижа на Плевнелиев, това отдавна е факт. Остава да се надяваме, че някой ден в тях ще бъдат споменати (дано – не като борба за свобода) масовите сватби на преподобния Муун, в които южнокорейският Месия милиардер избира с кого ще живееш. Или ескадроните на смъртта на салвадорския водач на крайната десница Роберто д’Обюсон, наречен приживе „патологичен убиец” даже от американския посланик. Ще кажете – какво общо имат подобни типове с благопристойния пастор на „североатлантическите ценности” Плевнелиев и неговите гости?

И двамата са сред известните активисти или сътрудници на СЛСД от времето, в което организацията се е наричала Световна антикомунистическа лига и е приютявала каква ли не паплач. Сред която: наследникът на Степан Бандера в украинската ОУН Ярослав Стецко, парагвайският диктатор Алфредо Стреснер, натрупал през 35-годишното си управление 900 милиона долара семейно състояние, докато 10% от сънародниците му не са доживявали до 4-годишна възраст поради болести, глад и пълна липса на медицинско обслужване, колегата му от Аржентина, главорезът Хорхе Видела – привърженик на Чикагската икономическа школа, свободния пазар и ненамесата на държавата в икономиката, но известен главно с отвличанията на децата на политическите си противници и хвърлянето на майките им от самолети за храна на акулите в океана или заливането им с бетон на сушата, водачът на японската Якудза, сътрудникът на ЦРУ и виден борец срещу синдикализма – мафиотът Йосио Кодама, умрял блажено в съня си, след като е оцелял дори след атентат на пилот камикадзе срещу дома му, водачът на марионетното правителство в Южен Виетнам Нгуен Ван Тхе, повикал на помощ и вкарал в тресавищата американската армия, а после доживял дните си като изгнаник в Тайван, Лондон и САЩ… Списъкът със съратниците на лигата е дълъг, но ще е грехота да не споменем присъствието още на бивши националсоциалисти, членове на кралската фамилия на Саудитска Арабия, никарагуански контри, анголски бунтовници срещу „комунизма” от небезизвестната групировка УНИТА и техни побратими на фронта на „свободата” от мозамбикския ФРЕНАМО, редом с висши американски военни и политици, сред които вездесъщият и до днес сенатор от Републиканската партия преподобният Джон Маккейн.

„Фашизоидни циркаджии”, „палячовци”, „пародия на свободата”, „обслужващ персонал на диктаторски режими”, „антураж на комплексиран диктатор” – с такива цветисти определения видни граждански активисти и говорители на десницата посрещнаха тези дни дузина членове на „Нощни вълци” – любимия мотоклуб на руския президент Путин. Истинските нощни вълци обаче май минаха през България малко по-рано, но, както винаги, будното гражданско общество не ги забеляза. Вярно, че от двайсетина години тези симпатяги не зоват за „сплотяване на свободните нации за унищожаване на комунистическата напаст” и за „кръстоносни походи за свобода”, а за консолидация на демократичните сили, за развитие на пазарната икономика и на гражданското общество и даже имат статут на наблюдател към един от департаментите на ООН – по обществена информация. НИЕ ОБАЧЕ ИМАМЕ ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ ЕДНА ПОГОВОРКА, ЧЕ ВЪЛКЪТ КОЗИНАТА СИ МЕНИ, НО НРАВА – НЕ.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto