През 2014 г. българското правителство под външен натиск взе решението за прекратяване на работата по газопровода „Южен поток”, който трябваше да доставя руски газ за Балканите, Австрия и Италия. Брюксел не спира да повтаря колко страшна е зависимостта от руския газ и колко необходима е била тази стъпка за „регионалната енергийна сигурност”. В действителност обаче се случва точно обратното на твърденията на Брюксел. Решението постави България и целия югоизточен регион на ЕС в състояние на огромна несигурност по отношение на бъдещите източници на доставки и цената на природния газ. Истината е, че докато светът продължава да тъне във войни, приказките за регионалната енергийна сигурност на Балканите ще бъдат пълна илюзия. Днес Европа, а и светът де факто се намират в състояние на световна война, въпреки че към днешна дата тя може да се определи като хибридна или нетрадиционна. Преди шест години едва ли някой можеше да предположи, че ще се стигне до такова тежко влошаване на политическите отношения, особено между Европейския съюз и Русия. Как обаче се стигна до такъв развой на геополитическата сцена? За да отговорим на този въпрос трябва да вникнем в сегашната военна стратегия на САЩ.
Доктрината „Улфовиц”
Уилям Енгдал
Както руският президент Владимир Путин многократно е отбелязвал, откакто Съветският съюз и Варшавският договор се разпаднаха, Вашингтон и онези, които дърпат конците на политиката там, преследват „Предопределението на съдбата” (Manifest Destiny – емблематична фраза, която в съвремието се използва като аргумент за американския империализъм). Това обаче не е нито предопределение, нито съдба. Това са налудничавите идеи на хора и кръгове, пристрастени към властта . На 11 септември 1990 г. в свое обръщение пред Конгреса, президентът Джордж Буш-старши призна, че когато говорим за въпросната „съдба” по-скоро се има предвид дневния ред на същите тези кръгове, който никога не е бил публично достояние. Буш беше един от архитектите на превръщането на САЩ в имперска глобална военна машина. В същата реч Буш-старши обяви, че като единствена световна суперсила, Америка ще установи „Нов световен ред”. Както стана ясно впоследствие, този нов световен ред означава войни, убийства, хаос, омраза и отмъщения. Всъщност всичко това започна още по времето, когато преди 40 години Буш-старши бе директор на ЦРУ. Тогава бе поставено началото на тези процеси, които доведоха до американската инвазия в Ирак през 1991 г. През 1992 г. политическият съветник по въпросите на отбраната Пол Улфовиц изготви стратегията на Пентагона за периода 1994-1999 г. Днес тази стратегия, която предвижда предотвратяването на всеки опит за поява на друга суперсила, е известна като Доктрината „Улфовиц”. Документът преждевременно стана публично достояние, благодарение на служител на Пентагона, който смяташе, че такава радикална промяна в американската отбранителна политика, особено с оглед на отпадането на основния враг в лицето на Съветския съюз, би следвало да е обект на публичен дебат. След появата му в New York Times, документът бе преработен и агресивните стратегии, залегнали в него бяха смекчени. Но първоначалният му вариант е в сила и до днес. В оригиналния си вид Доктрината „Улфовиц” формулира следната позиция: „Задачата на САЩ в периода след края на Студената война е да не допусне появата на съперник или друга суперсила, както в Западна Европа, така и в Азия и на територията на бившия Съветски съюз” . Това предвижда включително и действия, които не се придържат към правилата на ООН, както и водене на превантивни войни. „Ние превантивно ще поемем отговорност и ще отговаряме на заплахите, които застрашават не само нашите интереси, но и тези на нашите съюзници…” . По това време Дик Чейни бе министър на отбраната в администрацията на президента Буш-старши.
Според Доктрината „Улфовиц”, водещата цел на САЩ е „да убеди потенциалните си съперници, че не е необходимо да използват агресия и да се стремят към по-голяма мощ, за да защитават своите легитимни интереси” . През 1992 г. сенатор Тед Кенеди определи доктрината като „апел за американския империализъм през XXI век, който нито една друга държава не може и не бива да приема” . Доктрината „Улфовиц” се превърна в официална политика на САЩ по времето на Джордж Буш-младши и по-точно след 11 септември 2001 г., когато Дик Чейни, Пол Улфовиц, Ричард Пърл, Андрю Маршал и други хардлайнери на неоконсерватизма започнаха да дърпат конците на американската външна политика. През 2002 г. тя бе представена в медиите като Национална стратегия за сигурност на Съединените щати. Тази стратегия позволи нанасянето на „превантивни” удари от страна на САЩ, например тези по талибаните в Афганистан и Саддам Хюсеин в Ирак . В същото време тя насърчи намесата за смяна на режими в държави, които не са особено съгласни с идеята на САЩ за „износ на демокрация”.
