Интервю на Петър Волгин с Негово превъзходителство Марко Контичели, извънреден и пълномощен посланик на Република Италия в България.

Фотография: Темелко Темелков

Ваше Превъзходителство, можем ли да очакваме увеличаване на италианските инвестиции в България и преодолени ли са проблемите със случая „Божурище”? Кои са основните пречки, с които се сблъсква италианският капитал в България – корупционните практики, бюрокрацията, законовите недомислици? Как Ви изглежда бизнес климатът в България?

Италианските компании вярват в българския пазар. Ние сме трети търговски партньор на България, както и един от основните инвеститори. А в перспектива вярвам, че италианските инвестиции ще продължат да се увеличават, защото предстои получаването на значителни нови европейски фондове, защото конюнктурата дава окуражителни знаци за оживление и защото остават все пак неизменени традиционните „сравнителни предимства” на България: разходите за труд и електроенергия за промишлени цели, наличието на квалифицирана работна ръка, данъчни стимули. Разбира се, това не означава, че не съществуват и проблеми, като се започне от обществените поръчки. Предприемачите, участвали в конкурси за обществени поръчки, често се оплакват от дискриминация. Независимо от някои отделни случаи, за които се надяваме, че съдебната власт ще направи необходимите проверки, ще бъде добре, ако правителството транспонира възможно най-бързо новата Директива за обществени поръчки на ЕС, приета през февруари 2014 г., като по този начин ще създаде условия за подобряване на прозрачността и конкуренцията при развитие на инфраструктурите. Очевидно колкото по-успешни бъдат реформите, свързани с правовата държава, административната ефективност и опростеното законодателство, толкова по-добри ще бъдат бизнес климатът и перспективите за растеж на инвестициите в България. В Божурище се работи. Зоната отново беше предоставена на инвеститорите миналата година, като трябва да подчертаем, че това стана възможно благодарение на окончателното решение на българския съд, и е предназначена за изграждане на важен логистичен, промишлен и търговски център.

Европа е разтърсвана от все по-сериозни предизвикателства – политически, икономически, социални. Възможността за една обединена Европа днес изглежда много по-далечна, отколкото преди 10-15 години. Защо изглежда така, сякаш процесите на дезинтеграция днес са по-силни от интеграционните процеси? Успя ли Италия по време на своето председателство на ЕС да помогне за засилване на интеграцията?

Проблемът е, че Европа се възприема от гражданите все повече като източник на ограничения, а не на възможности. Причините за това следва да се търсят в утвърждаването на бюрократичния подход към важните въпроси от икономически и социален характер. Европа продължи да се отдалечава от идеята за „общност на ценностите”, която беше вдъхновила бащите основатели след Втората световна война. Мисля, че заслугите на италианското председателство са точно в това, че започна отново да се говори за идеали, ценности и принципи, а не само за цифри. Поставено беше началото на широк дебат относно работата на европейските институции, твърде различен от традиционното представяне на нещата в стил Европа – да, Европа – не. Днес въпросът не е „повече” или „по-малко” Европа. По-скоро трябва да се запитаме по какъв начин можем да изградим една по-добра Европа, която е по-интегрирана в стратегическите сектори, която е по-близо до гражданите и по-ненатрапчива в областите, които могат да бъдат регламентирани по-добре на национално равнище. Мисля, че става дума за важна „промяна в начина на мислене”, и съм убеден, че още в сегашния институционален цикъл ще започнат да се усещат резултатите от тази постановка на нещата. Европа, разбира се, е много привлекателно място и е нормално да бъде подложена на огромен имигрантски натиск. Независимо от всички хуманитарни съображения държавите на континента имат определен капацитет за приемане на чужденци, който няма как да бъде надскочен.

Как може да бъде решен този проблем? Италия има опит със справянето с емигрантския поток.

Да, имигрантският натиск се увеличи много през последните години и Италия е една от страните, изложени в най-голяма степен на този натиск. Явлението е свързано с много фактори, сред които освен традиционните социално-икономически причини, трябва да се добави и влошаването на политическата обстановка в източните и южни съседи на ЕС. Основният проблем е, че нито една страна не е в състояние сама да осигури ефективно управление на миграционните потоци. По време на своето председателство на ЕС Италия постави проблема за миграцията в центъра на вниманието и съумя да даде интегриран отговор на европейско ниво, включващ три основни момента. На първо място подобряване на управлението на външните граници под егидата на Фронтекс, както това беше направено с операция „Тритон” за охрана на европейските граници в Централното Средиземноморие. На второ място задълбочаване на диалога със страните на произход и транзитните страни на миграционните потоци. С тази цел в Рим бяха проведени две важни конференции на министрите на страните от ЕС и на над 30 държави от Африка в рамките на Процеса от Рабат и Процеса от Хартум. И накрая цялостната реализация на Общоевропейската система за предоставяне на убежище. Точно по отношение на предоставянето на убежище благодарение и на дадения от италианска страна импулс комисията пое ангажимент да представи през следващите седмици пилотен проект за европейски план за разпределяне на бежанците в страните – членки на ЕС, въз основа на обективни критерии като БВП, население и т.н. Това е една първа важна крачка към по-равномерно разпределяне на тежестите, произтичащи от приема на бежанци на европейско ниво, за която Италия винаги е настоявала.

