Той органично се вписва в парижката бохема в навечерието на Първата световна война. Дели оскъдната си храна с Модиляни, разговаря с Пикасо за кубизма и натурализма, обсъжда вариантите за най-добрия бъдещ обществен строй с Диего Ривера. Принуден е да емигрира в Париж заради политическите си убеждения и затова му харесват разговорите с лидера на болшевиките Владимир Ленин, с есера Борис Савинков и с бъдещия теоретик на „перманентната революция” Лев Троцки. И всичко това, преди да навърши 25 години. Макар че предпочита стиховете пред политиката, се връща в родината веднага след Октомврийската революция, гладува и студува в годините на Гражданската война, дружи с Пастернак, Манделщам, Цветаева, Маяковски, Есенин. Става убеден привърженик на съветската власт, но предпочита да живее в чужбина. Някои от най-добрите му приятели загиват по време на сталинския „голям терор”. Дори в онези страшни години той постоянно пътува между Съветска Русия и капиталистическа Европа. Рискът да бъде превърнат в „лагерен прах” е съвсем реален. Разминава му се. Пише романи, повести и разкази. По време на Великата отечества война, вече прибрал се за постоянно в СССР, става най-яркият антихитлеристки глас. След войната, използвайки световната си слава, успява да спаси немалко хора от новите сталински чистки. По време на бясната антисемитска кампания около „делото на лекарите” изиграва решителна роля, за да бъде спрян вече подготвеният план за изселването на съветските евреи в Сибир. Заглавието на повестта му „Размразяване” се превръща в нарицателно за цялата епоха, настъпила след смъртта на Сталин. Мемоарите му „Хора, години, живот” стават настолно четиво на интелигенцията в Съветска Русия. Той е руснак и евреин. Писател, журналист и активен участник в обществено-политическия живот. Макар че е починал преди половин век, името му все още предизвиква ожесточени спорове. Едни го ругаят, задето се е превърнал в „рекламно лице” на сталинския режим, други го защитават, понеже е намирал начини да спаси живота на вече подготвени за „изчезване” хора. Тези спорове със сигурност ще продължат. Иля Еренбург не оставя никого равнодушен.
Роден е през 1891 г. в Киев в заможно еврейско семейство. „Бяха ме разглезили – пише в спомените си Иля Григориевич – и по една случайност не станах малолетен престъпник. В къщата на дядо ми беше скучно и правех какви ли не пакости. Аз тормозех всички. Веднъж решиха да ме накажат – затвориха ме в килера, дето държаха въглищата. Съблякох се гол и почнах да се търкалям по пода. После реших да си отмъстя, през нощта донесох дамаджаната с газ и се опитах да подпаля вилата.” Малкият Иля продължава с лудориите и в училището в Москва, където семейството се премества. „Първите две години се учех добре. После ми омръзна да решавам задачи с басейни. Тайно изнасях от вкъщи съчиненията на класиците в разкошни подвързии, продавах ги на букинистите, а срещу получените пари купувах прах за кихане, пудра за сърбеж, кутийки, от които изскачаха гумени мишки – тормозех с тях учителите в гимназията.” Близък приятел на Иля в училище е Николай Бухарин, един от бъдещите лидери на руските болшевики, убит впоследствие от Сталин. Благодарение именно на неговото влияние Еренбург освен от момичета и стихове започва да се интересува и от политика. По време на революцията през 1905 г. той е само на 14 години, но още тогава е привлечен от непримиримостта, с която болшевиките водят борбата. На следващата година вече е член на тяхната партия, а година по-късно вербува войници за нелегална работа. През 1908 г. го арестуват и 17-годишният младеж прекарва половин година в различни арести. Благодарение на връзките на баща си успява да замине за Париж още преди началото на съдебния процес. Следващите близо десет години Еренбург живее във френската столица и независимо от всички лишения, които преживява там, това ще остане любимият му град. Движи се в средите на поети, художници и политически емигранти. Ето какво пише за него писателят Максимилиян Волошин: „Не мога да си представя Монпарнас без фигурата на Еренбург. С болезненото си, лошо обръснато лице, с големите си очи, семитските устни, много дългите коси и широкополата шапка, щръкнала като средновековен калпак, прегърбен, с рамене и крака, извити навътре, с посипаното с тютюнева пепел старо сако, имащ вид на човек, с когото току-що са избърсали пода, Еренбург беше толкова „лявобрегови” и „монпарнасен”, че дори само появата му в други парижки квартали предизвиква смут и вълнение сред минувачите. Такова впечатление сигурно са оставяли древните философи киници по улиците на Атина и християнските отшелници по улиците на Александрия”. Всъщност Иля Григориевич няма особено желание да напуска Монпарнас и да се омесва с „нормалните” французи. Ето какви са първите му впечатления от тях: „Виждаха ми се прекалено учтиви, неискрени, сметкаджии. Тук никому няма да му дойде на ума да разкрие душата си пред случайния спътник, никой няма да се отбие да си побъбрите; всички пият, но никой няма да седне да пие от мъка цяла седмица, няма да пропие последната си риза. Навярно никой няма и да се обеси...”.
В началото на парижкия си живот Еренбург продължава живо да се интересува от политика. Посещава редовно събиранията на революционерите емигранти, ходи на гости в дома на Ленин и съпругата му Надежда Крупская. Твърде скоро обаче страстта към поезията взема връх над политическите му пристрастия. Първата му стихосбирка излиза през 1910 г., а няколко месеца по-късно се ражда дъщеря му Ирина. По това време Еренбург е женен за малко по-голямата от него Екатерина Шмид, която е дошла от Петербург, за да учи медицина в Сорбоната. Само че 20-годишният Иля се оказва напълно неспособен да бъде съпруг и баща. Предпочита да прекарва времето си в кафенетата на Монпарнас, отколкото в семейната квартира. Не след дълго Катя заедно с малката Ирина заживяват с неговия приятел Тихон Сорокин. Тримата си остават приятели цял живот. Според достигнало до наши дни предание във времената на парижката бедност Тихон и Иля са носели на смени един и същ официален панталон. През следващите години Еренбург издава още няколко стихосбирки, както и сборник с преводи на Франсоа Вийон и на испански поети. От тази поетична страст обаче не може да се живее. За да има пари за най-необходимото, Иля Григориевич става гид на руски туристи в Париж. Приятно му е да показва Версай на учителите. Само че работата на екскурзовода включва и досадни моменти. Ето какво разказва Еренбург за тях: „Много по-трудно беше да надзиравам тайфата от хора, които за пръв път се озоваваха в чужбина. Някои жени гледаха да се запилеят по модните магазини. Между мъжете се случваха и такива, които мечтаеха за нощни вертепи, купуваха неприлични илюстровани картички. Един учител от Кобеляк ме помоли да го заключа през нощта в хотела: запознал се с някаква французойка и ако я срещнел още веднъж, нямало да се върне, а имал жена, деца, служба. Заключих го. Работех и с индивидуални туристи. Беше противно, почти всички искаха да ги водя нощем по вертепите. Когато откажех, наричаха ме глупак, лицемер и дори шпионин и не ми плащаха”. В крайна сметка тези дребни битови неприятности не са способни да разстроят особено силно Еренбург. Той се интересува много повече от изкуството и поезията, отколкото от това дали някой подпийнал турист сънародник ще му плати предварително уговорената сума. „Ние бяхме стотина души, поети и художници, които мразехме съществуващото общество – разказва Еренбург. – Французи, руснаци, испанци, италианци, всички извънредно бедни, лошо облечени, гладни, но упорити в желанието си да създадем ново, истинско изкуство. Живеехме в едно задушно, полутъмно кафене и то никак не приличаше на кула от слонова кост.” Това е прословутата впоследствие „Ротонда”, където се събира тогавашната парижка артистична бохема. Съдържателят на кафенето, типичният среден буржоа г-н Либион, би нарекъл луд всеки, който му каже, че точно неговото име ще влезе в историята на изкуството на XX век. И наистина, кой би могъл да предположи, че сред несретниците, които драскат рисунки и стихове и които често нямат пари да си платят и най-евтиното питие, ще има такива, които ще влязат в учебниците и енциклопедиите.
