С падането на Берлинската стена САЩ съзряха уникална възможност да се заемат с утвърждаването си като единствен глобален хегемон. След разпадането на Съветския съюз, Вашингтон несъмнено си постави за цел да се домогне до планетарната доминация, без да обръща особено внимание на заплахите от самото съревнование, както и от евентуалните последствия. Америка се оказа единствената световна суперсила и се изправи пред перспективата да разпространи своя културен и икономически модел навсякъде по света, прилагайки дори военна сила там където е необходимо.

В последните 25 години има множество примери за това как без особени колебания Вашингтон вземаше решение да започне бомбардировки над държави, които не са склонни да коленичат раболепно пред желанията на Запада. В други случаи пък, икономическите удари на хищническия капитализъм и финансовите спекулации, буквално разрушиха суверенни държави, от което американските и европейските финансови елити се облагодетелстваха.

Съпротивата

В последните две десетилетия връзката между трите големи сили на Хартленда, коренно се промениха. Иран, Русия и Китай напълно осъзнаха, че обединението и сътрудничеството са единственият начин да си оказват взаимна подкрепа. Необходимостта да се борят с общ проблем в лицето на нарастващото американско влияние върху вътрешните им работи, принуди Техеран, Пекин и Москва да преодолеят различията помежду си и да предприемат единна стратегия за защита на своя суверенитет. Събития като войната в Сирия, бомбардировките в Либия, отстраняването на демократичния ред в Украйна, санкциите спрямо Иран и директния натиск спрямо Китай в Южнокитайско море ускориха интеграцията между тези държави, които в началото на 90-те нямаха почти нищо общо помежду си.

Икономическа интеграция

Ако подложим на анализ американската икономическа мощ, ясно ще видим, че международни организации като Световната търговска организация, Международния валутен фонд и Световната банка имат за задача да гарантират ролята на Вашингтон като глобален лидер. Стълбовете, на които се крепи централната роля на САЩ в глобалната икономика, са част от паричната политика на Федералния резерв и функционирането на долара като световна резервна валута. Федералният резерв печата пари в неограничени количества, за да финансира икономическата мощ на държавния и частния сектор, както и за да покрива огромните разходи за войните, които води САЩ. Доларът играе централна роля на световна резервна валута, както и на основна валута в търговията. Това на практика задължава всяка централна банка да поддържа резерви в щатски долари, като с това се бетонира значението на Вашингтон в световната икономическа система. Включването на китайския юан в кошницата на МВФ с резервни валути, постигнатите споразумения за откриването на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (AIIB) и недоволството на Пекин спрямо действията на Световната търговска организация са сигнална лампа за американските стратези, които са наясно с нестабилните позиции на щатската валута. В Русия Централната банка взе решение да не акумулира доларови резерви, като предпочете индийската рупия и китайския юан като чуждестранни резервни валути. Инструментите на западната финансова олигархия – рейтинговите агенции, се ползват с намаляващо доверие, тъй като се превърнаха в способ за манипулиране на пазарите в полза на определени американски интереси. Китайските и руските независими рейтингови агенции са показателни за стратегията на Пекин и Москва да отслабят ролята на САЩ в западните икономики. Настъпи период на дедоларизация, който се развива бързо, особено там, където има взаимни бизнес интереси от това. Все по-често държавите търгуват стоки във валути, различни от долара. Ползата е в две посоки: намаляване на ролята на долара в рамките на самите суверенни държави и увеличаване на синергията между съюзническите държави. Иран и Индия търгуват петрол помежду си в индийски рупии, а Русия и Китай търгуват в китайски юани.