Точно това е основният проблем. На думи има солидарност между всички европейски държави по темата за бежанците, а на практика държави като Италия и България понасят най-силната тежест на имигрантската вълна. А други, доста по-силни икономически държави, пасуват.

Точно затова трябва да се погледне по друг начин на нещата. Страните, които на практика се явяват като външна граница на ЕС, на практика защитават не само самите себе си, а целия съюз.

Тогава да се надяваме, че държави като Германия и Франция ще разберат това най-накрая.

Проектът на комисията, за който ви казвам, открива една нова писта. Пистата на солидарност между страните членки, основаваща се на реалния капацитет за прием на всяка една от тях. Това е един изключително положителен сигнал.

Другият много голям проблем в Европа е свързан с провала на мултикултурализма. Мултикултурализмът не работи, големи групи от представители на други култури категорично отказват да се приобщят към правилата на обществото, в което живеят. Дълги години за това се мълчеше поради догмите на т.нар. политическа коректност. Какво трябва да бъде направено, за да тръгне все пак някакъв интеграционен процес? Как виждате перспективата за интеграцията?

Италия изцяло подкрепя интеграцията. Необходима е много решителна борба с популистките и ксенофобските прояви, които, водени от страха, се противопоставят на интеграцията, като по този начин ни връщат назад към най-тъмните моменти от европейската история. Италия се ангажира сериозно с въпросите на интеграцията и през шестмесечния период на италианското председателство на ЕС действаше в различни направления, например, лансирайки отново Стратегията за включване на ромите. Един от най-характерните елементи на италианския подход е свързан с достъпа до образование. Всъщност само чрез сериозни инвестиции в образованието е възможно да се подобрят перспективите за включване на малцинствата в Европа.

Какви са причините според Вас, които пораждат тероризъм като този в Париж – социални, културни, религиозни?

Културната и религиозната матрица на тези терористични актове изглежда несъмнено преобладаваща. Става дума всъщност за насилствена форма на отказ от плурализма и свободата на изразяване. Въпреки това трябва да се внимава с обобщенията, като се избягва да се идентифицира ислямът с фундаментализма и фанатизма. Както подчерта в последно време и френският президент Франсоа Оланд, ислямът е религия, съвместима с демокрацията, и мюсюлманите имат същите права и задължения, както всички други граждани.

Разгоряха се и страшно много спорове за това с какво имаме право да се шегуваме и с какво не. Имаме ли право да обиждаме чувствата на представители на други религии, за които божественото е много по-важно, отколкото за нас?

Това е много деликатен въпрос, който все пак може най-добре да намери решение в рамките на правовата държава. Ако някой се чувства обиден, може да се обърне към съдия, вместо да прибягва до насилие.

Италия, особено напоследък, е сочена като една от възможните мишени на следващите терористични атаки. Италианският премиер Матео Ренци в тази връзка каза, че „трябва да се стремим към обща служба за сигурност, разузнавателна служба и дипломатическа мрежа”. Тъй като според него сега Европа е изправена пред „друга нова заплаха”, пред която не са били изправени „нашите бащи и деди, преживели войната”. Мислите ли, че обединена Европа е готова и за единно разузнаване?

Терористичната заплаха представлява едновременно предизвикателство и възможност за Европа. Едно транснационално предизвикателство, което показва, че уязвимостта на Европа по отношение на сигурността продължава да съществува. А също и възможност дотолкова, доколкото ни кара, бих казал, естествено да разширяваме информационния обмен между държавите членки и оперативното сътрудничество с арабските и средиземноморските страни. Разговори на тази тема се проведоха по време на Съвета по външните работи на ЕС на 19 януари. На срещата беше потвърдено съществуването на терористична заплаха за всички европейски страни. Броят на чуждестранните бойци в Европа се изчислява между три и пет хиляди. Между другото в тази перспектива при обсъждане в Европейския парламент се настоя за разблокирането на проекта за директива относно „резервационните данни за пътниците” (PNR), тъй като тя е основен инструмент за разпознаване на терористичната заплаха.