Двата стълба на американската мощ
След Бретънуудските споразумения от 1944 г. и последвалите година по-късно бомбардировки над Хирошима и Нагасаки, американската мощ се основава на два основни стълба. Първият, това е Уолстрийт и американският долар като световна резервна валута. Вторият стълб е военният потенциал и правото на САЩ да бъде единствена суперсила, чието военно превъзходство не може да бъде оспорвано от друга държава . Оттогава насам в американската външна политика последователно се редуват тези два стълба, в зависимост от естеството на заплахата – дали насреща си имат потенциален икономически и военен съперник.
До 1989 г. икономическата заплаха идваше от Европейската икономическа общност и проекта за единен пазар, който след падането на Берлинската стена и Договора от Маастрихт се преименува на Европейски съюз. Последва създаването на Европейската централна банка и единната валута – еврото. Малко от нас си спомнят, че се говореше и за независима от НАТО отбранителна политика на ЕС. Но това така и не се случи. Вашингтон предприе активни действия и започна войната в Югославия, което промени политическата карта на Европа. Благодарение на страните-членки на ЕС, сред които Полша, Унгария, България, Румъния и Чехия, НАТО се придвижи на изток. И така, контролираният от САЩ алианс дирижира и ще продължава да дирижира отбраната в Европейския съюз .
През 2007 година финансовият стълб на американската глобална хегемония вече беше поставен пред сериозна заплаха, след което към септември 2008 г. свързаната с пазара на недвижими имоти банкова криза в САЩ започна да прераства в най-лошата финансова криза в историята на страната. Вашингтон и Уолстрийт се изправиха пред изцяло нови предизвикателства. Това са Китай, който все по-твърдо заявява и отстоява позициите си, и Русия, която се отърси от опустошителното управление на Борис Елцин. През 2008 г. Китай открито даде да се разбере, че ще преосмисли купуването на американски дълг (облигации/ценни книжа), ако Вашингтон продължава да генерира дефицит в такива мащаби. На това Вашингтон отговори с неконвенционална война. САЩ предприе серия от действия за дестабилизация на Близкия Изток, започвайки с „Жасминовата революция” в Тунис, чиято цел бе отстраняването от властта на президента Зин ал Абидин бен Али. Непосредствено след това дойдоха протестите на площад Тахрир в Египет. Цветните революции бързо плъзнаха из целия Близък Изток, унищожавайки по свиреп начин най-проспериращата държава в мюсюлманския свят – Либия. Зад прикритото спонсориране на тези процеси от страна на Вашингтон стоеше користната задача за налагане на марионетния режим на „Мюсюлмански братя”. За кратко това бе постигнато с Мохамед Морси в Египет. Стратегическата цел на САЩ бе да установят директен контрол над петролните запаси. Идеята бе по този начин Съединените щати да поставят в зависимост икономиките на страните от ЕС, както и тази на въздигащия се Китай, като сложат ръка върху достъпа им до енергийни доставки. По същия начин Вашингтон искаше да подчини и Русия, контролирайки цените на газа и петрола .
Енергийната геополитика в Близкия Изток
„Арабската пролет” е фалшивото название, зад което се крие реалната геополитическа цел на САЩ – промяна на енергийната карта . Най-голямото находище на газ в целия свят лежи в териториалните води на Иран и Катар. През 2009 г. емирът на Катар Хамад Бин Халифа ал Тани се срещна в Дамаск със сирийския президент Башар Асад. Тогава Ал Тани отправи предложение към Асад да се споразумеят за финансиране на транзитен газопровод от огромното катарско находище. Предвиждаше се тръбопроводът за пренос на втечнен газ да преминава от Катар през Саудитска Арабия, Йордания, Сирия и Турция, достигайки Средиземно море и оттам до европейските пазари . Всъщност най-важното бе Русия да бъде игнорирана. Според информацията предадена от Агенция Франс Прес, аргументът, с който Асад е отхвърлил предложението на Ал Тани, е бил „запазването на стратегическите интереси на своя съюзник Русия, която е и най-големият доставчик на природен газ в Европа”. Вместо това през 2010 г. Асад одобри подобна оферта от страна на Иран и Ирак на стойност 10 милиарда долара, за изграждане на алтернативен тръбопровод за доставки на газ от Иран за Европа . Трите страни подписаха меморандум да разбирателство през юли 2012 г. – точно когато гражданската война обхвана Дамаск и Алепо. Асад се превърна във враг номер едно за САЩ, Франция и Великобритания. Впоследствие към тях се присъедини и ердоганова Турция, Саудитска Арабия и Катар.