В „Ротонда” мога да бъдат видени Гийом Аполинер, Блез Сандрар, Жан Кокто, Пабло Пикасо, Амедео Модиляни, Диего Ривера, Марк Шагал, Жул Паскин. В тяхната компания Еренбург прекарва огромната част от времето си. Познава ги много добре и затова често се ядосва, когато след време вижда едностранчивостта, с която са започнали да ги представят. Никак не му харесва например легендата за приятеля му Модиляни, според която „в редките часове между две пиянства той е рисувал своеобразни портрети, умрял е в мизерия, а след смъртта си е станал знаменит”. „Модиляни не само пиеше в „Ротонда”, не само рисуваше на залята с кафе хартия, той прекарваше по цели дни, месеци и години пред статива”, разказва Еренбург. Иля Григориевич е поразен от начетеността на италианския художник, от способността му да рецитира творби на Данте, Вийон, Бодлер, Рембо.
Еренбург е особено близък и с мексиканския художник Диего Ривера. Сближават ги най-вече левите им политически убеждения: „Диего ми разказваше за Мексико, а аз на него за Русия. Макар и да казваше, че преди войната е чел Маркс, той се възхищаваше на привържениците на Сапата, увличаше го детинският анархизъм на мексиканските пастири. Двамата с Диего добре се разбирахме. Цялата „Ротонда” беше свят на еретици, но ние, струва ми се, бяхме еретици сред еретиците. През целия си живот той остана верен на народа. Много пъти се бе карал и помирявал с мексиканските комунисти, но от 1917 г. до самата си смърт смяташе Ленин за свой учител”.
Именно политическите възгледи сближават Еренбург и с още един от великите художници на XX век – Пабло Пикасо. Има и още нещо. При запознанството им в навечерието на Първата световна война Пикасо признава на събеседника си, че от всички хора най-много харесва поетите и руснаците. През целия си живот Еренбург не спира да се удивява от работоспособността на приятеля си. Още при първото посещение в ателието му руснакът се впечатлява от следното: „Видях живопис върху стена, върху счупена табуретка, върху цигарена кутия. Пикасо ми призна, че не може да гледа ненарисувана плоскост. Той работеше с някакъв невиждан бяс. У други месеците на творчество се сменят с месеци на пустота, а досега Пикасо е прекарал в работа целия си живот и продължава да работи със същата ярост”. Двамата запазват приятелските си отношения до самата смърт на Еренбург. Ето един забавен епизод от 1962 г. Тогава Еренбург успява да накара съветското ръководство да връчи престижната Ленинска награда на испанския художник. Само че Пикасо, който за разлика от други западни интелектуалци и хора на изкуството не се отказва публично от комунизма, след като излиза истината за сталинските престъпления и след инвазията на СССР в Унгария през 1956 г., решава, че не иска тази съветска награда. Конкретният повод е поведението на съветския ръководител Никита Хрушчов на изложба на художници авангардисти в Москва. Никита Сергеевич, за когото „истинското” изкуство е единствено това, което с фотографска точност копира реалността, е потресен от видяното. „Какви са тези лица! – развиква се той на авторите на картините. – Вие, какво, не умеете да рисувате ли? Че моят внук рисува по-добре от вас! Вие какви сте – мъже или проклети педерасти! Как можете да рисувате така! Имате ли съвест!?” На следващия ден в официоза „Правда” излиза разгромна статия, която става начало на кампанията срещу „формализма и абстракционизма в СССР”. Пикасо е поразен от това варварско отношение към авангардното изкуство и категорично отказва да получи Ленинската премия. Напразно френските комунисти, на чиято партия художникът е член, го уговарят да промени решението си. Той директно им заявява, че ако не спрат да го занимават с глупости, ще напусне партията. Тогава за Париж заминава Еренбург. Той убеждава стария си приятел, че ако приеме наградата, това би било признание не само за него, но и за онези руски художници, които в момента са подложени на ударите на комунистическите ортодокси. В крайна сметка Пикасо се съгласява с аргументите му и приема Ленинската премия. Вечерта двамата с Еренбург добре се почерпват. Пикасо взема златния медал с Лениновия профил, забожда го с карфица на дюкяна на панталона си и започва да марширува из стаята. „Е, как е? Доволен ли си сега?”, обръща се той към приятеля си.
Иля Еренбург остава в историята не само като поет и автор на романи, повести и разкази. Той е и прекрасен журналист. Влиза в журналистиката по време на Първата световна война. И то от яд. Ядосва се, когато получава руски вестници в Париж и вижда, че там пишат хора, които понятие си нямат от случващото се в Европа. За да поправи тази несправедливост, Еренбург започва да пише статии, които праща на различни руски издания. Редакторите в „Биржевые ведомости” харесват изпратеното и му предлагат да стане техен специален кореспондент. Не след дълго с група журналисти Еренбург за първи път попада на фронта. Поразява го механиката на войната. За героизъм и саможертва не може и дума да става. Войниците биват доставяни в окопите, както животните се изпращат в кланиците. Човешките чувства нямат никакво значение. Значение има единствено бойната техника. Ето как военният кореспондент Еренбург описва впечатленията си, след като за първи път е видял танк: „В него има нещо величествено и отвратително. За маскировка е пъстро нашарен и страните му напомнят картини на футуристи. Танкът мърда мустаци: това са оръдията, картечниците. Той е съчетание на архаизъм с ултраамериканщина, на Ноевия ковчег с автобуса на XXI век”. Това става през есента на 1916 г., а няколко месеца по-късно в Русия избухва Февруарската революция. Самодържавието рухва, а властта е поета от демократичните партии. Заедно с още много емигранти руснаци Еренбург решава да се върне в родината. Това обаче не е лесна задача. Войната бушува с всичка сила. За да се добере от Франция до Русия, Еренбург трябва да отиде до Англия, от там да вземе парахода до Швеция, после влака до Финландия. В началото на лятото на 1917 г. Иля Григориевич вече е в Петербург, който преди две години е преименуван на Петроград. Наблюдавайки случващото се, Еренбург разбира, че нищо не може да разбере. Такова е усещането и на 99 процента от жителите на доскорошната Руска империя след Февруарската революция. Властта се упражнява както от Временното правителство, така и от Съветите на войнишките и работническите депутати. Русия, която вече е република, продължава участието си във войната, но на много фронтове войниците отказват да изпълняват заповедите на офицерите. Хора, които довчера са се борели заедно срещу царския режим, вече са смъртни врагове. Меншевиките настояват за задълбочаване на буржоазната демокрация, а болшевиките казват, че това са глупости, и настояват за прерастването на буржоазната революция в социалистическа. Междувременно в сладкарниците поднасят кафето с мед, защото захар няма, а вместо пасти предлагат тънки резенчета бял хляб с мармалад. Еренбург научава, че дъщеря му Ирина, бившата му съпруга Катя и сегашният й мъж Тихон Сорокин също са в Петроград. Родителите на Катя не искат и да чуят за бившия си зет. Освен всичките си останали грехове той е и евреин. Тайно от родителите си Катя води малката Ирина при баща й, който пък я води на сладкарница и я гощава с бял хляб с мармалад.
