Как китайските националисти спечелиха играта на тронове в Пекин
Още от сутринта жителите и гостите на Пекин се събуждат с усещането, че този октомврийски ден на 2017 година е специален. Строителните обекти в града са спрели работа, а фабриките в радиус от стотици километри от столицата са затворени извънредно. Улиците се мият старателно, а хилядите служители по чистотата и тежката механизирана техника сякаш се опитват да съберат всяка прашинка от земята. Обичайният забързан делник на хората в Пекин, изглежда, е забавил ход, а всичко е подчинено на едно усилие – задушливият токсичен смог, превзел китайската столица от десетилетия, трябва да бъде победен и над града да блесне синьото небе. Властите в Китай не правят компромиси. На жителите на мегаполиса е забранено дори домашното барбекю, а хилядите туристи, желаещи да опитат прословутия пекински агнешки шиш кебап, остават разочаровани, защото заведенията в столичния град съобщават на клиентите си, че скарата отсъства от менюто. Започва събитието, което е решаващо за бъдещето на Китай – XIX конгрес на Китайската комунистическа партия (ККП). И небето трябва да даде благословията си на новото политическо ръководство. Провежданият два пъти на десетилетие партиен форум задава посоката в развитието на цялата могъща китайска държава, а от там и на глобалната политика. Най-висшият политически форум в Китай няма как да не получи космическа връзка с небето. Смогът над Пекин просто е длъжен да се съобрази с партийната директива. Китай се променя. Kомунистическият догматизъм на Мао Дзъдун отдавна е отстъпил място на традиционните китайски ценности. В Пекин днес управляват китайските националисти, които на този XIX партиен конгрес затвърдиха позициите си. Китай навлиза изцяло в нова ера, а на държавното кормило стои лидер, който притежава властта на китайските императори в ръцете си. Ще успее ли Си Дзинпин да осъществи своята „китайска мечта” за „велико възраждане на китайската нация”?
Днешната китайска властова формула е в период на радикална промяна. Още от събитията на площад Тиенанмън през 1989 г. властта в Поднебесната се осъществява на ротационен принцип на базата на консенсус между трите водещи клана. Бунтовете пред „Вратата на небесното спокойствие”, както буквално се превежда името на площад Тиенанмън, едва не събарят комунистическата партия. Изправени пред опасността от хвърляне на държавата в хаос, фракциите в Пекин избират компромисно решение за ротация. От тогава до днес властта в азиатската страна се упражнява от всеки клан за период от 10 години: първо управляват червените партийци-маоисти, след това сините комсомолци-либерали и накрая жълтите дракони-националисти. Именно това фундаментално правило от последните близо тридесет години днес претърпява трансформация. Историята започва още в първите часове след избухналата тежка вътрешнополитическа криза в резултат на размириците на площад Тиенанмън. Както може да се очаква, далеч не става въпрос за група разбунтували се студенти, които искат демократични реформи. Великият реформатор Дън Сяопин, който стои по това време на държавното кормило, веднага забелязва очевидните признаци на „перестройка”, подкрепена отвън, и директно заявява, че „Съединените щати са дълбоко съпричастни” с бунтовете. „Отварянето на Китай към света” и преориентирането към съюзнически отношения със Запада формира влиятелна прослойка в самата комунистическа партия, обявяваща се за демократични реформи и преминаване към капиталистическа система на производство. Сред поддръжниците на движението е самият Джао Дзъян, генерален секретар на Китайската комунистическа партия, който е считан за наследник на Дън Сяопин начело на Поднебесната. След кратко колебание следва светкавична реакция на китайските държавни мъже. Протестите на Тиенанмън са смазани, а политическите поддръжници на „перестройката” в ККП начело с Джао са хвърлени в затвора. Дън Сяопин прекрасно разбира, че времето му е изтекло. Китайският държавник губи доверието на САЩ, нестабилността в страната се задълбочава, а вътрешнопартийните му позиции са разклатени. Нужен е нов управленски модел. Така се ражда концепцията за поколенията китайски лидери и преразпределянето на властта между клановете.
