„Политизацията беше сринала устоите не само на оперативните звена в Управлението, но и на сектора за анализи на ЦРУ”, казва Рей Макгавърн. Той е бивш агент на ЦРУ и разказва пред журналиста Патрик Смит от Salon.com какви грешки е правило Централното разузнавателно управление в продължение на десетилетия и какви са последствията от тези грешки.
Рей Макгавърн
Когато разговаряте по-продължително с Макгавърн или слушате някоя от лекциите му, имате чувството, че сте попаднали в огромен водовъртеж от информация и огромна вълна от факти, имена и истории ви залива. Той е бивш служител на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) и в периода, когато е началник на сектора за анализи, смята всекидневните брифинги на Белия дом за част от своите задачи. Заради дългите години, прекарани в Ленгли, Вирджиния – от началото на президентския мандат на Кенеди до пенсионирането му през 1990 г. – той става свидетел на извращаването на ЦРУ и превръщането му във фабрика за политически и идеологически мотивирано „разузнаване”. Далеч преди края на службата му, щаб-квартирата на ЦРУ в Ленгли е станала място пълно с „проститутки” – това определение на Макгавърн „не е никак преувеличено”. Когато Макгавърн описва онова, на което е бил свидетел, е изключително детайлен. Едно забележително негово радио интервю е публикувано в Elsewhere in the News , нов интересен уебсайт, издирващ материали, които е задължително да получат публичното внимание, но може да бъдат пропуснати в изобилния информационен поток. В това интервю Макгавърн анализира съдбата на разузнавателния доклад от 2002 г., който съобщава на администрацията на Буш, че в Ирак няма оръжия за масово поразяване. Оттогава насам е отнет животът на повече от един милион души, появи се и „Ислямска държава”, а Макгавърн разкрива какво представлява отвътре тази поквара и какво е усещането да наблюдаваш как тя се разраства.
С изследването на ето такива теми се занимаваме във втората част от пространното интервю с Макгавърн, когато двамата се срещнахме на една конференция в Москва през декември 2015 г. Докато свалях и редактирах интервюто обаче, други две обстоятелства ми направиха силно впечатление.
Първо, последните ми въпроси имаха изключително личен характер, а Макгавърн не се уплаши и не избяга от отговорите им. Наред с историята за упадъка в институцията, той описа и своите вътрешни терзания, когато в съвестта му започва да мига червената лампичка. Може би и читателите ще се развълнуват така, както и аз се развълнувах. Може би ще си направят същите важни изводи, каквито и аз си направих.
Второ, откритото представяне на истината от страна на Макгавърн днес, независимо от това какво мисли управляващата клика, е израз на позицията му. Той обича да цитира Камю. „Можем да загубим или всичко, или нищо. Така че нека да вървим напред”, казва френският писател, когато получава Нобеловата награда за литература през 1957 г. „Това е залогът на нашето поколение. Ако е писано да се провалим, във всички случаи ще е по-добре, ако сме били на страната на онези, които отказват да бъдат псета и са решени да платят необходимата цена, за да бъде човекът нещо повече от псе.” Макгавърн използва цитата на Камю в онази своя реч, която ме накара да вдигна телефона и да му се обадя преди доста време. „Мисля, че това е валидно и днес”, добави той спокойно, преди да продължи нататък.
Започвате аналитичната си работа в ЦРУ с цел да разработите смислени политики, които биха могли да бъдат полезни за извършването на законна промяна в начина на управление на САЩ и във външната им политика. Кога се разделихте с илюзиите си, че усилията ви ще пожънат успех? Случилото се в Дамаск ли ви отрезви?
Тази история не е много интересна, но отговорът е „не”.
Постепенно ли настъпи вашето разочарование?