Малко по-късно Иля Григориевич заминава за Москва. Оказва се, че и там объркването е не по-малко. Никой няма представа накъде ще поеме страната. Според едни анархията е завладяла всичко и това ще накара военните да вземат властта, за да осигурят поне малко ред. Според други това ще сторят болшевиките на Ленин, защото са единствената партия, която има волята да управлява. Най-добре формулира всеобщото объркване писателят Алексей Толстой: „Дивотия! Нищо не може да се разбере. Всички са загубили ума си...”. А Еренбург се изразява така: „Русия живееше като на гара – в очакване на третия звънец. В Москва отчаяните либерали пиеха френско шампанско, мърмореха по навик, че трябва да се спаси Русия, а може би им се искаше да спасят себе си. Новоизпечени издатели уверяваха, че ще напечатат мемоарите на Распутин и пълните събрани съчинения на когото и да било от нас. Някои бързо изстиваха към издателската работа и преминаваха към търговия със захар. В чайните хората мрачно чакаха развръзката”. И развръзката не закъснява. На 25 октомври болшевиките вземат властта, която по точното определение на Ленин се е търкаляла по улиците и е било нужно само някой да се наведе и да я вземе. Иля Еренбург въпреки левите си убеждения не изпада във възторг от Октомврийската революция. И през следващите десетилетия вече като утвърден съветски писател и журналист ще трябва да положи доста усилия, за да оправдае съмненията си от 1917 г. Веднага след революцията Еренбург заминава за Киев. В онзи период властта в Украйна се сменя толкова често, че понякога и самите хора не могат да са сигурни кой точно ги управлява. В началото на 1918 г. управлява хетман Скоропадски с подкрепата на германските войски. Свален е от Семьон Петлюра, който за кратко става президент на Украйна. После идват „червените”, които са изтласкани от Бялата армия на генерал Деникин. Най-накрая „червените” окончателно вземат властта. Всеки път смяната на властта е съпроводена от грабежи и убийства. В Киев, където живеят много евреи, обикновено именно те стават първите жертви на новите управници. Всички си намират причини да ги мразят. „Белите” ги обявяват за „комунисти”, „червените” за „контрареволюционери”, а украинските националисти изначално не понасят „жидовете”. Както пише Иля Еренбург във вестник „Киевски живот”: „Ако еврейската кръв лекуваше, сега Русия щеше да бъде цветуща страна. Но кръвта на лекува, тя само заразява въздуха със злоба”. И все пак по онова време няма само кръв и разрушения. Напук на всичко в живота стават и хубави неща. През 1918-1919 г. в Киев съществува художествената школа на Александра Екстер. Тя е една от най-видните представителки на руския, а и на европейския авангард още в годините преди Първата световна война. Пътува из цяла Европа, приятелка е с Пикасо, Аполинер, както и с италианските футуристи. През 1915 г. влиза в групата на Казимир Малевич „Супремус”. Между ученичките на А. Екстер в Киев е и 18-годишната девойка Любов Козинцова. Иля Григориевич е силно заинтригуван от нея. Няколко месеца по-късно двамата вече са женени. А междувременно професионалният живот на писателя претърпява любопитни обрати. Когато през 1919 г. „червените” за няколко месеца вземат властта, той е назначен за ръководител на „секцията за естетическо възпитание на мофектните деца” при киевското обществено осигуряване. Странната дума „мофектен” всъщност означава „морално дефектен”. В това понятие влизат както малолетните престъпници, така и всички деца, които трудно подлежат на възпитание. „Защо ми възложиха естетическото възпитание на децата? При това на побърканите? Не съм имал никакво отношение към педагогиката, а когато в Париж дъщеря ми започваше да капризничи, знаех само един начин да я укротя, и то съвсем не педагогически: купувах й за две су изумруден или червен бонбон”, не спира да се учудва Еренбург. По време на революцията и Гражданската война да се занимаваш с нещо напълно непознато за теб е по-скоро правило, отколкото изключение. Ето свидетелство за това на самия Еренбург: „М. Шагинян, която четеше лекции по естетика, започна да обучава гражданите на овцевъдство и тъкачество, а И. Селвински, завършил Юридическия факултет и курсовете по марксизъм-ленинизъм за професори, се превърна в инструктор по събиране на кожи”. По време на пребиваването си в размирната Украйна Еренбург се среща и с много хора, които ще оставят изключително траен отпечатък в живота му. Един от тях е поетът Осип Манделщам. Запознават се в Киев, а после живеят заедно в дома на Максимилиан Волошин в кримския Коктебел. Волошин е превърнал къщата си в нещо като Ноев ковчег за най-различни творци, които така и не могат да решат приемат ли комунистическата революция или не. Интересното е, че в този период Осип Манделщам е доста по-положително настроен към болшевиките, отколкото Иля Еренбург. Въпреки цялото си изначално левичарство в онзи период Иля Григориевич издава стихосбирката „Молитва за Русия”, в която оплаква безвъзвратно отишлата си Рус, златните куполи на църквите й, миналото й величие. След години Еренбург се превръща в класически съветски писател, а Манделщам загива в сталинските лагери. През 1920 г. обаче никой от двамата не може да си представи такова развитие на събитията. Пък и тогава никой не мисли толкова напред. В огъня на бушуващата Гражданска война имаш сили да мислиш единствено за това как да доживееш до следващия ден. След безброй перипетии Еренбург и Манделщам успяват да стигнат до Москва. И докато още се чуди как точно да се устрои в новото съветско общество, Иля Григориевич е арестуван. Оказва се, че със следователя са се виждали в Париж. Няколко минути дружески си разказват спомени от емигрантския живот, след което служителят на ВЧК надява сериозна физиономия и казва: „Получихме съобщение, че сте агент на Врангел. Докажете, че това не е така”. Еренбург възразява срещу така поставения въпрос. Нека авторът на доноса да докаже твърденията си, обяснява той. В крайна сметка със следователя не стигат до консенсус и любителят на презумпцията за невиновност е изпратен в килията. Разпитват го още няколко пъти, като разговорите винаги повтарят първоначалния модел. В почивката между разпитите Еренбург разказва на съкилийниците си за архитектурата на Версай и живописта на Пикасо. По-късно признава, че така се увличал в тези разкази, че забравял тревогите си, които били съвсем основателни. В онзи период „червените” разстрелват и за доста по-невинни обвинения, отколкото „агент на Врангел”. По същия начин постъпват и „белите” с всеки, когото заподозрат, че е „комунистически агент”. В конкретния случай Еренбург е спасен от съученика си Бухарин. По това време Николай Иванович е един от най-влиятелните съветски ръководители, така че не му представлява никаква трудност да спаси приятеля си. Няколко месеца по-късно именно Бухарин осигурява задграничен паспорт на Еренбург. Така в началото на 1921 г. Иля Григориевич отново се озовава в чужбина. Когато бъдещият шеф на ОГПУ (така се наричат тайните служби на Съветска Русия тогава) Вячеслав Менжински го пита преди заминаването защо иска да замине, Еренбург отговаря, че иска да напише роман. Това не е измъкване. Иля Григориевич наистина вече носи в главата си идеята за бъдеща книга. Но преди да я