Според тази концепция Китай трябва в бъдеще да бъде управляван на ротационен принцип от различни поколения китайски лидери, доминирани от определено идеологическо крило вътре в самата комунистическа партия. Дън назовава своето реформаторско управление в периода между 1976 и 1992 г. второ поколение китайско лидерство, а марксистко-ленинския период на основателя на КНР Мао Дзъдун (1949- 1976) – първо поколение. Старейшината Дън се оттегля, а през следващите 30 години Пекин следва да се радва на ред и политическа стабилност. Всеки един от трите клана – червени, сини и жълти, трябва да управлява страната за период от 10 години, без да променя политическата линия за строителство на социализъм с китайска специфика и без да оспорва властта на Китайската комунистическа партия. Именно това се крие и зад концепцията за Тройно представителство, която официално се вписва и в конституцията на страната при управлението на Дзян Дзъмин. В управлението трябва да са представени работническата класа и трудовото селячество (маоистите), прогресивният курс и интелигенцията (комсомолците) и националните производствени сили (патриотите). Дън Сяопин се спира на Дзян Дзъмин от групата на червените маоисти като първи ръководител на страната между 1992 и 2002 г. и посочва Ху Дзинтао от сините либерали за негов приемник в периода 2002-2012 г. През ноември 1989 г. Сяопин се оттегля, а начело на страната застава Дзян Дзъмин. Червеният Дзян спазва новоустановеното неписано правило и посочва за наследник на Ху Дзинтао след 2012 година Си Дзинпин от лагера на жълтите патриоти. По този начин стабилността в Поднебесната е гарантирана, всяка от фракциите получава властта за период от десет години. Тримата управляващи: Дзян Дзъмин, Ху Дзинтао и Си Дзинпин, стават последователно трето, четвърто и пето поколение държавно ръководство на Китай. В рамките на всеки десетгодишен мандат представляват съответно интересите на лявото маоистко крило, на десните либерали-интернационалисти и на обичайната националистическа фракция. Според договорката в ръцете на всеки от клановете е цялата власт в Поднебесната – партийната начело на ККП, държавната в качеството на президент на Китай и военната като председател на ключовата Централна военна комисия в ЦК на партията. За да се гарантират стабилността и приемствеността, в политическата линия се запазва правилото изпълнителната власт да бъде в ръцете на Постоянния комитет на Политбюро. Неговият състав в годините след 1989 г. варира между 7 и 9 души, но едно остава неизменно – вътре са представени всички фракции, а решенията се вземат с консенсус.
Първи управляват партийците на Дзян Дзъмин. Дзян и маоистките лидери от последното десетилетие на XX век са родени между 1924 и 1934 г., получили са образованието си в Съветския съюз и са изградили политическите си възгледи преди разрива в отношенията между руснаци и китайци. Червените са твърди бойци за идеите на Мао и извеждат на първо място социалната справедливост и освобождението на трудещите се. В американската литература са наричани често „Шанхайската клика”, тъй като голяма част от тях са родом от Шанхай или работят и заемат ръководни позиции в редиците на местната организация на комунистическата партия. По време на своето управление курсът за строителство на социализъм с китайска специфика се запазва, но сериозни либерални реформи не се провеждат.
През 2003 г. властта е предадена на четвъртото поколение китайски лидери начело с Ху Дзинтао и китайските либерали. Сините комсомолци са интернационалисти и големи приятели на Съединените щати. Много от тях се определят като технократи, привърженици на демокрацията и борци за правата на човека. Китайските либерали често са наричани „Фракцията Цинхуа”, тъй като повечето от тях са завършили университета Цинхуа в Пекин, а мнозина продължават образованието си в САЩ. Според различни източници най-голямо въздействие върху тях имат реформаторските идеи на Ху Яобан, поддръжник на озападняването на Китай, който по времето на Дън Сяопин е вторият човек в държавата и контролира партийната власт в качеството си на генерален секретар на ККП. Малко известен е фактът, че през 1986 г. комсомолецът Ху Яобан подкрепя опитите за налагане на радикална либерализация на Китай, поради което е отстранен и поставен под домашен арест. Не друго, а именно внезапната смърт на Ху през април 1989 г., за която има множество противоречиви версии, провокира протестите на площад Тиенанмън.