Когато започнах работа в ЦРУ, точно беше построена сградата на щаб-квартирата. Президент беше Джон Кенеди. На стената в мраморното фоайе бяха изписани думите на Исус Христос: „И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни”, (Йоан 8:32). И така, аз гледах издълбания в мрамора надпис и чувах ирландската си баба да казва (плавно заговаря с характерния ирландски акцент): „Бъди честен и почтен, Реймънд, хич да не ти пука какво мислят хората за теб.” (Смее се)
А аз си мислех, че „това ще бъде добро място за работа”. И така се оказа. Моето портфолио включваше външната политика на Съветския съюз към Китай, Комунистическия интернационал, Виетнам. След това се разшири към други теми, когато станах началник на направление. Спомням си всичко толкова ясно, сякаш беше вчера. Понеже Съветският съюз беше една от най-важните задачи, горе-долу всеки месец нещо написано от мен или от моите колеги от направлението се озоваваше на бюрото на президента още на следващата сутрин. По-добре не можеше и да бъде! Щяха ли на свой ред да променят политиката си? Е, ще направят някои дребни промени – но не – няма да я променят.
Винаги ли е било така? Не, не е било. Имаше някои важни моменти – например, когато Дик Хелмс (Ричард Хелмс, директор на ЦРУ между 1966 и 1973 г.) клекна пред генерал Уилям Уестморленд по отношение на Виетнам и пропусна възможността да спре войната по средата.
Най-общо казано Линдън Джонсън дойде при нас, и ни каза (започва да имитира тексаското провлечено говорене на Джонсън): „Ето ги тук нашите момчета, облечени в техните сини униформи с многото звезди, и те заявяват, че разполагаме с „Б-52”, тези големи, големи, големи, големи самолети. Ще пускат бомби и ще затворим линията „Хо Ши Мин”. Какво ще кажете всички вие за това?” Два дни по-късно, след една прилична пауза, обяснихме: „Господин президент, трябва да ви кажем, че при цялото ни уважение към вашите генерали със сините униформи, линията „Хо Ши Мин” по нищо не прилича на междущатските магистрали 66 или 95. По-голямата й част изобщо не може да се види от въздуха заради покривката от зеленината на джунглата, нещо повече – не обхваща едно шосе, а мрежа от около 161 пътища и пътеки. Независимо колко големи бомби ще хвърлите, вие няма да бъдете в състояние да спрете потока от войници и припаси. И второ, ние познаваме Хо Ши Мин. Той е по-скоро националист, отколкото комунист. Няма да се предаде. Всъщност, господин президент, третото е, че никой никога не се предава само заради едни бомбардировки”.
И така, каква е поуката от това? Поуката, човече, е, че сме си свършили работата! А президентът? Е, президентът имаше други съображения. Не искаше да бъде първият президент, който е изгубил война. Затова пренебрегна нашия съвет и стана първият президент, загубил война.
Това вероятно е една от причините за вашето разочарование? Че почтено направените анализи на ЦРУ или се пренебрегват, или се подправят и натъкмяват?
Не, „игнорират” е точната дума. Такава е системата. Ние избрахме Линдън Джонсън. Но „подправяне”? Не. Ще ви кажа как се случва всичко това. Един младеж работеше при мен, името му е Робърт Гейтс (по-късно директор на ЦРУ през 1991-1993 г. и министър на отбраната при Джордж У. Буш и Барак Обама). Беше млад анализатор и доста умен. Не толкова умен, колкото някои от другите хора в моето направление по въпросите на съветската външна политика, но беше страшно амбициозен – дотам, че можеше да бъде видян да се върти на „горните етажи”, на около две нива над мен в йерархията, и беше човек с много зловредно влияние в сектора. А ето ме мен – първата брънка, първото управленско ниво, аз отговарям за експедитивността на докладите. Тогава се правят натъкмяванията. Та аз не се консултирах с моите колеги началници на отдели, които даваха на всеки отлични оценки, а направо написах какво мисля за Боби Гейтс. Заявих: „Сравнително умен, има добро бъдеще, но трябва да спре да бъде толкова открит в амбициите си, защото оказва зловредно влияние в направлението.”
