Истината е в сравнението

Днес русофобията е инструмент на геополитическата експанзия. Но тя е много стара емоция на страх, която няма нищо общо с разума.

При засилването на конфронтацията между двата геополитически полюса след извършения фашистки преврат в Киев и избухването на гражданска война в Украйна наблюдаваме релефно връщане в глобален план на явлението „русофобия”.  То се превръща в ежедневие на световните медии като недодялана и груба пиар схема. Естествено, най-вече на тези, които напълно се контролират от евроатлантическия геополитически полюс. Всяка една фобия е някакъв вид параноя. Шумната ненавист говори и за определен страх. Руският император Александър III казва: „Русия няма съюзници... Всички се страхуват от нашата грамадност”. Патологичната форма на русофобия е ярък израз на умствена недостатъчност и мирогледна непълноценност. Яростните защитници у нас на Сталин до 1989 година днес са непримирими евроатлантици. И бесни русофоби. Това, че видни западни автори лансират русконенавистни постановки, не значи, че те могат да се ползват като обективно настроен „камертон” от тези, които желаят да разсъждават логично. Русофобията не носи стихиен характер. Нито е спонтанна. Тя има организиран и целенасочен характер. Обикновено е и добре платена. Днес нейни ясно очертани центрове са САЩ и Великобритания. Английският вестник „Гардиън” от време на време осъжда шумната кампания в десните медии за дискредитирането на руското правителство: „Русофобите в САЩ и техните съюзници във Великобритания правят всичко възможно” срещу Русия, при това не защото ги „вълнуват правата на хората”, а защото „независима Русия пречи за осъществяването на техните планове за постигане на световна хегемония”. Стартът за изработването на интелектуалните и художествените основи на русофобията, както и плановете за нейната реализация, е даден на Запада преди векове. Началото е, когато Русия се възражда след татарското иго във вида на Московското царство. Неговото укрепване е в периода на възцаряване на Иван IV (Грозни). В общата русофобия може да се отдели американската. Тя е най-млада и олицетворява геополитическата конкуренция. Бившият директор на ЦРУ Алън Дълес разработва геополитиката на русофобията. Днес за нейното реализиране се ползват най-новите постижения на науката и техниката в информационната сфера. Геополитиката на русофобията е система от политически мерки и стратегически операции (информационни, идеологически, финансово-икономически и други), насочена за изкривяване на руската история, дискредитиране на руските национални лидери и герои, реализиране на информационно-духовен геноцид на руския народ като държавообразуващ фактор на Русия. Основната цел е унищожаване на руската държавност. Британската русофобия е най-стара и има ясно изразен геоикономически аспект. Дългогодишна битка за имперски коридори. Германската русофобия се появява периодично. Тя има военнополитически признаци. В русофобията се открояват три основни акцента. Ненавист към властта, но не по принцип. Само по отношение на тази власт, която служи като „арматура” на суверенната руска държава. Тази, която възстановява геополитическата субектност на Кремъл. С това се обясняват патологичните изблици на омраза към сегашния президент на Руската федерация Владимир Путин. А когато руската държава при Борис Елцин бе в процес на разпад, тя бе определяна като „демократична” от глобалните медии, контролирани от евроатлантическия геополитически полюс. Естествено, православието като духовна съставна на Русия е също на мушката. Не са пожалени и традиционните дореволюционни религии в страната. С времето русофобията се превръща в мироглед. В инструмент на идеологическа експанзия и преформатиране на „жизнените интереси” и пазари в полза на Запада. Векторите на русофобията не се стесняват с времето. Те се разширяват. В средата на XIX век руският поет Фьодор Иванович Тютчев в писмо до своята дъщеря пише: „В явлението русофобия за принципи и дума не може да става. Тук действат само инстинкти и именно природата на тези инстинкти следва да си разясним”. Българската русофобия като цяло е дело на „приятелите на долара” у нас. Тя е добре заплащана и е начин за препитание. Не липсват объркани или неграмотни хора, които с удоволствие „споделят” във Фейсбук примитивни русофобски заготовки по конкретни теми. Например т.нар. „украински Голодомор”, „трагедията в Катин”, „завещанието на Петър I”, „тиранинът и кръволок Иван Грозни” и други. Не липсват и примитивни изделия на „черна дезинформация”, която по дефиниция е 100% лъжа. Един от големите проблеми на българския елит, създаден предимно от Андрей Луканов in vitro, на база социалистическа антиселекция, наречена шуробаджанащина и връзкарство, са масовото невежество и непознаването на световната и българската история.  Най-комичното е, че българските русофоби повтарят като папагали постановките на Карл Маркс,  Фридрих Енгелс и Владимир Ленин, от една страна.  От друга, са смъртни врагове на комунистите! Има  нещо шизофренично. Много често става въпрос за  обикновено невежество. Какво ли не правят парите  в период на икономическа криза и задълбочаваща се  мизерия у нас.

