Договорът с Македония на фона на събитията в света

Подписаният Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество с Македония предизвика лавина диаметрални и противоречиви коментари. Както в България, така и в Македония. Подобен договор е позитивен момент в двустранните отношения между които и да са две страни. Особено на Балканите. Особено между България и Македония. Българският парламент, без да обсъди по-сериозно въпросния договор, набързо го подкрепи. Преобладаващите коментари на неспециалистите в София бяха бравурни и еднопластови, стигащи почти до неприлична еуфория и наивност. Повечето сериозни външнополитически експерти в лицето на бивши български посланици и особено експерти, които от години работят по темата, бяха доста скептични и въздържани в своите анализи относно постигнатия „голям успех” и „откритата нова страница” в двустранните отношения между София и Скопие. Като основни аргументи за тяхната резервираност се изтъкваха очевидните обтекаеми формулировки в договора и отсъствието на срокове за изпълнение на поетите ангажименти. Много странно, но всичко се завъртя и се случи за броени дни, след като близо 20 години въпросът нямаше реално никакво развитие. Повече от очевидно е, че договорът бе подписан в резултат на мощен външен „импулс”, генериран от Вашингтон. Както в София, така и в Скопие, предварителната подготовка за посещението на българския премиер в Македония бе извършена под ръководството и контрола на американските посланици в двете страни. Направи впечатление пасивността на ЕС. Брюксел бе доста „неподвижен” и се задоволи с едно посещение на г-жа Федерика Могерини в Скопие. Еврочиновниците направиха няколко банални и клиширани официални приветствия към двете страни след подписването на договора, който може да се квалифицира категорично като пореден стратегически и сериозен външнополитически успех на Вашингтон на Балканите. Това е поредното достижение в преследване и реализиране на американската дългосрочна геостратегия в нашия регион. На общественото мнение в България, както и в Македония, бяха предложени емоционални ретроспекции и исторически коментари, които само разбуниха стари и до болка познати страсти. За съжаление на Балканите всяка една страна има свой собствен прочит на „общата история”, който радикално влиза в остра колизия с версията на съседите. Досегашната практика показа, че всяко едно „научно” обсъждане на „общата балканска история” води само до рециклиране и задълбочаване на добре познатите стари конфликти, предимно между балканските православни страни.

А подписаният „епохален” договор в Скопие отвори балканската историческа кутия на Пандора с чл. 8, т. 2. (В срок най-късно до три месеца от влизането на настоящия договор в сила с цел задълбочаването на взаимното доверие двете договарящи се страни създават Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия на паритетен принцип по исторически и образователни въпроси, за да допринесе за обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори за научно тълкуване на историческите събития. Комисията представя пред правителствата на договарящите се страни ежегодни доклади за своята работа.) Излиза, че въпросната комисия всяка година ще изнася публично историческите спорове между двете страни. Кой ще определи и гарантира „научно тълкуване на историческите събития”. Огромно число от световни учени и лингвисти определят македонския език като западнобългарски диалект. Доцент Ана Кочева пише в своя статия от 21 юли 2017 година: „Официалният език на Република Македония е конструиран с декрет на Коминтерна на 2 август 1944 година (Илинден) в манастира „Прохор Пчински”, а основната цел на неговите създатели е била максималното му и изкуствено отдалечаване от българския език. Този факт е изтъкван многократно от редица учени”. Ана Кочева допълва: „От редица изследвания на чужди лингвисти личи, че диалектите на територията на Република Македония, а следователно и писмената норма, възникнала въз основа на централната част от тези диалекти, е свързана с типологичните особености на българския език и споделя българската езикова история през вековете. Тук могат да бъдат посочени имената на едни от най-големите представители на световната славистика, а също така и на редица автори на старобългарски граматики и изследвания, подчертаващи ролята на България и на българския език (Аванесов 1973; Андреев 1987; Белодед 1883; Бернштейн 1957, 1937, 1961, 1977; Билярский 1858; Бодянский 1843; Булаховский 1952; Булич 1893; Венелин 1849; Бирнбаум 1985; Ван-Вейк 1957; Верещагин 