Той не прие тази оценка, а десет години по-късно вече оглавяваше цялото аналитично направление. И какво се случва по-нататък? Бил Кейси (Уилям Кейси, директор на ЦРУ в периода 1981-1987 г.) пое разузнаването, а Роналд Рейгън стана президент. Бил Кейси виждаше комунист зад всеки храст в Никарагуа. Боби Гейтс погледна зад храста и каза: „Виждам двама комунисти, господин Кейси. Зад всеки храст има по двама”. Всички, които виждаха руснаци зад храстите в Никарагуа, получаваха повишение.
Разказвам това по една важна причина. Говорим за 1981 г., нали така? Корумпирането на дадена институция отнема време за смяната на една генерация. Бързо напред към 2002 г., това са хората, които са повишени от Боби Гейтс, заради това, че безскрупулно се подмазват и виждат зад всеки храст да се крие руснак, а не защото им пука особено за реалната ситуация. Та тези същите хора седят около масата, когато Джордж Тенет (директор на ЦРУ в периода 1996-2004 г.) накрая се връща от Белия дом и казва: „По дяволите, трябва да подготвим оценка на оръжията за масово поразяване в Ирак”. Сенатор Боб Греъм, (сенатор демократ от Флорида, председател на Комисията по разузнаване на Сената) заявява, че няма да допусне провеждането на гласуване в подкрепа на употребата на военна сила в Ирак преди изготвянето на такава оценка.
Не знам дали точно така се е случило, но съм седял на тази маса и си го представям. Тенет точно се е върнал от Белия дом и повече няма къде да ходи, трябва да се изготви оценката. Разбира се, че те не са искали да я правят, защото една честна оценка, относно оръжията за масово поразяване би звучала така: „Няма никакви оръжия за масово поразяване!” И така, Тенет казва: „Не можем повече да отлагаме. Само две неща – трябва да я изготвим в рамките на десет дни и нейното заключение трябва да е такова, каквото каза Дик Чейни на 26 август”. Този разговор се провежда в средата на септември 2002 г. Белият дом на Буш санкционира инвазията в Ирак през март на следващата година. Ако някой от директорите ни беше казал това по мое време, ние щяхме да отговорим: „Ха, Джордж, добре казано, ама нали не говориш сериозно?” И ако той беше потвърдил, че говори сериозно, ние на секундата щяхме да сме напуснали службата. Вероятно щяха да останат един-двама подмазвачи край масата, но той щеше да знае, че си играе с огъня. А тези кариеристи на ръководни постове казват: „За десет дни? Няма проблем”. И защо точно десет дни? Защото искат да форсират гласуването в Конгреса да се проведе преди междинните избори за Камарата на представителите, които са на 5 ноември 2002 г. Това е пределно ясно. Някъде четох, че Ръмсфелд на практика си го признава.
Това, което се опитвам да разкажа тук, е как се е случила деформацията на службата, а също и че бях много доволен че имах късмета да изготвям справки за президента Буш и всичките старши съветници на Рейгън – министъра на отбраната Каспър Уайнбъргър, държавния секретар Джордж Шулц и останалите. Можех да разговарям с тях на четири очи и да им кажа истината. По това време Боби Гейтс беше началник на сектора за анализи. Години по-късно имаше конкретни случаи, когато окончателно се убедих, че Буш например е бил съвсем наясно с аферата около иранските контри. Като цяло аз можех да казвам истината по съществените въпроси, включително и за Никарагуа, и го правех.
Помня една сутрин, когато занесох на Шулц разпечатка на току-що пристигналото по телеграфа от руската информационна агенция ТАСС съобщение, че е поканен на посещение в Москва. Решението как да се реагира на R.S.V.P. (съкращението произлиза от френската фраза Répondez, s’il vous plaît и означава „Отговорете, ако обичате”) беше деликатно. И двамата с него знаехме, че моите шефове Кейси и Гейтс, както и Уайнбъргър, както и други хардлайнери, убеждават президента Рейгън, че Горбачов е просто един комунистически хитрец, който се опитва да ни измами. В същото време Шулц знаеше за познанията ми по съветските въпроси и че поддържам постоянен контакт с анализатори, на които мога да се доверя – онези анализатори, които все още поставяха говоренето на истината пред кариерното израстване и казваха, че Горбачов изглежда е автентичен и искрен. Когато Шулц сондира личното ми мнение, аз не бях склонен да пригласям на онези ръководители, които Кейси и Гейтс бяха назначили, за да прокарват в Централното разузнавателно управление „партийната линия” – „Внимание: дебне ни комунистически хитрец”. Разбира се, не само заради мен, но Шулц замина за Москва и установи, че Горбачов действително е автентичен и искрен. Срещите между Рейгън и Горбачов се проведоха в голяма степен, защото Шулц е успял да надвие Кейси, Гейтс, Уайнбъргър и клоуните, които по онова време бяха съветници по въпросите на националната сигурност.