напише, трябва да уреди „квартирния въпрос”. Най-напред се установява в любимия Париж. Само че любимата „Ротонда” вече я няма. Тоест помещението си стои, но хората ги няма. Много от някогашните посетители – гладуващи, пишещи, рисуващи – са се пръснали по широкия свят, който по нищо не прилича на този отпреди десет години. Изчезнали са три, доскоро изглеждащи непоклатими империи – Руската, Австро-Унгарската, Германската, създадена е първата социалистическа държава в света – Съветска Русия. Много граници са прекроени, много режими са се сменили. В Париж Еренбург с изненада се натъква на множество млади американци, които се държат по начин, сходен с бохемския живот на някогашните посетители на „Ротонда”. Сред тях е и Ърнест Хемингуей, който в онзи момент обмисля първия си роман. В Париж вече е пълно с руснаци, напуснали родината заради революцията. Има всякакви – умни, глупави, висши и дребни аристократи, някогашни богаташи и някогашни идеалисти. Една от законодателките на литературния вкус в Русия преди 1917 г., Зинаида Гипиус, особено силно мрази новата власт и обвинява всички, които са останали в Русия, че са се продали на болшевиките. Емигрантите гледат на Еренбург с подозрение, страх и яд. Да, казва, че е заминал за постоянно, но пък има съветски паспорт. Значи е човек на службите. Иван Бунин, първият руснак, носител на Нобелова награда за литература, отказва да разговаря с него. Друг писател, Алексей Толстой, се чуди къде да гледа при срещите им. След години Алексей Николаевич ще зареже емиграцията, ще се върне в родината и ще се превърне в уважаван съветски писател. За разлика от руските емигранти, хора като Пикасо и Диего Ривера се радват на Еренбург и не спират да му обясняват колко са възхитени от революцията. Той обича тези разговори, обича да разсъждава и да спори за политика, но няма търпение да започне да пише романа си. И тъкмо когато е нахвърлял първите страници, в плановете му се намесват френските власти. Заповядано му е да напусне страната заради това, че извършвал „болшевишка пропаганда”. Еренбург успява да остане в Белгия, където за 28 дни написва първия си роман „Хулио Хуренито”. Книгата излиза едновременно в Германия и Съветска Русия и предизвиква бурни полемики. Руските емигранти виждат в романа подмазване на новите господари в Москва, а някои особено бдителни комунисти разглеждат „Хулио Хуренито” като особено „злостна антисъветска сатира”. „Еренбург е изтърсак на буржоазната култура, а историята на руската литература не би загубила нищо, ако той не бе пожелал да стане писател.” Такъв е общият тон на излизащите в Съветска Русия статии за книгата. Все пак за обвинявания в „цинизъм” и „нихилизъм” творец няма особени последици може би защото, както свидетелства Надежда Крупская, самият Ленин много е харесал романа. Едно от нещата, които правят най-силно впечатление в книгата, е пророческият дар на Еренбург. Това се отнася с особена сила за съдбата на собствения му еврейски народ. Много години преди появата на Освиенцим и Бухенвалд, преди ужаса на Холокоста в „Хулио Хуренито” се появяват следните редове: „В близко бъдеще ще се състоят тържествени сеанси за унищожаване на еврейското племе... В програмата освен любимите на уважаемата публика традиционни погроми ще влязат също и реставрираните в духа на епохата: изгаряне на евреи, заравяни живи в земята, оросяване на полята с еврейска кръв и нови начини за „евакуация”, „прочистване от подозрителни елементи” и т.н.”. Веднага след написването на романа Еренбург заминава за Германия, където има възможност лично да наблюдава зараждането на онези настроения, довели впоследствие до идването на власт на Адолф Хитлер. До есента на 1923 г. много хора смятат, че социалистическата революция в Германия е неизбежна. Независимо от разгрома на „спартакистите”, независимо от смъртта на Карл Либкнехт и Роза Люксембург познавачите на политическите процеси, а и най-обикновени хора смятат, че Германия, страната, където левите идеи са особено силно вкоренени сред работническата класа, е обречена на социализъм. Това обаче се оказва една огромна илюзия. Да, германските работници, дребните и едрите собственици са недоволни от статуквото и от условията, наложени на страната след края на Първата световна война. Само че огромната част от недоволните възлагат надеждите си не на комунистите, а на националсоциалистите. „Бях потресен не от появяването на Хитлер на историческата сцена, а от това колко бързо се промени обликът на германското общество – пише Еренбург. – Хора с университетско образование се превърнаха в людоеди; спирачките на цивилизацията се оказаха слаби и при първото изпитание отказаха да действат.” Писателят си припомня и дневника на един немски офицер, който му попада по време на Великата отечествена война. В дневника си офицерът цитира Хегел и Ницше, Гьоте и Стефан Георге, разсъждава върху проблемите, поставени от съвременната физика, а в същото време с нескрито удоволствие описва как частта му открила и екзекутирала четири еврейски деца, които се криели в едно мазе... Това, което Еренбург не понася у германците, е привързаността им към казармения идеализъм (изразът е на Дмитрий Биков), съчетаването на фелдфебелството с романтизма. Иля Григориевич е съвършено друг човек. Той постоянно се съмнява, постоянно се пита дали е постъпил правилно. И съвсем неслучайно любимият му апостол е Тома Неверни. Ето как описва този тип отношение към света самият Еренбург: „От детските си години живеех със съмнения в абсолютността на тези истини, които чувах от родителите си, от преподавателите, от възрастните. Така беше и по-късно: сляпата вяра ми е изглеждала понякога прекрасна, понякога отвратителна, но винаги чужда”. Еврейството на Еренбург личи най-силно в неговия скептицизъм. „Патриот на диаспората”, така го нарича един друг руски еврейски писател, Бенедикт Сарнов. Той така и не става твърд привърженик на ционистката идея. Искрено вярва, че евреите трябва да живеят в културата на държавите, където са родени, подобно на Юлиан Тувим в Полша, Йозеф Рот в Австрия, Макс Жакоб във Франция. В статията си „Лъжичка катран” Еренбург определя скептицизма като най-важния двигател на културното развитие на обществото. Евреите са скептици, носещи духа на вечното съмнение, на постоянното търсене. На това се дължи и огромният им принос в световната култура. Евреи са и героите и на някои от следващите му романи като „Бурният живот на Лазик Ройтшванец”. Книгата излиза в Берлин и не е отпечатана в Съветския съюз. Съвсем закономерно впрочем. Действието в романа се развива в СССР, Полша, Германия, Франция, Англия и Палестина. Сюжетът проследява приключенията на бедния еврейски шивач Лазик от Гомел както в родината му, така и в странство. Блюстителите на правата вяра в Съветска Русия нямат нищо против Еренбург да иронизира живота в чужбина, но категорично не приемат той да прави това и по отношение на съветската действителност. В този сатиричен роман писателят използва приключенията на Лазик, за да ни срещне с вече оформилите се нови типажи в Страната на съветите – безчувствени бюрократи, лицемерни писатели, тъпоумни литературни критици и много други, които зад високопарните фрази крият основното си житейско кредо – стремежа към високи облаги на всяка цена.