Друго преимущество, от което САЩ се ползват, е политическият натиск, който американците могат да оказват посредством финансовите и банкови институции. Най-ярък пример за това е изключването на Иран от системата за международни разплащания SWIFT, както и удължаването на санкциите, включително замразяването на активите на Техеран в депозити в чужди банки (чийто размер е около 150 милиарда щатски долара). И докато САЩ се опитват да наложат строг контрол върху всяка независима икономическа инициатива, страни като Иран, Русия и Китай увеличават своето взаимодействие. Откакто бяха въведени санкциите срещу Иран Руската федерация засили стопанския обмен с Ислямската република. На свой ред Китай подкрепи иранския износ на петрол и започна да го купува в юани. Москва предложи създаване на алтернативна на SWIFT система за международни разплащания.

До голяма степен частните и централните банки, както и рейтинговите агенции и международните организации зависят от долара и Федералния резерв. Естествено, първата и най-важна цел на Иран, Русия и Китай е да отслабят влиянието на тези международни органи. Икономическата многополярност е първият и най-пряк път към свободния избор на всяка държава в преследването на собствените й интереси, като по този начин тя запазва своя суверенитет. Сегашната измислена и корумпирана финансова система доведе до финансовата криза от 2008 г. Инструментите за натрупване на богатство в полза на елита, изкуственото поддържане на една зомби система (турбо капитализъм) предизвикаха хаос в частния и държавния сектор, като например банкрута на Lehman Brothers и Азиатстката финансова криза в края на 90-те години. Необходимостта Русия, Китай и Иран да предложат алтернативна икономическа система се налага и за да бъдат защитени някои жизненоважни аспекти на националната икономика. Сривът на фондовите борси в Китай, обезценяването на рублата в Русия и незаконните санкции, наложени на Иран накараха Москва, Техеран и Пекин сериозно да се замислят. Пренебрегването на проблема, който поражда водещата роля на долара, щеше само да засили позициите и влиянието на Вашингтон. Намирането на допирни точки, наместо разделението, не беше въпрос на избор, а бе абсолютно задължително. Един чудесен пример от последните години за провала на американския икономически подход е Транстихоокеанското партньорство (ТТП) и Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) – две търговски споразумения, които трябваше да бетонират върховенството на САЩ в търговските отношения. Все по-големият брой икономически алтернативи, които предлагат Русия, Китай и Иран даде възможност на по-малките държави да отхвърлят американските предложения и да търсят по-добри възможности. В този смисъл, идеята на Пекин за Азиатскотихоокеанска зона за свободна търговия (FTAAP) се приема от все повече хора в Азия като алтернатива на Транстихоокеанското партньорство (ТТП). По същия начин Евразийският съюз и Общността на независимите държави (ОНД) винаги са били ключови за Москва. Функцията, която изпълняват тези институции, значително се засили след преврата в Украйна и последвалата от това необходимост Русия да се обърне на изток в търсене на нови бизнес партньори. И накрая, Иран, който бе избран от Пекин за партньор заради транзитното си местоположение, е отличен пример за интеграция между две географски отдалечени сили, които обаче имат сериозни намерения да сътрудничество в търговията.

Китайският модел на развитие, носещ названието „Новият път на коприната” поставя сериозна заплаха пред глобалната хегемония на САЩ. Целта на Пекин е да достигне пълно обединяване на страните от Хартланд и Римланд, използвайки концепцията за сухоземната и морската сила. С инвестицията от 1 трилион долара за следващите 10 години, Китай се превръща в свързващо звено между Запада в лицето на Европа, Изтока в лицето на самия Китай, Севера с евразийското икономическо пространство, Индия на юг, както и Югоизточна Азия, Персийския залив и Близкия изток. Надеждата е, че икономическото сътрудничество ще доведе до преодоляване на противоречията и стратегическите различия между държавите, благодарение на търговски споразумения, които са в интерес на всички страни.