Имах късмет в периода 1981-1985 г., но когато се появи възможност да се пенсионирам през 1990 г., го направих, защото политизацията беше сринала устоите не само на оперативните звена, но и на сектора за анализи на ЦРУ, а това действително беше тъжна гледка. Бях прекарал достатъчно време в чужбина, за да изпълня изискванията за ранно пенсиониране, щях да вземам по-малка пенсия, но знаех, че трябва да се измъкна от там. Така че тогава аз реших да напусна.
След като информацията се манипулира по този начин, излиза, че по-голямата част от решенията, касаещи външната ни политика, са вземани в условията на слепота и незнание. Така ли е?
Бих казал, в условията не на слепота, а на късогледство. А още по-точно – на астигматизъм. От моя гледна точка, като служител на разузнаването смятам, че се отдава прекомерна тежест на политически съображения, свързани с какви ли не вътрешни проблеми. По тази причина не приключихме войната във Виетнам, когато трябваше да я приключим. По същата причина направихме редица неща, които не трябваше да правим. Вътрешнополитическите съображения вземат превес. Системата е такава, затова няма как нещата да се случват иначе. Е, какъв е тогава изходът от тази ситуация? Трябва да си избираме почтени президенти, притежаващи усет за това какви хора трябва да бъдат техни съветници. Как изобщо му дойде на ум на Обама да покани Хилъри Клинтън и Боби Гейтс в своя кабинет – това е лудост!
Срещнах Чалмърс Джонсън малко преди да си отиде от този свят и му припомних какво ми беше казал една вечер: „В деня, в който Обама избра Гейтс за свой министър на отбраната, разбрах, че всичко е изгубено”.
(Смее се) Наистина? О, браво! Добре казано! Защото Джонсън има действително добра репутация във Вашингтон.
Вие изглежда твърдите, че е дошъл моментът, когато човек трябва да застане извън палатката и да уринира вътре в нея, ако мога да си позволя тази метафора. Във вашите речи използвате изрази като „извън борда”. Ако този израз се приложи не само към служители на разузнавателните органи, но и към журналисти и други професионалисти, ще доведе до сериозни заключения. Не е лесно човек да е извън палатката. Какво мислите по този въпрос?
Привилегии и ползи има само на оня свят. (Смее се) Поглеждам се в огледалото и си казвам: „Е, добре, правя всичко, което мога”. Не знам как онези – другите момчета, съумяват да се гледат в огледалото, освен ако не получават много пари. Предполагам, че парите помагат. Мисля, че разликата е съвсем ясна, а аз съм просто възхитен, че толкова много хора се присъединиха към нас в организациите „Бивши професионалисти от разузнаването за здрав разум” и „Съмишлениците на Сам Адамс за почтеност в разузнаването” – млади хора, хора въодушевени и по-умни от мен, също и по-енергични. Може би сме нещо като „остатъка” в библейския смисъл на думата. Но този „остатък” се завръща.
