Интервю с Еманюел Тод, историк, антрополог, демограф, социолог и есеист. През 1976 г. в „Окончателното рухване“ той предвижда края на Съветската империя. В друго свое есе, „След империята“ (2002), Тод прогнозира и дори описва назряващата неизбежна финансова криза. Наследник на знаменитата фамилия от интелектуалци, сред които Пол Низан и Клод Леви-Строс, Еманюел  Тод е сред най-значимите живи френски мислители.

След като известно време вярваха в появата на изрядна демокрация в Украйна, европейските и американските власти, изглежда бяха сварени неподготвени от руската дипломация и брожението в Източна Украйна. В какво се беше заблудил Западът?

Изненадващото в кризата е, че не се вписва в логиката на европейската политика от последните години. Началото на новия век бе белязано от сближаване на Европа и Русия и оформянето на общи позиции по ключови кризи. Спомняме си конференцията в Троа през 2003 г., на която Ширак, Путин и Шрьодер заедно отхвърлиха американската интервенция в Ирак. Това събитие създаде усещането, че Старият континент като цяло прегръща мира, докато Америка на Буш-младши, вярна на линията на Бжежински, поддържаше конфронтацията с Москва, като намираше опора в бившите съветски сателити воглаве с балтийските държави и Полша като привилегировани антируски партньори. Влизането на Барак Обама в Белия дом съвпадна с промяната в американската позиция. Неговата линия, както ми се струваше по онова време, се заключаваше в това да намали напрежението в отношенията с Русия и Иран, за да може да осъществи прословутия си завой към Азия, откъдето идва дългосрочната заплаха за американската хегемония. Това оттегляне на Вашингтон би трябвало да засили волята на европейците, в частност на Германия, за сближаване с Путин с цел изграждането на мащабно търговско, енергийно и индустриално партньорство. Така можеше да се очертае европейско равновесие, почиващо на германско-руско-френски мотор. Налага се да признаем, че историята пое в съвсем друга посока: Русия и ЕС днес са в тежко противоборство, а ЕС е доминиран икономически и дипломатически от Германия. Промяната е функция от преображението на Германия. Често ме нарочват за германофоб, но не мисля, че бъркам в диагнозата: германските елити страдат от психологическа и историческа биполярност в отношението си към Русия, което се колебае между благонамереност и конфликтност. Наблюдаваме го при смяната на Бисмарк с Вилхелм II, първият иска да бъде партньор на царете, вторият се впуска по нанадолнището, което води до Първата световна война. Сетне имаме пакта Молотов–Рибентроп от 1939 г., скоро погазен от нашествието на Хитлер през 1941 г. Вероятно един ден историците ще разглеждат в същата перспектива промяната от Шрьодер към Меркел. Очевидно играта на Запада днес се диктува от Германия, която редува агресивни периоди с периоди на покой, в които отново заема своята сговорчива поза, но тези моменти са все по-кратки. Тъкмо посещението на външния министър Щайнмайер в Украйна даде началото на сегашната фаза в отношенията. Присъствието редом с него на полския му колега Шикорски само потвърждаваше агресивния характер на мисията. Полша никога не е страдала от биполярност спрямо Русия. Враждебността й е устойчива и безвременна, нещо като депресия, която не познава фази на ремисия. Верен на себе си, Лоран Фабиюс не знаеше какво прави там. Отвъд либералните и демократичните брътвежи, които изглеждат нелепо на фона на сътрудничеството на ЕС с украинската крайна десница, пътуването до Киев осветли новата силова политика на Германия, чиято цел в средносрочен план със сигурност е да вкара Украйна (цяла или парчетосана, това е второразряден въпрос) в своята зона на икономическо влияние като източник на евтина работна ръка. Шрьодер от 2003 г. никога не би повел подобна политика.

Според вас Путин търси успокоение, а не ескалация. Нима твърдите, че Западът не го разбра?

Започнах кариерата си с есе, което прогнозираше рухването на съветската империя, тъй че нека не бъда обвиняван в съветофилия със задна дата. Трябва да призная, че съм ужасен от русофобията, която развиха западните елити през последните двадесетина години. В това умопомрачение френските медии са начело. Воглаве с „Льо Монд”. За да проследя събитията в Украйна, чета сайтовете на „Гардиън”, „Дейли Телеграф”, „Ню Йорк Таймс”, „Вашингтон Пост”, „Шпигел” и дори на израелския вестник „Хаарец” по въпросите на антисемитизма. Макар до един да са враждебни към Русия, те поне съдържат коректна информация, докато „Льо Монд” дори не препредава точно фактите. Напоследък имам чувството, че живея в развиваща се страна, откъсната от останалия свят, тоталитарна посвоему, макар и по изкусно-либерален начин. Чета също руските сайтове РИА Новости и ИТАР ТАСС, защото никоя друга медия не ни запознава с руската гледна точка. Давам пример: насред криза, която изисква геополитически анализ, видях сума статии, френски и англосаксонски, които се горещят около „хомофобията” на Путин. За мен като антрополог е тревожна гледка как международните отношения напускат рационалната и реалистичната логика и се свеждат до нивото на сблъсък на нрави, достойни за примитивните общества. Руската гледна точка към тази криза не е културалистка, а много проста: Москва не иска бази на НАТО в Украйна, които да допълнят дъгата от Балтика и Полша. Точка. Русия иска мир и сигурност. Те са й необходими, за да довърши изправянето си на крака, и както стана ясно в Крим, тя разполага със съответните възможности да го постигне. За финал един съвет от антрополог: агресивният Запад, който иска да наложи своята система от нрави на остатъка от планетата, трябва да си дава сметка, че е в малцинство. Нашият начин на живот мен лично ме устройва, радвам се, че бяха узаконени еднополовите бракове. Но да превърнем това в основа на цивилизацията и дипломацията ни, би значело да започнем хилядолетна война, в която няма как да победим.