За съжаление, Вашингтон продължава да се държи деструктивно, а не конструктивно. Вместо да играе ролята на суперсила, която е заинтересована от развиването на бизнес и търговски отношения с други държави, САЩ продължават да смятат, че всяко международно решение в областта на интеграцията, финансите, икономиката и развитието попада в тяхната изключителна компетентност. Основната цел на Съединените щати е, използвайки всички възможни икономически и културни инструменти, които са налице, да попречат на сближаването между държавите. Военният компонент е козът, който в историята винаги е бил използван за налагане на тази визия над останалата част от света. В последните години, благодарение на дедоларизацията и военната интеграция, страни като Иран, Русия и Китай все по-малко зависят от едностранните решения на Вашингтон.

Военното възпиране

Така важната икономическа интеграция върви ръка за ръка с мощното военно-стратегическо сътрудничество, въпреки че това традиционно не се разгласява публично в такава степен. Конфликтите в Близкия изток, превратът в Украйна и натискът в Южнокитайско море накараха Техеран, Москва и Пекин да разглеждат САЩ като екзистенциална заплаха. Във всеки един от горепосочените случаи Китай, Русия и Иран се наложи да вземат решения, претегляйки плюсовете и минусите на противопоставянето на американския модел. Превратът в Украйна буквално докара НАТО на вратата на Руската федерация, с което постави Русия пред екзистенциална заплаха. В Близкия изток, унищожаването на Ирак, Либия и Сирия принуди Иран да отговори на сформиралия се съюз между Саудитска Арабия, Турция и САЩ. Непрестанният натиск спрямо Китай в Южнокитайско море би могъл да създаде сериозен проблем при търговска блокада в един евентуален конфликт. Американският империализъм създаде екзистенциални заплахи. Ето защо, съвсем естествено е, че сътрудничеството и технологичното развитие, включително и в областта на отбраната, имаха такъв огромен прогрес в последните години. В случай на нападение от страна на САЩ спрямо Русия, Китай и Иран, изключително важно е какви оръжейни системи биха се използвали и как държавите, които са обект на подобна атака, биха отговорили.

Военноморската стратегия и възпиране

Със сигурност, военноморските сили на САЩ поставят сериозна въпросителна над отбранителните способности на държави като Русия, Китай и Иран, които в голяма степен са зависими от транзита по морските пътища. Да вземем например Русия и Северния морски път, който представлява голям интерес не само от военна гледна точка, но и защото е бърз маршрут за транзит на стоки. Ето защо със своето стратегическо разположение Черно море стана обект на интерес от страна на САЩ. Във всеки случай, отговорите бяха пропорционални на заплахата. Иран разви в значителна степен своите военноморски способности в Персийския залив и често започна да прихваща разположените в района кораби на военноморските сили на САЩ с цел възпиране. Китай бе дори още по-прецизен в стратегията си и използва десетки, ако не и стотици рибарски лодки и кораби за целите на бреговата охрана и така гарантира сигурността и засилва военното присъствие в Южнокитайско и Източнокитайско море.