Предаването на властта от маоисти на либерали през 2002 г. преминава не без обструкции. Въпреки това системата за преразпределение на властта между клановете се оказва устойчива. Както пише влиятелната аналитична агенция Stratfor, голяма част от членовете на ръководния Централен комитет на ККП и китайското Политбюро след 2002 г. са приближени до червените, а самият Дзян Дзъмин се опитва да задържи за себе си председателското място в Централната военна комисия. Именно този пост се счита за ключов за овладяването на властта в Китай. Мао Дзъдун оглавява Централната военна комисия от 1936 до 1976 г. След смъртта му за кратко ЦВК е поета от Хуа Гуофен, а когато малко по-късно Хуа е отстранен от власт, на поста застава Дън Сяопин. Дън не заема никакви държавни длъжности, но всички в Китай разбират кой държи властта в Поднебесната и му се подчиняват. Именно поради това контролът над военната власт в китайската държава след 2002 г. е залог за това кой реално ще диктува дневния ред – червените или сините. Опитите на Дзян Дзъмин да задържи председателското място в Централната военна комисия се провалят и през 2004 г. синият Ху Дзинтао овладява и военната власт. Ходовете на комсомолците обаче често са саботирани, а реформаторската политика и опитите за овладяване на държавния и партийния апарат първоначално са блокирани. Така например, когато Ху Дзинтао решава да направи промени в ръководството на комунистическата партия по време на петото пленарно заседание на XVI конгрес, той е бламиран. Между маоистите и комсомолците избухва необявена вътрешнопартийна война, която е спечелена от комсомолците едва след XVII конгрес на ККП през 2008 г. Една по една падат главите на членовете на „Шанхайската клика”. Някои от тях като Дзън Цинхун се разделят с постовете си, други, между които маоистът и кмет на Шанхай Чен Лианю, са изгонени от партията и осъдени, а бившият шанхайски кмет и постоянен член на Политбюро Хуан Джу пък умира по време на служба. Така или иначе в навечерието на XVIII конгрес на ККП през есента на 2012 г. по всичко изглежда, че сините са овладели властовите лостове в Поднебесната. Сред деветимата членове на Постоянния комитет на Политбюро четирима са възпитаници на университета Цинхуа, а Ху Дзинтао и неговите поддръжници се радват на международна подкрепа и използват подходящите случаи да правят политически намигвания на Джордж Буш и Барак Обама. Както твърдят наблюдателите на процесите вътре в Китай, в края на своя мандат през 2012 г. четвъртото поколение е отстранило почти напълно червените маоисти от властовите позиции, а „Шанхайската клика” вече не е водещият фактор на политическата сцена. Затова опозиционната тежест срещу управлението на комсомолците се прехвърля върху националистите, а самите „шанхайци” са все по-склонни да подкрепят жълтите във вътрешнопартийната битка, залог на която е бъдещето на Китай.
В тази обстановка през 2012 г. започват драмите около предаването на властта от Ху на Си, от сините либерали на жълтите патриоти. Подобно на преходния период преди десет години, когато Дзян Дзъмин отстъпва в полза на Ху Дзинтао, встъпването на националистите във властта минава през задължителната битка. Март 2012 г. е началото на „горещата фаза” в сблъсъка между комсомолци и дракони. На 20 март е арестуван един от най-ярките представители на петото поколение китайски лидери Бо Силай. Той е син на Бо Ибо, комунистически деец в пантеона на революцията и един от „осемте безсмъртни”. Бо Силай е бвинен в множество престъпления и е изключен от партията. Анализаторите коментират, че групата на Ху Дзинтао е взела политическата инициатива и печели позиции срещу националистите. Според наблюдателите Ху Дзинтао се опитва да запази за себе си ключовия пост като председател на Военния съвет на ЦК (преименуваната Централна военна комисия). Малко по-късно е ударен един от най-влиятелните лидери на жълтия клан, Джоу Юнкан, който по данни на хонконгски и западни медии единствен от Постоянния комитет на Политбюро се застъпва за Бо Силай. Джоу е водещата фигура в службите за сигурност и освен това е свързан с енергийния бизнес на Поднебесната. Както съобщава Financial Times на 13 май 2012 г., Джоу Юнкан е отстранен от ръководството на службите за сигурност и изпълнява само церемониални функции. Може би всичко, свързано с домогванията на либералите да запазят властта си, щеше да се развие добре, но по волята на Небето събитията вземат неочакван обрат. Броени дни преди свикването на XVIII конгрес между Япония и Китай избухва криза по повод на островите Дяоюйдао (Сенкаку, яп.). Отправят се заплахи, около островите кръжат