Твърдите, че САЩ са задминати от украинската криза. В какъв смисъл?

САЩ не знаят в какво се замесват. Кризата, родена в Европа, ги вкара в агресивна и регресивна траектория, защото се опасяват да не загубят лицето си. Грузинската криза от 2008 г. вече силно удари по реномето им на покровители на континента. Това обяснява възродената войнственост в Украйна, която контрастира с доктрината за „реконструкция”, следвана дотук от Обама. Надявам се този завой да е временен, а Обама да възвърне контрола си върху американската външна политика, което засега не се провижда. Предвид болшинството американци, които се противопоставят на идеята за военна интервенция в Украйна, се надявам надеждите ми да не са напразни. Макар в случая с Крим да бяха унизени от Путин, американците имат един по-голям страх: този Германия да се еманципира напълно от тяхната сфера на влияние. Ако четете „Голямата шахматна дъска” на Бжежински, ключов труд за разбирането на днешната дипломация, ще разберете, че следвоенната американска мощ почива на контрола върху двата най-големи индустриални полюса в Евразия: Япония и Германия. Кризата ни показа, че САЩ не успяха да придумат Берлин да зареже своята политика на бюджетна строгост, да променят монетарната политика на еврозоната и да участват в усилието по релансиране на световната икономика. Непризнатата истина е, че днес САЩ вече не контролират Германия и я следват в Украйна, за да не лъсне тази истина. Отстъплението на американската мощ е наистина тревожно. Вашингтон е в шок след превземането на Мосул от ислямистите. Стабилността на света няма как да почива само върху американците. Ще предложа изненадваща хипотеза. Европа е нестабилна, но едновременно с това праволинейна и авантюристична. Китай може би е в навечерието на срив в растежа и сериозна криза. Русия е консервативна велика сила. Ново американско-руско партньорство би ни спестило затъването в глобализирана анархия, която изглежда все по-вероятна.

Трябва ли да възприемаме кръстоносния поход в Украйна като симптом за неспособността на ЕС да се самоопредели и да дефинира онова, което го обгражда? Как се стигна дотук?

Действително Западът трудно успява да се самоопредели. Германия се колебае между пацифизъм и икономически експанзионизъм. Американците се двоумят между имперската и националната линия. Французите съвсем не намират своето място в тази смътна картина. Всичко това обяснява опростения прочит на мнозина журналисти на въпроса, какво иска Путин. Всъщност наблюдаваме тъкмо обратното: Русия отчетливо се стреми към утвърждаване на силата си, хем значителна, хем в определени граници, докато Западът няма никаква ясна цел. Може дори да се твърди, че русофобията е единствената подсъзнателна обвързаност, която държи заедно европейското политическо и икономическо пространство, което вече се изпразва от съдържание. На фона на възраждането на нациите и завръщането на историята, както и на затрудненията в еврозоната, това заслепение на Запада е не само нелепо и печално, но и опасно. Въпреки това трябва да отбележим, че проблемите ни носят и известни плюсове за стабилността на континента. Западна Европа е населена от застаряващо, но все още много заможно население, което има много за губене, докато руснаците едва поемат дъх след години на икономическо опустошение. Кривата на смъртността се преобръща, икономиката се стабилизира, селското стопанство се съживява и можем да се обзаложим, че при все националната си гордост руснаците не са склонни да изпаднат от днес за утре в някаква войнствена криза.

Днес изглеждате далеч по-малко критичен към Америка, отколкото при публикуването на "След империята". Дори се определяте като "ляв проамериканец"...

В „След империята” заемах позиция, обратна на тази на Бжежински. Личност, на която дължа уважение поради интелекта, но чиито мечти са далеч от моите. Всъщност считам, че американското попечителство над Европа подобно на демокрацията като политически режим е най-малкото зло предвид идеологическите руини, върху които почива континентът ни. Дори бих приел американската доминация, ако тя уважаваше принципа на противотежестите, тъй скъп на бащите основатели. Русия би могла да бъде тази противотежест, макар властта там да не ми е никак симпатична. Подобно равновесие ще благоприятства стабилността на международните отношения и ще бъде от полза и за самите американци. За никого не е добре да повярва в своето всемогъщие. След провала на френско-германския дует си мисля не без ирония, че американско-руският дует трябва да опита късмета си. С тези думи ни най-малко не признавам американския модел, но няма как да не констатирам, че Европа днес е лишена от проект и идентичност.

Наскоро говорихме за провала на Нова Европа. Старият континент носи ли специфична отговорност за неспособността на Запада да роди нова политика?

Според мен вече няма какво да очакваме от Европа. Какво бихме могли да очакваме от една общност, която дори не може да се освободи от еврото, при положение че от това зависи собственото й оцеляване. Затова, да си призная, днес съм по-заинтригуван от това, което се случва в САЩ. Първият мандат на Обама нямаше с какво да впечатли, но политиката, която поведе след преизбирането му през 2012 г. (до кризата в Украйна), беше интелигентна и новаторска. Всъщност истинският въпрос е дали САЩ ще са способни да съхранят мощта си, или да се възродят, или пък ще отстъпят от позицията си на суперсила. Европа свърши

ИНТЕРВЮ НА ТЕОФИЛ СУРДИЙ ЗА WWW.LES-CRISES.FR

ПРЕВОД ИВО ХРИСТОВ