Най-безочливият преврат
През октомври 2011 г. и февруари 2012 г. Русия наложи вето на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН, които предвиждаха оттеглянето на сирийския президент Башар Асад. В отговор на това Вашингтон нанесе удар в задния двор на Русия – Украйна. След това дойде подкрепяният от САЩ Евромайдан в Киев, а законно избраният президент на Украйна бе принуден от Вашингтон да напусне поста си . Администрацията на Обама, начело с помощник-държавния секретар Виктория Нюланд, американският посланик Джефри Паят и агентите на ЦРУ, внедрени в протестите на Майдана, инсталираха свои марионетки да свършат черната работа. Това са откровените неонацисти от „Десен сектор” и партия „Свобода”. Директорът на Стратфор Джордж Фридман казва в свое интервю пред руския „Коммерсант”, че това, което направи САЩ в Украйна е най-безочливият преврат в историята.
С избора си на хора, които да поведат новия превратаджийски режим в Киев и най-вече с поставянето на Арсений Яценюк за премиер, Вашингтон се изплю не просто в лицето на Германия, Франция и ЕС, но и в лицето на Русия и на самата Украйна. Германия и Франция го преглътнаха тежко и раболепно легнаха по очи пред вашингтонските ястреби. След референдума в Крим, ЕС единодушно прие налагането на санкции срещу Русия под диктовката на САЩ. Правителството на Меркел преклони глава пред САЩ и НАТО, независимо от пагубните последствия от налагането на санкциите както за Германия, така и за целия Европейски съюз.
САЩ използва Украйна, за да реализира политиката на вбиване на клин между Русия и ЕС. Това е и реалната причина за огромния натиск, който оказа Брюксел на българското правителство да спре строителството на газопровода „Южен поток” . Проектът предвиждаше доставката на 63 милиарда кубически метра газ годишно за страните от Югоизточна Европа, избягвайки зависимостта от нестабилната украинска транзитна линия. Това щеше да е стъпка към регионалната енергийна сигурност, заобикаляйки размирната зона на Украйна. Самата ЕК бе притисната от администрацията на Обама да окаже прекомерен натиск върху българското правителство да предоговори двустранните споразумения с руския „Газпром”, така че те да отговарят на изискванията на Третия енергиен пакет, който е нещо повече от геополитически инструмент за ограничаване на доставките на руски газ в ЕС. Той изключва възможността една компания да извърша целия процес на добив, транспортиране и продажба на енергия в ЕС. Законността на действията на Брюксел е доста съмнителна, тъй като в „Южен поток” участваха международни компании като италианска ENI (20%), френската EDF (15%) и германската Wintershall (поделение на BASF). Както е добре известно, по време на визитата си в Турция на 1 декември 2014 г. руският президент Владимир Путин заяви, че въвеждането на тези правила от страна на ЕС го принуждават да спре строежа на „Южен поток”. Вместо това той предложи изграждането на газопровод през Черно море и Турция („Турски поток”), който да стигне до границата с Гърция, откъдето страните-членки на ЕС трябва самостоятелно да изградят нови газопроводи.
На този етап пред България и страните от Югоизточна Европа няма други опции за доставка на газ освен през Русия. Азербайджанският газ е твърде недостатъчен. Катарският газ е в зона на военни конфликти. Същото важи и за Иран, както и за газовото находище „Левиатан”. По геополитически причини е малко вероятно ЕС да развие сериозна зависимост от иранския газ. Неотдавна Германия подписа акционерно споразумение за изграждането на „Северен поток 2”, който предвижда допълнителни доставки на руски газ по трасе, което минава под Балтийско море и стига до Северна Германия. Това вероятно ще се окаже единственият възможен вариант за България и региона да заобиколят трасето през Украйна ако се налага, докато страните-членки на ЕС не отменят антируските санкции и не загърбят Вашингтон, който използва Европа като маша за събуждане на конфликт с Русия.
Автор: Уилям Енгдал
Превод: Антоанета Киселинчева