Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, позната и като Истанбулската конвенция, плени и поляризира публиката, възбуди въображението и отвори нов български фронт в културните войни, които от години покачват социалната и политическата температура на Запада. Текстът съдържа някои наистина спорни точки и неясни предписания, може да се каже, че открехва вратата за мейнстрийм легитимиране на аргументи от модерната и противоречива „джендър идеология” и нейните абсурдни твърдения, че „всичко е социална конструкция”. Но със сигурност текстът не е онова „плашило”, което отделни партии, организации и общественици размахаха в публичното пространство. Никъде в конвенцията няма и дума за узаконяване на еднополовите бракове, „третия пол” и задължителното им изучаване от деца. Тези неща дори не се съобщават като понятия. Въвежда се обаче разделение между биологичния пол (sex) и социалния пол (gender), което е чуждо на българския език и произвежда объркване и от двете страни на аргумента. Затова и подкрепящите конвенцията, обявили всички критични коментари като проява на параноя и отказ от борбата с насилието над жени, оперират в режим на наивно (или целенасочено) неразбиране на проблемите, които произлизат от различните тълкувания на по-мъглявите моменти и еластични определения в документа. Конвенцията за борба с насилието над жени упражнява насилие над езика, а в най-лошия случай и над науката биология, но без да припарва до най-радикалните протоколи на модерната прогресивна и политически коректна доктрина. С други думи Истанбулската конвенция и произтичащите от нейното ратифициране законови и други изменения заслужават критичен поглед, но не и безотговорно и ирационално отрицание на всяка цена.Нивата на замърсяваща трезвото мислене истерия, тровеща мозъка самодоволна праведност и взаимни радиоактивни обвинения, измерени във въздуха на София покрай дебатите около приемането на конвенцията, илюстрират особения културен климат, в който тя пристига при нас. Въпросът е за какво говорим, когато говорим за Истанбулската конвенция? Разговорът излиза отвъд на моменти неясния, бюрократично-политкоректен характер на документа и засяга централни за всички ни теми – сексуалност, обществени отношения, разлики между мъжете и жените, общия ни проект за качествен живот и просперитет. Конвенцията каца в контекста на транснационалния прогресивен опит за нова културна революция, която в най-амбициозната си и агресивна форма цели нищо по-малко от пренаписване на основните протоколи на западната цивилизация. С други думи събаряне на носещите колони на Запада. Един проект за всеобхватен културен и социален вандализъм. Джендър идеологията е важна част от плана за нова човешка утопия и именно затова Истанбулската конвенция издърпа като струна оголения нерв на междуполовите отношения. Не защото самият проект на Съвета на Европа е открита атака едновременно срещу цивилизацията и човешката природа, но защото с някои неясни и спорни точки ни отвежда директно до мястото, където се води войната между джендър утопистите и хората, които някак си не искат целият им свят да бъде изличен от ескадроните на социалната справедливост в името на „новия човек”.

Такива неща бяха пробвани няколко пъти през XX век. Имам новина за умнокрасивите/сошъл джъстис/мулти-култи/джендър флуидни и джендър неутрални специални снежинки – не се получи. Изобщо не се получи. Нека сега видим какво се случва с Истанбулската конвенция за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие и как процесите у нас се преплитат с глобалните и много по-тревожни явления в кръстоносния поход срещу биологичния пол. Документът мина успешно през първото заседание на правителството за 2018-а и от там потегли към парламента за ратификация. Официалната история на конвенцията се простира назад във времето до 11 май 2011 година. В бившата имперска столица Истанбул е одобрен финалният текст, чиято цел е да въведе единен европейски стандарт за справяне с насилието над жени и момичета и домашното насилие. Страната домакин Турция ратифицира документа, което е първото и най-ярко доказателство, че конвенцията едва ли ще узакони „еднополовите бракове”, „третия пол” и „транссексуалната пропаганда” сред деца. Турция е, меко казано, културно и социално консервативна държава със задълбочаващи се процеси на отдръпване от кемалистките светски принципи и завръщане към ислямизма. Турция е една от последните държави, в които може да се очаква бум на „джендър флуидни, транссексуално неутрални, полово небинарни” девиации и ексцесии. Съвсем отделен е и въпросът, дали Турция е в състояние да въведе дори неоспоримите и необходими мерки, залегнали в конвенцията, за подобряване на ситуацията с правата на жените в границите си.

