Според масовата представа Испанската гражданка война (1936-1939 г.) представлява сблъсък най-вече между законно избраното правителство на левицата и метежниците на генерал Франко и десницата. Съветският съюз помага на левите, а Италия на Мусолини и Германия на Хитлер – на десните. Това, разбира се, е точно така, но съвсем не е достатъчно, за да имаме пълна представа за случващото се в Испания през тези кървави три години. Един от процесите, за които повечето хора почти не знаят, е свързан с опитите на радикалната испанска левица да осъществи истинска социална революция в страната по време на войната и по-специално в нейното начало. Защо този процес е толкова слабо популярен? Ами защото за него мълчат както официалните либерални, така и официалните комунистически историци. Хората, които стоят зад социалната революция в Испания, членовете на анархисткия синдикат Национална конфедерация на труда (НКТ), на Работническата партия за марксистко обединение (ПОУМ), както и на всевъзможни други анархистки и ляворадикални групировки, са най-големите губещи в Испанската гражданска война.Те са унищожавани както от десницата на Франко, така и от управляващата до 1939 г. в Испания левица. А историята, както всички добре знаем, я пишат победителите. В случая победителите са се постарали да не остане нищо в историята от реалните достижения на испанската социална революция. Тези достижения, макар и реализирани в рамките на по-малко от година, никак не са малки. Преди обаче да говорим за тях, ще се върнем към началото. Тоест към въпроса защо през 30-те години на ХХ век именно Испания се оказва държавата, където идеите на анархизма се радват на особено голям успех.
Раждането на испанския анархизъм е свързано най-вече с името на Михаил Бакунин. През 1868 г. руският революционер, който заедно със своите последователи в онзи период все още е член на Първия интернационал, изпраща в Испания своите пратеници – италианския анархист Джузепе Фанели и французина Аристид Рей. Тяхната задача е да установят връзка с местните революционери и да създадат испанска секция на Интернационала. Разбира се идеята на Бакунин е хората в новия клон на Интернационала да са привърженици на неговите анархистки идеи или известни още като идеи на либертарния комунизъм, а не на идеите на другото голямо име в Международната работническа организация – Карл Маркс.
Джузепе Фанели се справя доста добре и за по-малко от две години клетки на Интернационала със силна анархистка насоченост вече има в Барселона, Мадрид, Кадис, Херес. През следващите десетилетия анархизмът в Испания продължава да увеличава своята популярност. Най-разнообразни са причините за този възход – икономически, социални, политически, исторически, културологични. В края на XIX и началото на XX век Испания продължава да изостава в цялостното си развитие от повечето европейски държави. Увеличаването на населението не е съпроводено с някаква качествена промяна в традиционния начин на производство. Промишлеността остава слабо развита, селското стопанство запазва екстензивния си характер, съпроводено с ниска производителност и значително използване на човешки труд и животинска тяга. Поради липса на качествени изменения в земеделието, почвата бързо се изтощава, което пък води до допълнително обедняване на селското население. Огромното социално неравенство между шепата свръхбогати земевладелци и постоянно обедняващата селска маса е отлична хранителна среда не просто за леви, а за ултралеви решения. По подобен начин стои и положението в градовете. Слаборазвитата промишленост не успява да осигури работа на непрекъснато идващите от селата хора, а тези, които все пак се трудят в заводите, правят това в крайно лоши условия. Ето защо в Испания няма как да се развие онзи тип западноевропейска социалдемокрация, характерна за развитите европейски държави. Там социалдемокрацията тръгва от марксизма, но едновременно с повишаването стандарта на живот на пролетариата, лека-полека се отказва от революционната борба и разчита основно на парламентарните средства. В Испания нещата се развиват доста по-различно. През първите десетилетия на ХХ век животът на работниците и селяните постоянно се влошава, което пък способства за популярността на екстремните леви идеи. Има и още една историко-културологична особеност, която благоприятства развитието не толкова на марксистките, колкото на анархистките схващания. В Испания имаме голямо разнообразие на отделните региони. Ето защо там е много трудно да възникне централизирано революционно движение от марксистки тип. Анархисткият възглед за федерализма и децентрализацията отговоря много повече на регионалното многообразие в Испания, отколкото настояването на марксистите, че революционната организация трябва да е строго централизирана и йерархизирана. Анархизмът печели последователи и със своя отказ от строго подчинение на партийните върхове, с акцента си върху спонтанните действия и с тоталното нежелание на основните му теоретици да се съобразяват с прословутите закони на историческия детерминиъм. Теоретиците на анархизма са убедени, че революцията избухва не поради някакви обективни обстоятелства, каквото е класическото марксистко схващане, а когато народът реши това.
