Пътят на един крепостен селянин до успеха и богатството

Утрото на 21 май 2006 г. изпълзява изпод завивките на нощния мрак в Москва. На терасата на хотел „Балчуг Кемпински” все още няма никой освен жената от стая №317, която е прекарала цялата нощ на масата в ъгъла до големия прозорец. През него сега се виждат обагрените от изгрева куполи на кремълските църкви. Същите онези, които в началото на ХХ в. английският дипломат и журналист Морис Беринг описва така: „Ние не знаем дали сме на небето или на земята. Защото на земята няма друга такава красота и изящество и не сме в състояние да я опишем с думи. Само можем да заявим, че Бог пребивава тук, на земята, сред тези хора, и че религиозните им служби са по-прекрасни от службите на останалите народи. Красотата им е направо незабравима”. Разбира се, Москва е от онези топоси на планетата, които от векове са обект на остри критики, като тази на руския философ Пьотр Чаадаев, който в едно от своите знаменити философски писма от 1829 г. отбелязва: „Чужденците, пристигнали в Москва… ги водят да видят едно огромно оръдие и една гигантска камбанария (вляво от туристическия вход на Кремъл, б.а.). Оръдието не може да гърми, а камбаната се е счупила, преди да зазвучи. Това е удивителен град, в който забележителностите са забележителни преди всичко със своята абсурдност. Или може би огромната камбана без език е йероглифен символ на огромната няма страна, населена с народ, наричащ себе си славяни, който сякаш се чуди за какво му е дадено словото”. Тъкмо между тези две полярни мнения се разгръща вековната история на Кремъл. На 21 май 2006 г. жената от стая №317 в хотел „Балчуг Кемпински” в Москва се взира умислено пред себе си. На масата има само чаша черен чай и купчина от копия на документи. Часът е още 5:30, а всички гости на хотела все още пребивават в чудния свят на сънищата си. Но не и жената, която е прекарала цялата нощ в препрочитане на листовете пред себе си. Тя е с кестенява коса, нито висока, нито ниска. Не красива, но симпатична, с прокрадващи се по лицето й следи от възрастта. Казва се Линда Химелщайн и вече трета седмица е в Москва, търсейки факти за историята, която я вълнува повече от десетилетие. Линда е журналист от Wall Street Journal и коментатор на CNN и C-SPAN. Всъщност била е журналист, защото от година е напуснала работа, за да посвети времето си на едно изследване. Става дума за изследване на живота на човека, който напълно е обсебил ума й. Обърнала е гръб на съпруга и децата си, за да открие малкото оцелели документални данни за мъжа, който е създал една от най-големите „империи за човешко щастие”. В 6 часа тя се надига от стола, напъхва листовете в кожената си чанта, затваря капака на лаптопа с гризнатата ябълка и се отправя към стаята си. Работила е цяла нощ. Само 25 минути по-късно Линда вече е взела ободряващ душ, сменила е дрехите си, оправила е прическата си и с бърза стъпка преминава през мраморното фоайе на хотела. Навън улиците са още пусти. Химелщайн поема дълбоко въздух и се отправя на дълга разходка към Държавния архив, който ще отвори чак в 9 часа. Предстоят й няколко километра преход през този така удивителен град. Москва е на прага между пролетта и лятото, най-хубавото време за разходка. Линда потропва по тротоарите на малките подредени улички и се вглежда в множеството естетически детайли, изпълващи града. Отвсякъде я наблюдават късчета история, която тя ще се опита да съживи по страниците на книгата, която е започнала да пише. Именно заради тази книга напуска работа и пристига от САЩ в далечна Москва. Да, Москва е невероятен град, който в самото начало не ти позволява да откриеш неговия чар, докато в един момент не разбереш, че градът бавно е проникнал дълбоко в душата ти. Линда е тук от 21 дни. Днес изтичат последните й часове престой, ще трябва да събере багажа от хотелската си стая и да се отправи към летището. Ще се завърне у дома и след още три години работа ще доведе до край „най-големият проект в живота си”, както тя нарича написването на историята за човека, който въпреки смъртта си през далечната 1898 г., продължава да преобразява света. Но сега, точно в 9:00 часа, Линда Химелщайн е на входа на Държавния архив. Тя е и първата читателка за деня, която служителите вече добре познават. След кратък поздрав с портиера се изкачва по старото каменно стълбище и се отправя към читалня №3, където я очаква последната купчина документи от Имперския архив. През изминалите три седмици тя е преровила десетки хиляди страници, за да разкрие оскъдните късчета информация за своя герой. Настанява се на мястото си в читалнята и бърка в чантата си. Вади латексови черни ръкавици, лупа и малък портативен скенер, с който сканира внимателно онова, което й е нужно. Стотици листове от 1869 г. за доставчиците на продукти и стоки в двора на цар Александър II Освободител (онзи същият, чиято статуя на флорентинския скулптор Арнолдо Дзоки се извисява пред сградата на българското Народно събрание заради заслугите му за освобождението на България през 1878 г.). От тези листове Линда разбира, че сред имперските доставчици са бележитите майстори като Луис Тифани (Tiffany & Co.) и Петер Карл Фаберже, които задоволяват потребностите на двора от бижута. Компанията Steinway & Sons се грижи за роялите в двореца, а Singer е придворният доставчик на шевни машини. Daimler Motor изработва новите файтони на владетеля и ги поддържа. Сред документите има данни дори за доставка на пиявици от някакъв си човек на име Степан Горбачевски. Налична е информация за служебните отношения на Александър ІІ с династиите Морозови, Губонини и Третякови и с творци от ранга на Пьотр Чайковски, Николай Рубинщайн, Толстой, Достоевски, Тургенев и още. Това са все имена, които заради заслугите си са намерили място в имперския двор. Колкото до имперските доставчици на продукти и стоки, това е изключителна привилегия, титла, „която се дава само на онези, които са доставяли стоки срещу значителна сума пари или най-общо са извършвали някакъв вид работа за имперския двор в продължение на над осем последователни години. Титлата се дава на лице, което е доказало съзнателност, предприемчивост и способност най-малко за осемгодишен период, и тази привилегия не може да се предава по наследство”. Именно там, сред множеството документи, Линда неочаквано се натъква на едно писмо от 20 февруари 1869 г. То е адресирано до министъра на императорския двор и в него някакъв мъж моли за позволение да доставя стоки за владетеля, при това не какви да са, а такива, „които са на такова ниво, че по нищо не отстъпват на известните производители в Санкт Петербург и Москва”. Отговорът на тази молба е недвусмислен: „Желанието не може да бъде удовлетворено!”. Производителят, който е подписал молбата, е съвсем обикновен търговец на алкохол от най-ниската прослойка. Но когато Линда съзира подписа, цялата потръпва от вълнение. Това е следа от човека, когото тя издирва. Фрагменти за мъжа, когото днес всички наричат „царят на водката” и чиято забележителна напитка всички са опитвали.

Но историята за нейния създател е добре забравена. Архивите обаче ни припомнят бляскави или низостни разкази за пътя на човека от дъното до върха. Път, чиято траектория дори по повелята на невидимия Бог винаги е подчинена на собствената ни воля за живот. И нищо не илюстрира този факт по-добре от разказа за Пьотр Арсениевич Смирнов, крепостен селянин, който сътворява най-голямата алкохолна империя. Това е брандът, който според класацията на Intangible Business от 2010 г. е на първо място по продажби в света. Следван е от пешеходеца Johnnie, рома Bacardi, коняка Hennessy, бърбъна Jack Daniel’s, шведската водка Absolut, шотландското уиски Chivas Regal, рома Captain Morgan и от продуктите на Ballantine’s.