Три държави от Съвета на Европа дори не са подписали конвенцията – Русия, Армения и Азербайджан. Това е първата стъпка преди ратификацията и е извършена от всички останали държави в Съвета на Европа и всички от Европейския съюз. Други 16 страни не са я ратифицирали, сред които са Чехия, Хърватия, Унгария, Гърция, Ирландия, Латвия, Литва, Люксембург, Словакия и Великобритания. Албания, Андора, Австрия, Белгия, Босна и Херцеговина, Кипър, Дания, Финландия, Естония, Франция, Грузия, Германия, Италия, Малта, Монако, Черна гора, Холандия, Норвегия, Полша, Румъния, Португалия, Сан Марино, Сърбия, Словения, Испания, Швеция и Швейцария вече са ратифицирали конвенцията. С оглед на съществуващите конституционни и законови положения в своите законодателства обаче редица държави членки са заявили резерви съгласно чл. 78 от конвенцията, като са декларирали частично приложение на някои от клаузите. Държави членки, заявили резерви, са Кипър, Чехия, Латвия, Франция, Финландия, Германия, Малта, Полша, Румъния, Словения и Швеция. Именно този вариант препоръчват някои скептични към документа хора и организации – България да ратифицира конвенцията и да използва инструментите на международното право, за да декларира резерви и ограничено приложение по отношение на някои текстове в конвенцията.

Най-яростните противници на ратификацията в парламента са Обединените патриоти. От БСП също обявиха, че не подкрепят конвенцията. След заседанието на Министерския съвет в началото на месеца вицепремиерът Валери Симеонов заяви, че осем от министрите са гласували против решението за предложение за ратифициране на Истанбулската конвенция. Преди него вицепремиерът по правосъдната реформа и министър на външните работи Екатерина Захариева защити документа: „Проведохме дебата и обсъдихме притесненията на Патриотичния фронт – аз и министър Цачева мисля, че успяхме да обясним, надявам се това ще се види от дебатите в Народното събрание, че Истанбулската конвенция и нейната ратификация нито ще доведе до изменение на конституцията, нито до задължение България да разреши еднополовите бракове. Това, което се разбрахме с колегите от Патриотичния фронт, е, ако трябва, Истанбулската конвенция да се придружи с обяснителна декларация, която ясно да казва, че тя не води до промяна на конституцията”. От правителството акцентират върху мерките за справяне с насилието над жени и домашното насилие – събиране на информация и повишаване на осведомеността на обществото, предоставяне на защита и на услуги за подпомагане на жертвите, всеобхватно криминализиране на различните форми на насилие срещу жени. Но духът е пуснат от бутилката, пастата няма да се върне обратно в тубата – дебатът е за спорните точки и връзката им с протичащия на запад опит за нова културна революция и извеждането на „социалния пол” като норма в обществото. Да се потопим в някои от тези спорни моменти.