Едно от нещата, в които действително вярвам, е, че американците са особено виновни за отдаването на прекомерно значение на успеха. Какво имам предвид? Обикновеният американец не би се впуснал в каквото и да било важно действие без да има основателни изгледи за успех. Никой не иска да става за смях. Един от моите герои е Дан Беригън (отец Даниел Бериган Беригън, известен антивоенен активист). След първата важна акция („Катънсвилската деветорка”, която действа през 1968 г.), когато заливат повиквателни заповеди за Виетнам с направен в домашни условия напалм, се озовават в единствената федерална сграда в Катънсвил, Мериленд (и това е пощенската служба). Дан се бори със следния въпрос: „Това е важна акция”, казва той, „струваше ли си? Ще започнат ли хората да ме наричат комунистически хитрец? Ще ме сметнат ли за глупак? Или клоун? Заслужаваше ли си?” И продължава: „Стигнах до извода, че си струва да правиш добро, заради самото добро. Успехът не е маловажен, но има второстепенно значение. Добротата и искреността в една постъпка говорят сами за себе си.” (Беригън получава обвинение през 1968 г., присъдата му е издадена през 1970 г., но той успява да избяга преди влизането й в сила. След това е заловен отново и изпратен в затвора, от който е освободен през 1972 г.)
Ето как разбирам нещата. Това ми помага да продължавам напред, а напоследък по-важни са младите хора, които се пенсионираха от ЦРУ. Специално за една жена се сещам, тя започна работа там двайсет години след мен, пенсионира се двайсет години след мен и е невероятен човек. През септември миналата година пътувах с нея из Германия в продължение на осем дни. Беше забележително преживяване не само защото си свършихме работата. Беше съвсем в началото – през първата седмица на голямата криза с бежанците, а тя перфектно говори арабски език. И така, двамата пристигаме на гарата в Рощок, на брега на Балтийско море. Все едно сме на края на света, а мястото е пълно с отворени куфари и бежанци от Сирия, пък на стената виси огромна табела с надпис „Всички хора имат равни права”. Германците дават храна на тези бежанци. Приятелката ми отива долу и говори с тях на арабски. А те възкликват: „О, човече, тук някой говори арабски!”
Тоест, всичко, което искам да кажа, е, че тези хора са като излезли от гората – разбира се, момчетата и момичетата от Агенцията за национална сигурност, които се присъединиха към нашето движение, ни съдействаха, така че сме наясно с много неща. Но твърдя, че нашите бивши колеги – много от тях, се срамуват, когато ги срещна в мъжката тоалетна на операта или на нечие погребение. Аз поне не се срамувам…
Какво можете да кажете за отношенията между ЦРУ и журналистите днес? Разкритията на Комисията „Чърч”, че журналисти работят за разузнаването (ЦРУ), падаха като бомби. (Комисията провежда сенатско разследване на разузнавателни операции през 1975 г.) И от този момент насам се чудя дали е преустановена тази практика? Не е прието сред журналистите да се говори публично, че някой работи за ЦРУ. Това проваля кариери, въпрос на морал е. Не може да се твърди такова нещо без факти и доказателства, които малко или много е невъзможно да бъдат открити. Сещам се за три неотдавнашни случая, които са недвусмислено ясни – австралийски кореспонденти в Азия, работещи за американски вестник. Мога да назова половин дузина имена, дори и повече, във Вашингтон и кореспондентските бюра в чужбина, които следва да бъдат компрометирани. Продължава ли да има хора, които имат едновременно двама работодатели?
Бил Колби (Уилям Колби, директор на ЦРУ в периода 1973-1976 г.), както вероятно си спомняте, си позволи да заяви: „Ние контролираме може би около деветдесет процента от важните хора в медиите”.
Олеле! Наистина ли го е казал? Напълно важи за случаите, които споменах, щом като и по-старшите редактори трябва да са в течение…
Да. Карл Бърнстейн написа голяма статия по тази тема. Аз бях пряко подчинен на Бил Колби. Много го уважавах. Чудя се какво ли му се случи, бях в чужбина, когато загина. (Колби умира през 1996 г. при неясни обстоятелства, уж плавайки с лодката си). Винаги съм си мислил: „Бил, за Бога, каква хипербола!” Но знаете ли какво? Тъй като видях как някои неща се случват – например Джереми Скахил (Журналистът, свързан с онлайн списанието „Интерсепт”) и другите излязоха с документални данни от някакъв нов документ на Сноудън за последствията от въздушните удари с дронове. Четирима оператори на дронове си признават, че се срамуват и че имат посттравматично стресово разстройство в резултат на това, което са направили, а един от тях заявява: „Имам потвърждение за 1372 убити и получих медал за това”. Е, нещо от това има ли публикувано в „Ню Йорк Таймс”? Не. Във „Вашингтон Пост”? Не. Боже мой! Не е необходимо да бъдат контролирани всички в медиите, достатъчно е само хората, които движат нещата.
