Налице е чувствителна липса на политическа култура в държавата

6 юни 1963 година. Посреща го Бранденбургската врата – цялата обвита като пакетаж на Кристо в червена парашутна коприна, трепти, жива, в този слънчев ден. Президентът Джон Кенеди в Западен Берлин. Огромна двадесетметрова червена завеса, това е отговорът на Валтер Улбрихт, лидер на ГДР. На Checkpoint Charlie американецът вижда затворените зад бетонната стена мъже и жени, стотици източногерманци, поздравяват го само с очи. Изтокът срещу Запада, на метри един от друг, разделени сякаш с бръснач. Човешко море, милион западноберлинчани на площада. Кенеди, видимо смутен, иска за малко да се усамоти и погледне бележките на речта си, за да добави някои нови точки. Канцлерът Аденауер е в съседната стая и чете на глас източногерманското „Работническо дело”. Американският президент сменя ризата, лисва шепа вода върху лицето си, отпива глътка кафе и изяжда… две бучки захар.
Така ли се пише историята? „Гордея се, че дойдох във вашия град като гост на любимия ви кмет, когото целият свят приема като символ на борбения дух на Западен Берлин. Гордея се, че съм в Германската федерална република, която вашият уважаван канцлер толкова години вече води към свобода, демокрация и прогрес… Преди две хиляди години най-стойностното нещо бе да кажеш civis Romanus sum. Днес в света на свободата се чувствам един от вас и гордо казвам ICH BIN EIN BERLINER ”. Отдясно на Кенеди е кметът Вили Бранд, предстои му да стане канцлер на Германия, да получи Нобелова награда за мир след осем години заедно с Конрад Аденауер да бъде най-важният германски политик на века. Той, емигрантът, незаконно роденото дете на една продавачка…

Гернот Ерлер: Аз бях там, на онова място. В Rathus Schoneberg, където той изнесе речта си, известната реч Ich bin ein Berliner. Бях свидетел на издигането на Берлинската стена. За мен тогава Вили Бранд беше най-важната личност. Също Кенеди, разбира се. Израснах в Западен Берлин, американския сектор. Мама изживяваше тежък период, вдовица с две малки момчета. Татко го убили през април 45-а. Сражавал се на Източния фронт няколко ужасни години и загинал почти накрая, на немска територия. Като се обръщам назад в моя живот, решаващи бяха отношенията изток-запад. Така реших да следвам история със специална насоченост Източна Европа и Русия, изборът ми е на лична основа. Вили Бранд постави началото на източната политика. За мен тя беше много вдъхновяваща, превърна се в моя кауза. Политика на промяна чрез сближаване. Участвах в изборната битка на Вили Бранд през 1972 година. Целият свят гледаше към нашата кампания тогава. Вили Бранд прояви смелост, пое нов курс, подкрепян от незначително малцинство. И в хода на тази кампания ние променихме това. Победихме с най-добрия резултат за социалдемократите в цялата ни история – 45,8%! И така започна кариерата ми. Тогава, разбира се, бях обикновен комунален работник, но по-късно, когато влязох в Бундестага, се запознах с Вили Бранд лично. Така че той бе героят на трибуната, историческата фигура, а аз бях младежът, който знаеше най-известните му речи наизуст. Естествено, все още не ми бе колега, но Вили Бранд е този, който ме убеди, че социалдемократическата партия е правилният избор за мен. Това за мен не беше идеологически избор. В избирателната кампания взеха участие много млади хора като мен, които също изиграха значима роля за този политически успех. Поех по правилния път в синхрон с вижданията си. Приех като мой личен щурм предизвикателствата пред съдбата на тази политика. Знаете, че шестнадесет години ние, социалдемократите, бяхме срещу НАТО. Едва през 66-а Вили Бранд, тогава министър на външните работи, създаде голяма коалиция с християндемократите, просъществувала три години, и през 69-а той предприе формирането на коалиция с либералите и това беше коренен политически прелом в следвоенния период. Вили Бранд искаше да подобри състоянието на обикновените хора чрез сътрудничество между враждуващите дотогава правителства. Той призна правителството на Източна Германия. За Аденауер беше немислимо да признае ГДР като втора германска държава. Официалната позиция бе отказ, непризнаване на това правителство. Вили Бранд промени това чрез източната си политика. Идеята на източната политика бе конкретното подобрение на живота на обикновените хора. Затова сътрудничеше с Брежнев, с Хонекер от ГДР. Неговата идея не беше да подкрепя каквато и да е революция в тези държави. В Съветския съюз нямаше никаква революция, но имаше опозиция в ГДР, Чехословакия, Унгария. И идеята на Вили Бранд не беше да подкрепя опозиционните партии или революции срещу режимите, а да си сътрудничи за конкретни промени, малки, но съществени в живота на хората отвъд. Така че след рухването на Съветския съюз, когато петнадесет бивши съветски републики обявиха независимост, социалдемократите имахме проблем, защото не очаквахме това и не бяхме подготвени.

