Споровете около Истанбулската конвенция пределно ясно формулираха едно ново разделение в нашето общество - между национално и транснационално. Според социалогическите проучвания повечето български граждани не са съгласни тази конвенция да бъде ратифицирана. И тази съпротива изобщо не се дължи на желанието на мъжете да бият жените си или на желанието на жените да бъдат бити от мъжете си. Съпротивата срещу Истанбулската конвенция е част от борбата срещу диктата, който упражняват наднационалните институции върху България. Никаква хомофобия, никакво женомразство няма в несъгласието този документ да бъде ратифициран. Има най-нормално човешко желание да бъдат уважавани националното достойнство, националните традиции и националните институции. Разбира се, има и такива хора, най-вече представители на елита, които смятат, че всяко нещо, което идва от „Европата“, трябва да бъде аплодирано и директно присаждано в България. Това е разбираема за елита позиция. Членовете му дължат своето благоденствие на европейските и атлантически си спонсори, на връзките, които имат в Брюксел и Вашингтон. Те се чувстват много по-свързани с привилегированите класи във Франция, Германия, Съединените щати, отколкото със сънародниците си. Естествено, това изобщо не е само българско явление. Елитите във всяка държава се чувстват по-близки до елитите в другите държави, отколкото със собствените си съграждани. За тях националното няма никакво значение. Те са се посветили на обслужването на транснационалните каузи. Ето така се ражда новото голямо разделение в света - национално срещу транснационално. Да, предишните противоречия не са отменени. Продължават да съществуват разликите между ляво и дясно и либерално и консервативно. И ще продължат да съществуват. Сега обаче на преден план излиза противоречието между защитата на националните интереси и подкрепата за наднационалните каузи. Изборът на Доналд Тръмп за президент на САЩ и резултатът от британския референдум за излизане от Евросъюза са само най-видимата част от тази борба.

Съпротивата срещу ратифицирането на Истанбулската конвенция е част от същата тази битка, която се води в целия свят, битката  между национално и наднационално. Интересното в българския случай е, че у нас за първи път беше изразено категорично несъгласие с нещо, което идва от „Европата“. Доскоро ние възприемахме абсолютно безкритично всичко, което идва от Запада. Достатъчно беше да чуем, че някаква идея е родена в Брюксел, Страсбург, Вашингтон, за да я заобичаме на секундата. Имам предвид както елита, така и по-голямата част от нормалното гражданство. Днес вече не е така. Не само нормалното гражданство, но и представители на елита критикуват решения на наднационалните институции, ако сметнат, че те не отговарят на националните интереси. В съпротивата срещу ратифицирането на Истанбулската конвенция се включи най-голямата опозиционна партия БСП, Обединените патриоти, които са част от управляващата коалиция, президентът Румен Радев, Българската православна църква. Доскоро това беше напълно невъзможно. Доскоро единствено някакви маргинални организации дръзваха да критикуват нещо, идващо от Запада. Днес виждаме тъкмо обратната тенденция. Има разбиване на статуквото. Има излизане от щампата, че от „Европата“ идва само светлина. Това е добра новина. Винаги критичното отношение към статуквото е добра новина. А и както четем в едно писмо на Алеко Константинов, „по-добре да бъдеш недоволен человек, отколкото доволна свиня“.