Още през първите години на ХХ век представители на многобройните анархистки организации в Испания стигат до извода, че за да бъде борбата им успешна трябва да се обединят в една обща структура, където обаче, за разлика от появяващите се вече марксистки партии, ще има много повече демокрация. Така през 1910-1911 г. се стига до създаването на Националната конфедерация на труда (НКТ). Решенията, приети на първия й конгрес, отразяват опита за съчетаването на анархизма и революционния синдикализъм. Има чисто синдикални позиции като исканията за подобряване условията на труд, стремеж към 8-часов работен ден и фиксирана минимална заплата. В същото време представителите на НКТ ясно заявяват, че синдикализмът не е самоцел, а средство за постигането на „пълно освобождение на трудещите се посредством революционната експроприация на буржоазията”. В годините непосредствено след Първата световна война НКТ непрекъснато увеличава членовете си. През 1919 г. там членуват 700 000 души. Анархисткият синдикат е в основата на най-мащабните стачки, разтърсили Испания в този период. Стреснатите от размаха на стачните вълни собственици на големи предприятия прибягват към услугите на т.нар. „пистолерос” – наемни убийци, които физически ликвидират профсъюзните лидери. Радикалните членове на НКТ отвръщат на насилието с насилие. Разбира се, в анархисткия синдикат има и по-умерени ръководители. Като реакция срещу тази умереност през 1927 г. се създава Федерацията на анархистите в Иберия (ФАИ), която има за цел да запази войнствения характер на испанския анархосиндикализъм и да възпре безпринципните компромиси с капитала. Настъпилата скоро след тези събития световна финансово-икономическа криза допълнително влошава условията на живот на голяма част от испанското население. Разбира се, най-тежко понасят случващото се наемните работници и селяните. А те са преобладаващата част от населението на Испания. Проучване, направено в средата на 30-те години, показва, че 67% от селскостопанската земя се владее от едва 2 % от населението. В този период пресата е пълна с информации, според които много селяни, за да не умрат от глад са принудени да се изхранват с корени и варена трева. Гневът на тези хора се насочва не само към земевладелците, но и към служителите на католическата църква. Те са изключително многобройни и живеят изключително добре. Другата привилегирована група са армейските офицери, които са готови да опазят с цената на всичко властта на елита.
От началото на 30-те години Испания навлиза в периода не само на социална, но и на политическа криза. През 1930 г. генерал Примо де Ривера, който седем години по-рано е извършил военен преврат и е станал диктатор, сдава властта. Прави това не защото изведнъж е осенен от демократично вдъхновение, а защото разбира, че е загубил подкрепата както на краля Алфонсо XIII, така и на голяма част от военните. Опитите да бъде продължено военното управление с други лица се провалят. На 12 април изборите са спечелени от коалиция от леви партии, а два дни по-късно Алфонсо XIII се отказва от престола. Обявена е Втората испанска република. Работниците и селяните посрещат това събитие с голяма радост, надявайки се, че най-после страната ще бъде модернизирана, а техният живот ще се подобри значително. Твърде скоро става ясно, че тези надежди са напълно безпочвени. Един пример. Републиканското правителство създава Институт за аграрна реформа и тържествено обявява неговата цел – да извърши преразпределение на собствеността върху земята. Не чак толкова тържествено членовете на института поясняват, че задачата е невероятно сложна и затова ще отнеме десетилетия. Правителство отказва да се конфронтира с индустриалците, едрите земевладелци, висшите военни, елита на католическата църква. На хартия всичко е силно революционно. Например, приети са закони, които позволяват намеса на държавата в икономиката, както и възможността за принудително отнемане на едрата собственост. Само че в реалността животът на бедните и потиснатите изобщо не се променя. Безработицата остава висока, а членовете на НКТ са преследвани по същия начин, както и по време на диктатурата на Ривера. През 1933 г. правителството пада и предсрочните избори са спечелени от коалиция от десни партии. Смята се, че една от основните причини за това е негласуването на морето от анархисти-синдикалисти. Следва период, останал в историята под името „el bienio negro”, „двете черни години”. Овластената десница прави всичко възможно, за да отмени макар и малкото придобивки, които са спечелили представителите на работническата класа и селячеството. Всички леви групировки, включително и НКТ, са поставени извън закона. Това естествено предизвиква съпротива. През 1934 г. избухва въстанието в Астурия. Негов вдъхновител е контролираният от социалистическата партия синдикат. Първоначално анархисткият НКТ отказва да се присъедини към въстанието, но после променя решението си и се включва в бойните действия. В първите дни работниците постигат успех и завземат