Бащата на световния пролетариат  Карл Маркс в своята статия „Разобличаване на дипломатическата история на XVIII век” пише: „След  като цар става Иван IV (Грозни), на границата  на Европа се появява съвършено непонятна  държава. Тя е много високомерна, много самостоятелна”. Класиците на марксизма изпитват непреодолимо отвращение към славяните като цяло и към руснаците в частност.  Карл Маркс е ненавиждал руснаците и е считал,  че те са „неисторически” народ. По отношение  на историята през XIX век той съвсем сериозно е  твърдял, че „ненавистта към руснаците е била и продължава да бъде първа революционна страст”. Фридрих Енгелс счита панславизма за „нелепо, антиисторическо движение, което си е поставило за цел, нито  повече нито по-малко, да подчини цивилизования Запад на варварския Изток, града на селото, търговията, промишлеността, духовната култура на примитивното земеделие на крепостните славяни. Но зад  тази нелепа теория стои грозната действителност  в лицето на Руската империя...”. Оказва се на практика, че Маркс, Енгелс, Ленин и родните русофоби „крачат в единен строй”... Експертите са  изчислили, че във всяко население заради власт и пари  2-3% от хората са готови да изпълнят най-отвратителните поръчки, независимо кой ги дава. Любопитно е да се отбележи, че най-некачественият човешки  материал от епохата на „зрелия социализъм”, който  компрометира предишния строй, се оказа в първите  редици на патологичните русофоби и българофоби в  България. Сред тях е пълно с бивши посредствени  партийни секретари, двулични комсомолци нагаждачи, продажни профсъюзни председатели, множество  кадрови грешки на бившата ДС в лицето на ОРОН-и  (оперативни работници на обществени начала), агенти на ДС и обикновени сътрудници на ДС. Паноптикумът е пълен. В българската русофобия има нещо  много извратено. „Приятелите на долара” от  НПО-тата се нахвърлят яростно върху на всеки,  който се опитва да защити българските национални  интереси, с обвинения, че е русофил, „рубладжия”,  „сталинист” и т.н. Русофобите у нас приравняват русофилството с българофилството. За  тях националните български интереси се  свеждат до безропотно служене на атлантическия геополитически полюс. Или, по-точно казано, на САЩ. Когато се четат българските фрагментарни заготовки с плътно русконенавистно  съдържание, човек има усещането, че се „късат” отделни листа от дебелата книга на историята и се  драска по тях целенасочено. След това се правят  книжни корабчета, които се пускат да „плуват” в потока на глобалната мрежа. Разчита се,  че наивници или неграмотници ще се „качат на парахода”. Или най-малкото ще ги „лайкнат”. Открай  време е ясно, че Европа възприема Русия в схемата  „свой–чужд”. Николай Данилевски, руски социолог,  гео политик, основател на цивилизационния подход  към историята, много точно казва в своята книга  „Русия и Европа”: „Първоначално всичко това бе  на подсъзнателно ниво, друга култура, чужда  култура, неразбираема култура и хората – непонятни”. Предпочитаната технология за фабрикуване на русофобски „изделия” са тенденциозно подбрани исторически факти, които се „гарнират”  най-често с доказани „партенки”. Друга отличителна черта на „приятелите на долара” от родните и  чужди НПО-та и медии е, че те никога не правят никакви сравнения. Ама никога! Все пак истината е в  сравнението! Нали така?! Елементарен пример.  Френски анализатор коментира статия на Пиер  Аврил, журналист от вестник „Фигаро”, който наскоро се е завърнал от Москва. Какво прави впечатление на критично и аналитично мислещите французи?  Те констатират, че в своята статия Пиер Аврил  „сее клевети, генерирани по автоматичен начин около думата Путин”. Владимир Путин се представя  като „руски президент и бивш шпионин от КГБ”.  