1982; Виноградов 1958, 1967, 1973; Винокур 1945; Горшков 1963, 1984; Гутшмид 1983; Державин 1914, 1945, 1946; Дёмина 1983; Eлкина 1960; Иванова 1977; Ильинский 1909; Иречек 1929; Истрин 1930; Исаченко 1963; Карский 1962; Климовская 1974; Копецкий 1974; Кривчик и Можайко 1968; Кульбакин 1907, 1911; Ларин 1975; Литаврин 1983; Лихачов 1973; Логачев 1985; Майборода 1975; Мещерский 1981; Матвеева-Исаева 1958; Милев 1966; Никифоров 1952; Никитин 1976; Норман 1980; Обнорский 1946; Охридски 1931; Полевой 1900; Погорелов 1914; Селищев 1957, 1968; Соболевский 1891, 1903; Сперанский 1920; Станивьский 1964; Супрун 1977; Толковый словарь русского языка 1940; Улуханов 1972; Ушаков 1840; Филин 1981, 1983; 1984; Хабургаев 1984; Черных 1951; Чешко 1970; Чейка и Лампрехт 1965; Шахматов 1915, 1916, 1941; Шмелёв 1977; Aizetmüler 1978; Arumaa 1964; Bräuer 1952; Boué 1840; Boehme 1904; Diels 1932; Griesbach 1841; Geitler 1875; Dobrovsky 1947; Havrànek 1963; Kiparski 1963; Kiepert 1876; Lamouche 1931; Leskien 1871; Rosenkranz 1955; Guillou 1984; Petr 1986; Popovič 1960; Siatkowski 1983; Słаwski 1983; Słoński 1950; Vraz 1974; Weigand 1924; Wondrák 1912 и др.)”. Има ли някой, който може да повярва, че официално Скопие ще приеме и признае за обективни и научни трудовете на изброените учени? И ще приеме научнообоснования извод, че „македонският език е западен диалект на българския език”? И че това ще го прочетем в някой от „ежегодните доклади на мултидисциплинарната комисия”? Ако това е най-добрият подход за регулиране на отношенията между страни, които имат в своята история сблъсъци, то отдавна американци и англичани да бяха формирали мултидисциплинарна комисия, която обективно и научно да изтълкува историческите събития между англичани и американци в периода 1776-1861 година. Българският външнополитически експерт Симеон Николов, със сериозна практика в областта на международните отношения, бе ясен и конкретен в своята оценка на „епохалното” събитие: „Договорът с Македония – рано е за фанфари и заслуги!”. Симеон Николов заостри вниманието на българското обществено мнение върху следното: „Същевременно доста обезпокоително е прикриването на хронологията на събитията, довели до това подписване, необоснованият оптимизъм, който залагаме в него, и приписването на заслуги на този или онзи политик”. Симеон Николов обръща внимание на факта, че: „В Скопие активно вършееха поне три чужди разузнавания в опит да извлекат дивиденти от политическата криза”. По-ясно казано, не е сложно да се стигне до извода, че Бойко Борисов и Зоран Заев бяха главните наети „артисти” в изиграната пиеса в Скопие, чийто сценарий е написан от сценаристи, чужди на българи и македонци. В този план не съм убеден, че тези, които днес си приписват „заслугите” за подписването на договора, утре няма да се оправдават с клишета от типа „Ами нямаше как” или още по-лошо: „Натискът бе огромен и ни принудиха”. Но колективна отговорност няма. Има лична. Тепърва предстои да усетим „ударите”, които ще получим от глобалните и регионалните фактори, чиито интереси бяха индиректно много грубо засегнати от договора, който, абстрахирайки се от двустранните българо-македонски отношения, обслужва директно 100% американската геостратегия на Балканите. Все още не е ясно дали все пак няма и нещо по-съществено, договорено задкулисно, което все пак да е в полза на българските национални интереси точно в тази турболентна ситуация в света и на Балканите. Не би трябвало да храним илюзии, че София и Скопие със своето раболепие пред „началниците” не засегнаха сериозно интересите, които имат на Балканите минимум два глобални фактора и един регионален. Става дума за Русия, Китай и Турция. Как точно нашият премиер направи това, ще стане въпрос по-нататък в този текст. Надявам се, че Бойко Борисов си е дал сметка, че с това форсирано подписване на договора в Скопие той игра ва банк с това, което е останало от българската държава, включително и със своето политическо и лично бъдеще. За да осмислим значението и последствията от пищните церемонии в Скопие и „невижданите оказани почести” на българския премиер, необходимо е да ситуираме „епохалното” събитие на фона на случващото се в последно време в областта на геоикономиката и геоенергетиката по света, Европа и Балканите. Тогава ще можем да преценим с панорамен поглед минусите и плюсовете на стореното от Бойко Борисов в Скопие. Оценяването на договора единствено и само през призмата на българо-македонските отношения с фокус върху тяхната историческа проекция е непрофесионално и лекомислено.