редица градове. Още тук се виждат различните стратегии, прилагани от традиционните леви и анархистите. В градовете, контролирани от социалистите, е наложена строга централизация и военна дисциплина. Там, където начело застават анархистите всички въпроси се обсъждат публично и всеки е свободен да действа така, както диктува съвестта му. Тези разлики ще очертаят огромната пропаст, която ще раздели само две години по-късно ортодоксалната левица от феновете на либертарния комунизъм. В крайна сметка въстанието в Астурия е смазано от войските именно на ген. Франсиско Франко, избити са 3000 работници, а много повече са вкарани в затворите. Скоро обаче дясното правителство пада и в страната са насрочени нови избори. Срещу обединената десница се изправя коалицията Народен фронт, в която влизат републиканци, социалдемократи, комунисти, както и редица други по-малки леви партии. Малко преди изборите, проведени през февруари 1936 г., НКТ се отказват от призивите си за бойкот на вота и призовават членовете си да постъпят по съвест. Левите печелят с много малка преднина, главно благодарение на факта, че много анархисти са упражнили правото си на глас. Веднага след изборите НКТ е легализирана, а през месец май провежда своя конгрес в Сарагоса. Официално приетият документ става един от първите в историята на анархистките групировки, в който са описани конкретните мерки на социалната революция. Според него либертарният комунизъм, т.е. от всекиго според способностите, всекиму според потребностите в рамките на икономическите възможности, трябва да бъде установен без какъвто и да било преходен период, веднага след победата на социалната революция. Програмата предвижда децентрализирано планиране отдолу нагоре въз основа на статистически определените потребности и производствените възможности. Парите се премахват и се заменят от купони за производителите и потребителите, които показват, че техните собственици действително се трудят. Централизираната държавна власт престава да съществува, а на нейно място се установяват местни свободни комуни, както и обединени в профсъюзи производители. Федерацията на комуните заменя държавата, а на мястото на армията се създават работнически милиции. Разбира се, всичко това няма нищо общо с намерението на новото правителство в Мадрид, което макар и ляво, няма никакво намерение да се бори с капитализма. Пък и съвсем скоро се оказва, че самото му съществуване е поставено под въпрос.
На 17 юли 1936 г. започва превратът на десницата, оглавен от генерал Франко. Два дни по-късно в Барселона – столица на областта Каталуния и най-голям промишлен център, избухва всеобща стачка, прераснала в работническо въстание срещу метежниците. Основна роля в него играят членовете и симпатизантите на НКТ. Организацията на въстанието се поема от „комитетите за отбрана”, в които влизат членове на НКТ, ФАИ и Либертарната младеж. Особено активна роля във въстанието играят членовете на една от анархистките групи „Ние”, които образуват нещо като Централен революционен комитет по отбрана. Тук влиза един от легендарните дейци на испанския и изобщо на световния анархизъм Буенавентура Дурути. Благодарение на светкавичните действия на анархистите опитът на десните военни да вземат властта в Барселона се проваля. Но работниците не се ограничават само с това, а пристъпват към практическото осъществяване на социалната революция. Собствениците на заводите и предприятията са отстранени и там се въвежда работническо самоуправление. Този процес получава названието „колективизация”. Работниците взимат в свои ръце снабдяването, транспорта и обществените служби. Откриват се комунални столови, където хората се хранят безплатно. Още по време на сраженията с метежниците във всеки квартал е създаден продоволствен комитет, който се занимава с реквизиция на продуктите от складовете или с тяхната обмяна със селяните срещу производствени изделия. Пазарната търговия и паричната система до голяма степен отстъпва място на безпаричния обмен. Продуктите се разпределят по установени от комитетите норми. Много бързо промишленото производство минава под контрола на органите за работническо самоуправление. Само за няколко дни животът в Барселона се нормализира: транспортът се движи, предприятията работят. Само в Барселона са колективизирани над 3000 предприятия. Говорим както за такива, в които са заети няколко десетки работници, така и за такива, където има по няколко хиляди. Във всяко предприятие се избира работнически комитет, който ръководи производството. Един пример. Работниците установяват контрол върху Генералната трамвайна компания, която е акционерно дружество, контролирано от белгийски капитали. Тя се поема от органите на работническото самоуправление и пет дни след като сраженията в града спират, са пуснати 700 вместо обичайните 600 трамвайни мотриси, всички боядисани в червено-черните цветове на НКТ. Освен това, компанията увеличава паричните си постъпления от 12 на 15% в рамките на последните четири месеца на 1936 г.