МЕЖДУ УЖАСА И ХАОСА

Адска мараня се стеле над безкрайната руска степ. В далечината една каруца се друса по напукания от лятната суша черен път. От всички страни на каруцата стърчат ръце и крака като прораснали плевели. Това са труповете на човешки същества, чийто живот е прекършен от холерата, развилняла се в империята през 1823 г. Промъкнала се през южните губернии на Русия, холерата отнася млади и стари, богати и бедни. Малцина минувачи наблюдават как каруцата отминава, за да откара товара в близката гора, където е направено специално ново гробище. Вонята е непоносима, а живите трябва да покриват лицата си с влажни кърпи, за да оцелеят. През 1830 г. Руската империя е пред национално бедствие. По това време Александър Пушкин, който заради епидемията е принуден цели три месеца да остане под своеобразен домашен арест, довършва шедьовъра си „Евгений Онегин”. По улиците на големите градове цари масова истерия. Плъзват слухове за умишлено разпространение на холерата като оръжие, използвано от евреи, чужденци, правителствени служители и аристократи, за да отърват държавата от измета на обществото. Говори се, че кладенците с вода умишлено се заразяват. Всичко това води до ескалация на напрежението и говоренето прераства във физическа саморазправа. Избухват „холерните бунтове”. През ноември 1830 г. на около 500 км югоизточно от Москва населението на град Тамбов излиза от домовете си, изпълва улиците и нахлува в полицейските участъци и болниците. Убити са лекари и чиновници, които са заподозрени в лошо отношение и измъчване на болните. Бунтът е потушен за два дни. Това време, изпълнено с насилие, довежда до смъртта на почти 200 000 души и стотици ранени. Само седем месеца по-късно Русия започва да гори, а вълната на недоволство достига и залива столицата Санкт Петербург, по чиито улици по време на размириците всеки ден умират повече от 600 човека. Редът в цялата империя рухва, което кара император Николай І да се появи за първи път сред народа въпреки епидемията. На Сенния площад се е събрало петхилядно множество от разгневени поданици. Николай I пристига с файтона си в 12 часа на обяд. За първи път вижда следите от бунта и опустошения град. Изправя се и се прекръства. Облечен е с най-хубавата си парадна униформа. В момента, в който заговаря, народът коленичи на земята: „Бог ни изпрати голямо бреме – холера. Налага се да вземем мерки да спрем разпространението й. Всички тези действия са предприети по моя заповед. Ето защо вашите оплаквания са насочени срещу мен. Заповядвам да се подчините. Ако засегнахте мен с неподчинението си, то Бог засегнахте още повече с престъплението си. Извършено е убийство! Пролята е невинна кръв. Молете се на Бог да ви прости!”. Бунтовете секват, а холерата започва да отшумява. Русия губи стотици хиляди от поданиците си, но тъкмо в този период между ужаса в душите на хората и хаоса на улицата тя получава и един нов живот. В сянката на епидемията на 9 януари 1831 г. далече в провинцията, в Каюрово (Ярославска област), се ражда Пьотр Арсениевич Смирнов. Днес Каюрово отсъства от картата. Не съществува и физически. Останал е само духът на мястото. Две порутени стари дървени бараки подсказват, че някога тук е имало живот. Природата е превзела всичко, което преди човеците, живели тук, са й отнели. Гората е засипала всичко наоколо с листата си, а времето го е покрило с дебели слоеве забрава. Но на 9 януари 1831 г. на това място кипи живот. Денят е облачен, мрачен и студен, а пушекът, излизащ от комините на двайсетината къщи, се отправя към висините на небето заедно с родилните викове на Матрьона. Тя разтваря не за първи път краката си пред лицето на местната акушерка и пред лицето на Бог, за да даде на света нов живот, но никога досега не е била така развълнувана. Бременността е минала много тежко заради тревогата от върлуващата холера. Нещо повече, семейство Смирнови вече са изгубили три деца и безпокойството в сърцата им, че новороденото може да се окаже поредната жертва на смъртта, е заседнало като горчилка в гърлата им. В деня на раждането бащата Арсений е в гората. Той има непоносимост към виковете и кръвта, но затова пък е грижовен къщовник, който дава всичко от себе си, за да осигури комфорт на домашните си. Сам с двете си ръце е съградил дома, в който живеят заедно с Матрьона вече повече от две десетилетия. Малък, скромен селски дом, скован от кръгли борови трупи и с голям наклонен покрив. Има само няколко малки прозорчета, на които вместо стъкла е опънато изсушено биволско шкембе, което за съжаление не може да спре студа, а още по-малко да пропусне обилната дневна светлина. Но затова пък между четирите стени на къщата царят хармония и разбирателство. И макар че това е просто едно крепостно семейство, в него има място за смях, радост и удоволствие въпреки тежката земеделска работа, грижата за животните и цепенето на дърва. Именно в тази обстановка се ражда и преминава детството на Пьотр. То е удавено в религиозните традиции на руското общество, в крепостен труд и любов, на която са способни обикновените селски хора. Трите съставки, примесени с елементарно образование по четене и писане, получено от родителите му, превръщат Пьотр в „най-големия мечтател на Каюрово”, както го нарича големият му брат Яков. През лятото на 1835 г., когато Пьотр още не е проговорил и все още докато ходи се клатушка като пате, в Каюрово настъпва оживление. Григорий, братът на татко Арсений, е успял да си извоюва своеобразна свобода. Благодарение на трудолюбието и умението си да чете и пише той получава от господаря им Скрипицин следното безценно късче хартия, на което с леко грозноват почерк е написано: „Това удостоверение е предоставено от помешчика, дворянина и титулярен съветник Михаил Степанов Скрипицин на селянина Григорий Алексеев Смирнов от Ярославска губерния, моя собственост. Удостоверението му дава право да управлява странноприемница или друго подобно заведение в град Углич. Гарантирам, че поведението му е добро и отговорно и че не е замесен в подозрителна дейност. Никога не е глобяван или съден и затова може да му се позволи да се заеме със споменатата странноприемница. Потвърждавам това с личния си подпис”. Чичо Григорий се преражда. От крепостен селянин той вече е търгуващ селянин четвърта класа. Това, разбира се, внася лъч надежда в целия род Смирнови, че ако не скоро, то поне в близко бъдеще всички ще успеят да се измъкнат от хватката на своя помешчик, който, въпреки че е добър господар, все пак си остава владетел на техните животи, на съдбите им. Само за пет години Григорий Смирнов се сдобива с три странноприемници и няколко кръчми в Углич, за които е получил право дори да произвежда бира. Но сам той не би могъл да се справи с изтощителната работа. Помага му собственото му многолюдно семейство – четиримата му синове, двете му дъщери и съпругата му. Въпреки това хората не достигат и в началото на пролетта на 1840 г. той изпраща писмо до брат си Арсений с молба за помощ. В дъждовната вечер на 25 март, точно на празника Благовещение, с молитва на уста два момчешки силуета напускат Каюрово. Пьотр и брат му Яков се отправят на петдесеткилометров преход към Углич, където имат намерение да помагат на чичо си кой с каквото може. Макар и само на десет години, Пьотр съзира в този поход път към личната си свобода. Тъкмо затова на прощаване с мама на прага на дома, в който е проплакал, изпълнен с надежда, той пита: „Мамо, аз вече свободен ли съм?”. Животът в Углич кипи с други темпове. Градът, сравнен с Каюрово, е огромен, особено в детските очи на Пьотр, който още през първата седмица се научава да почиства добре след пияниците в кръчмата и гостите в странноприемницата. Така неусетно изтичат четири години. Брат му Яков отпътува за Москва, където да дири собственото си щастие, но Пьотр остава тук. Това е време, в което хлапакът от село се превръща в пъпчив юноша, умеещ да прави какво ли не – от обезкостяване и рязане на месо през приготвяне на вино, бира и дестилиран алкохол до пресмятане на дребните бакалски сметки. Той може да научи дори много повече, но съдбата има други планове за него. През 1844 г. чичо Григорий умира и всичко рухва. Само за едно денонощие Пьотр трябва да се върне там, откъдето е тръгнал преди четири години. „Това беше моят първи голям житейски урок. Успехът никога не е гарантиран. В един момент може да го имаш, а в следващия да изчезне”, споделя след години той. Отново е вкъщи. Но тук вече всичко му се струва вехто. Животът е така скучен, че следващите две години се превръщат в изпитание за Пьотр и за мечтателя в него. Възможно ли е свободата да е непостижима?

ПО ПЪТЯ КЪМ МОСКВА И УСПЕХА

Още преди изгрева на 16 август 1846 г. скромната дървена къщичка на крепостното семейство Смирнови се изпълва със светлина и тревожно вълнение. Мама Матрьона и тате Арсений подготвят багажа на последното останало в дома им отроче – Пьотр. Днес и той ще отпътува заедно с чичо си Венедикт. С парите, спестени от работата в Углич, фамилията откупува свободата си, а единствените, които остават при своя помешчик, са родителите на Пьотр. „Но скоро, много скоро ще изпратя пари и вие ще разполагате с живота си!”, уверява ги петнадесетгодишният хлапак, който прекрачва къщния праг, за да не се завърне никога повече. Денят обещава да е горещ, а пътят към Москва, където са се установили неговите братовчеди, брат му Яков и сестрите му – дълъг. Много дълъг, но не и за мечтателя от Каюрово. В малката му платнена чанта мама е сложила няколко връхни дрехи, допълнителен чифт обувки, сирене, хляб и дребни подаръци за роднините, а в пришития от вътрешната страна на ризата му джоб е скрит лист хартия, нещо като уверение, че помешчикът му позволява да напусне селото и да се установи в някой голям град. Това е документът, който му осигурява свободно придвижване от област в област. В противен случай би могъл да бъде наказан сурово и пратен на заточение в Сибир. Нарамил чантата редом до възрастния си чичо, Пьотр обръща гръб на миналото. Очаква ги седем дни преход по разнебитения от каруците път, по който се извозват захар, пшеница и други продукти от провинцията. За да стигнат първо до Углич. Плащат на случаен лодкар да ги превози през свилата се в коритото си от летните жеги река Волга. А отвъд реката се извисява силуетът на града, в който Пьотр е получил първите си уроци по търговия и производство на алкохол от покойния вече чичо Григорий. В далечината се виждат златните кубета на църквите, както и разположеният в центъра бивш дворец на сина на Иван Грозни – Дмитрий. Вечерта, когато се промъкват по старите криволичещи улички на Углич, пространството се изпълва с камбанния стон от черквите, призоваващ богомолците да се отправят към храмовете за молитва. След молитвата следва дълга раздумка в някоя от десетките кръчми, където Пьотр среща стари свои познайници. Вижда се и със сестра си, която вече от пет години е омъжена за сина на собственика на местната бирена фабрика. Но Пьотр няма време за губене. След кратка почивка в мрака на нощта той и чичо му напускат Углич и продължават по пътя си. Нощите са студени, но не бива да губят време, за да могат да стигнат Москва. След още ден скиталчество в сякаш безкрайната степ на хоризонта израства като че от нищото Сергиевият посад. В сърцето на този град и до днес се намира може би най-святото място в Русия. Най-големият мъжки ставропигиален манастир в държавата – Троице-Сергиевата лавра, основаван през 1340 г. Пьотр е слушал неведнъж за това място, но когато се изправя пред манастира, е поразен от гледката. Златните и сини кубета пронизват кристалното небе. А колкото повече двамата се приближават до сградата на манастира, чиито стени заслепяват с белотата си, толкова повече улиците се изпълват с хора. Момчето от Каюрово се промъква в тълпата, за да стигне до входа на параклиса, заради който са дошли всички. Да се поклонят на мощите, съхранявани в него. Това са мощите на един от най-почитаните и до днес светци по тези земи – свети Сергий. Пьотр прекрачва прага на храма и се насочва към продълговата маса в центъра на помещението, където е положена мощехранителницата. Прекръства се, навежда се почтително, целува кутията, а после пада в проскинезис и сключва ръце за молитва. Наоколо се носи ароматът на тамян, а пламъците на стотиците свещи тичат бясно по мрачните стени помещението. Пет минути по-късно Пьотр е навън, където го очаква чичо му. Трябва да потеглят отново. Сладката почивка е мираж. До Москва остават още 70 километра. Ако се движат със същото темпо, след три дни трябва да са там. На десетия ден от своето потегляне от Каюрово Пьотр и Венедикт са в покрайнините на Москва. Пътят вече не е еднообразен и тих. Движението е натоварено. Шумът е ужасен, а суматохата от хора хипнотизира доскорошните крепостни. Тълпи от пришълци са се насочили към големия град, който през 40-те години на ХІХ в. достига население от 300 000 души. Каруци и файтони откарват стоки и знатни люде към стените на Москва. А всичко в далечината е потопено в чернилката от дима, бълван от комините на фабриките. Но нищо не може да прекърши ентусиазма на младия Смирнов и в 11 часа на следващия ден двамата се изправят пред една от осемнадесетте врати на града. Влизат през Крестовская застава, портата, през която ежедневно минават около пет хиляди човешки същества с надежда да продадат продукцията си, да преминат или просто да подирят щастието си в многолюдната тълпа. „Кой сте Вие?”, пита един от пазачите. Пьотр бърка в пазвата си, вади прегънатия на четири лист и го подава. „Аз съм Пьотр Смирнов, селянин от Ярослав”. След двайсет секунди той и Венедикт са вече в Москва. Насочват се към ул. „Варварка”, където е домът на чичо му Иван, в който преди години се е установил и Яков, братът на Пьотр. Там са и братовчедите му и някакви други далечни роднини. Там е всичко, което ще има през следващите няколко години. Там е ключът към вратата, отвъд която ще открие път към личния си успех. „Варварка” е дълга и виеща се като змия улица, която се простира между пренаселения еврейски квартал Зарядье, едно гъмжило от ортодоксални евреи, и триетажна сграда с магазини и множество дюкянчета, в която чичо му Иван си е откупил право да има тезгях за продажба на алкохол и тютюн – „Гостиный двор ”. Тъкмо през средата на този еклектичен пейзаж минава ул. „Варварка”, зарината цялата в боклуци, кръчми и изби. А над всичко това доминират куполите на петте църкви в района със златни кубета, сред които е и храмът „Св. Варвара”, дал името на улицата, по която сега върви, изпълнен с очаквания и страх Пьотр. Улицата, която днес е една от емблемите на града, през първата половина на ХІХ в. е просто символ на противоречията – необикновена смесица от религиозна преданост, безсрамно търгашество и неспирно производство на алкохол. Недалеч от тук е и Червеният площад, на който въртят бизнес само производителите на сладкиши и бонбони и се организират най-бляскавите тържества в града. А там градоначалникът е забранил пиянството на своите жители. Какво се случва с Пьотр през следващите години, не знаем, но на 21 май 1850 г., когато вече е деветнадесетгодишен, той стои на стълбището на един малък храм близо до ул. „Варварка”. Облечен е в семпъл костюм. Висок млад мъж с очи, които могат да проникнат в душата на всеки. Мъхът по лицето му е отстъпил място на тъмната и добре поддържана брада, която Пьотр ще носи до края на живота си. В средите на крепостните, откупили свободата си, той минава за красив и привлекателен мъж, умен, амбициозен и решителен. И най-важното, той може да чете, дори и да пише, макар и с много правописни грешки. Всичко това в комбинация с невероятно потайния и сдържан характер на Смирнов представлява нещо като празно платно, върху което хората могат да скицират своя собствен портрет за него. На 21 май 1850 г. Пьотр е оставил зад гърба си няколко години трескав труд. Утвърдил се е в очите на фамилията си като един от най-напредничавите мъже в рода, като брилянтен ученик на чичовците си, които са му показали магията на дестилацията, като придирчив и изтънчен търговец, който си е извоювал дори правото да търгува самостоятелно със закупен от големи производители алкохол. Денят е слънчев, а лекото дихание на вятъра разнася аромата на пролет навред. Смирнов очаква пристигането на родителите си от Каюрово, а те ще доведат семейство Егорови и дъщеря им Надежда. Това е момичето, в което Пьотр е влюбен от дете. Тя е дъщеря на църковен дякон, тоест с по-висок обществен ранг, и е две години по-голяма от него. Въпреки социалните различия между двамата той не се поколебава да й предложи брак. Застават пред олтара точно на 21 май 1850 г. В онези години подобно класово смесване е не само непопулярно, но и направо скандално. Както смесването на водката с вода. Това просто не се прави. А ако евентуално бъде сторено, e повод за шумен обществен скандал. Факт е, че Смирнов поема този риск и се обрича във вярност на своята избраница. Oще на следващия ден след сватбата Пьотр отпраща Надежда заедно с мама Матрьона и тате Арсений в родната си къща, далеч от порочната и съвсем не безопасна за живеене Москва. Пьотр и Надежда живеят разделени като много други по това време в Русия. Жените остават на село, докато мъжете работят в големите градове, а от кратките срещи между съпрузите се раждат техните наследници. Така се случва и с младото семейство Смирнови, които се сдобиват с първото си отроче на 4 декември 1852 г. Бог ги дарява със син. Пьотр няма време да се завърне в Каюрово и да го види, но затова пък изпраща достатъчно пари, за да подсигури живота му. За съжаление още на втория месец момченцето умира. Загуба, която Надежда няма да успее да понесе. След три години Пьотр, който е едва на 24, вече е мъж, погребал не само първородния си син, но и жената, която е обичал. Отдава се на работата, за да удави мъката си. Така през 1864 г. Пьотр си извоюва правото не просто да търгува с алкохол, но и сам да го произвежда, след което превръща водката в своята най-скъпоценна стока.

