През ноември 2014 г. във Виена трябваше да бъде подписано окончателното споразумение за Иранската ядрена програма. Но не се случи. Срокът на преговорите беше удължен отново, този път до юли 2015 г. Представителите на американската администрация казаха, че са останали неразрешени само някои технически моменти и че няма принципни разногласия. Анализаторите обаче подчертаха хитростите на лукавите западни политици, които поначало не желаят никакви съглашения с Иран.
През 2014 г. Иран водеше активни преговори с Русия. Обаче стратегическото сътрудничество между Русия и Иран, широко рекламирано от руските журналисти и политолози, изглежда, се отложи. Това, за което се говореше почти като за факти, отразени в подписаните документи, се оказаха просто едни меморандуми единствено за намерения. Едно бъдещо атомно и едно бъдещо нефтено споразумение – ето това е всичко, което имаме като резултат за 2014 г. Да, и още нещо – перспективата да се получава от Иран селскостопанска продукция – плодове, зеленчуци и даже прясна риба. Но също, естествено, в бъдеще. Корупция, некомпетентност, саботаж на чиновниците, както и прозападното лоби в обкръжението на руското ръководство – всеки от тези фактори поотделно или взети заедно, могат да бъдат причина за затягането на процеса. Но интерес представлява не анализът на мотивите на политиците и бюрократите, а реалните възможности на участниците в хипотетичните споразумения и конфликти. Още повече, че чиновниците и даже политиците рано или късно си отиват, а възможностите остават.Знаете анекдота как две блондинки си говорят и едната пита другата: „А как е правилно, Иран или Ирак?”. В действителност която и да е блондинка знае, че Иран не е Ирак. Да вземем например територията и населението на двете държави: Иран има три пъти по-обширна площ и е повече от два пъти по-многолюден от своя съсед. И което е още по-важно: територията на Иран не са само пустини, но и гъсти гори и слабопроходими планини, докато в Ирак планините са само на север, където исторически живеят кюрдите, които не са особено лоялни към централното правителство. Тези две страни са несъпоставими и по военна мощ. За да се убедим в това, достатъчно е даже бегло да се запознаем с данните. От тях става ясно, че Иран не може да се окупира – даже със силите на американската армия или със силите на всички армии на НАТО (ако допуснем, че съюзниците изведнъж всички се побъркат и решат да пробват). Освен това всички разговори за точкови удари по иранските ядрени обекти са безсмислено сътресение на въздуха. Първо, по оценки на американски експерти Техеран е много далеч от създаването на ядрено оръжие. Второ, Иран не притежава ядрено оръжие, но е в състояние да нанесе мощен ответен удар. Още преди две години сп. „Однако” писа за възможността за миниране на Ормузкия пролив и тесните плавателни фарватери по дължината на Персийския залив. Възможността за това остава. Ако Иран пожелае да прибегне към това средство, ще бъдат прекъснати до 40% от световните доставки на нефт с всички произтичащи от това последствия. Освен огромната щета от прекъсване на снабдяването съществуват също така и рискове, които застрахователните компании, които застраховат супертанкерите, няма да поемат. Американски експерти, „не само военни”, често спорят колко мини могат да поставят иранците, преди да бъде намерен ефективен начин за борба с тях. И винаги стигат до един и същи извод: ще поставят достатъчно, така че дълго да затворят Ормузкия пролив за супертанкерите. Как това ще се отрази на цените на нефта и световната икономика, може само да се гадае. Наистина такъв вариант не устройва и самия Иран, който експортира достатъчно много суров нефт и гориво в разни страни, в това число и в Европа, където засега не споделят антииранските настроения на Вашингтон и предпочитат (като например Германия и Франция) да водят взаимно изгодна търговия с Иран. Освен това военните специалисти са единодушни в мнението, че дори ако бъдат унищожени всички бойни кораби на Иран, на Иранското крайбрежие в Персийския залив има хиляди малки съдове, способни да носят на борда една или две мини. Даже в условията на масирани бомбардировки в случай на война множество катери ще успеят да излязат в морето и да поставят мини. По мнението на същите американски военни експерти именно това – незабавното миниране на Ормузкия пролив от иранците и нефтената криза, която ще последва, е единственото, което спира Израел да нападне иранските ядрени центрове. Може би Израел има и други мотиви, но в никакъв случай няма да рискува да нападне първи поради неизбежността от ответен удар.