Независимо от цялата си критичност към съветската власт Иля Еренбург по-скоро подкрепя новия строй в родината си. Засега обаче не бърза да се връща за постоянно в Съветския съюз. Живее основно в Париж със съпругата си (заповедта за интернирането е отменена), откъдето обикаля и други държави. Понякога посещава и Съветска Русия. При едно от тези посещения се запознава с един свой събрат – и по професия, и по кръв, Исак Бабел. Еренбург разказва, че обикновено се вълнувал, когато го запознавали с писатели, към чиито книги се е отнасял с благоговение: Максим Горки, Томас Ман, Иван Бунин, Андрей Бели, Хайнрих Ман, Джеймс Джойс. Но имало два случая, когато вълнението му е било особено силно – при запознанството с Бабел и с Хемингуей. Нищо изненадващо няма в това. Исак Емануилович наистина е един от най-талантливите руски писатели в периода между революцията и Великата отечествена война. Според Еренбург външно Бабел прилича най-малко на писател. Самият Исак Емануилович разказва, че когато 22-годишен за първи път дошъл в Петроград и наел стая, наемодателят внимателно го огледал, след което наредил да заключат вратата между стаята на Бабел и столовата и да приберат палтото и галошите му от антрето. Двайсет години по-късно писателят живее известно време в Париж. Там хазяйката го заключвала нощем, страхувала се да не я заколи. А всъщност във външността на Исак Емануилович нямаше нищо страшно, обяснява Еренбург, той просто озадачаваше мнозина, Бог знае, що за човек е и с какво се занимава. Максим Горки, който публикува първия разказ на младия писател, му препоръчва да поживее известно време сред народа. Между 1917 и 1924 г. Бабел прави точно това. Сражава се в редовната армия на Румънския фронт. После дезертира и се добира до Петроград. Веднага след революцията служи в ЧК, в продоволствените експедиции, в Северната армия против Юденич, в Първа конна армия. Именно преживяванията в Първа конна на Будьони лягат в основата на може би най-известния му сборник с разкази „Конармия”. Този сборник предизвиква най-противоречиви реакции. Обикновените читатели харесват разказите, докато партийните началници са доста скептични. Основното обвинение към Бабел е, че е представил червеноармейците в „неблагоприятна светлина”. Всъщност Исак Емануилович изобщо не си е поставял за цел да ругае довчерашните си бойни другари. Той много харесва повечето от тях. Но и няма намерение да ги превръща в светци. Затова ги описва с всичките им положителни и отрицателни черти. А тъкмо това не се харесва на критиците му. Самият Семьон Будьони нарича писателя „литературен дегенерат”. Налага се Горки лично да отговаря на всесилния военен. Ето какво пише той в „Правда”: „Не намирам в книгата на Бабел нищо „карикатурно-пасквилно”, тъкмо обратното, книгата събуди у мен любов и уважение към бойците от „Конармия”. Другият най-популярен сборник на Бабел е наречен „Одески разкази”. Там в романтична светлина са изобразени евреите, живеещи извън рамките на закона. Исак Емануилович описва с истинска любов касоразбивачи, банкови обирджии, изобщо всякакви престъпници, като сред тях определено се откроява харизматичният Беня Крик, чийто прототип е легендарният Мойше Виницкий, известен като Мишка Япончик. Именно Беня е въплъщението на любимия еврейски типаж на Бабел, т.е. на човека, който не позволява на други да определят съдбата му. В края на 20-те и началото на 30-те години творчеството на Исак Емануилович е известно не само в родината му, но и в цяла Европа. Харесват го както Горки, Маяковски и Андрей Бели, така и Томас Ман, Ромен Ролан, Бертолт Брехт. През 1935 г. в Париж се открива Конгресът на писателите в защита на културата, чиято цел е да се даде отпор на добиващия все по-голяма популярност фашизъм. Когато след пристигането на съветската делегация се оказва, че Бабел не е включен в нея, недоволството на останалите чуждестранни представители е голямо. Френските домакини се обръщат с официално писмо до съветското посолство с молба да изпратят в Париж и автора на „Конармия”. Властите в Москва изпълняват молбата им. Четири години по-късно обаче няма кой да се застъпи за Исак Бабел. Арестуват го през май 1939 г. и го обвиняват в „антисъветска терористична дейност”. Принуждават го да признае, че още преди години с помощта на Иля Еренбург е установил шпионски връзки с френския писател Андре Малро, на когото е предавал сведения за състоянието на съветските Военновъздушни сили. В онези години абсурдността на тези обвинения не прави впечатление никому. Исак Бабел е осъден на смърт и разстрелян в началото на 1940 г. А Еренбург, чието име също фигурира сред „антисъветските заговорници”, оцелява.
Много негови приятели – писатели, журналисти, дипломати, военни – загиват в годините на сталинския терор. Той оживява. Затова и един от най-често срещаните въпроси, които задават неговите биографи, а безспорно и той самият си го е задавал, е: на какво се дължи този късмет. Иля Григориевич твърди, че косата на терора е действала напълно случайно. Нейни жертви стават както хора, критично настроени към съветската власт, така и такива, които са стопроцентови крепители на режима. Разбира се, елементът случайност, късмет, Божия намеса няма как да бъде изключен. Особено когато става дума за живот и смърт. Понякога някакъв съвсем незначителен повод е натежавал на везната и е спасявал или погубвал конкретния човек. И все пак в случая с оцеляването на Еренбург има и известна логика. Иля Григориевич не просто познава, той е личен приятел с някои от най-големите творци на своето време. И много е вероятно Сталин да е преценил, че Еренбург ще му бъде по-полезен жив, отколкото мъртъв. Да, писателят е бил твърде „озападнен” за вкуса на Сталин, твърде дълго време е живял в чужбина, изобщо представлявал е идеалният „шпионски типаж”. Но независимо от всичко това Сталин си е давал прекрасно сметка за това колко много работа може да му свърши писателят благодарение на всевъзможните си международни контакти на най-високо ниво. Има и още една твърде оригинална хипотеза за оцеляването на Еренбург. Неин автор е писателят и журналист Дмитрий Биков, чиито идеи по принцип излизат извън рамките на традиционното. Според Биков в сталинска Русия шанс за оцеляване са имали най-вече хората, които са представлявали едно стилистически завършено цяло. Борис Пастернак оживява, защото прекрасно изобразява образа на поета еретик. Иля Еренбург също е олицетворение, само че на класическия еврейски образ, на евреина с неговия вечен вътрешен хаос, със скептицизма и неувереността му. Това не е творческа, това е еврейска черта, настоява Биков, това е вътрешният ад на вечния чужденец, който никъде не успява да открие своето отечество.
Още в края на 20-те и началото на 30-те години във възгледите и творчеството на Иля Еренбург се забелязва решителен обрат. От статиите и романите му започват да изчезват критиките и ироничното отношение към съветската действителност. Независимо че продължава да живее във Франция, Еренбург постепенно се превръща в съветски писател. Критиците му използват този обрат и заклеймяващо сочат с пръст писателя: „Ето и този окончателно се продаде на комунистите!”. Нещата, разбира се, са много по-сложни, отколкото си ги представят закъснелите антикомунисти. Еренбург с очите си вижда как управляват фашистите на Мусолини в Италия и как националсоциалистите на Хитлер се превръщат от маргинална партийка в триумфираща политическа сила. Процесите и в други европейки държави, където сходни формации набират все по-голяма популярност, също не вдъхват никакъв оптимизъм. Реакцията е във възход в цяла Европа. На този силно песимистичен фон единствената надежда идва от Москва. Съветският съюз и силите, които Москва поддържа в различни европейски държави, са единствените, които могат да дадат отпор на десния екстремизъм. Ясно е, че традиционните либерални партии, чиито лидери не спират да говорят за „свобода”, „демокрация”, „парламентаризъм”, не са сериозна преграда пред силите на мрака. Вместо да се борят с нацистите и сходните им организации, либералите извършват отстъпка след отстъпка с надеждата, че десните ще смирят амбициите си. Глупави надежди, разбира се. Живеещият в Европа Еренбург отлично вижда тяхната несъстоятелност. И стига до логичния извод, че ако някой може да се противопостави на силите на мрака, това са комунистите и Съветска Русия. Като добавим и това, че Иля Григориевич така и не успява да намери общ език с руските емигранти на Запад, отчаян е от факта, че повечето от тях са зациклили в мисленето си във времената отпреди революцията, вече става ясно защо с всяка изминала година възгледите му стават все по-близки до тези на официална Москва. Нещо повече, Еренбург не просто започва да се изразява в унисон с управляващите в Кремъл. Той дори се опитва да ги насочва към определен начин на мислене. Познавайки достатъчно добре живота в Европа, той смята, че е в състояние да улови онези процеси, които остават недостъпни за лидерите в Москва. Да, те имат огромна мрежа от информатори, но понякога и най-добрата шпионска система не е в състояние да види това, което може да прозре един конкретен човек. През септември 1934 г. Иля Еренбург е на посещение в Одеса, откъдето пише писмо на самия Сталин. Писателят предлага да бъде променен характерът на просъветската Международна организация на революционните писатели (МОРП), като тя бъде превърната в обединение на широки кръгове на творческата интелигенция в чужбина, които са противници на фашизма и привърженици на СССР. Именно в това си писмо Еренбург е един от първите, които използват понятието „фашизъм” в един доста по-широк от тясното му значение смисъл. Когато говори за „фашизъм”, писателят има предвид не само режима на Мусолини в Италия, но и германския националсоциализъм, както и редица други