Ще се превърне ли Иран в стожер на разпадащия се Близък изток? Техеран е изправен пред избор между рискованата перспектива да стане атомна държава и реалистичната писта да се завърне масивно на пазара на нефт.
Възможно ли е Техеран да се окаже новият стълб на близкоизточната геополитическа архитектура? Абсурден въпрос допреди няколко години, когато САЩ и ЕС затягаха санкциите срещу Иран в опит да го принудят да зареже ядрените си амбиции. Днес обаче той изглежда очевиден. Достатъчно е да се погледне картата. Мистериозната република на моллите е последният остров на стабилността в регион, в който пламъците на войната се вият като шарки на персийски килим. На изток от Иран са вечно воюващият Афганистан и ядреният Пакистан, в който цели провинции са подвластни на талибаните. На запад ИДИЛ владее северните части на Ирак и Сирия до самата граница с Турция. Ливан е заплашен от имплозия. Провалът на американската близкоизточна политика е катастрофален. Днес САЩ се опитват да унищожат ИДИЛ в коалиция с държави, които зад гърба им финансират ислямистите. А някогашният исторически враг, Иран, изглежда по-надежден и предвидим, отколкото традиционните съюзници Саудитска Арабия и Катар.
Но под мекия вътък на персийския килим има много камъчета, които убиват. А в Техеран по традиция гостът събува обувките, преди да пристъпи на килима.
ИСТОРИЧЕСКИТЕ РАЗЛОМИ
Три причини препятстват международната реабилитация на Иран. Първата е драматичният разрив с Вашингтон от 1979 г. На 4 ноември тълпа от гневни ирански младежи окупира посолството на САЩ в Техеран и взема за заложници 52-ма американци. Ислямската революция започва с 444 дни унижение за Вашингтон, който е неспособен да освободи своите граждани. Прозападният шах Реза Пахлави напуска страната под напора на милионните демонстрации, а в Техеран се завръща духовният лидер аятолах Хомейни, който долита от изгнаничеството си край Париж. Ислямската революция е бунт на бедните срещу корумпирания режим на шаха. Иранците погребват курса към либерализация и избират своята представа за справедливостта, олицетворявана от шиитското духовенство. Следват кървави години, в които екзекуциите на сановниците от стария режим се предават по държавната телевизия за назидание. Иран прави крачка встрани от двуполюсния модел на Студената война. Устоява във войната с Ирак. Отказва да се впише в новия, еднополюсен свят. Гледа под вежди глобализацията. И до днес се възприема от САЩ като враг, а от непосредствените си съседи като проблем.
ШИИТСКИЯТ КОЛОС
Второто препятствие пред международната реабилитация на Иран е културната му изолация. Той е шиитски остров сред море от сунити. Макар насeлението му да надхвърля 77 милиона, в общия котел те са едва 10-15% от изповядващите исляма. На битака на гордостта всеки продава своята стока. Сунитите претендират, че са носители на автентичния ислям, иранците обаче гледат на арабските претенции от висотата на хилядолетната си култура. На върха на могъществото си Персийската империя се разпростира между Либия и Индия, между днешните български земи и Етиопия. Армията й разгромява Вавилон, Асирия, Гърция, Атина и Рим. Последният шах Реза Пахлави обича да натъртва, че „иранците са арийци по произход, докато арабите са семитски народ”. Шиитската изолация на Иран е една от причините за войнствената реторика на Техеран спрямо Израел. С нея Иран се заявява като кръвен враг на еврейската държава и търси индулгенция в очите на враждебните араби. Той претендира за централна роля в „оста на съпротивата срещу Израел”, която продължава на изток през Сирия до Хизбула в Ливан и Хамас в палестинските територии. „Причината за тази реторика е геополитическа, не религиозна”, счита френският ориенталист Жан-Пол Бюрди. Иран не признава държавността на Израел, а бившият президент Ахмадинеджад призоваваше към неговото унищожаване, което само задълбочи изолацията на родината му.
МИРЕН АТОМ И ОПАСНИ ВРЪЗКИ
Ядрената програма на Техеран е третата спънка пред възстановяването на отношенията с Вашингтон. Въпреки уверенията в мирния й характер Израел изпитва закономерни опасения, че целта й е създаването на ядрено оръжие. Между Тел Авив и Техеран тече задочен диалог между глухи. Иран е юридически изряден и се позовава на правото си да развива ядрена енергетика като страна по Договора за неразпространение на ядреното оръжие от 1968 г. За разлика от Израел, който отказва да подпише договора, а притежава ядрени бойни глави. В политически план обаче израелските опасения са обосновани предвид отказа на Техеран да признае държавата Израел и призивите към нейното унищожаване. Израелските и американските тревоги са свързани и с опасните връзки на Иран с палестинската организация Хамас и ливанската Хизбула. Палестинците са сунити и през последните години Хамас се дистанцира от Иран. Но ливанската Хизбула с нейните хиляди въоръжени бойци шиити се възприема като иранската маша за подклаждане на огъня в нестабилния Ливан.