Точно преди десет години и около две години след американско-британското нахлуване в Ирак бившият началник на съветското външно разузнаване Леонид Шебаршин изказа в едно свое интервю увереност, че следващата цел на САЩ ще бъде Иран. Позицията на генерал-лейтенанта, който е бил навремето резидент в Техеран, може да се изложи в три основни тезиса. 1. Всички ирански лидери, започвайки от шаха и завършвайки с днешните аятоласи, мечтаеха и мечтаят за ядрено оръжие и от тази мечта никога няма да се откажат. При това, казва Шебаршин, ядреното оръжие е необходимо на Техеран не за реализация на някакви агресивни планове: „Увлечението по идеята за експорт на ислямска революция е било кратковременно и вече отдавна е минало, тъй като стана очевидно, че това нищо добро няма да донесе нито на Иран, нито на другите ислямски страни. Иран днес се ръководи от напълно рационални и прагматични хора, които искат да бъдат самостоятелни, а не да обслужват нечии интереси”. 2. На планетата се води борба за ограничените енергоресурси, които все повече се изтощават, и тази борба с времето само ще се изостря. Американските нефтени корпорации, в които работят хора, мислещи стратегически, водят агресивна настъпателна политика. Шебаршин цитира един от главните американски ястреби, бившия зам.-министър на отбраната на САЩ Пол Улфовиц, който след началото на иракската операция казва, че в основата на мероприятието стоят нефтените интереси. „Другите бърбореха за демокрация, за заплаха за цивилизацията и за ислямския фактор, а Улфовиц взе, че си го каза открито” – уточнява бившият шеф на съветското външно разузнаване. По такъв начин американците искат да доведат Иран до състояние на пълна зависимост от САЩ като младши партньор. Ако това им се получи, то може да се счита, че САЩ са взели под свой контрол най-големите нефтени находища в света. 3. Характерна черта на американската тактика, предшестваща началото на решителни действия от типа на държавен преврат или военно нахлуване, е масираната пропагандна кампания. Обектът всячески се демонизира, обвиняват го във всички мислими и немислими грехове. Така беше с талибаните, така беше и с Ирак. В случая с Иран това са преди всичко опити да се организира действена вътрешна опозиция на сегашния антиамерикански режим, да се сплоти иранската емиграция, намираща се в разни страни, а също така да се използват противоречията вътре в страната, например между различните етнически групи. Но американците няма да започнат директен военен конфликт с Иран. Практически всички народи по света имат приказен сюжет за това как вълкът е искал, но не е могъл да изяде таралежа. Таралежът, макар и по-малък и по-слаб, има много опасни иглички. И други експерти от областта на разузнаването, в това число и от западните страни, споделят извода, че вероятността за военна намеса на САЩ в Иран е много малка. Единственият начин да се смени режимът в Техеран, без да се предизвика регионална или даже глобална военна, хуманитарна и екологична катастрофа, е да се провокират междуетнически конфликти в страната. Както е известно, около 40% от населението на Иран са етнически азербайджанци, там живеят още кюрди, араби, белуджи, талиши и представители на други народи, населяващи съседните Азербайджан, Сирия, Ирак, Турция и Пакистан. Това улеснява задачата, тъй като дава възможност да се използват прилежащите територии със същия етнос. Само дето всички тези планове за междуетнически конфликти засега остават на теория. Информация за поддръжка на сепаратистки настроения сред иранските азербайджанци и кюрди от време навреме излиза в печата, но тя е оскъдна. Прави впечатление, че през последните няколко години САЩ се опитват да играят с Иран съвсем друга игра – Щатите пробват да направят Иран нещо като съюзник. Няма нищо учудващо в това. Страните, както и хората, се карат и се помиряват. Например САЩ и Иран бяха много близки партньори в продължение на десетилетия, докато изведнъж не станаха най-зли врагове. А как другаруваха! Почти 300 хиляди американски специалисти и всевъзможни съветници работеха в Иран. И кой можеше да повярва, че всичко това ще приключи изведнъж. Американците едва ли разчитат да се върнат предишните безоблачни отношения – при сегашните реалности това е