Това е факт, но подходът е много груб и намекът граничи с простащина. И понеже става въпрос, че истината се опознава само в сравнението, любознателният французин стига да следния извод. Джордж  Буш-баща също трябва да бъде представян като  „президент на САЩ и шпионин от ЦРУ”. Но никога не е представян така. Бих добавил допълнителни щрихи към казаното по-горе. Преди доста години световноизвестният френски седмичник „Монд Дипломатик” публикува фолио за американския президент Роналд Рейгън. В обширна статия читателят бе информиран, че въпросният американски президент е бил агент на ФБР. Като млад актьор Роналд Рейгън е бил вербуван с цел разбиване на профсъюзното движение в Холивуд. Той е доносничел за свои колеги артисти. Съгласно логиката на българските „експерти” по досиетата на Държавна сигурност американският президент артист е класически аналог на „доносник от Шесто”. Не съм чул някой да пита колко човешки съдби е разбил Роналд Рейгън? У нас „любителите на долара” си имат свой подход. Наричат Роналд Рейгън „един от световните демократи”. Неотдавна археолози при разкопки в имението на бащата основател на САЩ Джордж Вашингтон откриха подземен затвор за провинилите се черни роби. Намерени са окови и инструменти за изтезания. Американските историци обичат да представят Вашингтон като човек, който с неохота е притежавал роби и който е наредил 300 от тях да бъдат освободени. Това обаче се случва едва след неговата смърт, когато вече не са му били нужни. Всъщност Вашингтон е бил типичен плантатор, който не се е стеснявал да линчува чернокожите, за да поддържа реда. Победилият на изборите през 1860 година „президент освободител” Ейбрахам Линкълн не е бил поклонник на робството като „стопански метод”, но е бил ярко изразен расист. По време на предизборна кампания той прави следното недвусмислено изказване: „Аз никога не съм бил привърженик на достигането на социално и политическо равенство между бялата и черната раса. Ще кажа дори, че съществува физическа разлика между расите, която по мое мнение завинаги прави невъзможно съвместното съжителство на двете раси в условия на социално и политическо равенство”. Поначало всеки американски президент има някой гаф, свързан с расизма. Според президента Удроу Уилсън, който вкарва САЩ в Първата световна война, афроамериканците са „невежа и по-ниска класа”. През 1915 г. той дори организира в Белия дом гледане на расисткия филм „Раждането на една нация”, в който Ку-Клукс-Клан са представени като герои. Бунтовете в градчето Фъргюсън и в други американски градове показват, че даже и днес картината в САЩ е „черно-бяла”. Но никой никога не споменава „лошите страни” на „добрите” американски президенти или пък недъзите на американското общество. Защото не е приемливо да се подронва престижът на американската държавност. За сметка на това пък практиката да се унижава, развенчава и омаскарява държавността на други страни, е твърде използвана. Във френската версия на сайта Sputnik на 27 март т.г. читателите са информирани за среща на Владимир Путин с ръководителите на ФСБ (контраразузнаването). Президентът казва: „Чуждите специални служби не престават да използват за свои цели НПО-тата и политизираните асоциации. Те правят опити да дискредитират руските власти и да дестабилизират ситуацията в страната... Чуждите разузнавания планират акции за парламентарните и президентските избори в Русия през 2016 и 2018 г. Убедени сме, че в САЩ има хора, които искат смяна на режима в Русия и с тази цел американски емисари се разхождат в различни столици”. Русофобията е вид „артилерийска подготовка” преди организирането на майдан в Москва. Днес САЩ са наричани „империя на лицемерието”. Двойните стандарти на Вашингтон могат да се наблюдават в почти всяка точка на нашата планета. Още със самото си възникване САЩ заживяват в два паралелни свята. Единият е за експорт – най-прогресивен обществен строй, нещо като „Град на хълма”. Другият е за вътрешно ползване – система на дивашкото робство. Така е от самото начало на създаването на американската държава. При създаването на най-рекламираната „най-демократичната в света” американска конституция и дума не става за отмяна на робството. Всички, които обичат историята и политиката, знаят за излязлата през 1835 година книга на Алексис дьо Токвил „Демокрацията в Америка”. Тя е преиздавана