ЗА ВОДКАТА И ПИЯНСТВОТО НА ЕДИН НАРОД

Една стара руска поговорка гласи: „Човек идва от пръстта и на пръст ще стане, а междувременно не е зле да пийне глътка водка”. За историята на дестилирания алкохол е писано много, а още повече за историята на водката и за нейното място в руската култура. Счита се, че тя намира път към гърлата на хората по тези земи около ХVІ в., а по времето на Петър Велики се превръща в национална напитка, употребявана от владетеля за наказателно пиене. Именно при неговото управление между 1682 и 1725 г. „огнената вода” става средство за наказание. Всеки, който е закъснял за среща или за събрание, трябва или да плати глоба, или да изпие голяма чаша водка. С течение на времето водката се използва за размяна вместо пари, като подкуп или за окуражаване на войниците по време на битки. В края на ХVІІІ в. обаче тя става популярна като „питието на живота” и често я дават на родилки или на новородени, когато други лекарства не помагат при здравословни усложнения. Така до времето, в което се разгръща разказът за царя на водката Пьотр Смирнов, пиенето на водка вече се е утвърдило като вкоренен национален навик, срещу който владетелите на държавата нямат нищо против. Все пак разрастващата се консумация на напитката, чиято основна съставка е ръж, пшеница, ечемик или картофи, е лесен начин за пълнене на хазната. В началото на ХІХ в. водката измества солта като основен източник на приходи в държавата, а акцизите за дяволската вода покриват една трета от обичайните разходи на страната. И най-важното, водката е способна да направи хората така щастливи, както не може да ги направи дори и шутът в императорския двор. А ако ще и да е обдарен от Бог с най-острия и бърз ум. Нейно величество водката води след себе си щастие, както и планина от пари, много пари. Тъкмо затова Фьодор Достоевски, чийто баща е жесток алкохолик, а и сам писателят често се обръща за съвет към чашата, пише трезво: „Консумацията на алкохолни напитки кара човек да оскотее и подивее, да стане жесток, отклонява го от светли мисли и най-вече отслабва волята, а като цяло изкоренява всякакъв вид човечност”. Чехов пък назовава красноречиво търговците на водка „търгаши със сатанинска кръв”. Именно в епохата, в която Смирнов сътворява своята алкохолна империя, се появяват и най-големите морализатори, проповядващи забраната на водката, сред които безспорно е и Лев Толстой, който в моралистичния си трактат „Изповед” си признава всички свои младежки прегрешения: „Убивах хора през войната; предизвиквах други на дуели, за да ги убивам; играех хазарт; ядях от плодовете на труда на селяните, а тях наказвах; развратничех и мамех. Лъжа, кражба, разврат от всякакъв вид, пиянство, насилие, убийство – няма престъпление, което да не съм извършил”. Но всички тези наставления и изповеди не могат да прекършат любовта на човека към водката. Тя е една от най-верните му любовници, неговата съратница, която винаги е готова да го отвлече от грижите на делника. А и кой е готов да се откаже от бизнеса с водката, на който разчита дори и императорът. 46% от парите в хазната се осигуряват от акциза за водката. Колкото повече пие народът, толкова повече пари се събират. Това е бизнесът на куп дребни производители, за които опиянението на народа е начин да осигурят собственото си оцеляване. В средата на 50-те години на ХІХ век към това оцеляване се прибавят и цял казан с бълбукащи проблеми в бранша. Високите данъци, налагани върху производителите на „сатанинската кръв”, кара цените да растат, а това прави търговците все по-изобретателни. На пазара започва да се предлага все по-често разреден алкохол. А за да се запази вкусът на напитката, продавачите използват редица добавки, сред които сапун, бакър и цял наръч от отровни билки. Това още по-повече уврежда здравето на пияниците, водейки ги често до смърт. Тази висока смъртност, както и растящата цена на водката, предизвикват масови протести в страната. Един от свидетелите на случващото се разказва: „Водката сама по себе си не е вредна… Истинската беда е, когато е скъпа и долнокачествена, когато, за да се напиеш, трябва да дадеш на кръчмаря палтото си, шапката, бравата или каруцата като гаранция, а и самата водка е такава, че се чувстваш зле като от отрова. Това не можеха да понасят хората. Затова бойкотираха водката”. През май 1859 г. бойкотът на водката прераства в насилие. Хората започват да нападат и разрушават питейни заведения, чупят всичко, което им попадне на пътя, саморазправят се с всеки държавен служител, излязъл насреща им. Само за три дни в района на Пенза (Приволжски федерален окръг) са разбити 61 пивници. А всичко това отприщва още по-силно недоволство в 38 области в страната. До края на годината са извършени поголовни нападения срещу стотици кръчми. Убити са десетки хора, в затворите са тикнати повече от 800 човека, унищожено е имущество за милиони рубли, а в сърцата и умовете на хората все повече назрява желание за мъст. Онова, което може да спре всичко това, е промяната. А волята за промяна е единствено в ръцете на новия владетел цар Александър ІІ, който след края на опустошителната Кримска война започва все по-усърдно да планува онова, заради което днес името му е вписано с главни букви в историята на Русия – това са „Великите реформи”. Те повече не могат да бъдат отлагани. Така на 9 февруари 1861 г., шест години след коронацията си, Александър ІІ подписва Манифест за ликвидиране на крепостничеството в държавата. Почти 22,5 милиона човешки същества (40% от населението) за първи път получават, макар и все още ограничен пакет от граждански права, включително и правото на земя и свободата да „участват във всяко печелившо начинание, което изберат”. По това време правителството намира и начин да се справи с бойкота на водката – производството и продажбите на водка на едро и на дребно стават достъпни за всички. Индустрията с дестилиран алкохол преживява своя ренесанс. Цената на водката пада с 65%, от около 25 рубли за ведро (12 литра) до 8 рубли и 60 копейки. Водката се превръща в „евтинията” за достигане на мигновено щастие. Това пък респективно води и до все по-висококачествено производство. Консумацията расте главоломно, в сравнение с 1862 г. през 1863 г. руснаците харчат за „огнената вода” с 300 хиляди рубли повече. С други думи реформата води до масово пиянство, броят на питейните заведения расте. В Москва през 1862 г. има 371 заведения, а през следващата година те са 3168. В действителност има повече питейни заведения на човек от населението, отколкото лекари. Същото важи и за останалата част от държавата, в която при отмяната на крепостничеството има 78 000 кръчми общо, но в края на 1863 г. те достигат до 265 000. Отключеното пиянство на народа води и до увеличаване на престъпността. Според данни, съхранявани в официалния Държавен статистически архив, срещу графата „Смъртни случаи вследствие на алкохолни отравяния и свързани с тях болести” вместо цифра е указано лаконично: „Трудно е да се преброят”. Именно сред този алкохолен кипеж се оформя геният на Пьотр Смирнов. Но той не желае просто да произвежда водка, която да пласира в създадената от него мрежа от кръчми и магазини или пък която да препродава на дребни търговци. Не, Пьотр мечтае да създаде водка като никоя друга. Годината е 1864 г. и Смирнов взема най-важното решение в живота си, след като се е оженил за втори път, този път за жена от неговата класа – красавицата Наталия Тараканова. Решението му е да напише приказката за водка „Смирнов”.