ЧЛЕН 3 . ОПРЕДЕЛЕНИЯ
в) „Пол” означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете. Това е най-дискутираната и противоречива част от Истанбулската конвенция. Тук ставаме свидетели на игра с понятията, която обърка много хора. В английския език се използват две определения – sex за биологичния пол и gender за така наречения „социален, или културен пол”, който включва тези „социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете. В българският език такова разграничение не съществува. Голямата цел на „джендър активистите” е окончателно да разведат биологичната реалност на двата пола – мъжки и женски – със синтетичната и подчинена на реторически манипулации версия за социалния пол. Идеята е полът да бъде третиран изцяло като социална конструкция, която има малко или нищо общо с физиологичните факти от материалната реалност. В конвенцията дефиницията за „социален пол”/джендър е достатъчно неясна, за да позволи волни и абстрактни тълкувания. Зависи кой ще тълкува. Какво може да означава „социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които едно общество смята за подходящи за жените и мъжете”? Много неща. Някой релативист и социален конструктивист би могъл да интерпретира определението като напълно отделено от обективната реалност на биологичния пол. И да даде пример за мъж, който се гримира, носи рокли и иска да му казват „Джина” например. Това е неговата джендър идентичност. Така той „изпълнява социална роля, която едно общество смята за подходяща за жените”. В този смисъл той вече е тя, а може дори и да ползва неопределено местоимение. Всичко става въпрос на самоопределяне. Неангажирана с фиксираната биологична природа на пола, концепцията за джендър позволява безкрайни и най-абсурдни тълкувания. На друго място в доклада се говори за „нестереотипни роли на пола”. Това може да е нещо неутрално – жена, която работи като машинист например. Ала може да обхваща и мъже, които искат да ходят в женски публични тоалетни, защото се чувстват като жени – това със сигурност е „нестереотипна роля на пола”.

В ЧЛЕН 12 ПИШЕ:
„Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културните модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете”. Изкореняването на „предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жената”, е благородна и важна мисия. Но частта със „стереотипните роли за жените и мъжете” отново е твърде неясна и позволява злоупотреба.

ЧЛЕН 14 . ОБРАЗОВАНИЕ
1. Страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване на съобразен с развиващите се възможности на учащите се учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола, взаимно уважение, ненасилствено разрешаване на конфликти в междуличностните отношения, насилие над жените, основано на пола, и право на лична неприкосновеност в официалните учебни програми и на всички образователни равнища.

2. Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на посочените в Параграф 1 принципи в неформалните образователни структури, както и в спортни, културни и развлекателни структури и в медиите.”

Отново открехната врата към джендър идеологията. Учебният материал за „нестереотипните роли на пола” може да изглежда кошмарно, ако се повери в ръцете на радикалните релативисти, които искат да внушат на всички, че социалният пол/джендър е напълно независим от биологичния пол. За тях всеки може да се идентифицира по какъвто си иска начин без значение от гениталиите си и обществото трябва да приеме това. Нещо повече, държавата трябва да принуди обществото да приеме тази делюзия с пакет от мерки и санкции.

В официалния разяснителен доклад към конвенцията джендър пропагандата е директна. В една от точките се говори за „индивиди, които може да бъдат дискриминирани заради тяхната джендър идентичност, което означава, че джендърът, с който те се идентифицират, е различен от биологичния пол, който им е бил сложен при раждането. Това включва категории от индивиди, които са трансджендър, транссексуални или травестити, които не отговарят на установените от обществото „мъжки” и „женски” категории. Тук вече си проличава политически коректната догма. Това е и насилие над езика. Забележете – полът бил „сложен” при раждането, а не е обективна физическа реалност и обществото налагало „мъжки” и „женски” категории, сякаш очевидните биологични факти, предхождащи всяко общество, са някаква фикция. На някои места и самата конвенция е написана с идеята за максимално еластични тълкувания. Затова е важно какви хора и организации ще бъдат въвлечени в евентуалното привеждане на предписанията на документа в действие. В междуведомствената работна група за въвеждане в българското законодателство на Конвенцията има няколко съмнителни организации – Младежка ЛБГТ организация „Действие”, фондация „Джендър алтернативи”, „Български център за джендър изследвания” и, разбира се, Български хелзинкски комитет. Ако си мислите, че тези хора няма да се опитат да вкарат максимално много джендър пропаганда в тълкуването на конвенцията, помислете отново. Тук вече изобщо не става въпрос за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие. Тук става въпрос за идеологически натоварени организации, които могат да внедрят отричащи науката идеи в институционалната тъкан на обществото. И то с парите на данъкоплатеца.

