След провеждането на активни мерки от Багдад за усмиряване на Иракски Кюрдистан стана ясно, че този регион не може да разчита на независимост и трябва да е доволен, ако му бъде предоставена автономия. Оставката на президента Масуд Барзани демонстрира отсъствието на ясна самостоятелна стратегия и липса на готовност да се отиде до края. Като се има предвид, че Иран изигра решаващата роля за разрешаване на кризата със спорните територии, става напълно ясно кой е истинският стопанин на региона.

По данни на кюрдски източници, американските военни са обещали политическа поддръжка за ръководството в Ербил, както и поддръжка (в това число военна) за кюрдските въоръжени сили Пешмерга във вероятния конфликт с шиитските милиции и регулярните части на иракската армия, като в същото време са ги посъветвали да се изтеглят от районите на Мосул и Киркук, където се намират петролните полета. Когато обаче въоръжените сили на Ирак и шиитските подразделения навлязоха в тези зони, мълчанието на американските партньори предизвика недоумение в кюрдското ръководство. Междувременно работата на нефтопровода към Турция беше спряна и петролът започна да се транспортира към територията на Иран. Турция е смутена, но не може да предяви официални претенции – едновременно поради сериозната политическа тежест на Техеран, както и заради това, че тези действия се отнасят към вътрешната политика на Ирак.

Очевидно е, че решението на САЩ да „изостави” кюрдите, които те пряко и косвено поддържат активно от 1991 г., е свързано с опитите да се съхрани влиянието върху официален Багдад.

Ще успеят ли обаче с тази стратегия? Всички усилия на Вашингтон се оказаха просто безплодни действия, които са били обречени на неуспех още преди в Белия дом и в Държавния департамент да са ги взели като решение. Американците заложиха на Нури ал-Малики, който получи поста на министър-председател на Ирак през 2006 г., нали? Отлично! Това се превърна в победа за шиитите в Иран – специалният орган на Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР) „Ал-Кудс” под ръководството на генерал Касем Сюлеймани още отдавна изработи механизми за взаимодействие с шиитите в Ирак (а също така и с кюрдите – следва да припомним, че кандидатурата на Ал-Малики беше издигната от тогавашния президент на Ирак и лидер на Патриотичния съюз на Кюрдистан, Джалал Талабани, който има дългогодишни връзки с Иран). Едва през 2014 г., когато след победата на парламентарните избори ал-Малики започна да провежда силно изразена прошиитска политика, Вашингтон се възмути. Имаше нужда от провеждане на сложни преговори с лидера на иракските шиити аятолах Али Систани и беше избрана компромисна кандидатура в лицето на Хайдар ал-Абади, който беше подкрепян от сунитите. Това обаче се превърна в друг капан за САЩ (включващ финансови загуби и срив на авторитета). Може да предположим, че на изборите в Ирак през есента на 2018 г. на власт ще дойдат сили, които ще продължат проиранската линия при отчитане на интересите на различните етнически и религиозни групи.

Въпреки това доминирането на шиитите ще продължи, както поради тяхното числено превъзходство, така и поради сериозната поддръжка от страна на Иран. Иракските сунити, от своя страна, нямат такъв покровител, тъй като нито Саудитска Арабия, нито другите сунитски държави в Персийския залив имат реални инструменти за влияние в Ирак. В същото време помощта и деликатното политическо проектиране, което провежда Техеран, обхваща не само шиити, но и сунити, кюрди и християни.

Като показателен пример за успешното влияние на Иран може да се посочи Арбаин – ежегодното шествие до Кербала (100 километра южно от Багдад) в памет на убийството на Хюсеин, внук на пророка Мохамед. На 10 ноември всяка година към Кербала се стичат милиони поклонници шиити, но специалните агенции, създадени в Иран, поощряват присъствието на международни делегации и от други конфесии. В последните години иранците обучиха по организация на масови мероприятия и предотвратяване на терористични атаки иракските сили за сигурност и специалните служби. Трябва да се подчертае, че те успяха в това начинание – за последните няколко години няма нито един такъв инцидент, което доведе до значително увеличаване на броя поклонници. През 2017 г. в Арбаин взеха участие над 20 милиона души! На практика този марш се счита за най-голямото мирно събиране на хора в света. Трябва да се отбележи още, че мнозинството поклонници ходят пеша от Наджаф, където се намира гробницата на имам Али – баща на имам Хюсеин. Походът отнема няколко дни, а многочислените доброволчески организации осигуряват храна, подслон и други необходими неща (медицинска помощ например) в продължение на целия път от Наджаф до Кербала. В допълнение към шиитската религиозна езотерика (в Ирак ще се съберат армиите на дванадесетия имам Махди след неговото завръщане в материалния свят. Както смятат шиитите, заедно с Христос Махди ще започне война срещу Даджала (Антихриста), откъдето са и симпатиите на шиитите към православието и интересът към тясно сътрудничество с Русия), Арбаин има ясно изразена социална функция. Това е провъзгласяване на нуждата от справедливост, борба срещу потисничеството и солидарност, независимо от расовите, културни и религиозни различия. Подразбира се, че потисниците са САЩ и техните сателити, транснационалният капитализъм и либералната демокрация (особено в лицето на различни богохулни практики, било то пропаганда на еднополовите бракове или пък ислямофобията, която е характерна за Запада като цяло). Именно поради тази причина западните средства за масова информация игнорират отразяването на марша.

Ако разгледаме вътрешните противоречия между шиитите – на първо място дейността на Муктада ас-Садр и неговата „Армия на Махди”, то трябва да се отчете, че и тя има антизападен характер. През 2004 г. Муктада ас-Садр организира въстание на шиитите в Южен Ирак, а САЩ се опитаха да го заловят и ликвидират. За него обаче се застъпи иракският аятолах Али Систани и Садр беше изведен в Иран, където прекара няколко години. Въпреки че иранците не залагат директно на Муктада ас-Садр поради неговата непредсказуемост, очевидно е, че „Армията на Махди” ще продължи да работи срещу присъствието на САЩ в Ирак. Поради тази причина Вашингтон не може да го използва срещу останалите шиити.

След ликвидирането на ИДИЛ, което рано или късно ще се случи, САЩ ще имат по-малко поводи за вмешателство във вътрешните работи на Ирак. Въпреки че в Ирак не се коментира открито негативната роля на американците в създаването на огнища на хаос в Близкия изток, отделни политици (цитираният Нури ал-Малики) все по-често говорят за пагубното въздействие на САЩ. На подсъзнателно ниво между ИДИЛ и САЩ се правят паралели. Поради това възприятието за „Ислямска държава” на иракчаните е особено, а героизацията на загиналите в борбата с нея протича в неотделима връзка с американската окупация на страната.

В Ирак остават още много сериозни проблеми. Един от тях е корупцията, като в нейното разпространение имат пръст американците. Подобна методика се използва от Държавния департамент на САЩ повсеместно, а именно крехките държави като Ирак, Афганистан и Пакистан страдат от нея повече от всички останали. С този проблем трябва да се справя и Иран, за който по метафизически причини контролът над Ирак е един от най-важните външнополитически приоритети.

Автор: Леонид Савин

Източник: Геополитика.ру