Дългоочакваното решение на американския президент Доналд Тръмп по повод ядрената сделка с Иран е вече факт. Съединените щати се изтеглят от Съвместния всеобхватен план за действие – споразумението, с което петте постоянни представители в Съвета за сигурност на ООН плюс Германия се споразумяха върху условията за прекратяване на ядрената програма на Техеран. Ходът на американския държавен глава не предизвиква изненада след истинския словесен порой от критика срещу „ненормалното”, „ужасно” и „най-лошо” изобщо възможно споразумение. Особено важно е да се разбере какви са причините за противоречивия ход на Тръмп. Колкото и изненадващо да звучи, изглежда основната тежест от удара срещу Иран ще трябва да понесе Европа.

На първо място, решението, повече от очевидно, не е свързано с желанието на Тръмп да попречи на Иран да създаде атомна бомба – за това може просто да се следват стриктно клаузите на ядрената сделка. Както Международната агенция за атомна енергия, инспектираща иранските обекти, така и американското разузнаване, в последните месеци са на едно и също мнение по въпроса – Техеран напълно се придържа към условията на договора още от самото му подписване.

Причината не може да бъде търсена и в нарасналото регионално влияние на Иран, както и в подкрепата му за Башар Асад в Сирия, за „Хизбула” в Ливан или за многобройните шиитски милиции в Ирак, Афганистан или Йемен. Ако това е казусът, то тогава за САЩ би било най-лесно не да подриват международното право и да размахват юмруци като квартален хулиган, а просто да убедят съюзниците си да изградят общ фронт за оказване на натиск на Иран по тези чувствителни въпроси. Целта може да бъде само да се смачка Иран, а излизането от ядрената сделка звучи като първите тъпани на приближаваща война. „Всеки американски президент за последните 20 години има „своята” война, а Буш имаше дори две. Тръмп се връща към доктрината на Буш по отношение на Иран. Той направи крачка към „своята” война”, смята председателят на руската комисия по информационна политика в Думата Алексей Пушков. Техеран е големият съперник на Израел в региона на Близкия изток и е повече от очевидно, че установяването на нормални отношения на Иран с останалия свят е огромен проблем за премиера Нетаняху и хардлайнерите сред израелското лоби в САЩ. Някои от тях като казино магнатът Бърнард Маркъс, собственикът на верига хотели Шелдън Аделсън и милиардерът Пол Сингър, са сред най-големите финансови благодетели за кампанията на Доналд Тръмп и до днес са сред големите му поддръжници, смята американският журналист Макс Блументал. Именно те са сред основните лобисти в полза на подобно рисковано решение. Линията на остро противопоставяне с Иран среща сериозна поддръжка в Белия дом най-вече в лицето на съветника по национална сигурност Джон Болтън, държавния секретар Майк Помпео, вицепрезидентът Майк Пенс, както и на много други симпатизанти на религиозната десница, които с малко повече въображение откриват есхатологични основания за войната с Иран. Тяхната цел е иранската държава да бъде разгромена, а в най-лошия случай страната да бъде трайно изолирана на международната арена и превърната в парий. Наред с това прекъсването на интензивните икономически връзки между Иран, от една страна, и Европейския съюз от друга, ще удари върху конкурентните предимства на европейските компании на глобалния пазар. Пресен пример за това са европейският концерн Airbus и френската енергийна компания Total, които започнаха да реализират многомилиардни сделки със своите ирански партньори. Френският стокооборот с Иран пък нарасна с повече от 100% и се очаква да пострада сериозно от хода на Тръмп.