Италианската държава има достатъчно богат опит от борба с различни терористични групировки – да си спомним само т.нар. „оловни години” през 70-те. Може ли този опит да бъде полезен днес в контекста на новите опасности от тероризъм, или става дума за съвсем различен тип терористична дейност?

Не виждам особена аналогия между сегашния контекст и този в Италия през 70-те години. Тероризмът от т.нар. „оловни години” имаше предимно идеологически характер и действаше изключително на италианска територия. Тероризмът днес е глобално явление от религиозен и културен характер, основаващо се на използването на нови технологии и нови инструменти за масова комуникация като социалните медии (достатъчно е да си представим рафинираните системи за набиране на привърженици на терористичните мрежи чрез Фейсбук, Туитър и т.н.). Става дума за явление, непознато на поколението от 70-те години, което изисква иновационен отговор от транснационален характер.

Да поговорим за вътрешнополитическия живот в Италия. Дълги години в политиката на Италия господстваше фигурата на Силвио Берлускони. Днес Италия има друг премиер, съвсем друго поколение, друг стил, друга политическа сила. Кои са основните предизвикателства, пред които е изправено правителството на Матео Ренци?

Идването на Матео Ренци на италианската политическа сцена даде отговор на необходимостта от обновяване и смяна на поколенията, която бе силно почувствана от италианското общество. В тази перспектива правителството на Ренци се зае да осъществи амбициозна програма от реформи, някои от които, като реформата на пазара на труда, са вече приети от парламента и ще започнат да се осъществяват. Конституционните реформи, като отмяната на равнопоставеността на двете камари и реформата на избирателния закон, са в напреднала фаза на обсъждане в парламента. Други важни структурни мерки, като данъчната реформа, реформата на съдебната система, образователната реформа, се обсъждат в камарите. Осъществяването на този важен план от реформи освен националното си значение ще даде и косвен принос за икономическата и финансовата стабилност на Европа, тъй като сме третата икономика от евровата зона…

Твърдите, че Ренци е символът на промяната в Италия. Само че много италиански анализатори, дори още преди той да стане премиер, казваха, че много прилича на Берлускони. Да не забравяме, че и самият Берлускони неведнъж публично е изразявал симпатиите си към Ренци. Дали наистина сме свидетели на някаква кардинална промяна в италианската политика, или промените ще бъдат само козметични?

Надявам се и си пожелавам реформите наистина да бъдат съществени. Вече стартиралите реформи, а и тези, които предстои да бъдат осъществени, са жизненоважни.

Ще успее ли правителството да изгради стабилен консенсус около желанието си за кардинални реформи?

Надявам се – да, и мисля, че са налице всички условия, за да бъдат успешни реформаторските действия на Матео Ренци. Правителството разполага с широко парламентарно мнозинство и няма перспективи за дестабилизиране на настоящата политическа обстановка. Разбира се, провеждането на реформи много често означава въвеждането на непопулярни мерки. Но правителството продължава да бъде твърдо решено за осъществяването им, както показаха и последните събития във връзка с реформата на пазара на труда.

Ама именно срещу това решение в края на миналата година синдикатите организираха масови протести. Самият Ренци често е обвиняван, че макар да е лидер на лявоцентристката Демократическа партия, всъщност води неолиберална политика.

Както вече казах, тези, които се занимават с истински реформи, не са непременно обичани. Но или ще осъществим тези реформи, или сме приключили.

На какво се дължи успехът на Движение „Пет звезди”: на популярността на неговия „фронтмен” Бепе Грило, на иновативните техники на „мозъка в сянка” Джанроберто Казаледжо, на умората от традиционния политически елит?

Непрекъснатото влошаване на икономическото положение и изпитаните в миналото затруднения да се даде конкретен отговор на кризата създадоха благоприятни условия за изборната победа на Движение „Пет звезди” през 2013 г. Както Ренци, така и Бепе Грило успешно съумя да схване голямата необходимост от обновяване, която изпитваше италианското общество. Още от началото на парламентарния мандат обаче Движение „Пет звезди” реши да остане в опозиция, утвърждавайки се като „протестно движение”, докато Ренци успя да създаде правителство, което да бъде алтернатива на старата управляваща класа.

В такъв случай не е ли възможно Грило, бидейки в опозиция, да спечели повече, отколкото управляващият Ренци, и да победи на едни следващи избори?

Трудно е да се правят предвиждания за италианската политика. Ще говорят фактите.