противникови самолети и маневрират бойни кораби. Напрежението ескалира толкова, че нито една от страните не може да отстъпи, без да загуби сериозни политически позиции. В спора се намесват и САЩ. От Вашингтон заявяват, че американско-японският договор за сигурност се отнася и до остров Сенкаку, с което недвусмислено подсказват на Пекин, че са готови да защитят със сила претенциите на Токио. В тази ситуация либералите начело с Ху Дзинтао не успяват да реагират адекватно. Създава се властови вакуум и инициативата е иззета от скоро встъпващия начело на ККП Си Дзинпин и жълтия лагер. Броени дни преди конгреса готвещият се да застане начело на Китай Си Дзинпин се изправя уверено и започва да говори със самочувствието на действащ държавен лидер. Планираната среща между него и държавния секретар Хилъри Клинтън е отменена по китайска инициатива, а малко по-късно бъдещият китайски лидер директно заявява, че островите Дяоюйдао са част от Китай и Америка е по-добре да не се бърка там, където не й е работа. Ефектът върху политическите настроения в Поднебесната е огромен и драконите бетонират позициите си на XVIII конгрес на партията. Си Дзинпин е избран за генерален секретар на ККП и за президент на страната, но най-важното – оглавява Военния съвет и по този начин проваля плановете на комсомолците да запазят позиции. Първоначалният баланс между клановете е постигнат – от седемте постоянни членове на Политбюро (Си Дзинпин и още шестима души) двама са представители на маоистите (близкият до Дзян Дзъмин маоист Джан Дъдзян и секретарят на шанхайската партийна организация Ю Джъншън), двама са комсомолците (премиерът Ли Къцян и поливалентният Лиу Юншан) и двама са националистите (борецът срещу корупцията Уан Цишан и приближеният до един от неформалните лидери на патриотите Джоу Юнкан Джан Гаоли).
2012-а е Годината на дракона според китайския календар и тя символично извежда на държавното кормило жълтите дракони. За разлика както от ортодоксалните комунисти, така и от западно настроените комсомолци патриотите живеят и разсъждават в традиционните концепции на китайската държавна традиция. Повечето от жълтите дракони идват от средите на големите китайски държавни компании, но най-вече от военните кръгове, прокуратурата и службите за сигурност на Китайската народна република. Характерно за тяхната политическа линия е укрепване на конфуцианската етика и националното самосъзнание на китайците от етноса хан. Жълтите разглеждат периода след Опиумните войни от средата на XIX век като „велико унижение” за националната гордост на Китай и търсят реванш чрез преследването на дългосрочната цел за „велико възраждане на китайската нация”. За много от лидерите на драконите както либерализмът, така и догмите на марксизма са внесени отвън западни учения, които отклоняват Китай от неговата хилядолетна традиция.
На Конфуций принадлежат думите: „Светът се управлява от знаци и символи, а не от думи и закони”. За да бъде разбрано днешното китайско ръководство и политическата линия, която преследва и ще продължи да преследва жълт Китай, не може да не се отчете китайският начин на мислене, който е подчертано символен и се оформя главно под въздействието на идеите на Кун Циу, както е рожденото име на Конфуций. За разлика от всички други днешни цивилизации Китай изгражда морален светоглед, който няма общо с библейския символен и понятиен апарат. Китайските лидери не живеят с разбирането за вечната битка между добро и зло. В техните представи господства друг мироглед. В конфуцианската етика всички са едно голямо семейство, децата дължат уважение и подчинение на родителите, младите – на старите, а всички – на императора, който е „баща” на милиардния китайски народ. В различие от европейския човек с неговото подчертано линейно и прогресистко възприятие за историята – от миналото през настоящето към по-добро бъдеще, за китаеца животът е съвкупност от повтарящи се цикли. Популярният на запад китайски календар на практика представлява математически и символен изразител на астрономическите цикли на Слънцето и Луната. Както в природата денят се сменя от нощта, а приливите са последвани от отливи, така и в историята на държавите и народите има периоди на възход и падение. Добрият държавник трябва да умее да познава накъде го носи лодката на историята и да не плува срещу течението, а да се научи да го познава и използва. Именно тази цикличност е особено важна за разбиране на специфичния начин на мислене на китайските националисти, които днес са на власт. За пръв път идеята за цикличния характер на китайската история е развита от конфуцианския философ Дун Джуншу (II век пр.