По времето, в което Бойко Борисов подписваше със своя колега Зоран Заев договора в Скопие, на летището в Подгорица кацна самолетът на американския вицепрезидент Майк Пенс. Той взе участие в срещата на върха на Адриатическата харта, в която влизат членките на НАТО Черна гора, Хърватия и Албания, както и Босна и Македония. Лидерите на Сърбия, Словения и Косово също участваха в срещата, тъй като страните им имат статут на наблюдатели в организацията, създадена през 2003 година под покровителството на САЩ с цел да координира дейностите в подкрепа на страните, кандидатки за членство в НАТО. Преди да пристигне в Черна гора, Майк Пенс посети Естония, където заяви на лидерите на балтийските държави, че могат да разчитат на подкрепата на САЩ, ако бъдат изправени пред агресия от страна на Русия. Очевидно е, че Вашингтон по линия на НАТО подава на Балканите спешно командата: „Строй се и преброй се!”. И София, без да се ослушва, първа „заби кола”, както казват в казармата. С всички произтичащи за България последствия от този факт. Става ясно, че американците преследват скоростно и радикално натовизиране на Балканите. И затягане на дисциплината в региона по линия на Северноатлантическия съюз. Нека да анализираме кое налага американското бързане точно в този момент, точно в нашия регион и точно в Македония!

„ГОЛЯМАТА ИГРА” В ОБЛАСТТА НА ЕКОЛОГИЯТА, ГЕОИКОНОМИКАТА И ГЕОЕНЕРГЕТИКАТА. КАКВО СЕ ПРОМЕНИ? КОЕ КАТАЛИЗИРА СЪБИТИЯТА НА БАЛКАНИТЕ?

На 27 юли 2017 г. Сенатът на САЩ след Палатата на представителите гласува Закон за противодействие на американските противници с помощта на санкции. Американският президент подписа законопроекта. Приемането на този санкционен закон на практика обявява икономическа война на Русия с цел тя да бъде изтощена и да капитулира политически. Подлежат на санкции всички компании, които предоставят „стоки, услуги, технологии, информация или подкрепа” на руските газови и нефтени експортни тръбопроводи. В закона е посочено директно задължението на Вашингтон да осуети строителството на „Северен поток 2” и диверсифициране на енергопазара на ЕС. Първа Германия подскочи като ужилена. Германският външен министър Зигмар Габриел и канцлерът на Австрия Кристиан Керн обвиниха САЩ в открито лобиране в полза на интересите на американския бизнес и в стремеж да бъдат изхвърлени руските доставчици на природен газ от пазара на Европа. Даже се стигна до „кощунствената” заплаха ЕС да си запази правото да въведе санкции срещу Вашингтон, ако новите антируски санкции не бъдат съгласувани с европейските партньори. Изведнъж станахме свидетели на рязко събуждане на политическата субектност на Брюксел, или по-точно на Берлин. Каква е причината? Вашингтон нанесе жесток икономически шамар на европейския бизнес. Пет европейски енергийни компании – Shell, OMV, Engie, Uniper и Wintershall, още през месец юни тази година предоставиха средства за реализиране на „Северен поток 2”. Те внесоха 1/5 част от необходимата инвестиция – 4,75 милиарда евро. Но това не е най-важното! През 1992 г. бе приета Рамковата конвенция на ООН за изменение на климата, която после се превърна в Протокола от Киото. Този протокол скоропостижно бе погребан с активното участие на САЩ. Самата идея за борба с глобалното затопляне чрез въвеждане на глобален данък на страните – производители, и на страните – добиващи въглеводороди, не загина окончателно. Тя възкръсна под формата на Парижкото съглашение, което световните медии представиха като победа на разума и здравия смисъл над алчния капитализъм. Малко бяха тези, които се замислиха по-дълбоко. Ако някъде живее здравият смисъл, то и алчността трябва да си има своето жизнено пространство. Ако цялата металургия в Европа премине на екологично чисто топене в електрически пещи, то все пак металните матрици за отливка (балванки) някой трябва да ги отлива от руда в мартенови пещи, в които се ползват въглища и газ. Преди време „експерти” старателно се опитваха да внушат на общественото мнение, че някъде може да съществува постиндустриална, независима от индустрията икономика. Така както днес се внушава, че с помощта на цифрови технологии може да се създаде нова икономическа реалност. В действителност какво може да