Иран

На 14 юли 2015 г. във Виена успешно приключиха преговорите по Иранската ядрена програма. Те продължиха цели 13 години. Шестте посредника Р5+1, постоянните страни – членки на Съвета за сигурност на ООН, и Германия нарекоха постигнатото споразумение „историческа сделка”. Доколко е „историческа”, времето ще покаже. Компромисът във Виена е приет с въодушевление от иранската делегация. Някои находчиво сравняват иранския възторг с този на Артър Невил Чембърлейн, „спрял” Втората световна война. Тогава британският премиер подписва Мюнхенското споразумение с Хитлер, Мусолини и френския министър-председател Едуар Даладие. Сегашният ирански президент Хасан Рухани си подсигури стабилно управление през следващите няколко години. Той е известен като привърженик на Запада. Ако всичко се развива съгласно споразумението от 14 юли, то икономическите санкции ще отпаднат към края на 2015 г. или в началото на 2016-а. Веднага ще бъдат освободени 50 милиарда долара, 25% от блокираните ирански авоари в западни банки. Ембаргото за отбранително оръжие ще отпадне след 5 години. За нападателно оръжие след 10 години. Някои експерти долавят в позитивния виенски фон и някакво умерено затопляне на отношенията между Москва и Вашингтон. В интервю за New York Times американският президент заявява: „Русия ни оказа помощ. Ще бъда откровен: аз не бях уверен, имайки предвид големите разминавания, които днес имаме за Украйна. Но Путин и руското правителство разглеждат тези въпроси отделно. Ние нямаше да стигнем до това съглашение, ако Русия не беше на наша страна заедно с другите членове на групата Р5+1 при поддържането на тази важна сделка”. Оценките на постигнатото споразумение варират чувствително. Някои считат, че е постигнат съществен напредък към стабилност и предпоставки за развитие на региона. Други радикално отхвърлят споразумението. И го оценяват като стратегическа грешка, която ще доведе до още по-драматични ситуации в Близкия изток. Знаем, че „хартията търпи всичко”. Съдържанието на споразумението обхваща 100 страници. Текстът, изготвен във Виена, не е нито по-лош, нито по-хубав в сравнение с много други международни договори. Основното не е в конкретните разпоредби, които преговарящите са договорили. Основното е в политическата воля, която трябва да проявят страните, за да преодолеят многобройните пречки, които ще възникнат. Техеран измина дълъг и трънлив път до споразумението във Виена. През 2006 г. на Иран бяха наложени тежки икономически санкции. Страната беше агресивно атакувана от Запада чрез вируса Stuxnet, който тежко порази множество ирански компютърни мрежи. Редица ирански експерти, ангажирани с ядрената програма на Техеран, бяха убити при загадъчни обстоятелства. Споразумението е резултат от желанието на двете държави за сближаване: САЩ и Иран. Въпреки похвалите на Барак Обама относно ролята на Русия за постигане на договорката руските анализатори като цяло са скептични за „сделката на века”. Кремъл винаги е разглеждал проблемите на Иранската ядрена програма през призмата на отношения си със САЩ и ЕС. Москва досега не е показала явно, че има свой собствен „ирански проект”. Декларациите на Русия за „разширяване” на сътрудничеството с Техеран винаги звучат дежурно при възникване на проблеми с Брюксел или Вашингтон. Очевидно, че днес Кремъл фокусира своите усилия предимно върху постсъветското пространство. На 20 юли 2015 г. 15-те члена на Съвета за сигурност на ООН единодушно приеха резолюция в подкрепа на сделката за ядрената програма на Иран. В резолюцията е заложено принципно ограничение. Става дума за любимата на американците „червена линия”. В текста са формулирани възможност и перспектива за възобновяване на санкциите, ако Иран престане да изпълнява поетите ангажименти. Въпросната „заплаха за възобновяване на санкциите” ще остане в сила за срок от 10 години. Предвид динамиката на промените в международните отношения това е прекалено голям срок. Очевидно че след подписаното съглашение във Виена предстоят нови изпитания.