Особено видно е увеличаването на производството във военната индустрия. Дори централното правителство признава, че ръководена от работнически комитети военна индустрия в Каталуня произвежда много повече, отколкото онези предприятия, които са под контрола на правителството в останалата част на републиканската зона. Но разбира се Испания е преди всичко земеделска страна и затова най-радикалните революционни действия са свързани с колективизацията на земята. За много кратък период от време близо две-трети от земята в републиканската зона е колективизирана. На мястото на предишните собственици идват колективите. Интересното е, че в болшинството от случаите това е доброволен процес. Работата е там, че идеите на анархизма, и по-специално на общото владеене на земята и самоуправлението, отдавна са проникнали в испанските села. И в първия момент, когато става възможно селяните извършват социалната революция. Ето как става това на практика. В селото се свиква общо събрание. На него местните хора решават да се обединят в общо стопанство, където вкарват собствената си земя, инструменти и животни. Към това се прибавя и завзетото от предишните едри собственици. След това земята се разпределя на равномерни участъци, които се обработват от групи земеделци. Всяка група избира свой представител, който присъства на събранията на колектива. Избира се управляващ комитет, който е отговорен за цялостния процес по обработването на земята, купуването на материали, разпределяне на продукцията. Тези, които не желаят да се присъединят към колективизацията, могат да работят по стария начин при условие, че ще се трудят сами на земята си и няма да наемат други хора. Бързо става ясно, че колективите са ефикасни. В земеделието се въвеждат модерни научни методи и в някои райони добивът се увеличава двойно. Най-голямо развитие колективизацията получава в Каталуня и Валенсия. На територията на Арагон селските колективи контролират 60 % от земята и всъщност представляват самоуправляващи се комуни в анархо-комунистически дух. Още малко цифри. В Арагон са създадени 450 колектива, в които влизат милион и петстотин хиляди души. В Леванте имаме 900 колектива, които произвеждат половината от земеделската продукция в този най-плодороден регион. В Кастилия колективите са 300 със сто хиляди членове.
Социалната революция не се ограничава единствено в промишлеността и селското стопанство. Тя засяга всички области на живота. Федерацията на здравните работници към НКТ за първи път в историята на Испания организира достъпно за работниците и селяните здравеопазване. Тотално се променя и ролята на жените. Жените са навсякъде – в комитетите, в милициите, на фронта. Това за патриархално и традиционалистко общество като испанското представлява невероятно революционна промяна. Другата генерална промяна е в състоянието, в което се намира централната власт. Да, републиканското правителство в Мадрид, преместено по-късно във Валенсия, защото има реална опасност франкистите да превземат столицата, продължава да съществува. Само че то реално няма никаква власт върху Каталуня и останалите райони, управлявани от анархистите. Там управлението е в ръцете на работническите и селските съвети и на също така директно избраните от народа комитети за самозащита. Ясно е, че това положение не може да продължава дълго. Републиканската власт става все по-подозрителна към социалните експерименти на анархистите, но има и нещо много по-важно. Съветският съюз, който е на практика единственият поддръжник на републиканското правителство, няма никакво намерение да търпи организация на обществото, различна от тази, която Москва толерира. Да си припомним, че в средата на 30-те години в СССР вече окончателно е установен моделът на силно централизираната държава. Всичко се решава на най-високо ниво и след това се изпълнява по веригата надолу. Ето защо анархистките децентрализации и местни самоуправления за Кремъл изглеждат дори по-страшни от фашистката опасност. Просто защото анархистките практики, за разлика от фашистките, са предизвикателство отвътре, от страна на самата левица. С действията си анархистите показват, че е възможен един комунизъм, съвсем различен от този, който се реализира в Съветския съюз. Има и още една причина, поради която Москва иска да сложи колкото се може по-бързо край на социалната революция в Испания. В крайно усложнената международна обстановка след идването на Хитлер на власт и надвисналата опасност от нова война, Сталин се надява, че може да привлече западните демокрации в общ фронт срещу нацистка Германия. А всякакви либертарианско-комунистически експерименти с преразпределение на собствеността плашат до смърт западните либерали. Те се страхуват, че ако тази практика успее в Испания, скоро би могла да се прехвърли и в техните държави. И понеже СССР е основният крепител на официалната власт в Испания, Западът го държи отговорен за всичко, което се случва там. Ето защо Москва решава да сложи край на колективизациите и на местното самоуправление в Испания. Тя прави това не директно, а чрез испанската комунистическа партия.