се дигитализира (цифровизира) при отсъствие на машиностроителна, химическа, авиационна, автомобилна и корабостроителна промишленост? Май нищо. На базата на тази псевдоикономическа концепция се основаваше световното разпределение на труда, наречено глобализация. Производственият сектор, носещ мизерия, на практика изцяло се прехвърли в Азия, преследвайки евтина работна ръка. Вредното добиване на полезни изкопаеми и въглеводороди географски е съсредоточено в ресурсните страни. Условно обединеният Запад се стремеше да поеме ролята на нещо като „офисен център” на световната икономика. В него всички са костюмирани, с бели якички и се любуват на синьото небе, дишат много чист въздух и се хранят с биологично чисти хранителни продукти. Днес БВП на САЩ се състои 80% от услуги и продажби, които не са вътре в американската икономика. Става въпрос за световни банкови операции, световния фондов пазар, патенти и роялти, проектна документация. Това е стойността на интелектуалната част на продаваните по целия свят и произведени в Китай американски и европейски мобилни телефони, „долчегабани”, „луивюитони”, „максмари”, „хугобоси” и японски „тойотонисани”. Постиндустриалните концепции лежаха в основата на Парижкото съглашение, чието основно предназначение не е подобряване на абстрактната световна екология, а именно на екологията на конкретния „офисен център”. Въпросното съглашение въвежда данък на индустриалните страни в полза на постиндустриалните. То планираше през 2020 г. квотата за изхвърляне на СО2 (въглероден двуокис) да бъде 10 евро на тон, през 2030 г. – 35 евро/т, а през 2050 г. – 100 евро/т. Сама по себе си екологията е скъпо удоволствие. Ето защо със създаването на екологичен рай е замислено да се занимават богатите западни страни. А ще плащат за него тези, които се нуждаят най-много от пари. При 35 евро/т енергетиката на въглища се превръща в губеща, ако не се монтират допълнителни системи за улавяне и съхраняване на СО2. При 100 евро/т вятърната и слънчевата енергия започват да носят печалба в сравнение с газовата. Без Парижкото съглашение всичко е точно обратното. В Дания и Германия, където има най-много слънчеви батерии и ветрогенератори, електричеството струва 29,5-30,4 евроцента за кВт/час. В България и Унгария, където електроенергията се получава по „старите” методи с помощта на АЕЦ и природен газ, цената е 9,6-11,5 евроцента. За да се реализира Парижкото съглашение, трябваше да се запази досегашният път на глобализация в света тип Pax Americana. Която накратко изглежда така – ресурсните и произвеждащите страни безпрекословно да изпълняват указанията на „офисния център”. Възникна обаче проблем. Отпусканият от „офисния център” процент от печалбата престана да удовлетворява простите ресурсни и производствени изпълнители. И сега, обърнете внимание на ключовия извод. Категорично се установи, че постиндустриалната и цифровата икономика не могат да съществуват самостоятелно, автономно, без подотчетна енергетика и промишленост. Това е основната причина Доналд Тръмп да извади САЩ от Парижкото съглашение. Да го погребе подобно на Протокола от Киото. В момента присъстваме на чудовищния крах на планираното глобално преформатиране на енергетиката съгласно императивите на Парижкото съглашение. Брюксел е в ситуация цунгцванг. ЕС има в своя баланс голям процент неефективна енергетика. Енергийната стратегия на ЕС се оказа тотално сбъркана. През 2000 г. алтернативната европейска енергетика на базата на слънце, вятър, океан и биомаса заемаше 16,9%, ТЕЦ – 24,4%, АЕЦ – 22,6%, ВЕЦ – 20,7%, нефт – 11,4%. Но благодарение на продажните и малоумни евробюрократи през 2015 г. енергийният баланс на Европа стана неузнаваем. Регистриран бе спад във всички сектори, като нефтът е на първо място, той се свлече до рекордните 3,7%. Само два сектора отбелязаха ръст. Природният газ нарасна до 21,1%, а алтернативните източници от 4% подскочиха на 29%. Но европейската трагедия не приключва до тук. За периода 2005-2015 г. вътрешният добив на природен газ в ЕС, включително и Норвегия (където има лек ръст), отбеляза драматичен спад от порядъка на 31%. От друга страна, след чудовищния американски натиск да се ограничи купуването на руски природен