Наред с това, не бива да забравяме, че стратегията на военноморските сили на Китайската народна република предвижда в следващите 10 години те да се превърнат в регионална военноморска сила. Подобни стратегически решения има и от страна на Руската федерация. Освен продължаването на традицията в производството на кораби от съветско време, Русия започна да разработва кораби на по-ниска цена, които въпреки това предлагат еквивалентни на американските оръжейни системи. Иран, Китай и Русия превърнаха високата ефективност и ниските разходи в своя тактика за балансиране на нарастващата агресия на американците и съответната цена на тяхната военна стратегия. Фундаменталните разлики между подхода на тези държави и този на САЩ по отношение на военноморските сили са от първостепенно значение. Вашингтон използва своята военноморска сила за офанзивни цели, докато Техеран, Москва и Пекин използват военноморските си сили изключително и само за отбранителни цели. В този смисъл, най-важните оръжия, с които разполагат тези непокорни държави, са противокорабните, зенитните и антибалистичните ракети. Или казано с прости думи, достатъчно е да отбележим, че руските ракетни системи, като С-300 и С-400 се използват и от Китай и Иран. Ставаме свидетели във все по-голяма степен на отворен обмен на технологии (A2/AD), които ограничават свободата на САЩ във физическото и кибер пространството. Самолетите „Stealth”, самолетоносачните ударни групи, междуконтитенталните балистични ракети и крилатите ракети срещат затруднения, изправяйки се срещу сложните отбранителни системи, създадени от руснаците, иранците и китайците. Стойността на изстрелването на една противокорабна ракета от китайския бряг е доста ниска в сравнение с десетките милиарди, които са необходими са построяването на един самолетоносач. Парадигмата за ниски разходи и висока ефективност конструира начина на формиране на военните разходи на Китай, Русия и Иран. Да ходиш по петите на САЩ, без да си принуден да запълваш огромни празнини в областта на отбраната е единственият реален път за постигане на бързи и конкретни резултати от сдържането и по този начин да блокираш американските експазионистични амбиции. Сирия е един много ясен пример за това как американците се сблъскаха с военна съпротива и то на много високо ниво. Системите, които Иран и Русия използваха, за да защитят сирийското правителство, изправиха американците пред перспективата от тежки загуби в случай, че нападнат Дамаск. Същото се отнася и до антииранската реторика на някои американски политици и израелски лидери. Единствената причина, поради която Иран и Сирия останаха суверенни държави са военните разходи за евентуална инвазия или бомбардировка, които трябва да направи нападащата страна. Това е и същността на самото военно възпиране.

Съюзът на държавите от Хартланд и Римланд ще направи САЩ нерелевантни

Бъдещето на най-важната част от планетата вече е решено. Всеобхватното сътрудничество между Пекин, Москва и Техеран създава антителата, необходими за борба с икономическата и военната форма на чуждата агресия. Дедоларизацията в комбинация с мащабни инфраструктурни проекти като „Новия път на коприната” разкриват големи възможности пред развиващите се държави, които са географски разположени между Португалия и Китай. Немалко са държавите, които разполагат с всичко необходимо, за да развиват взаимно изгодно сътрудничество, без да се страхуват особено от американските заплахи. Икономическата алтернатива, предлагана от Пекин гарантира една доста голяма предпазна мрежа за съпротива срещу американските заплахи по същия начин, по който военната закрила (като ШОС например), предлагана от тези три военни сили гарантира независимостта и стратегическата независимост. Все повече държави ясно отхвърлят американската намеса, като за сметка на това откриват пътя на диалога с Пекин, Москва и Техеран. Президентът на Филипините Родриго Дутерте е най-скорошният пример за съществуването на такава тенденция. Бъдещето е многополюсно и затова ролята на САЩ в света постепенно намалява. Това се случва най-вече като отговор на тяхната агресия в стремежа им към глобална доминация. Непрекъснатият устрем към хегемония накара някои държави, които първоначално бяха партньори на Запада, да направят преоценка на ролята си в международния ред, и бавно и постепенно да преминат в противниковия на Вашингтон лагер. Последствията от този процес промениха съдбата на Съединените щати, не само като отговор на непрестанните им пориви за глобално превъзходство, но и заради опитите им да се наложат като единствена световна суперсила. Както съм отбелязвал и преди, по време на Студената война целта на Вашингтон бе да попречи на формирането на съюз между държавите от Хартланда, които тогава бяха в състояние да изтласкат САЩ от най-важната част на света. С падането на Желязната завеса те се прицелиха в непостижимата задача да завладеят страните от Хартланда, с цел да установят доминацията си над целия свят. В резултат на погрешните сметки, които си правеха, САЩ изпаднаха в ролята на обикновен наблюдател на зараждащите се съюзи и сътрудничества, които в следващите 50 години коренно ще променят евразийския регион и света като цяло. В отчаяните си опити да удължи живота на еднополюсния модел, парадоксално Вашингтон ускори появата на многополюсния свят.

Източник: Strategic Culture
Превод: Антоанета Киселинчева