ЖИВОТ МЕЖДУ АЛКОХОЛА И НЕУТОЛИМАТА ЖАЖДА ЗА ВЛАСТ

За да постави началото на своята бляскава история в производството на водка, Смирнов намира идеално място за дестилацията на спиртната напитка – в имота на неговия колега Алексий Шехобалов. Там има всичко, което му е нужно. Всъщност Пьотр не произвежда собствен алкохол, а го купува директно от избрани доставчици. Неговата задача е да се концентрира единствено върху по-сложния процес – смесването на алкохола с вода и с онези количества добавки от плодове и билки, които ще му помогнат да сътвори най-вкусните и ароматни водки. Работата в тази малка алкохолна лаборатория е на пръв поглед простичка, а освен това му съдействат и съпругата му Наталия, баща му Арсений и няколко помощници, които е наел на работа. Смирнов намята дългата си бяла престилка и слага ръкавици. Отпива от доставения алкохол. Прави го с недоволство, защото не обича да пие, но в името на контрола се налага да го прави. Сетне с хидрометър измерва съдържанието на спирта, за да определи количеството вода, което трябва да се добави, за да се постигнат нужните градуси – 38 градуса, или около 19% алкохол за чистата водка и около 20 градуса за асортимента от ароматизирани водки. За да създаде своята анасонова водка, Пьотр използва четвърт килограм анасон, който Наталия е смляла на прах. След това го изсипва в казана и го смесва с 10,8 литра спирт. Сместа преседява девет дни в голям стъклен съд, а на десетия се премества в метален казан, който се подгрява на слаб огън, докато напълно се дестилира. От всичко това остават около шест литра изключително чист алкохол, към които Пьотр добавя малко количество захар и вода, което придава по-мек вкус на напитката. Сетне към сместа прибавя и разбит яйчен белтък и филтрира течността през дървени въглища. Остава единствено да се бутилира и да се изпрати към чашите на клиентите. Те остават доволни, ако се съди по благосъстоянието на Смирнов, което расте толкова много, че през 1867 г. той може да си купи двуетажна каменна къща на ъгъла на ул. „Пятницкая” близо до крайбрежната улица на река Москва. В онзи момент тя е само една вехта стара постройка, но на следващото лято се превръща в истинско бижу, което кара случайните минувачи да се вглеждат в разкоша му. Тридесет и един прозореца гледат към улицата. Богати орнаменти от цветя, листа, лъвове и двуглави орли украсяват фасадата. Чугунен балкон се откроява на ъгъла на сградата. Арка от ковано желязо фланкира входа. Гледана от другия бряг на реката, къщата прилича на малък пътнически кораб, плаващ към открито море. Пьотр обособява първия етаж като винарна и място за продажба на дребно. Вторият етаж е достатъчно просторен. Бившият крепостен селянин отделя място за лична канцелария, както и за самостоятелни стаи на всеки един от членовете на разрасналото се с четири малки дъщери семейство и прислугата. Мястото на къщата е повече от превъзходно, на оживено кръстовище точно срещу Кремъл, откъдето няма как да не забележиш гордо окачената над входа на първия етаж табела „Смирнов”. Бизнесът на семейство Смирнови процъфтява, а на 26 януари 1868 г. се появява и първият истински наследник на фамилията, Пьотр Петрович Смирнов, което радва много главата на семейството. На следващата година, в мразовитата нощ на 20 януари, Смирнов пише в мрака на кабинета си под светлината на свещта първата си просба до министъра на императорския двор, с която желае да стане един от избраниците на владетеля и да започне да доставя необходимия за двора алкохол. Отрицателният отговор, който получава седмица по-късно, мотивира 38-годишния мъж още повече. Той не просто вече е измислил план как да осъществи мечтата си, но е предприел и първите действия – ще накара всички да говорят за произвеждания от Смирнов алкохол. Оценява трезво ситуацията, знае, че макар и да се облича по европейска мода, да се залива със скъп парфюм и да поддържа брадата и косата си в брилянтен вид, това не го превръща в аристократ. Той винаги ще си остане момчето от Каюрово, крепостният селянин, който може да чете и пише. Смирнов знае добре, че не само той, но и напитките му са все още провинциални въпреки изключителното им качество, защото се консумират от обикновените хора в кръчмите. Ако иска да достигне големите производители и купувачи, ще трябва да печели международни конкурси с продукцията си. Няма да е достатъчно да се превърне в благодетел на някое от дружествата за подпомагане на хора в затруднено положение. Дори и да надене фалшивата премяна на благодетелството, това едва ли ще го отведе до целта. Всичко трябва да се случва едновременно, а на първо място е рекламата на продукцията на Смирнов. Това са години, в които никой не рекламира алкохол. Просто няма нужда от това – така или иначе потреблението надвишава предлагането. Но Пьотр има много по-важна задача, той не просто иска да продава най-добрия алкохол, той желае да сътвори търговска марка, която всички да разпознават като синоним на качество. Той иска да бъде господарят в своя бранш, императорът на водката. Но не заради славата, още повече пък заради парите, а единствено от желание да изпита собствените си възможности. Да узнае способен ли е на това. Нищо повече. Първото, което предприема, е да изгради репутацията си на филантроп. Прави го, без да щади средства, и нещо повече, харесва му да помага, да се чувства нужен. До края на живота си всяка година отделя значителна сума от печалбата, с която подпомага различни социални каузи, в това число и издигането на православни храмове, училища, музеи. По примера на други индустриалци като братя Третякови посяга и към колекционирането на изкуство, макар че нищо не разбира, но поне изкуството изпълва дома му с красота. Онова, което обаче го приближава стремглаво към утвърждаването на бранда „Смирнов” сред океана от предлаган алкохол, е впечатляващата рекламна кампания, която реализира. Желанието на Пьотр е да достигне до все по-разрастващ се кръг от клиенти, въпреки че улиците са удавени от конкуренция. Как да се пребори с любимите на кръчмарите производители, чиито стоки те пласират? В една есенна утрин на 1870 г., оставил елегантния си костюм, който е купил от магазина за френски стоки в Санкт Петербург, и облечен със съвсем семпли дрехи, Пьотр Смирнов се отправя към пазара „Хитров”, едно от най-неприятните, смърдящи и мрачни места в цяла Москва. Там е пълно с джебчии и дрипльовци, с просяци и жени, търгуващи с плътта си, с мъже, продаващи всякаква развалена стока на безценица. Тук живеят много окаяни човешки същества, които се хранят с яхния и пържени наденици, приготвени от жени, които, за да запазят храната топла, покриват огромните метални тенджери с телата си. Хората на „Хитров” пият в кръчмите, които са обгърнали пазара от всички страни, удавяйки болката и нищетата си със смрадлива водка. За един ден през тази „подвижна яма от гнилоч”, както определя тържището руският журналист Владимир Гиральовски, преминават повече от 10 000 души. Смирнов знае добре какво търси тук. Сред престъпниците и просяците всеки ден има новопристигнали, които се молят за работа. Те идват на „Хитров” от гарите и се струпват под огромния навес в единия край на пазара, където работодатели от най-различни сфери наемат хора за по един ден. Смирнов оглежда внимателно „човешката стока”. Вглежда се в очите им, без изобщо да обръща внимание на парцаливите им дрехи, неподдържаните им бради или пробитите им от носене обувки. Всичко това той може да поправи. Не може да понася пияници, а и сега той има нужда просто от трезви и благоприлични мъже, достатъчно порядъчни, за да гледат на тях сериозно и реченото от тях да има значение. След десетина минути разглеждане наоколо Пьотр избира 15 човека и ги води у дома си. Там ги очаква пищна трапеза, пълна с всякакви храни и водка, много водка. Кани ги да седнат, да се постоплят и да хапнат. После с всеки от тях провежда своеобразно интервю, за да разбере откъде е и къде живее. Смирнов е успял, подбрал е хора от различни райони на Москва и извън нея. Малко след като се е запознал с мъжете, седнали край масата му, той изважда портфейла си и поставя по три рубли пред опразнената чиния на всеки с думите: „От днес ще пиете и ядете колкото искате за моя сметка. От вас искам само да работите добре за мен. Сега се върнете в кварталите си и да поръчвате навсякъде, където отидете, чорба с месо и водка „Смирнов”.