газ бе намален и вносът на синьо гориво в Европа. Възникващият дефицит бе покриван чрез ръст на енергоефективността и алтернативните източници, които разчитат в бъдеще на държавни дотации. През 2019 г. ще приключат дългосрочните договори за доставка на руски природен газ в Европа. ЕС и България удушиха със собствени ръце „Южен поток”. Втечненият природен газ се оказа доста скъп. „Турски поток” уж се строи, но няма абсолютна гаранция, че ще се реализира. Съдбата на Реджеп Ердоган е неясна. Току-виж тръгнал по стъпките на бившия бразилски президент Дилма Русеф. САЩ няма да се откажат да довършат започналия преврат през миналата година в Турция. Същевременно украинската газопреносна мрежа се командва от американците. А шефът на „Газпром” Алексей Милер периодично повтаря, че след 2019 г. през Украйна няма да има никакви доставки на руски газ в Европа. Освен това цитираният по-горе нов американски закон е против „Северен поток 2”. Как да не се притесняват евробюрократите в Брюксел?! И докато малоумните еврочиновници се държаха истерично по отношение на екологията, американците въобще не мислеха за нея. Те увеличиха с огромни темпове вътрешния добив на въглеводороди. В периода 2000-2015 г. делът на АЕЦ и ТЕЦ в топливния баланс на САЩ се намали от 14,5% на 6%. В резултат на преден план излязоха въглеводородите (нефт и природен газ). След кризата през 2008 г. стана очевидно, че унифицираният проект Pax Americana за глобализация започна категорично да се разпада. Светът от еднополюсен започна да се трансформира в многополюсен. Западът начело със САЩ тръгна по свой път. А Китай, Русия и Индия тръгнаха в друга посока. Стратегическата концепция се промени радикално. Позицията „глобален мениджър” бе съкратена. Вече няма такъв. На преден план възникна стратегията за регионална промишлена и енергийна автаркия. Само за периода 2009-2014 г. ръстът на добив на нефт в САЩ достигна 61%, а на природен газ – 25%. При това делът на шистовите нефт и газ в национален план нарасна от 1/10 до 1/3. Здравей, екология! На фона на тези промени в американската енергетика внезапно избухнаха в Близкия изток и Африка добре познатите на всички „арабски пролети”, които не са нищо друго освен серия от преврати и войни, организирани отвън.

Но да се върнем в наши дни! При подписването на „епохалния” договор в Скопие от „балканския лидер и геополитик” Бойко Борисов. Можем да си набавим калкулатор, който да ни помогне да изчислим какво печелим многовекторно в национален план от обсъждането на „общата ни история” с македонските историчари и от личния PR на българския премиер. През 2016 г. средната цена на руския природен газ за Европа е 167 долара за 1000 кубични метра. През 2017 г. „Газпром” предвижда покачване на цените до 180-190 долара. През миналата година делът на руския газ за Европа се покачи с 3% и достигна до 179,3 милиарда кубични метра. Преди да продължим, е необходимо да се внесат някои предварителни уточнения. В своята газова статистика САЩ използват британски топлинни единици – BTU. Един кубичен метър природен газ е равен на 35 000 BTU. В Европа в газовия отрасъл цените се определят за 1000 кубични метра, а 1000 кубични метра са 35 800 000 BTU. Точно при тези аритметични трансформации и еквилибристики грантовите „експерти” хитруват и заблуждават общественото мнение. Съзнателно минават от едната в другата метрична система, когато трябва да се направи сравнение между цената на втечнения природен газ и този, който върви по газопроводите. Най-често се ползва единицата МBTU, което значи мега BTU = милион BTU. Ако се направят коректни изчисления, то цената на руския природен газ за Европа е 4,66 долара за 1 МBTU. Цифра, която нищо не говори на човек, който не е експерт. Това позволява да се стига до парадоксални твърдения, че цената на втечнения природен газ (LNG, Liquefied natural gas) превишава базисните цени на тръбопроводния природен газ в Северозападна Европа с 1-2 долара. Сравняването на цените на синьото гориво, тръгвайки от неясната за повечето единица BTU към цената на 1000 кубични метра, показва, че американският втечнен природен газ е от 38,5 до 77,0 долара по-скъп за 1000 кубични метра от базисните цени на европейския тръбопроводен