дяснонационалистически течения. Не след дълго този начин на говорене става широкопопулярен както в Съветска Русия, така и по целия свят. Всъщност, пишейки своето писмо, Иля Григориевич не може да не си е давал сметка за риска, който поема. Защото никога не е било известно в какъв момент какво точно би могло да му хрумне на Йосиф Висарионович. Никой не би се изненадал, ако възприеме например един съвсем доброжелателен съвет като нахално предизвикателство към собствената му власт. Тоест, откъде-накъде някакъв си там ще ми дава съвети, да не би аз сам да не мога да се сетя за същото? В този конкретен случай рискът, поет от Еренбург, се оказва оправдан. Сталин не само харесва идеята, но и предвижда начело на новата международна организация да постави самия Иля Григориевич. В крайна сметка обаче от проекта нищо не излиза. Доста от западните писатели, от които се очаква да се присъединят към новата структура, любезно отказват предложението. Макар че са твърди противници на фашизма, те се отнасят със съмнение и към действията на Сталин. Все пак международната активност на Еренбург не остава без видими резултати. Именно той става инициаторът на два международни писателски конгреса, които се провеждат в Париж през 1935 г. и в Мадрид през 1937 г. И двата са насочени към защита на културата от посегателствата на нацисти, фашисти и франкисти. Когато през 1936 г. избухва Гражданската война в Испания, Еренбург моментално заминава за там като военен кореспондент на съветския вестник „Известия”. През следващите три години той е навсякъде заедно с испанските републиканци. Научава бързо испански, както и различните му диалекти, така че е в състояние да общува дори със селяните от най-отдалечените райони на страната. Страстта, с която са пропити кореспонденциите му, ярките образи, достоверните факти, блестящият език – всичко това на практика превръща Еренбург в един от най-цитираните военни кореспонденти в цяла Европа. Статиите му се препечатват от най-авторитетните издания. Иля Григориевич напуска Испания в началото на март 1939 г., буквално няколко дни преди войските на Франко да влязат в Мадрид. Когато се прибира в Париж, вече е със статут на международна знаменитост. И тогава идва ударът оттам, откъдето най-малко го очаква. Представител на съветското посолство във Франция официално му съобщава, че макар и да остава на щат в „Известия” и че редовно ще си получава заплатата, няма смисъл да пише повече статии, защото те така или иначе няма да бъдат отпечатани. Освен това книгата му за Испания, която вече е дадена за печат, няма да бъде публикувана. Когато в началото на май 1939 г. евреинът Максим Литвинов е отстранен от поста външен министър на СССР, Еренбург окончателно разбира какво става. Сталин се подготвя за съюз с Хитлер. Три месеца по-късно този съюз вече е факт. Иля Григориевич не е оставил писмени свидетелства за чувствата и мислите си по този въпрос. Можем само да предположим как се е чувствал той, при положение че толкова време се е надявал именно Съветският съюз да спре възхода на нацистка Германия. Еренбург няма как да не си е давал сметка и за един факт, който днешните русофоби много удобно забравят, когато бързат да сложат знак за абсолютно равенство между тогавашния СССР и тогавашна Германия. Година преди прословутия пакт „Молотов-Рибентроп” прехвалените западни демокрации подписват Мюнхенското съглашение. Премиерите на Великобритания и Франция си стискат ръцете с Хитлер и Мусолини. Този факт не само позволява на нацистка Германия да прилапа Чехословакия, но и показва на Москва, че „демократичният” Запад прави всичко възможно, за да подтикне Хитлер към нападение срещу Съветския съюз. В светлината на всичко това пактът „Молотов-Рибентроп” изглежда не толкова като логично действие на две идентични „сатанински” държави, колкото като опит на Сталин да спечели още малко време преди неминуемия сблъсък с Хитлер. Съвсем отделен е въпросът, дали кремълският стопанин е използвал това време по най-подходящия начин. Съдейки по хода на бойните действия в първите месеци на Великата отечествена война, по-скоро можем да кажем, че това е било загубено време.
На 14 юни 1940 г. германските войски влизат в Париж. Иля Еренбург наблюдава с очите си движението на танковете по столичните улици. Макар и евреин, няма неприятности с новите господари на Франция. Все пак притежава паспорт на държава, официален съюзник на Германия. След няколко месеца писателят окончателно се връща да живее в СССР. Там той започва да пише нов роман, озаглавен „Падането на Париж”. Предупреждават го, че творба със силно антихитлеристка насоченост няма как да бъде отпечатана в Съветския съюз. В началото на 1941 г. обаче нещата започват да се променят. Настроението в кремълските кабинети вече е различно. Твърде големи са успехите на нацистите през последната година и половина и макар че никой не го изрича на глас, нарастват опасенията, че независимо от подписания договор следващата голяма цел на Хитлер ще бъде именно Страната на съветите. Подозрителното отношение към Еренбург се променя. Отпечатването на романа е разрешено, а междувременно е публикуван поетическият му сборник „Вярност”, където влизат стихотворения, посветени на трагичната съдба на евреите в Европа. Окуражен от подобно отношение, писателят започва да говори на всеослушание, че според него Хитлер готви война срещу Съветския съюз. Такава откритост обаче не се харесва на властта. Скоро Иля Григориевич разбира за изказване на едно твърде високопоставено лице по негов адрес: „Хора, принадлежащи към една определена националност, не харесват външната ни политика. Това е разбираемо. Но нека пазят чувствата си за своите близки”. Изказването принадлежи на Вячеслав Молотов. Еренбург се опитва да си уреди среща с него, но вместо от външния министър е приет от един от заместниците му – Соломон Лозовский. Соломон Абрамович има интересна и трагична съдба. Член е на Руската социалдемократическа партия още от 1901 г. Първоначално е на страната на меншевиките, след което се присъединява към болшевиките на Ленин. Живее в емиграция във Франция и става член на Френската социалистическа партия. През 1914 г. е изключен от болшевишката партия и става отново неин член след революцията. По някакво чудо остава жив по време на сталинските чистки през 30-те години, когато са унищожени почти всички болшевики, които някога са имали позиции, различни от правата линия. Става доктор на историческите науки, професор в МГУ и заместник външен министър. След като изслушва доводите на Еренбург в подкрепата на тезата, че Германия рано или късно ще нападне Съветския съюз, Лозовский казва: „Лично на мен това ми е интересно. Но вие прекрасно знаете, че нашата политика е друга”. През 1949 г. Соломон Лозовский заедно с останалите членове на Еврейския антифашистки комитет е арестуван по обвинение, че е провеждал „антисъветска ционистка дейност”. Разстрелват го. Това обаче става след Великата отечествена война. А ролята, която изиграва в нея Иля Еренбург, е наистина изключително важна. Започваме с една история. Малко след края на войната дългогодишният съветски посланик в Лондон Иван Майски изнася лекция в Централния дом на литераторите в Москва. Спомняйки си военните години, той казва, че в страната е имало само двама души, които са имали решаващо влияние върху обществото – Еренбург и... Явно малко преди да произнесе второто име, Сталиновото, естествено, Майски се усеща, че да поставиш знак за равенство между вожда на народите и някакъв си писател може да има трагични последици за правещия сравнението. Макар че Майски е бил абсолютно прав. Без преувеличение можем да кажем, че особено в самото начало на войната влиянието на Еренбург сред обществото е било по-силно дори от това на Сталин. Веднага след нахлуването на Хитлеровите войски в СССР Йосиф Висарионович изпада в такава депресия, че дори е готов да започне преговори с Германия и по подобие на Лениновия Брестки мир да предостави на Хитлер Украйна, както и останалите, вече завладени от войските му територии. Успехите на германското оръжие в самото начало на войната разбиват на пух и прах два от основните тогавашни съветски мита – че Червената армия е непобедима и че немските войници, в огромната си част работници и селяни, няма да стрелят срещу своите класови съветски братя. Съветска Русия спешно се нуждае от нова идеология, с чиято помощ да бъде вдъхнат кураж в дезорганизираните военни части и изобщо в цялото население. С тази роля се нагърбва Иля Еренбург. Статиите, които пише не по една, а буквално по няколко на ден, се превръщат в изключително ефективно идеологическо оръжие. Според точното определение на един колега „в целия свят отекваше звукът на неговата пишеща машина”. Неговият призив „Убий немеца!” се превръща в основен възглас на фронта и в тила. Именно Еренбург създава и презрителното обръщение „фриц”. Ето само един кратък откъс от статия на Иля Еренбург: „Омразата не е част от душата на руския човек. Тя не е паднала от небето. Нашият народ я е изстрадал. В началото много наши сънародници мислеха, че това е война като всички останали, че срещу нас стоят същите хора, каквито сме ние, само че с различни униформи. Бяхме възпитани в идеите на братството и солидарността. Вярвахме в силата на думите и не разбирахме, че пред нас не са хора, а страшни, отвратителни същества. Че човешкото братство ни диктува да бъдем безпощадни към фашистите, че с хитлеристите може да се разговаря само с езика на снарядите и бомбите”. И напълно естествено в навечерието на първия германски опит за превземането на Москва се появява една специална заповед на Адолф Хитлер. В нея се казва, че едно от нещата, които трябва да направят германците след превземането на града, е „да открият онзи отвратителен евреин Еренбург и незабавно да го обесят”.