Хр.) в отговор на въпроса на император У Ди защо царството рухва. Дун Джуншу изучава подробно историческия опит на Поднебесната и стига до извода, че съществува универсален исторически закон, който редува три цикъла в китайската история – хаос (луан), малко благоденствие, или още среден просперитет на държавата (сяокан), и велико единение (датун), в което се появява могъща и хармонична страна. Разбирането за периодите на хаос, среден просперитет и велика хармония като повтарящи се цикли в историята на Китай е трайно залегнала концепция в конфуцианските представи. Опиумните войни с Великобритания от средата на XIX век хвърлят Поднебесната империя в период на хаос, който достига своя пик през 30-те години на XX век с поражението от японците и създаването на марионетната държава Манджурия (Манджугуо) в Северен Китай. Идва на власт комунистическият лидер Мао Дзъдун, който въвежда ред през диктатура и слага край на хаоса. По време на управлението на Мао и неговите поддръжници, разбира се, и дума не може да става за връщане към традициите. Вождът на комунистическата революция се разправя жестоко с всякакви наченки на реакционизъм, застрашаващи идеологическите основи на марксизма. Именно с тази цел е проведена и противоречивата Културна революция, в рамките на която са ликвидирани или разжалвани чуждите за комунистическата догма елементи. Един от тях е и бащата на днешния китайски президент Си Дзинпин – Си Джонсун, който по време на Културната революция е хвърлен в затвора и замалко се разминава с разстрела. След „стабилизиранетo” на държавата при Мао предстои Китай да премине във втория цикъл – постигането на сяокан общество на малкото благоденствие. Тази политическа задача е поставена за пръв път от китайските националисти, избягали на остров Тайван след загубата от комунистите в гражданската война. През 1958 г. лидерът на националистическата партия Гуоминдан Чан Кайшъ обявява от Тайван целта пред страната за постигане на сяокан общество. Червените маоисти от континентален Китай критикуват националистическите окраски на идеята и през същата година лансират друг проект – Големия скок напред, целта на който е ускорено икономическо развитие. За пръв път идеологическите догми на комунизма са пробити след смъртта на Мао не от друг, а от самия архитект на китайските реформи Дън Сяопин. На 6 декември 1979 г. Дън по време на среща с японския министър-председател Масайоши Охира официално започва да говори за построяване на сяокан общество, което по думите му трябва да бъде постигнато през следващия век. Сяокан не е просто икономическо развитие, а подобно на термина датун има многопластово нематериално значение, което може да бъде разчетено само в контекста на конфуцианската етика. Традиционалистки Китай влиза през отворената от марксистите врата след смъртта на Мао Дзъдун.
Идването на власт на жълтите дракони през 2012 г. поставя китайското стратегическо мислене изцяло в конфуцианската парадигма. Жълтият цвят е цветът на Китай, на етноса хан и на „Сина на Небето” – китайския император. За наблюдателите на процесите става видно как жълтото постепенно започва да измества червения цвят в декора на ключовите партийни форуми, а патриотите все по-често прибягват до конфуциански изрази и термини. С встъпването си в длъжност Си Дзинпин лансира доктрината за „Китайската мечта”. Няма комунизъм, пролетарска революция и онеправдани класи. Доктрината има за цел „велико възраждане на китайската нация”. Стратегическите цели на Си, така както са описани в книгата „Китайската мечта”: до 2021 г. Китай трябва да постигне сяокан общество на средното благоденствие, а през 2049 г., когато се навършват 100 години от създаването на Китайската народна република, трябва да бъде „силна, демократична, цивилизована, хармонична и модерна социалистическа държава” – всичко това не е нищо по-различно от великото единение на датун. Съвсем не е за пренебрегване и фактът, че за пръв път „мечтата” за „велико възраждане на китайската нация” Си Дзинпин лансира през ноември 2012 г. в музея на площад Тиенанмън по време на изложба под наслов „Пътят към възраждане”. XVIII конгрес на ККП от 2012 г. беше форумът, на който китайският дракон излетя и си постави за стратегическа цел измиване на срама за десетилетното национално унижение от колониалните сили. „Средното царство” търси реванш и възстановяване на хармонията отпреди намесата на Запада. Влиятелното списание Economist, свързано с британските финансови кръгове, веднага отрази кардиналната промяна през 2012 г. и сложи на корицата си Си Дзинпин с жълт императорски халат с дракон на гърдите.