С едностранното нарушаване на международното споразумение Съединените щати налагат нови ограничителни мерки срещу Иран, определени от Доналд Тръмп като санкции от „най-високо ниво”. След 90 дни на ислямската република ще бъде забранено да придобива американски долари, да търгува със злато и други ценни метали, както и с въглища, стомана и алуминий. „Значителните” транзакции в ирански риали, както и сметките, деноминирани в риали извън Иран, ще бъдат забранени, а същата съдба ще сполети и сделките с ирански суверенен дълг. Америка въвежда забрана за износа на персийски килими, храни и определени финансови транзакции и наред с това ще анулира специалните лицензи за продажба на въздухоплавателни средства на Техеран – мярка, от която ще пострада многомилиардният договор на Airbus с иранския национален авиопревозвач. 180 дни след датата на скъсване на ядреното споразумение влизат в сила санкциите, планирани да бъдат истинските икономически убийци на страната. След шест месеца САЩ ще възобновят ограничителните мерки върху иранската енергетика, корабостроене и транспорт. Закупуването на петрол и петролни продукти от Техеран се забранява, а чуждите компании, които не искат да си докарат американски репресии трябва просто да се съобразят с диктата. Основните потърпевши от европейска страна са Италия, Великобритания, Холандия и Унгария, като най-засегнатите компании ще са Royal Dutch Shell, италианската Eni, френската Total и гръцката Hellenic Petroleum.

САЩ напускат сделката, но останалите държави в нея – Русия, Китай, Франция, Германия и Великобритания в своите първи официални изявления изразяват намеренията си да се придържат към Съвместния всеобхватен план за действие. Друг голям съсед на Иран – Турция – от своя страна отхвърли рязко домогванията за екстериториалност на американските санкции като декларира, че продължава да търгува с Техеран и „няма да се отчита пред никой” за тези си действия. Иран пък изненадващо обяви, че е склонен също да съблюдава клаузите на договора, ако всички останали участници го сторят, като по този начин затвърди положителните перспективи пред ядрената сделка..

Европейците могат да продължат да правят бизнес с Иран, но това неминуемо ще предизвика американска реакция. За пореден път в европейския дневен ред изниква болезненият въпрос – способен ли е Европейският съюз да провежда независима външна политика, съобразена с интересите и принципите на държавите членки. В последните години Европа с все по-голяма неохота изпълнява противоречивите външнополитически решения, взети във Вашингтон, които все по-грубо пренебрегват европейските интереси – такъв беше случаят с антируските санкции, такава е и ситуацията днес с кризата около Иран. Евросъюзът се намира в парадоксалната от международноправна гледна точка ситуация да дава предимство на американското вътрешно законодателство пред международното право и конституциите на страните членки. Вашингтон въвежда санкции в едностранен порядък, изисква екстрадиране на чужди граждани без двустранни споразумения или определя търговски правила, а целият останал свят е длъжен да приеме примата на тези норми пред своите конституции и пред международното право. Европейските държави имат между 90 и 180 дни, за да преустановят сделките и операциите си с Иран или „рискуват тежки последствия”, гласи публикуваното от Белия дом изявление. Заплахата на САЩ към Европа означава, че без значение от политическото решение на Брюксел за ядрената сделка, европейските компании ще трябва да подкрепят американските санкции или ще станат обект на преследване в САЩ.

Решението на Доналд Тръмп поставя Евросъюза в сложна ситуация – той може или мълчаливо да признае васалното си положение спрямо САЩ, или да рискува да попадне под ударите на американските вторични санкции. Най-вероятният ход на Европа е да не оспорва американската доминация, а да се опита да лобира за „мек” американски изход от ядреното споразумение. Така САЩ все пак ще излязат от споразумението, но Германия, Франция и Великобритания ще получат разумна отсрочка преди влизането в сила на вторичните ограничения спрямо техните компании. Европейският бизнес пак ще пострада и вероятно ще бъдат загубени европейски работни места, но Париж и Берлин все пак ще демонстрират, че имат способност да влияят върху вземането на решения в „евроатлантическата общност”. Другата възможност за държавите, диктуващи европейската политика, е да започнат да се държат като нещо по-различно от обикновен американски щат. В този случай най-лекият вариант за отговор е да се въведат контрамерки, с които еврокорпорациите да получат правно основание да продължат да работят с Иран, без да се съобразяват с едностранните американски ограничения. Това не е прецедент. ЕС веднъж вече предложи блокиращи регулации през 1996 г., след като администрацията на Клинтън въведе санкции върху търговията с Либия, Иран и Куба. Независимо от това какви ходове ще предприемат в големите европейски столици, става очевиден фактът, че Европа повече не може да живее във виртуалния свят на отдавна отмрелите външнополитически конструкции след рухването на Берлинската стена, а се налага да се приспособи към зараждащия се многополюсен международен ред.