Разбира се, отначало някои ще ви поглеждат с учудване и ще се опитат да ви предложат друга водка. Ще ви убеждават да си поръчате нещо друго. Но вие ще възразявате на висок глас, така че всеки в кръчмата да ви обърне внимание. Някой келнер веднага ще изтича при съдържателя и ще му докладва, че непознат клиент иска водка „Смирнов”. Съдържателят ще се появи. Вие ще трябва да му кажете на висок глас: „Как е възможно в уважаваното Ви заведение да нямате такава водка? Та тя е най-забележителната водка, която съществува!”. И запомнете: не приемайте никакви заместители и напускайте кръчмите с възмущение. След това отивате в съседната пивница и изигравате същото представление. А сетне се върнете на моята маса и се нахранете подобаващо”. Стратегията на Смирнов проработва. Неговите нови петнайсет работници си вършат работата повече от блестящо и само две седмици по-късно поръчките за водка „Смирнов” са удвоени. Търсенето на огнената вода, излязла изпод ръцете на Пьотр, се увеличава. Москва започва да се дави във водка „Смирнов”. Три месеца по-късно работодателят вика своите емисари: „Добре, драги мои, свършихме добра работа. Да се захванем със следващата задача!”. Той дава указания на своите подчинени да пътуват по железопътните линии, тръгващи от централната гара в Москва, и да слизат на всяка гара: „Навсякъде поръчвайте от нашата водка!”. Наемниците изпълняват заръките прецизно. Те са щастливи, защото в замяна получават не само добра храна и качествен алкохол, но и прилично седмично възнаграждение за свършеното. Да, водката на Смирнов започва да пътува като вирус, заразяващ град след град в страната. Той успява да убеди хората, че водката му е специална. И го прави така просто и евтино като истински майстор кукловод. Успехът му се дължи на нещо много важно – познаването на човешката природа, на чувствата, страстите и страховете на хората. За една година Смирнов превръща своята евтина и качествена напитка в нещо модно, почти задължително, и в същото време доходоносно. Към края на 1872 г. във фабриката му работят вече 63-ма човека, които произвеждат по 100 000 ведра алкохол, от които той печели по 600 000 рубли годишно (около 7 милиона долара днес). Пьотр влага печалбата отново в производството, като разширява асортимента от предлагани вина, коняци и водка с плодове, стремейки се да удовлетвори вкусовете на настоящите си клиенти и да предвиди този на бъдещите си. При това винаги на максимално добра цена за високото качество. През 1872 г. Смирнов вече е богат и се радва на все по-разрастващ се пазарен дял в родината си, но ако иска да си извоюва титлата „доставчик на имперския двор”, ще трябва да се погрижи за международното си признание, което обикновено е сигурен път към успеха, особено в държава като Русия, където по това време на всяка похвала от европейското общество се гледа с особен възторг. За целта Пьотр планира да вземе участие на Международното изложение във Виена в средата на април 1873 г. Това са форуми, които се посещават от десетки хиляди хора от всички краища на света. И нещо по-важно, там се връчват награди на най-добрите производители. Смирнов е твърдо решен да се сдобие с подобно признание, което ще се окаже безценно за търговията му. Това ще е неговото първо пътуване в чужбина изобщо, което го прави неспокоен и нервен, но пък и обнадежден, че усилията ще си заслужават. Още повече че австрийците са заложили огромни средства за успеха на събитието. Не пестят пари и издигат огромен панаирен комплекс във виенския „Пратер”. „От изложението се очакваше да удовлетвори и най-смелите австрийски надежди и мечти. Организаторите му бяха готови да похарчат неограничени суми, защото бяха сигурни, че целият свят ще се събере под покрива на панаира”, пише един от хроникьорите на събитието. Но колкото повече приближава откриването на панаира, толкова повече всичко започва да прилича на един прехвален пазар вместо на първокласен световен спектакъл. Пристигането на изложителите се бави, а усложнения в транспорта възпрепятстват доставката на стоките. Американците са изпратили изделия като револвери „Колт”, сапуни „Колгейт” и мелници на „Прат и Уитни”, които все още не са пристигнали, а откриването е само след десет дни. Цари истински хаос, но един от най-подготвените е новобранецът в този вид занимания Пьотр Смирнов, който е изпратил колите си с алкохол на път към Виена още в началото на март. Те идват навреме, а той е обхванат от истинско вълнение. Пристига във Виена като новак. Не познава града, а езикът на местните му е непонятен. Ала веднага разпознава изписаното си на латиница име Peter Smirnoff върху табелата на щанда, на който трябва да подреди продуктите си. В утрото на 10 април той вече е готов да посрещне първите си клиенти. Гостите на изложението започват да прииждат, въпреки че официалното откриване предстои да се състои на 15 април вечерта под светлините на тържествена заря. Но с първите продажби пристига и писмо от Москва. Съпругата му Наталия е родила на 8 април син. Той е жив и здрав, но… Наталия е развила остра инфекция. Според лекарите, които се грижат за нея, тя е изправена пред собствения си край, а Пьотр пред нерешима дилема: да остане и да представи продуктите Smirnoff или да се завърне у дома, за да прегърне прекършеното от наближаващата смърт тяло на любимата. Ако отпътува към Москва, едва ли ще успее да я види жива, но ако остане тук, ще има възможност да се срещне с император Франц Йозеф, който лично ще открие изложението. Не му остава нищо друго, освен да се моли за спасението на душата на Наталия, да облече черния си фрак с бяла папийонка, да дочака тревожно бляскавото начало на изложението и едва след това да се завърне у дома. Но каквото и да се случи, след месец ще дойде отново във Виена, за да се опита да се пребори за златен медал като производител на най-качествената руска водка, представена на форума. На 29 април след дълго и мъчително пътуване Пьотр пристъпва през прага на дома си на ул. „Пятницкая”. Няма никой, а тишината е превзела всичко. Когато влиза в спалнята, там цари мрак. Голямото италианско огледало, което той е подарил на Наталия за първата годишнина от сватбата им, е покрито с черен плат. Наталия е мъртва. Но не и надеждата му, че ще намери място за лично щастие някъде между водката и смъртта. Когато се връща във Виена, за да получи почетната грамота за качествата на своята водка, успехът за първи път не го радва. Нима в стремежа си за успех е загубил човешкото в себе си? Или просто безкрайното напрежение и работата са му отнели най-ценното – способността да чувства? Само Бог знае това!

ЩАСТИЕ С ДЪХ НА ВОДКА

Няма нищо по-отрезвяващо от действителността и Пьотр бързо се връща към нея. Не, той не престава да преследва мечтите си. Напротив, прави го още по-ревностно от преди, но не забравя, че в тази битка най-ценното е да съхрани любовта си към света около себе си въпреки ударите на съдбата. Тази злощастна пакостница, която е решила да го изправи седем пъти пред ковчезите на собствените му деца. Но въпреки това всеки път дълбоко в душата си под купчина горчилка той открива волята си за живот и желанието си за щастие. Само година след кончината на Наталия той открива Мария Николаевна Медведева, жена с вродена грация и естествено достойнство, в която има нещо много повече от красиви черти. Тя е със светли очи и гъста светлокестенява коса, вечно прибрана на кок. Правият й нос, разположен над яркочервени устни, придава на лицето й екзотична красота, а походката й излъчва похот и страст, каквито Пьотр не е съзирал в никоя друга жена. Московчани описват Мария като „добрата фея”, която на 16 години владее не само няколко езика, но и магията на музиката и литературата и нещо изключително важно – тя е завършена аристократка във всеки свой жест, въпреки че произхожда от обикновено търговско семейство, което обаче е вложило всичко, с което разполага, за да превърне единственото си отроче в дама от висшите слоеве на обществото. Макар и не по кръв. Тъкмо това особено съчетание между привидност и истина впечатлява овдовелия за втори път Смирнов. Производителят на водка съзира в Мария човек, който може да запълни зейналата пропаст в семейството му, а тя открива в него мъжа, който може да й даде всичко, за което тя мечтае, средствата, които й трябват, за да ходи, когато поиска на театър и на концерт, да се облича с красиви дрехи, да посещава тържествените приеми в Москва и Санкт Петербург. На 28 април 1874 г., когато той е на 43, а тя на 16, само три години по-възрастна от най-голямата му дъщеря, двамата се заклеват пред свещеника в храма „Св. Йоан Кръстител” във вечна вярност. От този ден Мария се превръща в госпожа Смирнова и в малката господарка на голямата къща на ул. „Пятницкая”. Тя му ражда двама сина и го вдъхновява да продължи да пише още по-трескаво историята на гиганта „Смирнов”. Позициите на Смирнов на пазара стават все по-устойчиви, а международната му слава се разпространява във всички посоки по света. Поканен е официално да вземе участие в изложението във Филаделфия през 1876 г., което се организира по случай стогодишнината от обявяването на независимостта на Америка. Сред изложителите са Томас Едисън, който показва своята телеграфна машина. Там са асансьорът на Отис и телефонът на Александър Греъм Бел. Там са хиляди участници от тридесет и седем държави. Сред всичко това е и водката на Смирнов в невиждан досега асортимент от аромати. Той предпочита да се представи със своя твърд алкохол, защото съзнава, че в САЩ виното е добре познато питие, с което едва ли ще успее да впечатли капризния вкус на тамошния консуматор. Изборът му се оказва верен. Гостите на изложението и журито са силно впечатлени от водката и от богатството на вкуса й. Продукцията на Пьотр е отличена сред хилядите твърди алкохоли, предлагани на форума. Златният медал от изложението е поредната стъпка към имперския двор в Русия, който сега е изпълнен с безчет тревоги и несигурно бъдеще. Светът е потопен в океан от недоволство. Жестоката депресия не оставя незасегната нито една страна. Сривът на фондовите борси в Австрия по време на Виенското изложение от 1872 г. предизвиква верижна реакция и води до краха на отрасъл след отрасъл. Само в САЩ в периода между 1873 и 1875 г. обявяват фалит почти 18 000 компании, банкрутират банки, заличени са цели производствени отрасли. Безработицата залива Западна Европа, в Русия недоволството на крепостничеството, получило своята независимост, започва да създава все повече проблеми. А заради шумния банков фалит в Москва доверието в държавната машина е подложено на истинско изпитание. Вдигат се серия от стачки, които карат тълпата да освирепее: „Всяка вечер след работа работниците се събират на тълпи, вдигат шум и протестират срещу потисничеството”. В предприятията на Смирнов обаче кипи усилен труд, а недоволството е непознато състояние. И всичко това, защото той не е забравил къде се е родил. Той се отнася бащински към своите работници, а в замяна на тяхната преданост и послушание им предоставя всичко необходимо, за да им осигури нужния комфорт. Това е почтена сделка, в която всеки получава своята порция щастие. Пьотр е осъзнал нещо много важно в света на бизнеса, рекламирайки себе си и своята марка: трябва да имаш работници, които се хвалят, а не се оплакват от работата си. Трябва да имаш подчинени, за които е въпрос на гордост, че изкарват прехраната си именно в твоите предприятия. Когато и най-обикновените работници са доволни, това спомага да се утвърди впечатлението, че Смирнов е благодетелен и щедър управител. В добавка – той плаща на работниците си по-добре от всички останали в бранша. Бившият крепостник е въвел и някои строги правила в цеховете си, а сред тях е и това да не наема жени и деца, но пък поема ангажимента да плаща образованието на децата на своите работници, които не могат да си позволят този лукс. „Баща ми знаеше как да се отнася с подчинените си. Работниците и служителите го уважаваха и обичаха. Те изпълняваха заповедите му не от страх, а по съвест”, разказва Владимир, синът на Пьотр. Показателни за различността на Смирнов са реакциите му при една свада пред дома му през лятото на 1876 г. По това време той е вкъщи със съпругата си, пият чай и разговарят с гости в просторния салон на втория етаж. В този момент там нахлуват двама от работниците му. Единият е с насинено око, а другият е с разкървавена буза. Треперят и говорят един през друг: „Пьотр Арсениевич! Бащице! Прости ни, че се осмелихме да те безпокоим. Но става дума за нещо спешно. Позволи ни да говорим с теб, Пьотр Арсениевич!”. След първоначалното изумление Смирнов пита: „Какво става? Кажете!”. Сетне, поуспокоен, единият от работниците проговаря: „Бият нашите момчета, Пьотр Арсениевич. Честен кръст, няма да се справим без помощ. Противниковият отбор е построил една стена, а нашите най-силни мъже работят във фабриката, за да изпълнят спешната поръчка. Те са три пъти повече от нас”. Смирнов е истински угрижен: „Какво? Бият нашите момчета? Това е недопустимо”. През 70-те години на ХIХ в. юмручните боеве стават особено популярни между младите мъже от различните фабрики. За забавление те съставят отбори и се бият. Разбира се, има и правила – никой няма право да удря противника под кръста, както и изобщо да посяга на човек, който вече е повален на земята. Смирнов изпраща момчетата веднага със заповед до надзирателите във фабриката да пуснат всички, които имат желание да се включат в боя. Отпраща ги развълнувано с думите: „Връщайте се. С подкреплението ще се преборите с противниковия отбор. Ако ги победите, ще ви нагостя богато и ще бъдете в платен отпуск утре до два следобед”. Работниците се връщат късно вечерта. Те са целите в кървящи рани, но с грейнали върху лицата им усмивки. Излезли са като горди победители в битката. Всички са наградени с водка, храна и отпуска, а Смирнов се радва като малко дете. Защото той знае, че това е въпрос на чест за неговите работници. Но той знае и това, че печели много повече, ако е със своите работници в такъв момент, отколкото против тях в името на някаква спешна поръчка. „За мен винаги на първо място са били подчинените ми, онези, които са ангажирани в производството на продукцията. Без тях всичко друго пропада. По-добре да откажа или да забавя някоя поръчка, отколкото да предам доверието и обичта на работниците си”, изтъква неведнъж Смирнов. И действително през 80-те години на ХIХ в. хармоничните отношения на Пьотр с неговите работници са едни от малките светли петна във все по-нажежената и кървава обстановка между богати и бедни в Руската империя. На фона на всичко това на пазара за алкохол избухва и наричаната от историците днес „война на водките”. Пазарът е залят не просто от некачествен алкохол, а от такъв, който е напълнен в бутилки, на които стоят етикетите на известни производители. Фалшификатите се промъкват дори по етажите на държавната администрация. А марката „Смирнов” е сред най-потърпевшите. Тъкмо затова Пьотр провежда и първата всеобхватна битка срещу компрометирането на бранда, който той гради вече трето десетилетие. Стартира мащабна рекламна кампания по страниците на почти всички печатни издания в страната. Първата реклама е от 27 април 1881 г. на челото на „Русский курьер” и заема около една шеста от страницата. Посланието е директно и недвусмислено: „От централата за търговия с вино на П. А. Смирнов в Москва при Чугунения мост: Поради фалшифицирането на етикетите на нашата фабрика централата ни неотдавна бе принудена да смени капачките на бутилките на трапезните ни вина №20, №31 и №21 с бяла смола, върху която е изобразен печатът на фабриката ни за водка. Фалшификаторите не спряха със своите трикове и започнаха да поставят от същата бяла смола върху бутилките с имитация на нашите етикети и с долнокачествено вино в тях. По този начин те объркват нашите клиенти. Сега с цел да се избегне това зло намираме за необходимо да използваме коркови тапи както на големите, така и на малките бутилки, на които са щамповани нашият печат и държавният герб. Коркът ще бъде покрит с бяла смола, върху която също ще бъде щампован нашият заводски печат. Това са нововъведенията, за които нашата централа има честта да ви уведоми”. Агресивната кампания, която провежда, за да утвърди бранда си и да защити качеството на своите продукти, навлича на Смирнов гнева на редица други производители на водка, както и на изгряващата в тези години литературна звезда Антон Павлович Чехов, който определя боричкането между производителите на водка като бой между паяци, които се изяждат по такъв начин, че накрая от тях остават само краката. Нещо повече, обвиняват Смирнов, че той е сред основните виновници за пиянството на собствения му народ, което обаче, ако вярваме на статистиката, съвсем не е вярно. По годишна консумация на алкохол френското общество е на първо място, французите изпиват 15,7 литра срещу 2,7 литра за руснаците. Големият проблем на пиещите в Русия не е в количеството, а в начина на консумация. Повечето хора в държавата пият, за да забравят. За да се откъснат от действителността, която няма защо да бъде запомнена. Но за всичко това не е виновен Смирнов. Нито той, а още по-малко работниците му прекаляват с чашката. А и единствено в пивниците на Пьотр пиенето е ограничено. Барманите не позволят на своите клиенти да консумират повече от 200 мл водка, дори и да умоляват за това. Ето защо Смирнов не е готов да се предаде. Той е грижовен поданик и е готов на всичко, за да отстои правото си да прави онова, което прави най-добре – да произвежда щастие. Щастие с дъх на водка. Водка и ягоди.