Очаквахте ли падането на Берлинската стена?

Разбира се, че не! Никой не го очакваше. Това беше изненада за всички. Американците не го очакваха също. Това бе краят на една епоха, но никой от нас не беше подготвен. Аз също. Не подкрепяхме опозицията, партиите, независимите движения. Същото се отнася и за Балканите.

Мнозина анализатори казват, че не са очаквали падането на Берлинската стена в рамките на техния живот. Казвали са ми, че Съветската империя има запаси за сигурност поне няколко човешки поколения напред. Каква всъщност беше вашата политика тогава?

Интересна е историята от онзи период. От една страна, беше политиката на Аденауер с тъй наречената западна ориентация, западна интеграция на Германия в рамките на НАТО. Дълго време социалдемократите отхвърляха идеята за тази ин теграция, защото това задълбочава разделението. Социалдемократът Шумахер беше категорично против и това стои в основата на политиката, създадена от Вили Бранд – Ostpolitics. През 1990-а единствено чрез процесите на изграждане на доверие на запад, от една страна, политика, водена от Аденауер и Хелмут Кол, и източната политика, политиката спрямо Полша и особено спрямо Съветския съюз, водена от Вили Бранд, от друга страна, ние получихме уникалната възможност да съединим държавата си. Ако Великобритания, Франция и Съединените щати не ни вярваха, и без съгласието на Михаил Горбачов не би било възможно подписването на договора „4+2”. А договорът „4+2” е официалният акт на съединението. Твърдя, че без Вили Бранд и неговата Ostpolitics този договор не би се състоял. Представяте ли си какво доверие трябва да натрупаш, че всички да приемат голяма обединена Германия. Най-силната държава в Европа, която предизвика две световни войни през последния век. Какъв резултат само! Една огромна държава в центъра на Европа, интегрирана в НАТО, в Европейския съюз, постигнала източната политика на Вили Бранд. Беше почти магия!

Сега, двадесет и пет години по-късно, какво всъщност се случва с Берлин и германската нация?

Разбрахме, че съединителният процес не приключи с 1990-а, а само започна. Инвестирахме милиарди евро в подкрепа на източната част на Германия, но и до днес имаме пропаст между „осите” и „весите”. Има сериозна разлика в развитието, в заетостта например. Знам ръста на заетост, характерен за западните части на Германия, и той е двоен в сравнение с източните части. Имаме двойно по-голяма безработица в Източна Германия до ден днешен. Не навсякъде, но в по-голямата част. Икономическа пропаст, която продължава и до днес, а също и загуба на хора, мнозина се преместиха в западната част. Има отлив на хора и до ден днешен, защото няма работа. Прекарах живота си в Берлин. Моят дом е Берлин и усещам стената и днес! Имам усещането, че минавайки днес от Западен Берлин в Източен Берлин, ставам свидетел на особената атмосфера, поведението на хората, ежедневието, толкова различно в Източен Берлин в сравнение със западната му част. Да, за двадесет и пет години много неща се промениха. Но обичаите, обноските, облеклото даже, социалистическата носталгия, все още ги има. И в България също. Например, ако влезем в един универсален магазин, в него ще видим стоки, характерни за източната част, които не могат да бъдат намерени в западната. Съществуват специфични продукти, от които лъха носталгия, такива, каквито ще срещнеш там и никъде в Западна Германия. Така че обединихме се, но процесът не е финализиран.

Сега сте на власт след споразумение с г-жа Меркел от близо двеста страници. Вие преговаряхте от позицията на по-слабата страна и преговаряхте седмици. Как го постигнахте?