За наблюдаващите процесите в Китай бързо става видно едно – първите ходове на Си Дзинпин са насочени към консолидиране на партийната и държавната власт с хоризонт отвъд предвидения 10-годишен мандат. В рамките на широко прокламираната кампания за борба с корупцията председателят Си и жълтите успяха да отстранят много от своите корумпирани политически противници и да стабилизират властта си. Статистиката сочи, че над 150 висши китайски ръководители включително 18 членове (9%) на Централния комитет на партията са били отстранени в резултат на антикорупционните усилия. Първи загубиха позициите си сините. Лин Дзинхуа, дясна ръка на бившия китайски лидер Ху Дзинтао, беше обвинен във вземане на подкупи и осъден. Отстранени бяха още видни либерали като Ли Юанчао, Лиу Цибао, Лиу Яндон и Юан Чунцин. Промените не подминаха и влиятелната военна власт в страната. Малко преди XIX конгрес на ККП през октомври тази година комсомолците получиха още един силен удар. През лятото соченият за вероятен приемник на Си Дзинпин след 2022 г. Сун Джънцай (политик, популярен в България след посещението му през 2015 г. у нас) беше изключен от партията и срещу него започна съдебно преследване по подозрения в корупция. По този начин възможността сините да получат нов 10-годишен мандат след 2022 г. започна да става все по-малко вероятна, а жълтите укрепват позициите си.
Изчистеното от токсичния смог небе над Пекин дава благословията си за ръководителя на Поднебесната империя. Резултатите от XIX конгрес са красноречиви – Си Дзинпин влиза в пантеона на великите китайски лидери редом със спорния Мао и безспорния Дън Сяопин и за никакъв приемник не може да става дума. Си се превръща в пожизнен император, а доктрината за „велико възраждане на китайската нация” е официалната идеология на комунистическата партия. Тези идеи получиха конституционно закрепване с промените в устава на партията, гласувани от конгреса. „Мислите на Си Дзинпин върху социализма с китайска специфика в новата ера” вече са част от политическата тъкан на Поднебесната, а Си е наречен „ядро” на политическото ръководство подобно на Мао и Дън Сяопин. Всичките седем постоянни членове на Политбюро са над 60-годишна възраст. Като се има предвид правилото за оттегляне при навършване на 68 години, това означава, че Си Дзинпин няма реален конкурентен противник за конгреса през 2022 г. Това означава, че по всяка вероятност жълтите дракони под ръководството на председателя Си ще продължат да управляват, разбивайки правилото на Дън Сяопин от 1989 година. Именно ротацията на китайските кланове начело на държавното кормило е това фундаментално правило, което днес е в процес на радикална трансформация. „Си Дзинпин установява една нова имперска политическа система”, твърди Ду Гуан, бивш аналитик в Централното партийно училище – тинк-танк на партията в Пекин. „С промените в партийния устав и инсталирането на негови хора в Централния комитет той може да прави каквото поиска през следващите пет години, а и след тях”.
Речта на председателя Си по време на XIX конгрес подчерта новите реалности на един патриотичен Китай. Китайците трябва да се идентифицират с „родината, китайската нация, китайската култура и пътя на китайския социализъм”, заяви Си Дзинпин, наричайки тези ключови характеристики „четирите идентификации”. Лидерът на Поднебесната говори неколкократно за мечтата за велико възраждане и силна нация. Още един път бяха изрично подчертани целите за постигане на сяокан общество през 2021 г. и „напълно развита, богата и могъща” нация през 2049 г. Фразите „велика сила” и „силна държава” присъстваха над 30 пъти в доклада на Си, а изграждането на глобални военни способности на китайската армия получи специално място в неговата програма. „Към 2050 г., два века след Опиумните войни, които вкараха „Средното царство” в период на унижение, Китай е на път да възвърне своето могъщество и да се възкачи отново на върха на света”, коментира резултатите от конгреса китайската информационна агенция „Синхуа”. Китай навлиза в „нова ера”, където ще „заема централно място в света”, заяви председателят Си по време на своя тричасов доклад.
Си Дзинпин и китайските патриоти не са сами на международното поле, а имат силни съюзници. В геополитически план това е, разбира се, Русия, а в геоикономически – финансовите кръгове на бившата Британска империя, където е и прословутият банкерски род Ротшилд. Докато близките до САЩ комсомолци съвсем естествено виждат своите съюзници в долара и свързаните с него глобални финансови центрове, то националистите работят съвместно с английските банкерски кланове по проекта за разпад на световната финансова система на отделни емисионни центрове и връщане на златния стандарт. Тези банкови кръгове отдавна пренесоха центъра на своите операции в Хонконг, където се намира и притежаваното от тях злато. Общият интерес диктува на китайските дракони и тези банкерски домове да работят заедно за подриване на долара, интернационализация на юана и връщане към свят на няколко силни валути, обезпечени със златно покритие.