„Сделката на века”, както я характеризират някои, трябва да бъде одобрена в Техеран и Вашингтон. Иранският парламент и Конгресът на САЩ пристъпиха към изучаване на въпросния документ. Имат 60-дневен срок да го утвърдят или отхвърлят. Въпреки немалкото противници на съглашението малко вероятно изглежда едно анулиране на сделката. Върховният духовен лидер на Иран аятолах Хаменей вече подкрепи споразумението. Барак Обама от своя страна има право да наложи вето на решението на законодателите, ако то не е удобно за геополитическия интерес. Въпреки това очаква се противниците на споразумението в двата парламента да обвинят поддръжниците му в предаване на националните интереси. Администрацията на Барак Обама ще се сблъска тежко и с позицията на привилегирования партньор на САЩ – Израел. Реакцията на Тел Авив по отношение на „сделката на века” е силно негативна. След Виена държавният секретар Джон Кери излезе с обяснения пред Конгреса. Военният министър Аштън Картър посети на 19 юли Израел незабавно и бързо, за да успокои, доколкото може, своите израелски партньори. Въпреки „сделката” САЩ ще продължат методично да извиват ръцете на Техеран. Държавният секретар Джон Кери заяви пред CNN: „Вашингтон няма илюзии по отношение на връзките с Ислямската република. САЩ и Иран не са станали партньори след подписване на споразумението по иранското ядрено досие. Ние си оставаме противници и ние нямаме илюзии”. Военният министър Аштън Картър беше още по-остър в своите изказвания. Той нарече споразумението прекрасно, „защото в него не е предвидено стриктно нищо, което може да попречи на една военна опция”. Веднага след войнствената риторика от Вашингтон по адрес на Иран не закъсня и отговорът от Техеран. Аятолах Хаменей повтори още веднъж, че „САЩ си остават Големият враг, или „Големият Сатана” за Иран”. Иранският отговор не изненада никого. Техеран доста трудно ще изпълни поетапните изисквания на Вашингтон. Иранските духовни лидери много добре знаят докъде водят постоянните отстъпки. Те може би се и замислят. Няма ли „сделката” да се превърне в клопка. Историята го показва недвусмислено. Садам Хюсеин стигна до публично обесване, а Муамар Кадафи – до зрелищна гавра, преди да го убият по един варварски начин пред очите на разбесняла се тълпа. Преди да се анализират последствията от „сделката на века” за региона, е необходимо да се погледне на случилото се във Виена от глобална гледна точка. Много показателно е изказването на професор Джеси Руфъс Фиърс от университета в Оклахома на конференция на световноизвестната фондация „Херитидж”. Той казва следното: „Днешна Америка и отишлата в небитието Римска империя през II век имат една и съща особеност: за своето време те са две абсолютни супердържави в пределите на известния на тях свят, които доминират във военната, политическата, икономическата и културната сфера”. Фиърс като познавач на античността уточнява: „Разбира се, ние никога няма да дадем на света Бетовен или Бах, Гьоте или Шекспир, но нашата музика, нашите сандвичи „Макдоналдс”, нашата масова култура се разпространяват по целия свят. Погледнете терориста, който е заловил някакъв заложник. Той дъвчи „Сникърс”, има лепенки Мики Маус, слуша ужасна музика и мечтае за сандвич „Макдоналдс”, когато всичко приключи. Ето как нашата култура управлява света!”. Американският професор счита, че САЩ трябва да носят върху своите плещи товара на новата империя. САЩ трябва да освободят другите народи от техните неефективни управители и да ги подменят с такива, посочени от имперския център. САЩ трябва да избавят другите страни от недостатъците на икономиката, ограничена от националните рамки. Трябва също така да опазят другите страни от международни въоръжени конфликти и други подобни ужаси на „суверенното битие”.