Резултатът беше 41,5% за християндемократите и 25,7% за нас. Разликата е голяма, но ние използвахме специфичните обстоятелства. На първо място бяхме нужни на Меркел и християндемократите, защото те изгубиха своя предишен партньор, либералите. Така че християндемократите нямаха алтернатива, техният електорат не беше подготвен да си сътрудничи със зелените на федерално ниво. Така че третото правителство на канцлера г-жа Меркел е зависимо от социалдемократите. Ние бяхме по-добре подготвени в преговорите от нашите партньори. Програмата на християндемократите в избирателната кампания беше самата г-жа Меркел, тя беше техният успех. Но след изборите те нямаха никаква програма, която да предложат за преговорна основа, а ние имахме конкретна програма, в която са засегнати много социални проблеми. 44% максимална данъчна ставка, важни въпроси бяха минималната работна заплата, пенсиите, по-добрата работна среда, съвсем конкретна платформа. Това беше добра възможност за нас и това беше отговорът, който получихме в лицето на общественото решение. В тази игра спечелиха социалдемократите. Ние сме по-добри в преговорите.

През май миналата година китайският министър-председател дойде и преговаря в Берлин и въобще не отиде до Брюксел, европейската столица. Обама също дойде в Берлин и „забрави” за Брюксел. От друга страна, Economist ви посвети цял един брой през юни, като ви нарече The reluctant hegemon. Германия би ли могла да стане европейски хегемон?

Ние, немците, имаме визия за Европа, но е опасно да търсите лидерство на Германия в Европа само защото сме най-голямата държава с най-силната икономика. Това противоречи на нашата философия и на историческия ни опит. Само през последното столетие инициирахме две световни войни. Нашият късмет, нашият исторически шанс бе да се интегрираме в европейските структури. Но визията на Германия за Европа е в трите основни обещания на Европейския съюз – мирно разрешаване на конфликтите, просперитет, всеобщо участие на свободния пазар и солидарност. Проблемът сега, свързан с кризата на Европейския съюз, е, че не сме в състояние да изпълним част от обещанията си. Наблюдава се разделение на стандартите на живот в Европа, преселение от юг на север, а вижте и тези огромни дългове. Понякога ние критикуваме г-жа канцлера за това, че е твърде строга с политиката на остеритет. Политиката на строги ограничения не е решение. Само тя не е решение за държави като Гърция и ред други. Така че по време на избирателната кампания критикувахме г-жа Меркел и сега търсим различен баланс в ограничителната политика, от една страна, и курса към растеж на инвестициите за подобряване на производителността и конкурентоспособността.

Много пъти сте били в България. Сега, когато в Германия имате голяма коалиция, как гледате на правителствената коалиция в България? Мнозина казват, че ние имаме изкуствена демокрация, изкуствена пазарна икономика, а и подкрепата от крайно дясна партия като „Атака”?

Формално при вас това не е коалиция, това е особена форма на зависимост. Но смятам, че сега има промяна в ориентацията на някои депутати… Основният проблем на България е друг, не е в актуалното правителство. Има проблеми с всяко правителство. Главният проблем е в тоталната загуба на доверие в политическите партии, в съществуващата демокрация и административната структура на държавата, във върховенството на закона и в битката с организираната престъпност и корупцията. Така че няма доверие и типичното за сегашната обстановка е единственото искане на опозицията и на демонстриращите е оставка. Оставка, оставка, оставка (казва го на български). И това е всичко. Няма друго конкретно искане освен това за оставка. И какво означава това? Ние сме срещу това правителство и тази коалиция, но не харесваме и останалите, опозиционните партии. Ние не сме за това например да се върне ГЕРБ, никой не желае това. Една съвсем различна и комплицирана ситуация. Изгубено е доверието в цялата структура на политическия живот в България. Как бихте преодолели липсата на доверие в политическите партии и в администрацията въобще? Това е дълъг, дълъг път на възстановяване на доверието, на минимума от доверие към структурите. Мисля, че това трябва да започне от обновяването на политическия живот в България, реформирането на партиите, всички партии! И може би формирането на нови. Съмнявам се, че старите партии могат да оцелеят в бъдеще и че са в състояние да сформират коалиции така, както се случва с други демократични държави. Нямам конкретен отговор на вашия въпрос. Няма лесен отговор, защото ситуацията е много сложна. Тя е едно цялостно предизвикателство. Налице е чувствителна липса на политическа култура в държавата.

България не разполага с лидери?