многократно по света и е като Светото писание за много поколения либерали. Двама млади френски демократи, Алексис дьо Токвил и Гюстав дьо Бомон, заедно пътешестват в САЩ през 1831 година. Имат предварителна договорка. Единият ще пише за демократичните институции, а другият за робството. Алексис дьо Токвил масово се изучава и слави в американските университети. Книгата на Гюстав дьо Бомон „Мари, или робството в Съединените щати” (Marie, ou l’esclavage aux EtatsUnis) няма такъв „късмет”. Тя за първи път се превежда на английски през 1958 година във времената на Мартин Лутер Кинг. Нейният тираж е нищожен. Основният извод на Гюстав дьо Бомон е формулиран още в началото с думите на неговия герой в книгата. Той счита, че предразсъдъкът, който позволява да се разглеждат хора като непълноценна раса, обречена на робство, ще има за американското общество съдбоносни последствия. Гюстав дьо Бомон пише: „Всеки ден този предразсъдък задълбочава пропастта, която разделя двете раси и ги преследва във всички аспекти на социалния и политическия живот; той определя взаимоотношенията между бели и цветнокожи, разваля навиците на първите, които приучва към доминиране и тирания, и управлява съдбата на негрите, като ги обрича на преследване от страна на белите; той поражда между тях ненавист и насилие, продължителни неуредици и опасни сблъсъци, така че с пълно право може да се каже, че ще повлияе на цялото бъдеще на Америка”. Днес пророческите думи на Гюстав дьо Бомон са реалност. Историческото наследство обременява мисленето на американския елит и крие огромни опасности за американската нация, свързани с нагона й за световна доминация и „губернаторство”. Комично е, че днес при анализ на ситуацията в Украйна някои украински анализатори ползват същата технология: на потресаващо двуличие. Украинецът Александър Мотил сравнява в известното интернет издание Huffington Post представителите на Донецката НР и Луганската НР с Ку-Клус-Клан и расистите от „дълбокия американски Юг”. А „мирните манифестанти” от Майдана с Мартин Лутер Кинг. Александър Мотил прави паралел между бандеровеца националист Олег Тягнибок, борец за чистота на кръвта, и известния негърски водач Малкълм Икс. Почти водевил. Олег Тягнибок може само да бъде шокиран от подобно сравнение. Голяма част от клишетата на войнстващата русофобия са изготвени преди векове. Антикомунизмът и антисъветизмът в развитие винаги се свеждат до класическа русофобия. А русофобията е родена много преди да има СССР. Русофобията има по-фундаментална основа в сравнение с антикомунизма и антисъветизма. Миналата година изминаха 175 години от пътешествието на маркиз Астолф Луи Леонор дьо Кюстин, френски аристократ и монархист, в Русия. След своя воаяж той издава книгата „Русия през 1839 година”. В България трудът на маркиза се появява през 2006 година. През 1839 година в Париж в книжарниците се появява и една друга книга за Русия. Автор е френският поет Теофил Готие. Той е във възторг от пътешествието си по руските земи. Но да се върнем към нашия маркиз! Неговият баща и дядо са загинали на гилотината по време на якобинския терор. На 28 октомври 1824 година случайни хора намират маркиз Дьо Кюстин в околностите на Париж. Той е в безсъзнание, пребит, ограбен и разсъблечен, хвърлен в калта. Слуховете около този скандален случай са, че маркизът е имал хомосексуални наклонности и е определил среща на млад войник на пътя в едно от парижките предградия. Приятелите на боеца са устроили клопка на Дьо Кюстин и са пребили и ограбили аристократа. Репутацията на маркиза е накърнена и той започва да пътешества далеч от очите и клюките на парижкото общество. Така той стига и до Русия. Баща и дядо, екзекутирани на ешафода, са достатъчна препоръка за Николай I, който е ненавиждал френските революционери. Дьо Кюстин е бил посрещнат първоначално с множество почести в Русия. По-късно, когато пристигат слухове за хомосексуалните забежки на маркиза, императорът е разочарован и разпорежда да бъдат отменени всички почести към френския аристократ. Дьо Кюстин повече никога