природен газ. Накратко, предлаганата американска „стока” е по-скъпа от аналогичната руска в диапазона 23-46%. През 2016 г. САЩ доставиха на Европа 400 000 тона втечнен газ. Необходимо е следното пояснение. Втечненият газ се измерва в тонове, а тръбопроводният газ в кубични метри. Калкулаторът показва, че един тон втечнен газ е средно 1380 кубични метра тръбопроводен природен газ. Това показва, че САЩ са продали на Европа през 2016 г. 0,552 милиарда кубични метра природен газ. За същата година „Газпром” е доставил на Стария континент 179,3 милиарда кубични метра синьо гориво. В момента американците разполагат с един завод за производство на втечнен газ – Sabine Pass. В Европа те доставят 10-11% от неговата продукция. Русия държи в свои ръце 1/3 от снабдяването на Стария континент с природен газ. Делът от 1/3 не се увеличава, но расте обемът на европейския пазар като цяло. Или засега печалбите на „Газпром” растат във времето.

ЗАЩО СЕ ПОЯВИ НАПРЕЖЕНИЕ ОКОЛО КАТАР? НА ЧИИ БИЗНЕС ПЛАНОВЕ ПРЕЧИ ДОХА?

През последните месеци американският президент обиколи европейските столици и се опита да продава американски втечнен газ. В момента най-големият производител и доставчик на втечнен газ в света е Катар. Малката страна в Персийския залив е основният конкурент на американския втечнен газ. Сега става ясно защо Доха изневиделица се оказа „най-сериозният спонсор на тероризма” в света? И защо новосформираното в Саудитска Арабия „сунитско НАТО” беше насъскано срещу Катар. В него участва и Египет, който контролира Суецкия канал, откъдето именно преминават катарските газовози с втечнен газ на път към Европа. През 2016 г. Катар експортира 79,6 милиона тона втечнен газ. От тях 17,9 милиона тона бяха доставени в Европа. А това са почти 14% от обема на доставките на „Газпром” за Стария континент. В Италия, Испания, Португалия, Великобритания и други европейски страни функционират терминали за приемане на втечнен газ. Общо в Европа има 26 терминала за приемане на втечнен газ и неговото регазифициране. Строят се и нови. Но всички те не са напълно натоварени. Втечненият газ е скъп и неизгоден в сравнение с тръбопроводния руски природен газ. През първата половина на 2016 г. САЩ изнесоха в Азия 14% от продукцията на Sabine Pass. А във второто полугодие на същата година цифрата достигна 36%. Причините са две. Ръст на цените на природния газ в Азия и американците успяха да изтласкат частично катарците от азиатския пазар. В момента в САЩ предстои реализация на още няколко проекта на заводи от типа на Sabine Pass. Янките са усвоили плътно пазара на втечнен газ в Латинска Америка. Какво им липсва на американците за пълно щастие? Две неща: още един пазар – европейският, както и повишаване на цените на синьото гориво. Сега остава да си спомним точните дати, на които се изостри ситуацията около Катар. И кога започнаха бизнес срещите на Доналд Тръмп в Европа, на които той започна да обяснява на европейците, че американският втечнен газ ще измести руския тръбопроводен природен газ от Стария континент. Първото, както и второто, се случиха по едно и също време. Доха разбра, че Вашингтон ги рекетира подобно на Рияд, и веднага закупи американско оръжие за 12 милиарда долара. Купи 36 американски самолета F-15. Катар държи 32% от световния пазар на втечнен газ. Притежава най-големия в света завод за производство на втечнен газ – Pearl GTL. Той е основан от държавната катарска компания QatarGas в партньорство с Royal Dutch Shell. При това катарският газ, както и руският, са по-евтини от американския. Транспортните разходи са по-малки. Ето защо САЩ започнаха да се борят с катарската конкуренция чрез повишаване на дипломатическото напрежение около Доха. Договорите на Катар с европейските му клиенти са дългосрочни, а не спотови. Катарските газовози на втечнен газ могат по всяко време да бъдат „временно” блокирани от „сунитското НАТО” в Суецкия канал и тогава катарският производител на газ ще получи наказателни финансови санкции. Ако корабите на QatarGas тръгнат да заобикалят през нос Добра надежда в югозападния край на Африка, то цената на предлаганата стока автоматично ще се увеличи. И ще престане да бъде конкурентна на американския втечнен газ.