THE IRANIAN SWITCH 2009
На 21 март 2009 г. Барак Обама залива със студен душ традиционния американски съюзник Израел. В речта си в Кайро навръх иранската Нова година президентът пледира за „рестартиране на американско-иранския диалог”, без да поставя предварителни условия. Дори относно ядрената програма! Оттогава отношенията му с израелския премиер Нетаняху се свеждат до хладни ръкостискания пред камината в Белия дом от уважение към протокола и фотографите. Техеран възприема призива на Обама като признак за слабостта на „Големия Сатана”, но експерти заговарят за Iranian switch, Иранското превключване. Най-дръзките допускат, че новата американска стратегия в Близкия изток загърбва сунитската метрополия Саудитска Арабия и залага на Иран. Причините? Принцовете в Рияд играят двойна игра и будят нарастваща мнителност във Вашингтон. Изборът на Обама да заложи на американската енергийна независимост и националния добив на газ и петрол е съчетан с оттегляне на Америка от жандармските функции в Близкия изток, в частност на фаворитизма спрямо нелоялните саудити. Когато доминото на Арабската пролет спира в Сирия, интересите на САЩ се сблъскват с тези на Иран и Русия, които подкрепят Асад. Днес обаче Вашингтон осъзнава, че Иран е необходим съюзник в унищожаването на мракобесите от „Ислямска държава” и преразглежда сбърканата си стратегия в Сирия. От 2013 г. в султаната Оман се водят дискретни преговори между ирански и американски дипломати, които продължават и до днес, далеч от камерите. В менюто са два въпроса: ядрената програма на Техеран и регионалната сигурност.
КОЙ Е ХАСАН РУХАНИ?
Президентът на Иран впечатлява Запада още през 2004 г., когато води преговорите по ядрената програма като шеф на Висшия съвет по национална сигурност на Иран. „Изведнъж бръкна в джоба си, извади джиесем и набра аятолах Али Хаменей, за да го убеди, че трябва временно да спрат обогатяването на уран” - спомня си френски дипломат. В Иран върховният духовен лидер е стратегът на външната политика и единствен Рухани си позволява да му звъни на личния номер. Причината е в общото им минало. Двамата служат заедно в армията на шаха, преди да се посветят на духовното поприще. Рухани е сред приближените на Хомейни по време на неговото изгнание в Париж. Загърбва докторат в Харвард, за да се посвети на ислямската революция. Слиза след аятоляха от самолета при историческото му завръщане през 1979 г. Той умее да води диалог с американците. През 1986 г. тъкмо Рухани постига тайната сделка с Вашингтон: Хизбула освобождава американските заложници в Ливан, а САЩ се задължават да доставят оръжие по тайни канали на ислямската република за войната й с Ирак. Днес в иранското правителство има повече доктори от американски университети, отколкото в правителството на САЩ. Самият Рухани е британски възпитаник, но и човек от свитата на Хомейни, което прави персонажът му непредвидим. Той няма да е персийският Горбачов, но при всички положения е най-добрият събеседник на Запада в Техеран.
ВЪЗМОЖНОТО ЗАВРЪЩАНЕ?
На 24 ноември в Женева е заключителният кръг от преговорите с групата 5+1 (САЩ, Франция, Великобритания, Русия, Китай и Германия), на който ще се реши съдбата на иранската ядрена програма. Техеран е притиснат от санкциите и ниските цени на петрола. За да си спестят американския натиск, много корабни компании избягват сделки с Иран, което затруднява транспорта на суровината. Петролодобивният сектор страда от липса на инвестиции. Макар да разполага с третите по обем резерви от черно злато, Иран вече е шести в листата на страните износителки и губи пазарни позиции. Световната конюнктура също е неблагоприятна. Цената на петрола пада под дъмпинга на ислямистите от ИДИЛ, които продават иракските резерви на много ниски цени чрез посредници в Турция и дори в Израел. Но Иран има своите аргументи. Експерти говорят за „балканизация на Близкия изток”, в която държавните граници се размиват, а държавните институции се сриват. Ирак изчезва. Сирия е в турбуленция. 35 години след ислямската революция Вашингтон е на път да се примири с теокрацията в Техеран, за да намери опорна точка на новата си стратегия в региона. Републиката на моллите има исторически шанс да се превърне в стожер на Близкия изток. Да официализира лидерството, за което винаги е претендирала. Ендшпилът на 35-годишната партия на Техеран със стратезите на американската външна политика остава отворен. Бжежински написа „Голямата шахматна дъска”. Но персийците създадоха шахмата.