не е приет от Николай I. Съществува и друга версия за пътешествието на маркиза в Русия. Възможно е той да е пристигнал по руските земи със задание. Все пак някой му е платил скъпата обиколка в Русия. Някои изследователи считат, че негови спонсори са масоните, които го изпращат да установи връзка с руските единомишленици – тайните либерали. Както и да съчини пасквил за живота на мразената от тях православна империя. Книгата на Дьо Кюстин е ярък пример на русофобия и необективен поглед върху Русия от позицията на онова време. Той описва руския народ по следния начин: „Алчността у руснака не се ражда, тя се възпитава от ненавист и егоизъм, с които е напоена тази страна. Във всеки ъгъл на тази империя аз виждам само едно – очи, които искат повече, но не за свое собствено благо, не, на тях това не им трябва, те са привикнали да живеят като свине, чиято основна задача е да отнемат и замъкнат в своята помийна яма всички и всичко”. За маркиза в Санкт Петербург е „хладно и противно”. Всичко е лошо. И времето, и архитектурата, и хората. Великолепният Дворцов площад е описан по следния начин: „Поради царящата навсякъде тук пустота паметниците изглеждат миниатюрни, те се губят в безкрайните пространства. Даже колоната на Александър, която се възвишава над Зимния дворец, напомня на забито в земята колче”. Дьо Кюстин презира руснаците: „Движението на хората по улиците ми се струва сковано и принудено; във всеки жест прозира чужда воля... навсякъде цари унил казармен или лагерен ред; обстановката напомня на армейска с тази разлика, че тук не се забелязва въодушевление, не се забелязва живот. Тези хора автомати ми напомнят на шахматни фигури, движещи се по волята на един-единствен играч, чийто невидим съперник е цялото човечество. Тук действат или дишат само с разрешение на императора или по негова заповед, затова всички тук са мрачни и сковани; мълчание управлява живата и го парализира. Този народ е лишен от свободно време и собствена воля, той не е нищо друго освен сборище от тела без душа”. С подобно отвращение Дьо Кюстин описва и Москва: „Кремъл е сърцето на това чудовище. Кремъл е създание на свръхчовешко същество, но в същото време и човеконенавистно. Сатанински паметник на архитектурата – Кремъл, който Наполеон не успя да взриви”. Маркизът като хомосексуалист не харесва руските жени: „Не се вижда нито едно красиво женско лице. Нито една от тях не ми се стори красива, а повечето се отличават с изключително безобразие и отблъскваща нечистоплътност. Всеки, който се запознае с царска Русия, ще се радва да живее в коя да е друга страна”. В „културна” Европа през XVII век на масата за ядене са се поставяли чинийки, за да може желаещият елегантно да мачка лазещите по него въшки. В Русия такива чинийки не са слагали. Нямало е нужда. А нашите баби в България по това време са се къпели редовно и са били винаги чисти и спретнати. Етикетите „Русия – затвор за народите” или теорията за „империята на злото” са русофобски заготовки на Дьо Кюстин. Почитаният като икона от комунистите и мразеният от антикомунистите и русофобите Фридрих Енгелс през 1848 година само повтаря постановките на маркиза. Съратникът на Карл Маркс обявява, че цивилизованият Запад „има само един действително страшен враг и това е Русия”. Фразата „Русия – затвор за народите” Карл Маркс заимства от Дьо Кюстин. А Владимир Ленин творчески перифразира Карл Маркс. Днес това е култово словосъчетание за русофобите. Поне става ясно защо бившите преподаватели по научен комунизъм у нас преди 1989 година, днес в ролята си на русофоби, цитират пак Маркс, Енгелс и Ленин. Литературният „шедьовър” на Дьо Кюстин е преиздаден многократно. Както става ясно, с обилно финансиране от страна на клана Ротшилд. Книгата излиза на френски, английски, немски, шведски и други езици. Общият тираж достига 200 хиляди екземпляра. Колосална цифра за онова време. Хитлер, преди да нападне СССР, си спомня за Дьо Кюстин. Фюрерът издава заповед книгата на маркиза да бъде преиздадена. Хитлеристките пълчища я носят в своите раници, марширувайки