БИЗНЕС СЪЮЗЪТ МЕЖДУ КАТАР И ИРАН

През 2013 г. Катар предложи да построи газопровод към Европа през Сирия. Иран имаше аналогично предложение. Ситуацията днес е любопитна. Иран е шиитска страна, Катар е сунитска, но и двете държави имат амбицията да бъдат регионални лидери и се конкурират със Саудитска Арабия. Техеран и Доха експлоатират едно и също газово находище, което се нарича „Парс”. То прилича на огромен балон, който е пробит от иранска и катарска страна. Иран и Катар се стремят към европейския пазар и се нуждаят от газопровод през сирийска и турска територия. Необходимо е тръбите да достигнат до границата на ЕС. Двете страни имат огромни общи икономически интереси. От началото на 2015 г. никой не се съмнява, че за достъп до европейския пазар с тръбопроводен природен газ Техеран и Доха трябва да водят преговори не в Дамаск, а в Москва. Ето защо емирът на Катар шейх Тамим бин Хамад бин Халифа Ал Тани в своята инаугурационна реч заяви: „Ние уважаваме всички влиятелни политически течения и нямаме намерения да поддържаме едни срещу други. Ние сме също така против разделянето по религиозен и конфесионален признак на обществата в арабския свят”. Очевиден реверанс към Техеран, който вбеси геронтокрацията в Рияд. Доха потърси и сближаване с Москва. Катарските инвестиционни фондове изявиха желание след 2015 г. да инвестират в Русия. Не само в енергетиката, но и в селското стопанство. По собствена инициатива Катар започна да сертифицира руското производство на пилешко, агнешко и говеждо месо, както и на яйца. Веднага след свалянето на санкциите срещу Иран се заговори, че газовото находище „Парс” може да стане ресурсен източник на газопровод по маршрута Катар-Иран-Турция-Европа. Доха предложи даже да стане посредник в урегулирането на отношенията на Иран с арабските страни. Но това не е всичко. На 1 юли 2016 г. на сайта на руското Министерство на отбраната се появи следното официално съобщение: „Да се приеме предложение на руското Министерство на отбраната, съгласувано с руското външно министерство, за провеждане на преговори за подписване на съглашение за военно сътрудничество между Министерството на отбраната на Руската федерация и Министерството на отбраната на Катар”. Оказа се, че руските Военно-космически сили успешно лекуват русофобията в Близкия изток. Военният договор между Москва и Доха бе подписан на 6 септември 2016 г. През декември 2016 г. катарският суверенен фонд вложи 10,5 милиарда евро в акции на „Роснефт”. Преди няколко месеца руският министър на енергетиката Сергей Новак посети Доха. Освен преговори в областта на енергетиката той се договори със своите домакини и за конкретни доставки на руска селскостопанска продукция в Катар. На 3 юни 2017 г. в Санкт Петербург завърши Международният икономически форум. На него присъстваше министърът на финансите на Катар, придружен от представители на суверенните фондове на страната. На 5 юни с Катар скъсаха своите дипломатически отношения Саудитска Арабия, Бахрейн, Египет, ОАЕ, Либия, Йемен, и Малдивите – „сунитското НАТО”. Преди това, на 20-21 май, в Рияд бе проведена среща на високо равнище в присъствието на Доналд Тръмп на редица арабски мюсюлмански страни и бе обявено създаването на „сунитско НАТО”. За лидер бе определена Саудитска Арабия. В мюсюлманския свят само три страни застанаха на страната на Катар и не се присъединиха към блокадата на Доха. Иран започна хуманитарни доставки със самолети. Турция оказа всестранна подкрепа и изказа готовност да изпрати войски на катарска територия. Анкара отдавна преследва стратегическата цел да се превърне на първо време в регионален газов и нефтен хъб. А защо не и в европейски такъв? Пакистан като „свежо” попълнение на ШОС заяви, че няма да подкрепи Саудитска Арабия. Внимателното и умерено поведение на Катар е обяснимо. Но САЩ не предприеха по-остри действия срещу Доха. Защо? Скалъпената „блокадна коалиция” начело със Саудитска Арабия не е способна с военни методи да блокира катарските газовози от основния газов пазар в Югоизточна Азия. Иран може да осигури маршрута на катарския втечнен газ в своите териториални води. Безопасно е и крайбрежието на Пакистан. Ето защо САЩ се стремят да „почистят” европейския газов пазар от конкуренти и да разкрият пазар за американския втечнен газ. Засега Суецкият канал е отворен и катарските газовози редовно акостират в газовите терминали в Испания, Португалия, Италия и Англия. Докога? Катар постигна и едно стратегическо споразумение с Русия, което няма как да не вбеси Вашингтон. Доха договори с Москва стратегическа суапова сделка. Руснаците отстъпиха на катарците своя пазар на втечнен газ в Азия, а те от своя страна предоставиха своя газов пазар в Европа на руснаците.