ЦАРЯТ НА ВОДКАТА

Всяка година месец май е особено натоварен за Смирнов и улица „Пятницкая” се изпълва с глъчка. Такъв е и 23 май 1885 г. Полицаите дават заповеди на продавачи и минувачи, а случайни хора се провикват, опитвай ки се да преминат през фабриката за водка. Фургони и каруци, подредени покрай брега на реката и отвъд моста, напредват бавно, а конете цвилят и махат нервно с опашки. И целият този хаос на улицата е изцяло предизвикан от Смирнов. Той се нуждае от пресни плодове, тонове пресни плодове, за да произвежда ароматните си водки въпреки стагнацията в страната. Суровината се доставя в огромни количества от стопанствата в провинцията. А сега е сезонът на ягодите. Всичко е пропито с дъх на ягоди. Те идват до Москва с влак, който спира на Курската гара, само на пет километра от дома на Смирнов. От там ягодите се товарят на каруци и се транспортират до фабриката за водка и прилежащите складове. Пътят от гарата е обиколен и препълнен с хора, стоки и коне. За да стигнат до фабриката, намираща се на крайречната улица „Овчинниковская”, колите трябва да минат през един от мостовете на реката. Веднъж преминали през него, обагрените в червено и препълнени със сочни ягоди каруци се насочват към местността, известна в Москва като Блатото, а от там керванът от аромати трябва да се справи с шумотевицата на самата „Пятницкая”. А това е район, пълен с магазини, къщи и с оживено движение. Когато стигнат до целта, започва работата по получаването на плодовете – претеглянето, сортирането и плащането, всяка процедура отнема часове, а понякога и дни и поражда бъркотия в целия район. Именно в заника на този ден, когато градът е притихнал в унес, удавен от аромата на ягоди, Пьотр Смирнов потапя перото в мастилницата на бюрото си и започва да пише дълго писмо. Сега той управлява бизнес империя с годишна печалба от 3,2 милиона рубли (днес 34,8 милиона долара). Той е сред най-големите производители на водка в страната и е олицетворение на самочувствие и увереност, а името му се е превърнало в синоним на успеха. Ето тринадесет години по-късно Пьотр отново пише: „От дълги години търгувам с чуждестранни и руски вина в Русия. Моето вино се пие във всяко кътче на Руската империя и дори се продава в чужбина. С неуморен труд изградих предприятието си до възможно най-големи мащаби. Плащам на държавната хазна под формата на акцизи и митнически налози повече от 2,5 милиона рубли годишно. Имах честта да получа най-високите отличия за качеството на моето вино – два държавни медала от участията си на Международното изложение във Филаделфия през 1876 г. и на Руското изложение през 1882 г. Бих искал да се сдобия с най-голямата радост – да стана доставчик на вина и водки в двора на Негово Величество. Моите морални качества са известни в Москва и извън нея. В Москва имам честта да съм патрон на Дворцовия колеж и доставчик на вино на Дворцовата църква. Ето защо, ако се допитате за моята личност, започвайки от московското управление по акцизите, Ваше Височество ще добие доверие в мен. Ваше Височество е известен в цяла Русия с благоприятното си отношение към руския предприемачески дух. Що се отнася до моето вино и водка, нямам съмнение, че те са с високо качество и умерени цени и че са много популярни… Вашето светлейшо внимание към мен, един руски търговец, ще ме насърчи да усъвършенствам и занапред моята дейност”. А малко по-късно добавя: „Ще си позволя да кажа на Ваше Височество, един истински руски благородник, какъвто сте, че за мен, обикновения руски човек, няма по-висока чест за личния ми труд, който полагам вече близо половин век, от благосклонните думи на нашия велик цар за достойнствата на моите продукти. Получил съм много награди, но всички те не означават нищо в сравнение с една-едничка похвала от царя”. Смирнов пише всичко това с надежда, че тринадесет години след като е отправил първата си молба към императорския двор в Санкт Петербург, най-после ще бъде удостоен с честта да снабдява владетелския двор със своите алкохоли. Но зад всичко това стои нещо много повече от едно звание. Смирнов желае да достигне най-високия възможен връх в родината си не само за да има защита във все по-разрастващата се война на водките, не само за да успее да превземе дворовете на западноевропейските монарси, а и за да превърне водка „Смирнов” в легенда, която никой не би могъл да разруши.

От изпращането на писмото на Пьотр до министъра по търговските въпроси на последния император на Русия Николай ІІ изминават почти осем месеца, а отговор не пристига. Но мечтите му не секват и той продължава да работи неистово. Това е единственото, което има смисъл в делниците му. Децата му отдавна са на възраст, когато нямат нужда от грижите му. Те имат всичко, което може да се купи с пари. Дъщерите му се учат от най-добрите частни учители у дома, а гимназиалното си образование получават в най-престижните учебни заведения, в които им се дава всичко, което им е нужно, за да заемат своето място сред изтънчените слоеве на аристократична Русия. Синовете на Смирнов учат в частното немско училище, което завършва и Нобеловият лауреат за литература Борис Пастернак. Смирнов таи надежди, че тъкмо синовете му ще наследят неговия търговски нюх и нестихващата му способност да мечтае. Но с времето тревогите в сърцето на Пьотр нарастват. Момчетата разкриват други таланти, които нямат нищо общо с бизнеса на фамилията, който е извел Смирнов от крепостен до милионер. Николай е на дванадесет години, а Владимир все още на десет. Да, те са добри ученици, но и двамата разчитат повече на чара си, отколкото на ума. Те са красиви, игриви хлапета, често с доста несериозно поведение. Всъщност са копия на майка си Мария, за която битието е заключено между магазина за скъпи френски стоки, салоните на операта, театъра, балета и залите на галериите. „Светът е изкуство и аз съм част от него!”, гласи девизът на шармантната Мария Смирнова. Най-големият син на фамилията е и най-голямата надежда на баща си. Той вярва, всъщност иска да вярва, че именно Пьотр-младши ще поеме управлението на компанията „Смирнов”. В този момент обаче само Бог знае какво ще се случи.