Казвате, че самотата е най-тежкото изпитание, с което сте се сблъсквали. Защо го казвате? Има самота и самотност – светлата и тъмната страна на луната – и аз смятам в някакъв смисъл първата за стойностна, поне докато не се слее с втората.
Тежко е да бъдеш отлъчен от професията, на която си отдал живота си. Моят извод е –аз съм лоялен към тази професия, а всички останали са отлъчени. (Смее сe)
Вие извършвате отлъчването. Добре.
Много голяма роля има религиозното ми минало. По рождение съм католик и все още се смятам за добър католик. Харесвам някои от нещата, които папа Франциск казва, особено за „напоената с кръв оръжейна търговия” – каза го пред Конгреса на Съединените щати! (Смее се.) Пасторът, който е и основател на малката икуменическа църква в моята църковна община е бил свещеник в 101-ва американска въздушнодесантна дивизия. Участвал е в първия ден от десанта в Нормандия (6 юни 1944 г.) и е приключил при Арденската офанзива, защото 101-ва дивизия е единствената калена в битки част, която е можела да помогне на онези момчета край Бастон. След войната се прибира у дома и решава, че няма разлика между младите войници, които посещават църквата и останалите, които не се черкуват. Нито едните, нито другите са знаели какво ги очаква. Без да изпадам в повече подробности, той основа една съвсем нова църква, която е много активна в центъра на града, където работя. Докато ръководех църковното училище, изведнъж моята бивша професия започна да „проституира”. И това изобщо не е преувеличено, а аз започнах да пиша журналистически коментари нощем. За „Сан Франсиско Екзаминър”, „Шарлот Обзървър”, „Хартфорд Кърант” – публикувах навсякъде, където можех. (Смее се)
Пасторът, който е изпълнителен директор на училището, ме пита: „Кога смогваш да правиш това?”
Отговарям му: „Нощем.”
Той: „Знаеш ли, може би трябва да го правиш на пълен работен ден.”
Аз: „Е, наясно си, че ми трябва заплатата, която ми плащаш, за да ръководя училището.”
Той: „Ще те уредим със заплата. Какво мислиш?”
Прибрах се вкъщи и говорих с Рита, която ми каза: „О, това звучи добре”. И аз бях съгласен.
Пасторът обаче казва: „Е, имам едно условие”.
Аз: „Какво условие?”
Той: „Когато пишеш, ще те помолим да се идентифицираш с Икуменическата църква на Спасителя”.
Аз: „Гордън, това би било страхотно, но какво печелите от това?”
И знаете ли какво ми отвърна той? Каза: „Първо, това е което църквата трябва да прави. Това е мисията на църквата. И второ, когато идват заради теб, Рей, искам да бъде така сякаш са дошли заради всички нас.” Това беше преди десет години. В някакъв момент някой каза на Гордън: „Е, когато се пенсионираш…”, а Гордън отговари: „ Пенсионирането” е светско понятие.”
Приближаваме се към края на нашия разговор. Ако не искате да отговаряте на тези въпроси, няма да ви притискам. Може да ви се сторят прекалено лични или мъчителни, но аз все пак ще ви ги задам. Веднъж в една ваша реч цитирахте германската поема „Вина” („ Schuld ”). Това ме впечатли. Развълнувах се, докато ви слушах да разяснявате съдържанието на поемата. Смятате ли, че закъсняхте с действията, които предприехте? (Албрехт Хаусхофер, географ в Берлинския университет по време на войната, пише сонета „Вина” („ Schuld ”), докато е арестуван от Гестапо. Преди да го екзекутират на 23 срещу 24 април 1944 г., искат от него да признае вината си. Хаусхофер използва ситуацията с обратен знак, като пише за истинската си вина: „По-рано трябваше да позная дълга си. По-остро трябваше да наричам злото зло. И твърде дълго отлагах своята преценка.” Макгавърн цитира поемата на немски език.)