Другият ключов съюзник на драконите в ожесточаващата се битка за глобално надмощие е Русия. Това, което заслужава особено внимание, е, че водещи китайски съюзници в Москва не са червените комунисти, както може да се очаква, а кръговете, свързани с белия евразийски проект. Приключилият през октомври XIX конгрес на Китайската комунистическа партия даде ясен сигнал, че укрепването на отношенията с Русия е водещ приоритет. Наред със сериозните политически послания в полза на руско-китайското стратегическо сътрудничество сред 7-членния Постоянен комитет на Политбюро, който е колективното ръководство на Китай, попадна името на Ли Джаншу. Ли е сред най-приближените хора в кръга на председателя Си Дзинпин, но освен това има още едно ключово предимство. Именно той е човекът, който през последните години изгради най-сериозни връзки с руското политическо ръководство, и се счита, че в Кремъл му имат доверие. Два пъти (през 2015 и 2017 г.) Ли Джаншу посещава Москва като специален представител на председателя Си и именно той изигра ключова роля за укрепването на руско-китайското стратегическо партньорство, смятат западни анализатори. Известно е, че при визитите си Ли е неизменен гост на президента Владимир Путин и резултатите от преговорите между двамата очевидно са задоволителни за двете страни.
В геополитически план днешното китайско ръководство може да бъде отнесено не към атлантическия (морски), а към евразийския (континентален) геополитически полюс. Съгласно класическото геополитическо разбиране за света съществува постоянен конфликт между морските държави, теласокрации, от една страна, и континенталните сили, телурокрации, от друга. На този фон Китайската народна република започва своето „вписване” в голямата политика като част от силите на сушата при Мао Дзъдун, за да завърши в лагера на морето в края на XX век. Маоистки Китай е верен съюзник на могъщия сухоземен Съветски съюз при Сталин и заедно с Москва се противопоставят на атлантистите от Вашингтон в Корея, Виетнам и Югоизточна Азия. Под ръководството на Дън Сяопин обаче Поднебесната изоставя наследството на Мао и започва геополитическо преориентиране. Намирането на „китайски път” към социализма на геополитически език означава преминаване от лагера на евразийската суперсила СССР към отбора на морската коалиция начело със САЩ. Китай е включен в глобалната търговска система на морската сила и заема важно място в международното разпределение на труда. Десетилетната китайска политика на отваряне превърна азиатската страна във фабриката на света, а корабите с евтина китайска стока за САЩ и Европа кръстосват морските простори на Тихия, Индийския и Атлантическия океан. Процесът продължава три десетилетия без прекъсване до 2015 г., когато президентът Си Дзинпин направи заключението: „Китайската икономика е дълбоко интегрирана в глобалната икономика и представлява важна движеща сила за икономиката на Азия и дори за света като цяло”. Днес процесът протича по обратния ред и Китай отново се преориентира. Люшканията в геополитическото позициониране на Поднебесната се обясняват в известна степен с двойствената природа на китайската страна, която включва в себе си два коренно различни в геополитически смисъл региона – Южен и Северен Китай. За разлика от Южен Китай, при който господства морска парадигма на развитие, в северните части на Поднебесната съществуват трайни континентални представи за държавното битие. Северен и Южен Китай са два обособени региона с ясно изразени езикови, културни и ментални различия на народите в тях. Географската граница между двете части условно преминава през линията река Хуай–планината Цинлин. Разделянето на „север” и „юг” се проявява през цялата история на Поднебесната – от Трите царства (220-280) до фрагментациите, настъпили веднага след създаването на Китайската република през 1912 г. Северните китайци са антропологично по-високи, говорят мандарин и исторически изграждат своето стопанство около производството на зърно. За разлика от тях южняците, които са по-малобройни, са по-ниски и говорят кантонски китайски (заедно с диалектите хакка, у, мин, ган и сян). Тяхното стопанство има за своя основа производството на ориз и морската храна. Именно хилядолетната традиция в отглеждането на зърно на север и ориз на юг е това, което отличава коренно двата региона, твърди Томас Талхелм от университета във Вирджиния, САЩ. Според неговата теория северните китайци, препитаващи се подобно на повечето евразийски народи със зърно, са развили различни стереотипи от своите южни „оризови” сънародници. Южен Китай обединява в себе си историческото наследство и капиталите на богатите крайбрежни райони Гуандун, Гуанси, Хонконг и Макао, както и големите задгранични китайски общности (хуацяо), говорещи кантонски китайски. Сред най-влиятелните от тях са китайците на остров Тайван, в Малайзия, Тайланд, както и тези в независимия китайски град държава Сингапур. Историческата родина на разпръснатите из бреговете на цяла Югоизточна Азия китайци са най-често южните кантонски части на Поднебесната и за тях морските комуникации са от първостепенно значение. Поради това Южен Китай винаги е бил гласът на „морската стратегия”, насочена към морска икономическа експанзия в региона на Югоизточна Азия. Своята идентификация южнокитайците черпят от династията Тан, наричайки се тански хора. Според много от тях севернокитайците не са „автентични китайци”, а след падането от власт на династията Тан през X век са приели степната култура от северните евразийски народи. Последната управляваща династия в Поднебесната – Цин, е наричана още Манджурска династия по името на своите основатели и техните степни евразийски предци. Съвсем естествено нейното царуване среща негодуванието на „танските хора”. Кантонците са най-влиятелната част от китайското общество. От южните китайци произхожда големият реформатор от кантонския субетнос хакка Дън Сяопин, отворил страната към Запада.