невъзможно. Но сътрудничество по някои въпроси – защо не? Да вземем например Ирак. Сваляйки режима на Садам Хюсеин, който беше враждебен към Иран, САЩ сами дадоха на Техеран мощен лост за въздействие върху ситуацията в страната. Американските специалисти по Близкия изток си затвориха очите за факта, че повече от 60% от населението на Ирак са шиити, сред които Иран има традиционно силно влияние. Садам Хюсеин и неговото сунитско обкръжение горе-долу се бореха с това влияние, но след падането на режима му то се усили многократно. В Багдад отдавна се разпространява шега за това, че Ирак стремително се превръща в провинция на Иран. Сега Иран може, ако иска, да нанесе сериозен удар по американските интереси в Ирак. И затова САЩ, ако им е нужна стабилност върху развалините на бившата иракска държава, са длъжни да съобразяват своите действия с иранските интереси. Подобна е ситуацията и в Афганистан. След напускането на войските на коалицията силното иранско влияние в тази страна ще стане още по-силно. Да вземем например етническия фактор. В Афганистан има малко шиити, това са около 10% от населението на страната, хазарейци, които говорят диалект на фарси. Затова пък почти 30% от населението са персоезични таджики, компактно живеещи на север, североизток и на запад в Афганистан (в приграничен с Иран регион), а също така и в Кабул, където са мнозинство. Иран достатъчно успешно привързва към себе си Афганистан икономически. Иранците инвестират пари във възстановяването на афганистанската икономика, занимават се с благотворителност, помагат в борбата с наркотрафика, а неотдавна построиха и жп линия, свързваща двете страни. Освен това Иран винаги е поддържал Северния алианс, който воюва с талибаните, и както твърдят някои медии, продължава да поддържа неофициални контакти по линия на специалните служби с американците. Получава се, че и в Афганистан на САЩ им е по-удобно да са приятели с Иран, отколкото да воюват с него. Налага се да са приятели, ако САЩ искат да запазят влияние в Афганистан. А те навярно искат, защото Афганистан е идеалният плацдарм както за влияние в Централна Азия, така и в случай на проблем с Китай. И така към края на 2014 г. много хора очакваха пробив в отношенията между Вашингтон и Техеран. И се разочароваха, че такъв пробив не се случи. Но това означава ли, че набелязаното разведряване между двете страни е приключило, преди да е започнало? По-скоро не. По същество американците първи направиха две големи крачки за сближаване с Иран. Първата, когато обявиха война на афганистанските талибани, и втората, когато фактически подариха Ирак. Сегашното забавяне на преговорите по Иранската ядрена програма означава само, че процесът на сближаване ще продължава дотогава, докато страните не се спазарят. При това доводите и на двете страни са напълно съпоставими по своята тежест. В ръцете на Вашингтон са, както и преди, лостовете на икономическите санкции, а Техеран все така е способен да усложни живота на американците и техните съюзници. През последната година сериозните аргументи на участниците в преговорите се увеличиха. От една страна, се появи факторът „Ислямска държава”, обявила непримирима война на шиитите, а значи и на Иран. От друга страна, Иран се оказа победител не само в Ирак, но и в Сирия, където режимът на Асад продължава да се държи не без негова помощ. През октомври миналата година военизираната шиитска групировка „Ансарула” завзе едно от ключовите пристанища на Арабския полуостров – Ходейда. По такъв начин шиитите фактически установиха контрол над трафика на кораби в тесния пролив Баб-ел-Мандеб, през който в посока към Суецкия канал ежедневно минават почти 4 милиона барела суров нефт, „практически една четвърт от целия танкерен нефт, идващ от Персийския залив”, който е за Европа, Азия и Америка. Ядрото на „Ансарула” са хора от племето суси, което живее в Северен Йемен и от много години води непримирима борба със сунитските управители на Йемен. „Ансарула” поддържа тесни връзки с Иран и „Хизбула”, затова завладяването на Ходейда може без преувеличение да се разглежда като огромна победа за Техеран. И последно. Една от причините за стабилността на Техеран е неголямата възприемчивост на иранците към западните санкции. Но за това по-късно.