В определен смисъл – да. Знаех, че генерал Уестморленд целенасочено лъже за Виетнам, особено по въпроса за броя на виетнамските комунисти, които са въоръжени и готови за бой на юг. Знаех, защото Сам Адамс, моят колега от отдела за анализи на ЦРУ, беше разкрил тези лъжи. Беше отишъл до Сайгон и беше узнал, че те умишлено намаляват наполовина всеки полк, всеки батальон, всички военни части. Когато се върна, му казах: „За Бога, Сам, това няма никакъв смисъл. Генералите имат основания да преувеличават числеността на враговете. Какво става тук?” А той ми обясни: „Рей, известно ти е по колко души средно убиват на седмица, наясно си и с данните за първоначалния брой на виетнамските комунисти, които бяха там в пълна бойна готовност – около 250 000 или 300 000 души. Журналистите в Сайгон не са най-умните, но могат да смятат. Ако приемеш, че са 500 000 души, и това е тяхната реална численост, те ще си направят изчисленията в Сайгон.
Водим разговора на 20 август 1967 г. и Сам казва: „Вчера сутринта пристигна строго секретно съобщение, което не може да се разпространява. Трябва да се качиш горе в кабинета на директора, за да го прочетеш. От генерал Крайтън Ейбрамс, заместник на генерал Уестморленд, който изрично информира: „Май не е добре да продължваме със завишените бройки, защото бихме създали картина на успех в тази война и няма какво да кажем освен да изтъкваме всякакви доводи, които ще попречат на пресата да направи едно погрешно и мрачно заключение.”
Казах: „Сам, и тези думи на генерала са в писмен вид?”
Сам отвърна: „О, да, в кабинета на горния етаж.”
Сам беше много почтен човек и строг моралист. Знаех, че никога не би отишъл в „Ню Йорк Таймс”. Трябва да разберете, че по онова време „Ню Йорк Таймс” беше независим вестник. Ако им занесете някаква информация, те са готови да съдействат, ще я огледат и преценят дали е автентична и ще я сложат на първа страница. И тук имам предвид, че Сам нямаше да направи това, може би трябваше да поискам от него да ми копира съобщението. Щеше да е трудно, защото се намираше в кабинета на директора и прочее, а някой трябваше и да отиде да занесе копието в редакцията на „Ню Йорк Таймс” – да го предаде на Нийл Шийхан или на някой друг. Става дума за август 1967 г. Може би по този начин хората щяха да разберат ужасната измама, която се извършва тук. (Нийл Шийхан работи в кореспондентското бюро на „Ню Йорк Таймс” във Вашингтон; през 1971 г. получава така наречените Документи на Пентагона за американското участите във Виетнамската война от Даниъл Елсбърг, бивш служител на Министерството на отбраната.)
Е, аз, Макгавърн, по това време очаквах назначение на приятна и добре платена синекурна длъжност в Мюнхен, имах три деца и огромна ипотека, затова си казах: „Мисля си да поизчакам, докато придобия повече тежест и по-висок Format , както казват германците (буквално означава форма или големина, но в случая се има предвид влияние, значимост, ранг, благосъстояние). Следващият път, когато се появи нещо подобно, ще се погрижа журналистите да го получат.” И така, аз проявих малодушие.
Сам Адамс се бореше със средствата на системата, вървеше по каналния ред, точно както направи Том Дрейк в Агенцията за национална сигурност, и не постигна нищо. Отиде при IG (генералния инспектор) и заяви: „Дик Хелмс трябва да бъде уволнен заради това, че се поддаде на влиянието на Уестморленд, знаейки, че Уестморленд греши.” Нищо не постигна. Сам Адамс умря от инфаркт на 56-годишна възраст, без яснота от какво е бил предизвикан – отиде си невероятно огорчен.