към Москва. „Идеологическото оръжие” на нацистите е същото, което в наши дни е на въоръжение при патологичните русофоби. Днес „Русия през 1839 година” на Дьо Кюстин е настолна книга за либералите русофоби. Все пак маркизът е безкрайно откровен в своята книга. Той признава за заговор на Запада срещу Русия: „Този перманентен заговор води своето начало от епохата на Наполеон”. Според маркиза прозорливият корсиканец Наполеон е виждал опасността, която е заплашвала Европа от страна на растящата мощ на руския колос, и желаейки да отслаби страшния враг, е прибягнал към силата на идеите. Възползвайки се от своята дружба с император Александър и неговата вродена слабост към либералните постановки, Наполеон е изпратил в Петербург цяла плеяда политически работници под предлог да бъде подпомогнато осъществяването на плановете на младия монарх. Нещо като преоблечена армия, която е трябвало тайно да разчисти място за вражеските войници. Тези изкусни интриганти са получили задание да проникнат в администрацията, да завладеят преди всичко народното образование и да вкарат в умовете на младежта идеи, противни на политическия Символ на вярата на страната, по-точно на нейното правителство. Още Наполеон е разбирал, че православието е елемент от държавността на Руската империя. Една от първите широкомащабни стратегически информационни операции срещу Русия е т.нар. „завещание на Петър Велики”, изготвено по поръка на дребния корсиканец. На Наполеон му е бил нужен повод за агресия срещу Кремъл. През 1812 година, няколко месеца преди Наполеоновите войски да тръгнат към Москва, се появява документ, в който се твърди, че Русия е държава, която трябва постоянно да разширява своите териториални владения. Петър Велики „завещава” на своите наследници да преодоляват всякакви препятствия и да завоюват нови територии. Във въпросното „завещание” е разписана подробно програмата на предстоящите руски агресии. Класически дезинформационен документ. Той се появява всеки път когато Кремъл трябва да бъде обвинен в агресия. Някои български сайтове през последните месеци също рециклираха в интернет пространството „завещанието на Петър Първи”. Едва ли има някой, който не може да установи невероятна аналогия с днешните събития. В това число и с русофобската дейност на българските „приятели на долара” от НПО-тата. Книгата на френския поет и пътешественик Теофил Готие не се радва на популярност на Запад. Французинът подготвя серия от албуми със заглавие „Художествените съкровища на древна и нова Русия”. Теофил Готие възкликва, когато вижда Санкт Петербург: „Какво може да се сравни с великолепието на този златен град на сребърния хоризонт, над който вечерно време белее разсъмването?”. Теофил Готие е поразен от хората в Русия: „Аз забелязах първия селянин. Той беше човек  на около двадесет и осем години или тридесет  с дълги сресани коси, дълга, светла, леко виеща  се брада, която художниците обичат да рисуват на портретите на Христос. Приятен и  строен, той леко гребеше с греблото. Беше облечен в розова риза, стегната на кръста, спусната над панталоните. Панталоните бяха от  синя материя, широки, събрани в крачолите и  вкарани в ботушите”. През очите на Теофил Готие руските селяни „имат меки, умни лица, а вежливите им обноски би трябвало да засрамят нашите  грубияни носачи”. Той отбелязва: „Под своята риза  руският селянин е с чисто тяло за разлика от  моделите на художниците Хосе де Рибера и  Бартоломе Мурильо”. Теофил Готие е очарован и  от руските жени: „Ако венецианките се возят на гондоли, то жените в Санкт Петербург – на карети.  Излизат само за да направят няколко крачки по Невски проспект. Шапките и дрехите са парижка мода.  