Митът за единната „ислямска заплаха”

Сред всички съвременни политически митове, изфабрикувани от архитектите на „новия световен ред” и използвани от наивните маси, един от най-зловредните е митът за „единния ислямски фундаментализъм” като „дива мракобесническа сила”, заплашваща цивилизованото човечество,  особено „богатия Север”. Съществуването на „ислямска (или фундаменталистка) опасност” оправдава самото съществуване на НАТО. Същият този аргумент е един от основните в политико-стратегическите отношения между Запада и Русия. Пред лицето на това мнимо зло, Западът отрежда на Русия ролята на полева полиция. Поне за това настояват официалните представители на НАТО и посланиците на Вашингтон при преговорите с руснаците. Всъщност всичко е съвсем различно. Тази концепция представлява само димна завеса, параван, зад който Западът осъществява своите реални и далеч по-изтънчени стратегически операции, насочени – в съответствие с нормите на класическата стратегия – към стълкновение между потенциалните съюзници в лагера на конкурента, за да може впоследствие лесно да се разправи с тях поотделно.

Ислямският свят далеч не е еднороден. В него има няколко влиятелни геополитически възела, всеки от които се опира на отделни религиозни, исторически, културни и цивилизационни тенденции, провеждащи свои самостоятелни стратегически линии както в глобален, така и в локален план. В допълнение към реалния фундаментализъм, в исляма съществуват множество други версии и течения. Но, по-важното, зад самото понятие „ислямски фундаментализъм” стоят няколко, не просто различни, но на практика противоположни тенденции. Без да осъзнаваме това, ние не можем адекватно да разберем нито кризисните събития в Чечня и Дагестан (а също така и в Северен Кавказ и назряващите катастрофи в други райони с ислямско население на територията на Руската федерация), нито това, което се случва в ислямския свят като цяло.

Полюсите: уахабитство срещу шиитско-суфистки ислям

Най-активните геополитически полюси в ислямския свят са следните цивилизационни и политически центрове:

1. На първо място важна роля в ислямския свят играе Саудитска Арабия, където движението на уахабитството се явява не просто широко разпространена, но и официална идеология на управляващия режим. Уахабитството е религиозно-политическо движение в исляма, формирано в XVIII век по името на Мохамед ибн Абд ал-Уахаб ат-Тамим, който представя една крайно моралистична, пуританска и екстремистка форма на арабския сунизъм, напълно лишена от каквито и да е наченки на мистични измерения. Това е ислям, лишен от духовен елемент, въплъщение на моралистичен фанатизъм и самодостатъчните „букви” на „закона”. В определен смисъл терминът „фарисейство” подхожда идеално на уахабитството. Днес под уахабитство се разбира вече не толкова конкретна и ясно изразена религиозна идея, колкото съвкупност от идеологии с ислямски произход, проповядващи крайна нетърпимост към друговерците и инакомислещите и оправдаващи тяхното убийство.

Освен това, в съвременната реалност този саудитски уахабитски полюс, свързан с тоталитарното управление на петролните шейхове, представлява абсолютен съюзник на атлантисткия Запад, най-надеждният преден пост на САЩ в Близкия Изток и в по-широка перспектива – в целия ислямски свят.

2.Вторият полюс, който е противоположен във всичко на първия, е въплътен в иранския ислям, предимно в шиитското направление. Към тази категория принадлежат различни течения в сунитския ислям, които имат подчертано мистична ориентация. Посочените групи могат да бъдат съвкупно наречени „шиитско-суфистки”. Това течение исторически, философски и културно представлява пълната антитеза на уахабитската версия. Този ислям е жив и визионерски. Моралът и „външната буква” в него имат второстепенно значение. На първо място стои мистиката на личния или колективния преобразуващ опит, тайнственото знание на сърцето, сложният път към същността на нещата. Проиранските, шиитско-суфистки, течения в съвременния ислям могат да бъдат наречени на геополитически език „евразийски”, „континентални”. Те като правило имат общ знаменател – радикална неприязън към Запада и атлантизма, свещена ненавист към технократичната, материална, атеистична цивилизация на богатия Север, отъждествявана с „големия Шейтан”.

Важно е да се подчертае абсолютната несъвместимост на тези две разновидности на ислямския фундаментализъм. Показателен е фактът, че висшите духовни авторитети в шиитския свят почитат убития имам Хюсеин, загинал от ръката на халиф Язид. Уахабитската традиция, от своя страна, счита този исторически персонаж – халиф Язид, за върховен духовен авторитет. По този начин е налице тотална религиозна, психологическа и геополитическа опозиция.

3.Още едно течение на исляма (днес тo е почти унищоженo в чистия си вид) са различните версии на ислямския социализъм, най-често свързана исторически с партия „Баас”. Тази тенденция беше силна в Ирак, Сирия, Ливан, Южен Йемен, а също така и в Египет и Либия. По това време ислямският социализъм е поддържан геополитически от Съветския съюз, но след разпада му това направление започна постепенно да губи своето влияние пред лицето на стабилно растящата популярност на разнообразни фундаменталистки тенденции. В бъдеще, ако иска да оцелее, това течение е обречено на различни комбинации с другите ислямски движения.

4.Четвъртата тенденция в ислямския свят е „просветения ислямизъм”. Той представлява фактически пълен отказ от нормите на ислямската традиция в нейните религиозни и цивилизационни измерения, ориентирани към копиране на западните образци в политиката и икономиката и по същността си е светски атлантистки модел, изцяло прозападен и стратегически несамостоятелен, но в същото време съхраняващ елементарни суверенистки елементи от ислямисткия фолклор. Най-характерните примери за такива режими в ислямския свят са светска Турция, проамерикански Египет (от времето на президента Мубарак – бел. пр.), Алжир, Тунис и Мароко.

Изброените четири версии на исляма, въпреки своето разнообразие, могат да бъдат групирани по своята геополитическа ориентация по следния начин: потенциално евразийски са суфистко-шиитската линия и остатъчния арабски социализъм; атлантистки са уахабитството и „просветения ислям”. Следователно, когато става въпрос за ислямския фактор, трябва незабавно да уточним какво се има пред вид, като се използва тази класификация, дадена по-горе.

Геополитически фон

Изграждането на представата за „единен ислям” е лъжлив и чисто пропаганден ход. Съществува евразийски ислям и атлантически ислям, прозападен и антизападен, като критерият за разграничение не е фактът на изповядване на религията на Мохамед, а спецификата на изповеданието (например противопоставянето между уахабитство и суфизъм); не особеностите на светския политически режим, а геополитическите предпочитания на конкретната идеология (например радикалното противопоставяне на прозападния капиталистически режим от „просветения капитализъм” и от страните на „ислямския социализъм”).

Западът поддържа атлантически ориентирания ислям и се бори срещу евразийския ислям. Стратегията на Запада по отношение на такава обективно и органически евразийска държава като Русия е еднозначна – Русия трябва да се скара с потенциалните си съюзници (евразийския ислям), а в същото време той да поддържа всички антируски подривни действия на силите на „атлантизма с ислямски облик”. Тази формула напътства американските и натовски стратези, налагащи на руското ръководство такива правила от международните външни и вътрешнополитически отношения, които да удовлетворят интересите на „новия световен ред”.

Автор: Александър Дугин

Източник: геополитика.ру