Виждали ли сте Мемориала на ветераните от Виетнам във Вашингтон? Той е под формата на латинската буква „V”. Можеше да не е V-образен и да махнат лявото рамо, защото можеше да няма толкова много убити американски войници, чийто имена да трябва да се издълбаят върху гранита. Това е огромно бреме. Водихме разговора през август 1967 г. Настъплението започна в началото на 1968 г. в разгара на виетнамската Нова година, наричана Тет (офанзивата „Тет” на Виетконг и Северен Виетнам).
Едно от нещата, на които Сам не можа да устои – изпрати телеграма в Сайгон със следния текст: „Бога ми! Изумително е, че бихме понесли някакви жертви от всички онези батальони, които не съществуват.” Това не е проява на чувство за хумор. Сам си отиде преждевременно. Все още ми се струва, че аз оплесках нещата и вероятно това е една от причините да го усещам толкова отчетливо, когато се появяват младежи като Едуард Сноудън, Джулиан Асанж или Брадли Манинг, които имат съвест. На колко години е Брадли Манинг – някъде към двайсет и осем, нали?
Съвсем млад е.
Такъв беше и Сноудън. Те не са имали цялата тази морална, теологическа подготовка, всичките тези етични принципи. Не са знаели, че има ценности, допълващи казването на истината. Просто инстинктивно са разпознали как е правилно да постъпят. А аз, Макгавърн, се провалих. През останалата част от кариерата си се опитвах да постъпвам правилно и да работя за каузи, а съвсем накрая ме маргинализираха. Имах невероятен късмет да бъда човекът, който информира президента за всекидневните му брифинги. С Джордж У. Буш се разбирахме наистина много, много добре. Същото се отнасяше и за Шулц, независимо от факта, че той мразеше моите началници. Уайнбърг беше студен като риба, коравосърдечен и дистанциран. При него човек никога не знаеше какво да очаква… С други думи, през тези четири години бях до известна степен покровителстван, а през 1985 г. ми оставаха още само пет години до пенсия.
Оптимист ли сте или песимист? Преди години реших да задавам този въпрос винаги, когато интревюирам някого по време на една продължителна обиколка на Индия, започнала от Бомбай в посока, обратна на часовниковата стрелка. Колкото пъти питах, все получавах интересни отговори. Зададох този въпрос и на един социолог в Ахмедабад – един наистина активно мислещ човек на име Шив Висванатан. Той се надвеси през бюрото си и без ни най-малко колебание или смущение отвърна: „То е очевидно. Разбира се, че съм оптимист. Щях ли да се занимавам с критика, ако не бях?” Мисля, че знам какъв е вашият отговор, но все пак ще попитам. Вие от кои сте?
От оптимистите, със сигурност. По същата причина, която току-що споменахте, но и защото имам деветима внуци и мога да ги виждам как се радват на живота и преуспяват. Също и защото мога да виждам децата си, с които извънредно много се гордея, а благодарение на майка си те наистина се справят чудесно.
Бъдете внимателен, правете разлика между оптимизъм и надежда. Последната може да се окаже измамен приятел.
О, по дяволите! (Смее се.) Прекалено добър сте, Патрик. Наистина е доста коварен въпросът ви.
„Оптимист в действията, песимист по дух.” Грамши го е казал.
Да, смятам, че това е добро описание. Искам да вярвам, че тези проблеми са решими, но когато мисля по теми като глобалното затопляне или дори „напоената с кръв оръжейна търговия”, всички те ми изглеждат толкова…
Невъзможни да бъдат описани, невъзможни да бъдат дори осмислени.
И толкова монументални. Наистина е трудно. Но все пак от нас не се очаква да знаем всичко, нали! Съветският съюз се разпадна, а положителните неща се случват напълно неочаквано и невинаги са успешно прогнозирани. Това е малко повече от надежда. Това е нещо като… нали знаете: „Арката на моралната вселена е голяма, но неизменно клони към справедливост”. Аз вярвам в това.
Превод: Мария Дерменджиева