Близо 99% от хората се идентифицират с биологичния си пол, с други думи при тях имаме пълно припокриване на пол с джендър. Много малко хора в статистическо отношение, наричани интерсекс, се раждат с мъжки и женски полови белези, други страдат от джендър дисфория – не се чувстват комфортно в биологичния си пол. Те заслужават възможност за пълноценен живот, истинска помощ, адекватна грижа и коректно отношение. Те заслужават истината. А истината е, че техните идентичности не могат да бъдат обществена норма и не е здравословно да се слагат всички 99% в рамките на джендър идеологията. Самоопределянето е въпрос на лична свобода, но не бива да се налага на цялото общество. Особено от държавата. Това е тирания. Ала агресивната подмяна на реалността се случва от години. Един от най-горещите дебати в САЩ през 2016-а и 2017-а беше приемането на закон в някои щати, който да позволи на хората с нетрадиционни джендър идентичности да ползват тоалетни по техен избор. С други думи мъже, които се мислят за жени, трябва да могат да влизат в женски тоалетни и съблекални, нищо, че имат мъжки гениталии. Спортисти от мъжки пол се състезават с жени, защото се идентифицират като жени. През последните две години имаше няколко случая на биологични мъже, които доминираха в своите спортове и категории, защото са минали при жените на основата на „социалния пол”/джендър. През 2017-а в Канада бе издадена първата здравна карта, в която не се посочва пол на човешко същество. Деветмесечното бебе Сирил Атли Доти съвсем официално притежава „неопределена” полова принадлежност. Родителят и джендър активист Кори Доти също все още е с неопределен пол и не се идентифицира нито като мъж, нито като жена. Доти е сред основателите на Коалицията за свобода на личните документи от пол (Gender-Free ID Coalition). Предпочита местоименията „те” и „тях” вместо „той” или „тя”. Пак в Канада бе приет закон, който принуждава работодатели и преподаватели да използват „те”, „тях” и още цял куп изфабрикувани обръщения към служители и студенти, които не са си избрали джендър или го сменят според настроението и не желаят да бъдат определяни със стандартните бинарни местоимения. Сред новите и в много университети вече задължителни заместители на „той” и „тя” са zie, zim, zir. Zis. Sie, hir, hirs, hirself, zieself, ey, ve, tey, e, em, vis, tem, eir, eirs, vers, ters, emself, terself, hirself, versef и още много, много други. Джендър идентичностите вече са десетки. Дигата на биологичната реалност е скъсана и върху институциите се изсипват реки от социален конструктивизъм. Децата са окуражавани да не играят „стереотипни роли”, а сами да намерят своя „джендър”. Звезди обличат момченцата си като момиченца и са превръщани в герои от медиите. Отричат се всякакви разлики между мъже и жени. Нормализират се хормонални терапии за смяна на пола от ранна детска възраст. Родители, които не подкрепят психологическите разстройства на своите деца с инжекции и операции, са демонизирани, а на различни места из западния свят се пишат и приемат закони, според които да кажеш истината на детето си е престъпление и следва да ти го отнемат. Под камуфлажа на загриженост за правата на малцинствата джендър активистите извършват съкрушително предателство срещу междуполовите отношения и цивилизацията. В този контекст Конвенцията за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие изигра ролята на катализатор на процеси, които от известно време бълбукат под повърхността в България. Сега всичко сякаш е на масата и може да се говори открито. Без параноя и преувеличения, но и без замитане на проблемите под килима на толерантността и политическата коректност. Иконичният писател и журналист Том Улф предложи качествено определение на цялото явление в скорошно интервю: „Политическата коректност се превърна в инструмент на „господстващите класи”, водени от идеята за подходящо поведение, за да маскират по-добре своето „социално господство” и да си придадат добросъвестност. Постепенно политическата коректност стана маркер на това „господство” и инструмент за социален контрол, начин да се разграничиш от „селяните” и да ги цензурираш, да делегитимираш тяхното виждане за света в името на морала”. Джендър идеологията не е мехлем за справяне с насилието над жени и рецепта за включването на маргинализираните малцинства. Джендър идеологията е контролен механизъм по пътя към поредната „светла утопия”. XX век знае резултата от социалния инженеринг и „сътворяването” на „ново човечество”, но за съжаление сякаш се изплъзва от живата памет. А срещу такава забрава нито една конвенция не може да предложи превенция.