Интересното е, че в навечерието на Гражданската война испанската компартия няма особено влияние в страната. Нейната роля особено се засилва след избухването на метежа на Франко. Това, разбира се, се дължи на помощта на Съветския съюз – военна, финансова, техническа – в борбата срещу превратаджиите. Съответно, хората на Москва в Испания, комунистите, стават особено важни. Има и нещо друго. След като става ясно, че испанската компартия е решила твърдо да се противопостави на либертарния анархистки комунизъм, към нея се насочват дори представителите на средната класа и собственици на земи и предприятия, които са останали верни на републиканците. Те почват да възприемат компартията като партия на реда, която ще ги защити от анархистите. Напътствана във всяко едно свое действие от Москва, комунистическата партия , която играе все по-силна роля в правителството, предприема директно настъпление срещу анархистите. На предприятията, контролирани от работническите съвети, се правят всячески спънки при доставките на необходимите за производствения процес материали. От друга страна, приемат се закони, които обявяват спонтанната колективизация на земята за незаконна. Така, докато се води гражданската война между републиканците и франкистите, в републиканския лагер започва втора гражданска война – между силите, направлявани от комунистите, и революционните леви (анархисти, леви социалисти, ПОУМ-Работническата партия за марксистко обединение), които са твърдо решени да доведат докрай радикалната промяна на обществото. От началото на 1937 г. успоредно с жестоките битки между републиканските части и франкистите в републиканския тил зачестяват въоръжените сблъсъци между правителствените части и радикалните леви сили.
Кулминацията на това вътрешно противопоставяне настъпва на 3 май, когато комунистите в Барселона решават да завземат Телефонната палата, контролирана от бойци на НКТ. Започва ожесточена престрелка, която се прехвърля в целия град. Сраженията се водят между комунистите от едната страна и анархистите и ПОУМ от другата. В продължение на няколко дни куршумите кънтят по улиците на Барселона, подобно на „проливен тропически дъжд”, както се изразява Джордж Оруел, който също участва в битките на страната на ПОУМ. В сраженията загиват 500 души, а близо 1000 са ранени. Комунистите, ръководени от човека на НКВД Александър Орлов, хвърлят вината за братоубийствената касапница върху „троцкистко-фашистката организация” ПОУМ и я обявяват извън закона. Нейните активисти са арестувани, а испанският премиер Ларго Кабалеро, който не е съгласен с тези действия, подава оставка. Начело на правителството застава досегашният финансов министър Хуан Негрин, който е договарял прехвърлянето на испанския златен резерв в Москва. Лидерът на ПОУМ Андрес Нин е отведен в тайна квартира на НКВД, където го карат да признае, че още от началото на гражданската война е бил шпионин на франкистите. След като отказва да направи това, го разстрелват. Погребват тялото му на неизвестно място и пускат слух, че е избягал при националистите. Това е окончателната победа на контролираното от комунистите испанско правителство срещу социалните революционери. През следващите няколко месеца части на републиканската армия, вместо да се сражават срещу Франко на фронта, където е важен всеки човек, са изпратени да разтурват колективните стопанства в селата. Така на практика са възстановени правата на бившите собственици. Ръководената от комунистите централна власт вече няма съперници на териториите, които контролира, но противно на твърденията на нейните застъпници, това изобщо не помага във войната срещу Франко. Тъкмо обратното. Революционният дух изчезва, изчезва и желанието на много хора да се бият срещу франкистите, защото вече не виждат смисъл да го правят. Много показателни в това отношения са наблюденията на Джордж Оруел и по-специално сравнението, което той прави между начина, по който изглежда Барселона преди и след трагичните майски дни. Ако преди смазването на местното самоуправление градът е истинско революционно място, то след май 1937 г., той отново се е превърнал в типичен буржоазен град, с бедните и богатите, с традиционните полицейски и армейски части. И дали властта там ще бъде франкистка или републиканска за повечето работници и селяни това вече няма никакво значение.