Вечерта на 26 ноември 1886 г. е студена. Твърде студена, а навън градът е затънал в сняг. Огънят в камината е утихнал, а тишината в къщата на ъгъла на ул. „Пятницкая” е по-смразяваща и от зимните пориви на вятъра отвън. Всички са отишли на театър, но Пьотр е предпочел да остане у дома. Денят е бил изтощителен, а и той така и не успява да възприеме театъра като изкуство. „Играя твърде много в ежедневието си, за да може театърът на сцената да ме забавлява”, изтъква Смирнов. Останал сам в кабинета си, той разравя купчината с вестници и писма, която слугинята е оставила още сутринта на бюрото, заринато от документи. Там са и проектите на архитекта, когото е наел, за да преустрои къщата. Ще издигне още един етаж с тринадесет самостоятелни стаи на него, ще я разшири настрани, ще я снабди дори и с бална зала. Предвидено е обособяването на шест отделни санитарни възела и подновяване на целия интериор. Поръчал е скъп сервиз за хранене от Tiffany & Co., мебели от Париж и килими от Виена. И макар че ремонтът ще започне чак през пролетта, през май, когато каруците с ягоди ще разлеят аромата си, тази сутрин той е откупил от някакъв търговец на стари реликви една голяма икона от ХV в. с ликовете на Богородица и Младенеца и я е оставил при най-добрия златар в района, за да й направи бляскав обков. Тя ще краси подновения му кабинет.

Пьотр Смирнов се отпуска в коженото кресло, вдига краката си върху малката табуретка отпред и започва да разтваря с ножа пристигналите по пощата писма. Сред тях има едно, което той е очаквал дълго. Всъщност го е чакал повече от тринайсет години. Ето че най-сетне то е пристигнало. Подписано е от министър Ворноцов-Дашков и макар и кратко, успява да разтупти сърцето на адресата. Текстът гласи: „Императорът благоволи московският търговец от първа гилдия Пьотр Смирнов да бъде удостоен с името доставчик на Височайшия двор с правото да носи държавния герб на своя фирмен знак. Тази най-висша чест е доведена до знанието на началника на дворцовия отдел в Москва”. От тази дата насетне Пьотр Арсениевич Смирнов може да претендира за титлата „цар на водката”, с която са започнали да го наричат много от приятелите му години преди това. Въпреки усложнената политическа ситуация в империята, която изправя страната на прага на национална катастрофа, Смирнов продължава да работи до задъхване и да печели все по-голям пазарен дял в продажбите на алкохол. Той създава повече от триста рецепти за алкохол, по които произвежда почти две трети от всичкия алкохол, продаван в Москва, което му носи огромни годишни печалби. Смирнов е господарят на алкохола и е сред малцината бизнесмени, които не търгуват просто със стоки, а с миражите за човешко щастие. Алкохолът обезобразява спомените ни, заличава привидно несгодите ни, за да може след часовете на опиянение да се завърнем към бедствията на реалността още по-опустошени. Пьотр Смирнов търгува с унищожителната огнена течност, която обаче е спасила и милиони човешки създания. Възвърнала ги е към живота, в който винаги има място за още един нещастник, който дири любовта. Човекът винаги е имал потребност да пие и Смирнов знае и се възползва от това. Въпреки че Пьотр не пропуска да отбележи: „Ако ще умираме от прекомерно опиянение, то нека да не е от това на водката, пък била тя и „Смирнов”, а от страстта да живеем и мечтаем, като междувременно винаги има място за една хубава чаша алкохол”. Малко след най-голямата битка в живота на Пьотр, спечелена с честен труд, здравето му се влошава и го понася бавно и неизбежно към нощта на 29 ноември 1898 г., когато сърцето му прави своето последно „туп”. Москва е завладяна от мраз като от нашественическа армия. Снегът вали вече трето денонощие и с белотата си задушава целия пейзаж. Шейните са заели мястото на дървените коли, а температурата не превишава минус 20 градуса. В утрото на 2 декември пред превърнатия в палат дом на Смирнов прииждат тълпи от хора въпреки пронизващия дъх на вятъра. Пристигат богати търговци с елегантните си съпруги, важни държавни служители и духовници, загърбили неотложните си дела. Работници и селяни изпълват улиците на вълни, а пътят до църквата „Св. Йоан Кръстител” е почернял от хора, дошли да изпратят Пьотр Смирнов до последното му обиталище. Траурните файтони и многохилядното множество блокират целия град. В девет часа звънът на църковната камбана кара всички да притихнат и да извърнат поглед към величествената каляска, украсена със сребро, която тъкмо в този момент спира пред църковните врати. Архидяконът разтваря високите дървени порти и шепти като че ли на себе си молитва, а зад него църковният хор пее „Светий Боже”. Ковчегът с тялото на покойния е вече в храма, а след по-малко от час капакът хлопва завинаги върху лицето на най-големия производител на водка в Русия. След по-малко от четири месеца съпругата му Мария също си отива. След тях остават децата им и разбунтуваният свят. Русия е на прага на ХХ в. и вече нищо, нищо няма да е същото.

ОТ «СМИРНОВ» ДО SMIRNOFF – ПЪТЯТ ОТ СМЪРТТА ДО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

Москва гори! Пожари от натрупано човешко недоволство постепенно поглъщат всичко, окървавяват площади, дворци и домове, дори и душите на хората, и повеждат страната към най-големите социални катаклизми, врязали се в историята на целия ХХ в. Именно в тези смутни години след кончината на Пьотр и Мария Смирнови, които завещават наследство, оценявано на милиони долари, децата на фамилията за първи път се чувстват свободни. Сега те са богати и са себе си, вече не е нужно да контролират поведението си. Нямат потребност от одобрението на родителите си и нещо повече – момчетата могат да имат всяка жена за любовница, без това да е санкционирано от сърдития поглед на татко Смирнов. Те са млади, красиви, милионери, независими. Това изтънява кръвните връзки между всички потомци, изостря разногласията, довежда до сблъсък на безчет финансови претенции. Наследниците стигат до конфликти в съдебната зала, които не стихват до 24 ноември 1917 г., когато начело на всеобщата стачка, превзела Русия, застава Лев Троцки. Само за една нощ Смирнови са лишени от всичко, което имат. Отнети са привилегиите им и са обявени за „врагове на народа”. Някои от тях са убити, други изчезват безследно, а оцелелите стават обикновени бедни граждани на руската република. В страната безчинстват, погазени са титли на князе и благородници, разхвърляни са труповете на богати и влиятелни хора, а марксистката фразеология започва да се движи по вените на държавата, унищожавайки безвъзвратно частната собственост. „Хората бяха разстрелвани като диви вълци”, пише тревожно Максим Горки. Предприятието за водка на Смирнови е иззето от семейството най-безцеремонно и нито един законен наследник не участва в неговото управление и дейност. Декрет от 1918 г. гласи: „Всички магазини за вино, коняк, ароматизирани водки и свързаните с тях ром, ликьор, плодови напитки и прочие се обявяват за собственост на Московския съвет на селските и работническите депутати. Всички складове, където се съхраняват такива продукти, цялото оборудване, свързано с производството, т.е. стъклен амбалаж, сандъци, опаковъчни материали, принадлежащи на компанията и на частни лица, вече са собственост на селските и работническите депутати”. Бившата спиртна компания е преустроена и започва да произвежда билкова напитка на основата на алкохол, като се представя като лекарство при проблеми с храносмилането, макар че всъщност става дума просто за пиене на алкохол. Но всичко вече е към своя край. Царуването на Смирнов, крепостния селянин, имал неблагоразумието да мечтае и да се превърне в един от най-богатите хора в имперска Русия, приключва. От синовете на Пьотр на сцената е останал само Владимир, най-разгулният, най-необразованият. Пьотр-младши е мъртъв, а Николай потъва в неизвестност, за да се превърне в един от хилядите невидими призраци, обитаващи Русия на Ленин и Сталин през следващите десетилетия. Става дума за призраци, криещи своя род, защото произходът им би ги изпратил в лагерите, а в по-добрия случай – директно на бесилката. Владимир е най-малкият от всички, но той е единственият, отстояващ достойно фамилията, която носи, заради което понася и поредния удар на съдбата.