Дълги години глобалната преса повтаряше, че Иран е на няколко часа от създаването на ядрено оръжие, което незабавно ще употреби за унищожаване на Израел. Оказа се, че ядреният въпрос около Иран е само една димна завеса. Реалният и голям проблем на Иран е, че е независима държава с независима външна политика. Вашингтон не обича независимите страни. Вашингтон обича страни, които се държат приятелски, тоест правят това, което им е разпоредено. Бразилският експерт Пепе Ескобар пише в свой коментар от 18 юли 2015 г.: „Иран с поддръжката на Русия и Китай накрая успя да разобличи дългата и витиевата атлантическа лъжа за иранското ядрено оръжие”. Но с подписването на споразумението възниква и един много сериозен въпрос. Външният министър на Русия Сергей Лавров подчерта, че постигнатото споразумение „напълно съответства” на руските преговорни позиции. Като допълни, че сега Москва очаква анулиране на плановете на Вашингтон за ПРО в Европа (система за противоракетна отбрана). Тъй като съглашението с Иран доказва категорично, че Техеран не представлява ядрена „заплаха”. Пентагонът, разбира се, няма никакво намерение да отмени съществена част от своята военна Доктрина за пълномащабно доминиране, и то заради някаква си „дипломация” във Виена. Отдавна е ясно, че американската ПРО не се изгражда заради Иран. А единствено и само заради Русия. Във вестник Washington Times е публикуван даже подигравателен коментар по темата: „Русия очаква, че САЩ ще се откажат от своите отбранителни усилия в Европа поради това, че сделката с Иран се е състояла. Способността да се унищожават бойни глави е това, от което се страхуваше СССР още по времето на Рейгън. От същото днес отново се бои Русия. И само глупак може да се откаже от ПРО при сегашните условия, когато руските усилия са насочени към отслабване на американската сигурност”. В новия военен обзор на Пентагона се твърди, че основните евразийски играчи Иран, Китай и Русия представляват истинската „заплаха” за националната сигурност на САЩ. И няма значение, че през април 2009 година в Прага президентът на САЩ заяви, че след регулиране на ситуацията около ядрената програма на Иран задачата за изграждане на европейски сегмент на ПРО ще изгуби актуалност. Същевременно след споразумението с Иран възможностите на Москва да играе ролята на посредник са силно ограничени. Механизмът за възобновяване на санкциите елиминира Русия като фактор. Ако по преценка на Вашингтон, Лондон, Париж и Берлин е извършено нарушение на споразумението от страна на Иран и проблемът не се разреши в конфликтната комисия, то след 30 дни санкциите се възстановяват. И няма да има гласуване в Съвета за сигурност на ООН. На практика Москва се отказва от правото си на вето по „иранския въпрос” в ООН. Логично е с това Техеран да не вижда повече в лицето на Москва удобен посредник.