Още докато войната бушува с пълна сила, се заражда една идея, в чието осъществяване Иля Еренбург играе основна роля. Заради своята огромна популярност той получава множество писма от фронта. Прави му впечатление, че много автори разказват за зверствата, извършвани от германците, особено по отношение на евреите, в окупираните територии на СССР. Разговаряйки на тази тема, Еренбург и неговият колега, писателят и журналист Василий Гросман решават да подготвят документален сборник, където да бъдат разказани германските престъпления срещу евреите в Съветския съюз, както и случаите на еврейска съпротива. По същото време до подобна идея стига и живеещият в САЩ Алберт Айнщайн, който заедно със свои колеги се обръща официално към Москва за съставянето на общо издание по темата за унищожаването на евреите. Официалните власти приемат идеята, а нейната реализация е поръчана на Еврейския антифашистки комитет. В т.нар. Черна книга са включени писма, дневници, разкази на очевидци, спасили се от нацистите. Има и предсмъртни писма на осъдени на смърт. В сборника има и очерци на съветски писатели, написани въз основа на документи, предоставени от очевидци. Иля Еренбург е автор на най-големия брой текстове в Черната книга – 31 от общо 118. Сборникът излиза през 1946 г. в САЩ, но така и не се стига до публикуването му в СССР. Съветските ръководители решават, че появата на такъв сборник би сложил много силен акцент върху еврейските жертви във войната и би помогнал за разпространението на ционистките идеи в страната. През 1948 г. даденият за печат ръкопис е унищожен. Още когато става ясно накъде вървят нещата, а Еренбург отлично разбира какво ще се случи, още преди то реално да е станало, той взема едно много важно и смело решение. Прави всичко възможно, за да спаси личния си ръкопис на Черната книга. Пренася всички огромни папки в еврейския музей във Вилнюс, защото смята, напълно основателно, че там те ще са в много по-голяма безопасност, отколкото в московския му дом. По-късно, когато нещата се успокояват, Еренбург си прибира материалите. Подреждайки архива на баща си след неговата смърт, дъщеря му Ирина раздава архива на Черната книга на различни хора. Целта й е да го опази от попълзновенията на КГБ. След време успява да изпрати всички материали в Йерусалим. Те се съхраняват в мемориала на Холокоста Яд ва-Шем. Първото издание на руски език на Черната книга е направено именно в столицата на еврейската държава през 1980 г. Малко след като Черната книга е забранена за печат в СССР, започват репресиите срещу ръководството на Еврейския антифашистки комитет, както и т.нар. „борба с космополитизма”, което е евфемистичното название на бясната антисемитска кампания, подета от Сталин. В основата й стои страхът на застаряващия диктатор, че окуражени от създаването на държавата Израел, съветските евреи масово биха се устремили натам и така биха разрушили един от основните митове в Съветския съюз като за „най-прекрасната страна на света, която никой никога не би искал да напусне”. Интересното в случая е, че когато в ООН вървят безкрайните спорове около това дали да има, или да няма самостоятелна еврейска държава, СССР е най-активният привърженик на идеята за създаването на Израел. Сталин и неговите съветници се надяват, че, първо, една еврейска държава ще срине окончателно имперския статут на Великобритания, и че, второ, заради левите идеи на Бен Гурион и съмишлениците му новата държава ще бъде верен съюзник на Съветския съюз в Близкия изток. Когато веднага след официалното създаване на Израел новата държава е нападната от съседните арабски страни, Москва започва да праща огромни количества оръжие на евреите. Тази помощ изиграва решаваща роля при отхвърлянето на арабската инвазия. Твърде скоро обаче става ясно, че Израел няма никакво намерение да се превръща в послушен сателит на Москва. Сталин не може да прости такова „предателство”. Отношенията между Израел и Съветския съюз се влошават, а Сталин насочва гнева си към съветските евреи, подозирайки ги, че са тайни ционисти. Така в края на 40-те и началото на 50-те години в СССР се разгаря по същество огромна антисемитска кампания. Редица евреи от научния, политическия и културния елит на страната са арестувани, осъдени на смърт и на дълги срокове затвор. Други като знаменития режисьор и актьор Соломон Михоелс загиват при мистериозни обстоятелства. В същото време с одобрението на официалните власти на територията на Съветска Русия отново е пуснат от бутилката духът на руския антисемитизъм, който е държан под строг контрол в първите десетилетия след революцията. Според спомените на редица евреи в Москва дори е витаела атмосфера на погроми, а много евреи са бързали да се приберат в домовете си преди мръкване. Всичко това обаче не се оказва достатъчно за Сталин. В края на 1952 г. сред управляващия елит започва да се обсъжда идеята за депортирането на всички съветски евреи в Сибир, чийто брой надвишава 5 милиона души. Първоначално е трябвало да бъдат „прочистени” големите градове като Москва, Ленинград, Киев, а после и по-малките населени места. За да се избегнат преките аналогии с нацисткия антисемитизъм, управляващите в Москва решават да представят нещата така, все едно инициативата за изселването идва от самите евреи. За целта видни граждани от еврейски произход са накарани да подготвят официално писмо до властите, в което молят за изселване от съображения за сигурност. Разбира се, за да има стойност такова писмо, то трябва да бъде подписано от колкото се може повече известни евреи. Мнозина подписват, защото смятат, че нещата са предрешени и един отказ само би влошил положението. Сред подписалите са видните учени Лев Ландау и Пьотр Капица, писателите Самуел Маршак, Маргарита Алигер, Василий Гросман, музикантите Давид Ойстрах и Емил Гилелс. Намират се обаче и такива, които отказват, като шахматиста Михаил Ботвиник, композитора Исак Дунаевски, оперния певец Марк Рейзнер. Писателят Вениамин Каверин (Зилбер), автор на прословутия в съветско време роман „Двамата капитани”, също отказва с аргумента, че няма как да одобри масовите арести и депортацията на абсолютно невинни граждани. Това, което всички очакват с нетърпение в тази добиваща все по-силен трагизъм ситуация, е каква позиция ще заеме Иля Еренбург, най-популярният евреин не само в Съветския съюз, но и в чужбина. Иля Григориевич прекрасно разбира, че с неговия подпис или без Сталин ще изпълни вече взетото решение. Ето защо писателят решава, че не е достатъчно да извърши акт на пасивна съпротива, като откаже да подпише. Трябва не да се опълчва (с нищожни шансове за успех) срещу взетото решение. Трябва да се опита да го промени. Така той започва със сигурност най-рискованата игра в живота си, написвайки писмо лично на Сталин. Да, преди близо двайсет години пак му е писал, но нещата изобщо не могат да бъдат сравнявани. Тогава просто го е съветвал да промени характера на една писателска организация, за да има по-голям успех в чужбина. Сега залогът е несравнимо по-голям. Сегашното му писмо би могло да бъде прочетено като открито предизвикателство към едно вече взето държавно решение, като невероятно дръзка опозиционна постъпка. В онзи период хората губят главите си за несравнимо по-дребни „провинения”. Затова най-важното в случая е как ще бъде написано това писмо. Иля Григориевич започва с това, че изпитва силни съмнения и смята, че единственият, който може да му помогне в тази ситуация, е Сталин. После много внимателно описва каква би била международната реакция, ако се стигне до изселването на евреите в Сибир. Ако това стане, пише Еренбург, нашите врагове ще ни обявят за върли антисемити, действащи с методите на царския режим, който не е позволявал на евреите да напускат определени територии. По този начин, продължава писателят, ще отчуждим много свои приятели в западния свят и ще пострада огромният авторитет както на Съветския съюз, така и лично на Йосиф Висарионович. Все пак, бърза да уточни Еренбург, ако Сталин го увери, че последствия от депортацията няма да има, той с радост ще подпише онова писмо. Писмото е изпратено в началото на февруари 1953 г. Иля Григориевич разбира, че нищо повече не може да направи, и започва да чака съдбата си. Ние не знаем каква е била реакцията на Сталин след прочитането на писмото. Факт е, че подготвяната депортация на евреите в Сибир не се осъществява, а на 5 март 1953 г. гражданите на Съветския съюз и на света научават за смъртта на вожда. Година по-късно излиза романът на Иля Еренбург „Размразяване”. Днес почти никой не помни какъв е сюжетът на този роман, но всички знаят, че „размразяване” се нарича периодът в съветската история след смъртта на Сталин, когато животът в страната става с една идея по-нормален. Никита Хрушчов при всичките му кусури (по темата след малко), освен че осъжда много от сталинските престъпления, прави така, че хората в Съветския съюз да се почувстват малко по-свободни.