Днешният управляващ елит начело със Си Дзинпин идва основно от Северен Китай. В руската преса фигурира недоказаното твърдение, че родът на китайския лидер е с монголски произход. Застъпник на тезата е монголският синолог професор Жамсрангийн Баясах. Идеята, която обединява Русия и Китай днес, е съвременният евразийски проект, чиито корени достигат до империята на Чингис хан. Както е известно, монголският държавник, основател на най-голямото по територия държавно образувание в историята, е, както се изразява Александър Дугин: „ключова фигура за Евразия и евразийството”. Самият Николай Трубецкой, теоретик и лидер на евразийското движение, пише книгата си „Наследството на Чингис хан”, в която се опитва да даде поглед върху руската история не от западна, а от източна перспектива. В периода на разцвет на империята на монголския пълководец руснаци и китайци живеят в рамките на една държава. От монголски произход е цялата китайска династия Юан, чийто основател е Кублай хан, внук на Чингис хан. През март 2013 г. по време на своята първа държавна визита в Русия Си Дзинпин изнася реч в Московския държавен институт по международни отношения (МГИМО). В нея китайският лидер се обявява за възстановяване на Великия път на чая, свързващ Русия и Китай през XVII век. Историческият път е тръгвал от днешен Ухан в Китай, преминавал е през цялата евразийска степ и е стигал до Петербург. „Нужно е да се върнем към първоначалната идея за Великия път на чая, при който Китай и Русия стоят „гръб до гръб”, трети страни няма, а класическата геополитика гарантира контрол над „сърцевината на сушата (Heartland)”, смята един от най-добрите руски експерти по Китай Андрей Девятов. Русия не е водещ участник в китайския проект „Един пояс, един път” за икономическо сътрудничество по Новия път на коприната. Вместо това Пекин предлага на Москва възраждане на Пътя на чая. Разликата между двата проекта има дълбок смислов аспект в термините, които използват китайските лидери. Зад думата „път” в проекта „Един пояс, един път” стои йероглифът „лу”, обозначаващ просто материалния обект път, улица. За „пътя” във Великия път на чая обаче Си Дзинпин и стратезите от Пекин използват йероглифа „дао”, който има абстрактно, духовно значение. Докато „Един пояс, един път” е отнесен в полето на взаимноизгодното икономическо сътрудничество, Великият път на чая е идеята за дълбока евразийска интеграция на народите от незападната цивилизация, първообраз на който е империята на Чингис хан.
Дали руско-китайското сътрудничество ще се осъществи и дали то ще бъде във формата на мащабна евразийска интеграция, е трудно да се каже. Днешното руско политическо ръководство изглежда по-склонно да разчита на Китай като стратегически съюзник по въпросите на сигурността и икономическите контакти, но не дава признаци да бърза с всеобхватна икономическа и социална интеграция със своя могъщ съсед. Поднебесната укрепва позициите си на международната сцена с исторически темпове и това гарантира, че в бъдеще тя няма да е лишена от съюзници. Независимо какъв ход ще вземат политическите процеси, тенденцията, която задават жълтите патриоти след XIX конгрес, е ясна: Си Дзинпин ще води Китайската комунистическа партия, Китайската комунистическа партия ще води Китай, а Китай ще води света.