Днес противник №1 на САЩ е Китай. За тази цел Пентагонът започва да изтегля своите въоръжени сили от Европа и Близкия изток и да ги съсредоточава в Азиатско-тихоокеанския регион. Преди да влезе в остра схватка с Китай, Вашингтон се опитва да елиминира Русия, която разполага с внушителен ядрен потенциал. На дневен ред е свалянето от власт на руския президент Владимир Путин, разпадането и „усвояването” на територията на Руската федерация. Това е актуалната американска стратегия. Според геополитика Карл Хаусхофер оста Москва–Техеран е главната линия за изграждането на това, което той нарича евразийска панидея. Иран е стратегическо пространство, което автоматично превръща „хартланда” в глобална световна сила. И ако интеграцията с Украйна е необходимо условие, то стратегическото партньорство с Иран е достатъчно условие. Обществата на Русия и Иран са различни. Те са две раздалечени една от друга култури. Ето защо оста Москва–Техеран може да се гради само на базата на рационален стратегически разчет и геополитически партньорски прагматизъм. В името на реализиране на един многополярен свят, за който днес се бори и Китай. През последните години Техеран постепенно започна да се сближава с Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Иран като всяка „брегова зона” на евразийския материк притежава двойна идентичност: Иран може да направи избор в полза на атлантизма или пък в полза на евразийството. След Ислямската революция през 1979 година властови позиции в Техеран придоби националистическото и есхатологически настроеното шиитско духовенство. То заема крайни антиатлантически позиции, категорично отхвърля американската хегемония и противодейства на глобализацията тип Pax Americana. Затова в „сделката на века” има нещо много особено. Няколко важни мотива, които задвижват американската държава за стопляне на отношенията. САЩ целят на всяка цена да предотвратят блокови конфигурации в Азия, особено пък такива с антиамерикански заряд. Тоест: дърпаме Иран от Русия и Китай, че враговете започват застрашително да се съюзяват. Но не само това. САЩ имат разработен план „Велика Централна Азия”, чийто смисъл е раздробяването на региона. Превръщането му в нещо като „евразийски Балкани” и изтласкване на руското и китайското влияние. Същевременно в Европа се създава буферна зона от страните Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния и България. Тази зона има за цел създаването на „санитарен кордон”, който да отделя Русия от Европа. По същата технология по южните граници на Руската федерация се прави опит за изграждане на втори „санитарен кордон” от страни, влизащи във Великия път на коприната. А той включва Грузия, Азербайджан, Афганистан, Узбекистан, Киргизия и Казахстан. С това се обяснява и огромният натиск от страна на САЩ за изграждане на военни бази в Средна Азия и оставянето на военен контингент в Афганистан. Години наред Вашингтон не успя да сломи Техеран с икономически санкции. Провали се и подготвената в Иран „оранжева революция” през 2009 година. Днес САЩ не са в най-добрата си икономическа и военна форма. След 14 години военна кампания в Близкия изток Пентагонът е изразходвал над 6 трилиона долара. И резултатите са катастрофални. Пълно фиаско. Появи се „Ислямска държава”. И във Вашингтон добре разбират, че не могат едновременно да се конфронтират с Русия, Китай, Иран и „Ислямска държава”. Споразумението с Иран е начин да се изключи Техеран от списъка. Нещо повече. Иран може да се използва като проводник на американската воля срещу „Ислямска държава”. По този начин САЩ могат да се съсредоточат в основната си битка, тази срещу Русия и Китай. И накрая, Вашингтон се стреми да изтласка Русия от енергийния пазар на Европа. Това може да стане само ако Иран влезе в числото на страните, доставчици на нефт и газ за европейския континент. Иран е на четвърто място в света по запаси от нефт и на второ по запаси от природен газ. Ако САЩ се сработят с Иран в областта на енергийните доставки, то Азербайджан ще загуби своето дългогодишно привилегировано третиране от Запада. Баку вече няма да бъде единствената алтернатива на руските нефт и газ. Тогава има и голяма вероятност Илхам Алиев най-после да бъде свален с поредната „оранжева революция” в региона. С тези стратегически промени се обяснява и втвърдяването на риториката на азербайджанския президент към ЕС и САЩ. И съответно затоплянето на отношенията на Баку с Москва. Газопровод от Иран и Азербайджан транзит през Турция може да покрие до 30% от нуждите на ЕС. Затова най-вероятно „Турски поток” няма да се реализира. Стратегическата цел на Вашингтон е Иран отново да поеме ролята, която имаше по времето на шах Мохамад Реза Пахлави (шах на Иран през 1941-1979), т.