Разбира се, състоянието, описвано с термина „малко по-свободни”, е твърде далеч от състоянието на истинска свобода. През годините, които му остават (писателят умира през 1967 г.), Еренбург лично се убеждава в това. През 1960 г. започва издаването на безспорно най-четената творба на Иля Григориевич „Хора, години, живот”. Тези шест книги са не просто мемоари, а широка картина на обществения, политическия и културния живот както в Русия, така и в Европа през първата половина на XX век. Това е изключително трудна задача. Еренбург трябва постоянно да преодолява, първо, официалната цензура, а, второ, и неизбежната лична автоцензура. Стремежът му да запознае публиката с някои от най-ярките забравени и забранени имена на руската култура от този период постоянно се сблъсква с цензурните ограничения. Безспорно едно от най-важните неща, които Еренбург прави, е да върне в общественото пространство името на поета Осип Манделщам. През 1957 г. загиналият в сталинските лагери поет окончателно е реабилитиран, но името му остава тотално непознато за младите хора. Ето защо страниците, посветени на Осип Манделщам в „Хора, години, живот”, се оказват истинско откровение за огромен брой съветски читатели. Там за първи път след изчезването на поета в края на 30-те години се публикуват негови стихове. Разбира се, не само творчеството на Манделщам бива върнато на читателите. От деветимата писатели, на които Еренбург посвещава глави в мемоарите си, само Маяковски, Есенин и Брюсов са издавани в СССР по това време. Неизбежно спомените на Иля Григориевич предизвикват не само радост у четящата публика, но и съпротива у мнозина литератори и критици. Започват да излизат заплашителни статии, в които главите от „Хора, години, живот”, посветени на Манделщам, Волошин, Цветаева, Пастернак, са заклеймявани, понеже представлявали „реставрация на модернистичните направления”. В печата от онова време изобщо не излизат положителни статии за мемоарите. За сметка на това не само обикновените читатели, но и големи имена в руската литература се изказват ласкаво за „Хора, години, живот”. С много топли думи към него се обръщат кинодокументалистът Роман Кармен, писателката Мариета Шагинян, изкуствоведката Ариадна Ефрон (дъщерята на Марина Цветаева), Анна Ахматова хвали портрета на Манделщам, а вдовицата на поета Надежда Яковлевна пише следното: „Еренбург пръв заговори за загиналите, отчаяно пробивайки всяка дума, всеки ред и всяко споменаване за мъртвите. Той не можеше да говори с пълен глас, защото ако беше заговорил така, нищо нямаше да бъде отпечатано. Особеността на Еренбург се състоеше в това, че той успяваше да остане на границата на позволеното и въпреки всичко да каже истината на средния читател. Инженерът, технократът, сътрудникът в научните институти – това е читателят на Еренбург, чиито нрави и възгледи той се стараеше да смекчи. В началото на 60-те години имаше особен критерий за средноинтелигентния човек – дали е чел Еренбург или не. Смяташе се, че няма смисъл да разговаряш с някой, който не е чел спомените му, а тези, които ги бяха чели, със сигурност не пишеха доноси... Прочитайки Еренбург, читателят вече разбираше много неща и продължаваше нататък, дори леко се обиждаше, че не е получил цялата истина от първия просветител. Забравяше на кого е задължен за пробуждането си от хипнотичния сън, а такива неща не бива да се забравят”. А междувременно официалната кампания срещу Еренбург вече набира скорост. Хрушчов все още е на власт, но епохата на „размразяването” отива към края си. Сталинистите надигат глава, а и самият Никита Сергеевич е все по-объркан. Той ту защитава свободомислещите, ту ги напада по най-яростен начин. Точно тогава сталинистите успяват да спрат издаването на вече подготвения поетичен сборник на Манделщам. През пролетта на 1963 г. (до свалянето на Хрушчов остава само година) в ЦК на КПСС се провежда пленум, посветен на идеологическите въпроси. Оказва се обаче, че основният обсъждан въпрос е Иля Еренбург. Говорят за целия му живот, за цялото му творчество. При това говорят крайно негативно. Припомнят му всичко – и „контрареволюционните стихове” от 1917 г., и иронията към съветската държава в романа „Лазик Ройтшванец”, и, разбира се, мемоарите, в които бил „извратил и фалшифицирал цялата славна история на СССР”. Малко хора в онова време са в състояние да се оправят след подобен удар. 72-годишният Еренбург обаче не се предава. Първо, издейства си лична среща с Никита Сергеевич, по време на която успява да промени мнението му за „Хора, години, живот”, и така мемоарите продължават да излизат. Второ, не спира да работи за реабилитирането на творчеството на Осип Манделщам. През 1965 г. организира в МГУ първата след толкова години творческа среща, посветена на Осип Емилиевич. В изказването си Еренбург подчертава, че цялата руска поезия от 20-те и 30-те години е неразбираема без Манделщам. Малко по-късно вдовицата на поета дава на Иля Григориевич да прочете ръкописа на нейните спомени. Тя описва не само живота си с Манделщам, но прави и максимално откровено описание на тогавашната действителност. След като прочита текста, Еренбург, сравнявайки го със собствените си спомени, й казва: „Ти пишеш цялата истина и това у нас ще го прочетат сто души, които и без това всичко знаят. Аз пиша само полуистината, но ще я прочетат милиони, които не знаят нищо”. Когато казва това, Иля Григориевич е пределно искрен. Той никога не е обмислял възможността да пише нещо, което ще бъде публикувано в „самиздат” или в „тамиздат” (чужбина). Иска нещата, които създава, да бъдат четени от съгражданите му в родината. Някои го упрекват за това. Упрекват го, че му липсвала смелост. Само че има един неоспорим факт. Хората, които впоследствие стават интелектуална опозиция на статуквото, които дръзват да оспорят властта на партийните догми, са именно онези, които са прочели мемоарите на Иля Еренбург и които благодарение на тях са разбрали, че няма нищо по-фалшиво от постулатите, спускани от официалните трибуни.