За вредата от илюзии
Едно от най-разпространените и опасни заблуждения се явява тезата, че Иран и Русия са естествени съюзници. С други думи двете страни от началото до края на века имат общи интереси, общи приятели и общи врагове. В никакъв случай. Даже най-краткият поглед върху историята и географията убедително доказва, че Русия и Иран са исторически съперници. Те имат какво да делят и за какво да се борят. Да вземем богатствата в Каспийско море и изгодите, които предоставя влиянието в Задкавказието и в Северен Кавказ. Друга работа е, че „съперници” в нашия случай изобщо не означава „противници”, още по-малко „врагове”. Съседни страни (например Англия и Франция) практически винаги са съперници, което не им пречи и ползотворно да си сътрудничат. С Иран и Русия наистина работата стои малко по-сложно. Да, тези страни нееднократно са воювали една с друга, при това губеща държава неизменно се е оказвала Иран. И това иранците не могат да не го помнят. След това обикновено е имало дълъг период на затопляне, когато Русия е позиционирала себе си като старши приятел на Иран, винаги готова да се застъпи за него срещу общия враг. Под общ враг се подразбира Америка. През 2010 г. обаче по време на президентството на Дмитрий Медведев под натиска на САЩ Русия се отказа да изпълнява условия по договора за доставка на Иран за зенитните комплекси С-300 и друго въоръжаване. Това предизвика буря от негодувание в Иран. В иранските градове се организираха митинги с лозунги „Смърт на Русия!” и много хора си спомниха известния израз на лидера на ислямската революция аятолах Хомейни, който казва, че „Америка е по-лоша от Англия, Англия е по-лоша от Америка, но Русия е по-лоша от всички”. Сега, когато отношенията между Русия и САЩ са силно влошени, в Москва отново заговориха за обръщане в посока към Иран. Доколко това е сериозно, ще покаже близкото бъдеще. В края на краищата в настоящия исторически период Иран и Русия имат повече общи проблеми, отколкото преди. И двете страни са подложени на санкции, и двете еднакво страдат от падането на цените на нефта. Какво може да донесе на Москва и Техеран сближаването на позициите им? Много. Например нефтената сделка (по-точно подписаният на 5 август меморандум за продажба на ирански нефт на Русия и покупка с получените средства на руско сондажно оборудване и други технологии) ще помогне на двете страни значително да смекчат негативните последствия от западните санкции, а на Иран ще даде още и допълнителна увереност при преговорите по ядрената програма. Не по-малък ефект може да се получи и от ядрената сделка. На 11 ноември миналата година в Москва беше подписано споразумение с „Росатом”, в което се говори за строителство на още два атомни енергоблока на АЕЦ в Бушер с перспектива за разширяване на програмата за строителство до осем блока. Подписан е също „Меморандум за разбирателство в областта на мирния атом”, в който се обсъжда частична локализация на производство на ядрено гориво в Иран. В интервю за руската служба на „Гласът на Америка” старшият научен сътрудник на Института по изтокознание към Руската академия на науките Владимир Сажин заяви: „Във връзка със смекчаване на санкциите по отношение на Иран и перспективата за тяхната скорошна отмяна, а това действително ще се случи рано или късно, аз мисля, че всичко е направено навреме и поради това световният бизнес просто ще се хвърли в Иран”. По мнението на експерта Русия може да стане пълен монополист на пазара на иранската атомна енергетика. Трябва да се каже, че към руско-иранските договори, споменати по-горе, западните стратези се отнасят като към възможен опит за сриване на преговорния процес по ядрената програма на Иран. Но още повече американците се плашат от перспективата за военно сътрудничество между Русия и Иран. Възобновяването на преговорите за доставки на С-300, както и предаването на Иран на руски системи за миниране и морски мини от най-ново поколение, които могат да бъдат приведени в бойно състояние дистанционно и които трудно се унищожават от миночистачи, означава само едно: установяване на макар и не директен контрол от страна на Русия