Светлосиният цвят, изглежда, е любим на руските  жени. Той много им отива на белите лица и светлите  коси. Техните кожуси са украсени със самури, сибирски светлосини полярни лисици и други кожи, стойността на които ние, чужденците, не можем и да  подозираме: разкошът в това отношение е немислим”. Маркиз Дьо Кюстин можем да си го купим  навсякъде. А Теофил Готие e неоткриваем по руската  тема. Заслужава си да се спрем и на митовете около  руския цар Иван Грозни. Той е представян най-често  като „най-голям садист и палач в историята на човечеството”. В действителност за разлика от папата той не се е считал за непогрешим. През  1983 година по негова заповед е направен списък на  тези 3300 жертви, които заслужено или незаслужено  са били репресирани от държавната власт. В него са  били включени всички екзекутирани, включително и  криминалните престъпници. Целта е била техните  имена да се споменават в църквите. За 36 години на  престола по времето на Иван Грозни жертвите са  били по най-завишени оценки около 16 000. Някъде по  458 човека на година. Но най-често срещаната цифра  за жертвите по времето на Иван Грозни е 7000 човека на година. Да направим сравнение! В Ломбардия за  периода 1504 до 1523 година са изгаряни годишно по  1000 „вещици”. Кръстоносците по време на албигойските войни са заклали повече от половината от населението на Южна Франция. Сред 1000 „вещици”, изгорени на клада в германското графство Нейс, е имало деца на възраст от 1 до 6 години. Великият магистър на Ордена на кръстоносците Конрад фон Валенрод, ядосан на епископа на един културен район в Латвия, заповядва на всички селяни от епископството да им бъде отрязана дясната ръка. Римският папа награждава със специален медал султана на Османската империя Селим I (девети султан в периода 1512-1520), по чието време еничарите са изклали 40 000 човека. В епохата на Хенри VIII в Англия за „скитничество” са убити 72 000 човека. Това е почти 4/5 от населението на Лондон. По това време градът наброява 100 000 жители. На кралица Елизабет I англичаните отдавна са й простили. По нейно време са лишени от живот 89 000 поданици на кралството. Елизабет I убива повече хора, отколкото Светата инквизиция на католическата Църква за три века. Английската кралица е съвременница на Иван Грозни. Съществува легенда, че руският цар е искал да се жени за Елизабет I. Кромуел „усмирява” Ирландия с цената на 5/6 от нейното население. В Германия при потушаване на селски бунт през 1525 година са убити 100 000 въстаници. При покоряването на Новия свят американският историк Дейвид Стенард пише в своята книга „Американски холокост: Завоюване на Новия свят”, че светът е станал свидетел на най-голямата етническа чистка в историята на човечеството. За 400 години нашествениците от Стария свят са унищожили около 400 милиона местни жители. На фона на казаното по-горе някак си не върви Иван Грозни да е „най-големият садист и палач в историята на човечеството”! По времето на Иван Грозни в Русия са убити около 12 пъти по-малко хора в сравнение с Англия при Елизабет I. Но в европейската историография Иван Грозни е кръволок и тиранин на трона, а Елизабет I е велика кралица. Великият руски философ, богослов и държавник Иван Илин (1882-1954) е бил преследван през целия си живот от болшевики и нацисти. Той също има ярки и конкретни разсъждения на тема „русофобство”: „Не е умно да се очаква от неприятеля доброжелателство. На тях им е нужна слаба Русия, изнемогваща в бунтове, в революции, в граждански войни и в разчленения. На тях им е нужна Русия с намаляващо народонаселение. На тях им е нужна безволева Русия, потопена в несъществени и нескончаеми партийни разпри, вечно застиваща в разногласия и множество желания, неспособна да оздрави своите финанси, нито да реализира своя военен бюджет, нито да създаде своя армия, нито да примири работника със селянина, нито да построи необходимия флот. На тях им е нужна разчленена Русия с наивно „свободолюбие”, съгласна на разчленение и въобразяваща си, че нейното „благо” е в разпадането й”. Русофобията днес е инструмент в битката срещу Русия, независимо дали Русия е... социалистическа, либерална, демократична, авторитарна... Западът ненавижда Владимир Путин, защото вижда в него антитеза на всичко, в което вярва. Огромно раздразнение предизвиква нежеланието на Русия да се разтвори в новия постнационален и пострелигиозен световен ред. Грях, който не се прощава.