Владимир и втората му съпруга Валентина са притаили дъх в спалнята на скромния си дом в Пятигорск. Навън е май 1918 г., но ароматът на ягоди по улиците на Москва е само спомен от детството на Владимир. Навън върлуват червеноармейците, защото тук, в Пятигорск, са се събрали много хора от аристокрацията на страната от ХІХ в. и са готови да воюват за отнетите си права. Това предизвиква и вълна от нови масови арести и обиски и ето, че сега тази заплаха достига и дома на Смирнов. Всичко ценно Владимир и Валентина са скрили в дънера на дървото в градината. Не могат да скрият само онази голяма ценна икона от ХV в., единствената семейна реликва, която Владимир е успял да спаси при бягството си от Москва. Когато служителите на Червената армия влизат да обискират дома им, иконата е окачена на стената в голяма дървена рамка, покрита със злато и диаманти. Болшевиките претърсват всичко, обръщат наопаки шкафове, бюра, гардероби. А когато комисарят, натоварен с тършуването, съзира иконата, се разсмива и казва: „Не ни трябва този боклук!”. Но все пак издава заповед да се свали златният обков. Сетне безчинстващите захвърлят иконата в другия ъгъл на стаята. От удара в стената дървеният панел се разцепва на две, а комисарят с усмивка на лице процежда: „Ето, вземи си семейната ценност, а що се отнася до златото и скъпоценните камъни, не се тревожете, ще им намерим приложение”. Набезите за имуществото на Владимир и Валентина продължават и през следващите седмици, докато накрая той е арестуван. „Владимир, собственик на конезавод, капиталист, продава водка, враг на народа. Арестували го и го изпратили в затвора. След това се състоял скалъпен съдебен процес, на който го осъдили на най-тежкото наказание – разстрел”, пише в една от семейните хроники. Присъдата е окончателна. Докато Владимир Смирнов изчаква нейното изпълнение, минават месеци. Живее сред трупове по пода в килията. Това е ад, от който съпругата му Валентина е готова на всичко, за да го измъкне. Тя има връзки с някои от управляващите. Застъпва се за Владимир и пред местните чекисти, моли ги да пощадят живота му. Тя открива жените на комисарите, дава им последните си кожи и бижута. Дава им всичко, с което може да откупи живота на мъжа си. А на мъжете предлага и тялото си. Но всичките й молби в крайна сметка успяват да й осигурят единствено свиждане. Едно последно свиждане, при което да си кажат сбогом и да почувстват напуканите си от безизходицата устни. Отново във фамилната хроника е написано: „Владимир и другите затворници били натоварени на камион и откарани от Пятигорск. Пазачите имали инструкции да ги разстрелят по пътя в подножието на планината Машук. Мислейки за предстоящата смърт, Владимир се обърнал за успокоение към своята стара страст. Той запял високо и подканил другите осъдени да пеят с него. Двамата пазачи също запели в един глас с тях и забравили за заповедта. Били на няколко километра от планината Машук, когато се усетили, че са пропуснали мястото. Паднал мрак и войниците огладнели. Командващият офицер решил, че е по-добре да ги върнат в Пятигорск, да ги предадат в затвора и там да правят каквото искат с тях”. Смъртта на Владимир е отложена, а през януари 1919 г. заради размириците в района тя се превръща в спомен от миналото. Този път връзките на Валентина проработват. Владимир е освободен и заедно със съпругата си получават пропуск да напуснат Русия. За три години след революцията емигрират три милиона руснаци. Сред тях са колоси като Сергей Рахманинов, примабалерината Анна Павлова, писателят Владимир Набоков, Нобеловият лауреат Иван Бунин, интелектуалци като Андрей Грабар и кой ли още не. На един от корабите, който отплава от Новоросийск, са Владимир и Валентина Смирнови. Те са част от вълната от 140 000 бегълци, която залива Константинопол през ноември 1920 г. по време на евакуацията на Бялата армия. Един от американските кореспонденти пише: „Жалко е. Има руснаци, които са били полковници и генерали, а сега продават вестници по улиците, като рядко изкарват по нещо, но се опитват да правят каквото могат, за да осигурят прехраната си. Те не знаят езика; няма какво да работят, а без работа в Константинопол за тях няма надежда”. Именно Константинопол е градът, който семейство Смирнови приемат за свой дом. И единственият ресурс, който имат, е известното име, доказаната репутация и свитък с няколко стотици рецепти за производство на водка. За съжаление опитите им да започнат производство на водка се оказват безуспешни. Турците не пият водка, а по-важното е, че тук те и техните сънародници са нежелани. Турция е в разгара на продължителна борба за национална независимост, начело на която е застанал Мустафа Кемал Ататюрк, който ще се превърне и в бащата на Турската република. Правителството се опасява, че пристигналите тук прокудени руснаци могат да се включат в редиците на бунтовниците, които искат да запазят статуквото в страната. Така с малкото спестени пари, огорчени от престоя си в сянката на величествения храм „Св. София”, двамата се отправят на път. Бягство не към Египет, а към царска България. София е далеч по-гостоприемна за семейство Смирнови. С шепа съмишленици Владимир успява да организира създаването на предприятие за водка „Смирнов”. „Бизнесът тръгна добре. Първо имаше доста белогвардейци, които обичаха водка. Българите също започнаха да я харесват”, разказва съдружникът на Владимир, емигриралият в страната ни театрален продуцент Ишеев, който пристига в София заедно с трупата си няколко месеца преди Смирнови. Но само след половин години всичко рухва. Неочаквано и безвъзвратно. Валентина се влюбва в галантния Ишеев и напуска Владимир. Раздялата е съкрушителна за мъжа, в чиито вени тече кръвта на Смирнови, което го тласка да подири път към родината си. Но това е завръщане към мрачната действителност за смъртта на Ленин и утвърждаването на Йосиф Сталин, който въпреки заръката на Ленин да бъде отстранен, все още оглавява държавната машина. Тогава Владимир стяга багажа си и се отправя далеч в Париж, където са Игор Стравински, Сергей Прокофиев, Фьодор Шаляпин, Александър Беноа, Марк Шагал и някои членове на царското семейство, включително княз Александър Михайлович и великият княз Дмитрий Павлович Романов. Тук са и представителите на текстилната индустрия Рябушински, търговците и страстни колекционери Сергей Третяков и Сергей Шчукин. Сега тук е и Владимир. Мъж на 55 години, който търси в Париж своя нов дом, след като е изгубил всичко, дори и любимата жена. В края на 1925 г. Владимир намира своя последен пристан в Ница. Той напуска разгулната френска столица, където също не открива възможност за своя бизнес с водка. Изправя се очи в очи с неизвестността, но и с една нова любов. В Ница има много руснаци, които всеки разпознава дори без да разговаря с тях, защото те са „с износени дрехи, изтъркани обувки и избелели шапки, а по лицата, жестовете и походката им можеш да видиш неотменно присъстващата, неприкривана мъка по онова, което някога са били”. Но не такава е Татяна Макшеева, която е успяла да се установи в Ница като независима и свободна жена, пишеща стихове и разкази. Тя е собственичка на малък антикварен магазин, над който е успяла да съгради и свое жилище, в което ще премине остатъкът от живота на Владимир Смирнов. Именно Татяна Макшеева-Смирнова е и жената, която пише хрониката за живота на семейство Смирнови. През 1926 г. тя казва „да” на предложението за брак, отправено през уморените и вече треперещи устни на Владимир. Живеят скромно, отдадени един на друг. Разхождат се по улиците на града, винаги хванати ръка за ръка. Татяна е и човекът, който връща в очите на Владимир жаждата за живот и нестихващия порив да мечтае, въпреки че Европа, опиянена от вино и коняк, не жадува за водка. В началото на 1933 г. Владимир прави отчаян опит да възроди водката Smirnoff. Спиртните напитки на семейството са били сред малкото продукти, изнасяни на международния пазар през ХІХ в. Със сигурност все някъде има търсене за тях и Владимир е готов да го открие. Той провежда активна рекламна кампания, с която издирва бизнесмени, готови да отворят търговски обекти Smirnoff в Швейцария, Холандия, Белгия, Англия или да произвеждат водката, сътворена от баща му. Изминават три месеца на пълно мълчание. Няма нито един предприемач, който желае да откупи правата от наследника на Пьотр Смирнов. Очевидно всичко е потънало в забвение. Никой вече не помни качеството на предлаганите от него на питки. И точно тогава настъпва обрат. На 17 април 1933 г. в Париж пристига мъж на име Рудолф П. Кунет, който заедно с любимата си хрътка Парси се качва на влака за Ница, където на 21 април 1933 г. в кафето до антикварния магазин на Татяна откупува от Владимир солиден пакет от правата върху бранда Smirnoff. Рудолф Кунет е американски предприемач, роден в Русия. Сам наследник на фамилия, занимаваща се с производство на спирт, която е снабдявала покойния Пьотр Смирнов със суровина. Кунет е завършил философия в Одеса и защитава докторат в Берлин, а революцията в Русия го сварва в Дания, където работи за Червения кръст. На 27 години той пристига в САЩ, където има желание да пренесе бизнеса на баща си, но безуспешно, защото пристигането му тук през 1920 г. съвпада с въвеждането на Сухия режим. Именно въвеждането на тези рестрикции води до появата на контрабандни спиртни напитки и заведения, в които се сервира некачествен алкохол, сценарий, който Русия вече е преживяла преди повече от петдесет години. Но Рудолф не е готов да се включи в тази опасна игра и предпочита да търси други възможности. Работи като търговец в мастодонта Standard Oil, а след две години си намира работа в Ню Йорк в корпорацията Helena Rubinstein, където бързо се издига до главен мениджър на козметичните предприятия на компанията. Но въпреки това той не забравя мечтата си да пренесе производството на руски алкохол в Америка. Затова, когато през януари 1933 г., време, в което всички започват да говорят за отмяната на Сухия режим, до него достига новината за продажбата на правата върху търговската марка Smirnoff, той решава да осъществи намеренията си. „В Русия, Полша, България и Сърбия всички пият водка. Самият аз, докато не станах на 21 години и не тръгнах да пътувам по света, не знаех, че има други алкохолни напитки”, споделя в интервю след години Кунет. Той е готов да залее САЩ с водка Smirnoff. Срещу 54 000 франка купува „изключителното право и лиценза да произвежда и продава на територията на САЩ и на американските владения всички алкохолни напитки и останалите продукти на фирмата заедно с изключителното право да използва името на фирмата, търговската марка и етикетите, както са били използвани от нея, и изключителното право да използва и да копира различни модели бутилки, които досега фирмата е използвала”. Срещу тази сума Кунет е убедил Владимир да му предостави и точните рецепти и технологията, до които е достигнал Пьотр Смирнов. В замяна поема ангажимента на всички етикети да бъде изписано „Бивша фирма на Пьотр Смирнов, придворен императорски доставчик”. Веднага след отмяната на Сухия режим в САЩ през 1934 г. Кунет построява своята първа фабрика за водка и започва производството й. Пьотр Смирнов и делото му започват нов живот. За целта Кунет влага всичко научено от предишните си позиции, за да изготви шумна рекламна кампания. В една от рекламите е указано: „С Вашия вкус към коктейли и други смеси от напитки ще откриете, че водката е идеална основа. Поради своята чистота и липсата на изкуствени аромати тя се съчетава хармонично с вермути, гренадини, плодови сокове, битъри и други съставки. Струва си също да знаете, че с водката Smirnoff се чувствате във форма след празничната вечер. Толкова несравнимо чиста е тя. Водка Smirnoff – Вашата водка”. Рудолф кани Владимир в САЩ за всяко официално представяне на продуктите Smirnoff. Но Владимир не уважава тези покани заради разклатеното си здраве и преживените няколко сложни операции, но е истински поласкан, когато при избирането на Управителния съвет на новосъздадената компания Кунет вписва името му в Борда на директорите. И тъкмо тогава, когато надеждата за бъдещето на най-големия проект в живота на фамилия Смирнов се възражда, идва краят на Владимир. Този край го спохожда като шепот, без церемония, без фанфари, без престиж. Никой не разбира за смъртта му освен обичната Татяна, пред която той е изповядал целия си живот. Жената, която погребва Владимир в руското православно гробище в Ница. Сама. Владимир е направил много, пренесъл е искрата на залязлата преди години империя Smirnoff, за да я върне към живота.

Днес след десетки перипетии и кризи Smirnoff е изместил всички останали спиртни напитки, продавани в Америка. В заводите Smirnoff се произвеждат годишно 23 милиона деветлитрови каси с водка, които се пласират в 130 страни. Това е най-продаваната напитка на планетата. Днес след повече от 160 години водката на крепостния селянин Пьотр продължава своя триумф, а стойността само на създадената от него търговска марка се оценява на 4,7 милиарда долара. Мечтите са най-големият ни ресурс в смахнатото ни и забързано ежедневие и от нас зависи дали можем да го употребим. А между две мечти винаги има място за чаша хубава вод