върху стратегически важна част от Персийския залив. Впрочем, излагайки всички тези сценарии, е необходимо да се употребява задължително думата „ако”. Цял ред от фактори могат да попречат за тяхното осъществяване. Такива са: 1. НЕДОВЕРИЕ. Американското списание „Тайм” цитира думите на иранския експерт по външна политика Хасан Бехештипура: „Русия се стреми към монополна политика и иска да получи изключителната роля на енергиен център на света, заради което на енергийния пазар Русия и Иран не са съюзници, а конкуренти”. Става дума за това, че съгласно договора меморандум Иран ще бъде длъжен да продава на Русия своя нефт на цена, по-ниска от пазарната, а това значи, че руското влияние на световния енергиен пазар ще нарасне много и е възможно това да е в ущърб на интересите на Иран. В Техеран още не са забравили, да повторим, как през 2010 г. Русия се отказа да достави С-300, а също така предприе редица други антиирански действия и тази памет може да повлияе негативно на бъдещите отношения с Русия. 2. ПРЕГОВОРИ ПЕТ ПЛЮС ЕДНО. По-точно не самите преговори, а достигането на приемливо за Иран споразумение по ядрената програма. Ситуацията в началото на годината с нищо не подсказваше за бърз пробив, обратното – всичко изглеждаше, все едно преговорите затъват все по-дълбоко. Няма и най-малко съмнение за това, че иранският елит е заинтересован от договорите с Русия, но също така не по-малко е заинтересован да продава нефт и газ на европейските и други пазари. Американските експерти в областта на енергетиката (East European Gas Analysis и др.) предполагат, че ако на Иран бъде позволено без проблеми да продава природен газ на Запад и да влага средства в строителството на газопроводи, то след десет години Техеран ще бъде в състояние да заеме мястото на Русия в качеството си на главен доставчик на газ за европейските страни. По този начин Западът, противодействайки на Русия, може напълно да ускори преговорите към успешно завършване и да форсира подписването на споразумението по Иранската ядрена програма. Тогава срещу ограничаване на своята ядрена програма Техеран може да получи отмяна на санкциите и пълноценен изход на световния енергиен пазар. А това предлага такава изгода, че ядрената програма може малко да почака. 3. САБОТАЖ НА ЕЛИТA. Съвършено очевидно и естествено е, че в иранското политическо ръководство трябва да съществува проамериканско, антируско лоби, което ще се постарае да не допусне някакво по-сериозно сътрудничество между Москва и Техеран. Такова лоби навярно има и в Русия. Защо навярно? Защото, ако човек се запознае с материалите за работата на Постоянната руско-иранска междуправителствена комисия за търговско и икономическо сътрудничество, може да се убеди, че вече десет години тази комисия обсъжда практически едни и същи проекти. Още по-загадъчна изглежда историята с отклоняването на заявката на Иран за постоянно членство в Шанхайската организация за сътрудничество, ШОС, на която едни от главните учредители са Русия и Китай. Това се случва при формирането на дневния ред на срещата на високо равнище на ШОС, която се откри на 11 септември 2014 г. в Душанбе. Най-интересното от всичко е мотивирането на това решение: причината е, че Иран се намира под санкции. Ако се следва тази логика, то от ШОС трябва да бъде изключена и самата Русия. Изобщо в отношенията между Москва и Техеран се е наложила практиката двете държави да се използват взаимно основно като аргумент в споровете с Америка. Такава линия на поведение диктува вековния опит на историческо съперничество в съчетание с допълнително придобитото взаимно недоверие. Но сега наистина настъпи моментът, когато изработването на обща позиция между Иран и Русия може да даде съвършено неочакван резултат. Важното е да не се пропусне този момент. Главният въпрос е: всички разговори на Русия за стратегическо партньорство с Иран, това сериозно ли е? Или отново е само коз в диалога със Запада: вие сваляте санкциите, а ние за пореден път прекратяваме дружбата с Иран?! Ако е второто, то следва да се има предвид, че в сериозна игра един и същи коз два пъти не се използва.
Сп. „Однако”, 2015 г.