е. ролята на регионален жандарм. Ако Техеран се съгласи, то ще трябва да се откаже от антиимпериалистическото завещание на имам Рухолах Мусави Хомейни. Експертът Тиери Мейсан счита, че американският план предвижда разделяне на региона на сфери на влияние. Има две стратегически цели: осигуряване на сигурността на Израел и контрол над енергийните ресурси. Вероятно е монархиите от Залива съвместно с Йордания и възможно с Мароко да образуват „Съвместни арабски сили” под покровителството на Арабската лига, но под командването на Израел. Сътрудничеството в момента между Риад и Тел Авив е напълно ефективно в Йемен. Саудитски бомбардировачи се пилотират от израелски пилоти в рамките на Арабската коалиция. Главният щаб, който е изграден от израелците, се намира в Сомалиленд, непризната държава, наследник на Британска Сомалия, разположена от другата страна на Бабелмандебския пролив. Пак според Тиери Мейсан САЩ от своя страна ще трябва да се съгласят Ирак, Сирия и Ливан да бъдат „стабилизирани” от Иран. Ако се тръгне по описания по-горе път, ще трябва Вашингтон и Техеран да постигнат и още един основен компромис. САЩ да се откажат от стратегията на хаоса, която ползват от 2001 година, а Иран да се откаже от експорта на революции в шиитските общности. Последиците от постигнатото споразумение във Виена директно ще засегнат и Китай. Ще бъдат прехвърлени американски войски от Залива към Далечния изток. Пентагонът планира да построи в Бруней най-голямата военна база в света. Очевидно Китай ще трябва да се готви за сблъсък в някакъв момент с американската империя. Последното посещение на японския премиер в САЩ и посещенията на високопоставени американски държавни функционери в Австралия имат за цел укрепване на американското военно присъствие региона. Пекин е наясно със стратегията на САЩ в Азиатско-тихоокеанския регион и предприема ответните военни контрамерки. Не е изтекъл и месец от 14 юли и вече имаме осезателно раздвижване в Близкия изток. Иран напусна град Аден в Йемен, разположен на брега на Арабско море. Населеният пункт веднага попадна в ръцете на Обединените арабски сили. По-ясно казано, под контрола на Саудитска Арабия и Израел. Краен резултат – стратегическият Бабелмандебски пролив вече е под контрола на силите на НАТО. Известната компания Saudi Ben Laden Group може да започне строителството на мост през Червено море, който да свърже Йемен с Джибути. Това ще позволи на Израел и Саудитска Арабия да започнат да експлоатират нефтените находища в басейна Огаден в Източна Етиопия. Това не е всичко! Почти паралелно бяха арестувани 29 каналджии през турската граница и 431 джихадисти в Саудитска Арабия. Това са първите реални свидетелства за борбата на Риад и Анкара срещу „Ислямска държава”. Какво се случва, че сунитите променят своето отношение към „Ислямска държава”? Не е тайна, че Саудитска Арабия, Кувейт и Катар активно участваха в гражданската война в Сирия. Именно тези страни финансираха кървавия хаос и снабдяваха с оръжие опозицията на Башар Асад. Идеята беше бързо да се свали легитимната власт в Дамаск и през сирийска територия да се прекара газопровод към Стария континент. В момента това е изключено. Сега проблем е „Ислямска държава”. Като се има предвид, че „Ислямска държава” е проект на Запада, то няма как в скоро време да бъде унищожен. Новото псевдодържавно и терористично образувание отделя сунитските страни от Европа. След споразумението във Виена на преден план излиза Иран. Създава се впечатление, че САЩ ще започнат да залагат повече на шиитите. Само така може да се обясни посещението преди броени дни на саудитския принц в Москва. Той договори 10 милиарда долара инвестиции в Руската федерация. Наблюдаваме връщане с пълна сила към „старите добри времена”. Светът се преформатира и групира около два полюса: Русия и САЩ. Около Москва са страните, които се стремят към многополярен свят, връщане на своя суверенитет и своята икономическа независимост. Днес Иран „виси” на фона на глобалното преформатиране. Но е очевидно, че съвсем скоро ще се превърне в център на геополитическо внимание. Персите ще станат пълноценен играч на международната арена. Тяхното влияние ще придобие глобални измерения. Ще влезе ли Техеран в геополитическата орбита на Вашингтон? Ще успеят ли Русия и Китай да приемат Иран в своя лагер – ШОС? Предстои да видим.