Нямате лидери, но сами по себе си лидерите също не са решение на проблема. Защото се нуждаете от основни, дълбочинни реформи на структурите на политиката и на държавата като цяло. Корупцията е като раково заболяване в България, животозастрашаваща болест. Организираната престъпност също. Всеки официално се бори срещу корупцията и организираната престъпност, а впоследствие става част от системата. Много голям е делът на „изкуственото”, наясно сме с това. Един от провалите, от грешките на Европейския съюз, беше ранното приемане по политически причини на България и Румъния. Това беше грешка на Брюксел. Първо да ви приемем, после опитът ни да приложим acquis communautaire (ЕС такъв, какъвто е – от френски ез.) беше лоша преценка, защото нямахме налице „тояга”, с която да принудим политическите лидери да извършат реформи, и сега ни отнема много време.

И какво е решението сега?

Няма решение. Грешката е извършена вече. Сега германският трудов пазар е отворен и за българи и румънци. Има дискусия в държавата ни, провокирана от създалото се впечатление за начало на преселване на бедност. Poverty emigration.

Една публична фигура у вас, Ханс Вернер Зин, заяви ни повече, ни по-малко, че емиграцията на български роми щяла да разруши германската държава на благоденствието. Заяви, че всеки български ром щял да получава по 1000 евро на месец, което е… патетично!

Това е повече въпрос на обществена дискусия, на някакви представи на някои хора, отколкото реалност. Статистиката сочи, че българските емигранти са много по-добре образовани от много други европейски емигранти в Германия. Трудна е задачата да интегрираме ромите в нашата система. Почти невъзможно е да се постигне това. И в някои германски градове срещаме проблеми с ромски емигранти от България и хората бъркат това предизвикателство с преселването на бедност, което очакват да дойде от България и Румъния.

Вие сте специалист по Русия, член на клуба ВАЛДАЙ. Автор сте на книга за Путин. Как се отнасяте към консервативната тенденция, която се наблюдава в момента в Русия? Реабилитацията на руското царско семейство, носталгията по Александър Трети и Столипин?

Смятам, че президентът Путин използва националистическата тенденция, която е актуална за Русия в момента. Алексей Навални също е националист и е яхнал националистическата вълна. И е много популярен в момента. Така че не е само г-н Путин, който използва подобен похват. Но е опасно, защото представлява наистина консервативна тенденция. Какво би означавала тя за бъдещето на Русия? Националистическите идеи не могат да допринесат за необходимостта от модернизация на държавата. Русия наистина се нуждае от модернизация. Русия трябва да може да се конкурира със съседите си, с Бразилия, Китай. Ако гледаме към бъдещето на тази държава, Путин трябва да възприеме идеята за гражданското общество. Всяко модерно общество се нуждае от подкрепата на гражданите си, от ангажираността им. Нуждае се от силна средна класа и в Русия има наченки на такава класа, но тя е разочарована от ролята си в обществото и политиката. Големият въпрос и предизвикателство за руските политици е да разберат що е това модерно, конкурентно общество и какво се иска за постигането му. Русия поддържа ниво с енергийните си ресурси, но не е конкурентна с продуктивността си, с образователната си система, не е подготвена за бъдещето. Германският подход в политиката ни спрямо тази държава е – опитваме се да убедим сегашното ръководство за изграждането на модернизационно партньорство. То стартира през 2007-а, а през 2010-а се превърна в политика на Европейския съюз.

Големият въпрос и предизвикателство за руските политици е да разберат що е това модерно, конкурентно общество и какво се иска за постигането му. Русия поддържа ниво с енергийните си ресурси, но не е конкурентна с продуктивността си, с образователната си система, не е подготвена за бъдещето.

Забелязвате ли елементи на размразяване след пускането от затвора на Михаил Ходорковски?

Да, това е добро развитие, признаваме го. То е стъпка напред. Но какво би означавала една такава стъпка в перспектива, след олимпиадата в Сочи? Това началото на нова политика ли е, или е само акт за подобряване на имиджа?

Внезапно Гернот Ерлер минава на чист руски: „Оттепели я в России не наблюдаю”. С това разговорът ни с Ерлер на „Унтер ден Линден” 50 на метри от Бранденбургската врата завърши. В новото коалиционно правителство на Германия той заема изключително важната длъжност координатор за Русия, Централна Азия и страните от Източното партньорство. Дясна ръка на германския външен министър Франк Валтер Щайнмайер, привърженик на еволюционната трансформация и модернизация на посткомунистическите страни.