УСЛОЖНЕНА ГЕОЕНЕРГЕТИКА В ЕВРОПА И НА БАЛКАНИТЕ. СИТУАЦИЯТА РЯЗКО СЕ ИЗОСТРИ.

Американците обичат многократно да повтарят измислените от тях схеми за реализиране на своите политически и икономически цели. Няма да е пресилено да се направи аналогия между „сунитското НАТО” като инструмент на Вашингтон и методично изграждания „източноевропейски филиал на НАТО”. В Източна Европа американците изграждат мощна непробиваема бариера за руските газопроводи към Стария континент. Проектът на Вашингтон се нарича „Триморие” (Балтийско, Адриатическо и Черно море). Той включва страните от Балтийско-черноморската дъга. Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния и България. По принцип би трябвало да се включи и Турция, но докато на власт в Анкара е Реджеп Ердоган, американците не могат да бъдат сигурни 100%, че „Газпром” няма да пробие със своите газопроводи в Южна Европа. Гърция на моменти също води непрогнозируема външна политика. Затова е необходимо спешно да се „запечата” южният фланг на „Триморието” с приемането на Македония в НАТО. По този начин ще се неутрализират сигурно и окончателно непредсказуемите Гърция и Турция. „Източноевропейското НАТО” е съставено от страни, които имат унизително васално и раболепно поведение по отношение на САЩ. България е една от тях. Консолидирането на страните, влизащи в „Триморието”, става на базата на идеологията на патологичната русофобия.

Затова в медиите на страните от „източноевропейското НАТО” постоянно се говори за „руска заплаха”, за „руска агресия” за „тиранина” Владимир Путин и други подобни. За да бъде приета Македония спешно в НАТО, е необходимо да бъдат решени всички конфликти на Скопие със съседите. Това е едно от задължителните условия за членство в Северноатлантическия съюз. Затова премиерът Бойко Борисов като „голям балкански лидер и геополитик” спешно бе мобилизиран от „началниците” и притича в македонската столица, за да подпише договора със Зоран Заев. Остава сега Атина да се съгласи с новото официално име на „изкуствената държава” (по думите на американския сенатор Рорабейкър през февруари 2017 г.), наречена Бивша югославска република Македония. В този план е ясно, че угодническото поведение на Бойко Борисов в Скопие реално е насочено срещу жизнените интереси на „Газпром” и Руската федерация в частност. Анкара също разбира, че с влизането на Македония в НАТО възможността за експанзия в посока на ЕС на изграждания от години регионален турски енергиен хъб ще бъде ограничена и регулирана от американците. Освен това българският премиер лекомислено преди време се хвалеше публично, че лично той е спрял трите големи руски енергийни проекта в България. Изключителен „успех”! Остава пълна мистерия как ще бъде напълнен широко рекламираният от кабинета „Борисов 3” български газов хъб. С какъв газ? Още повече, че българската газопреносна мрежа в Северна България е в трагично състояние, тя е ръждясала над допустимото и за да бъде ползвана, се нуждае от огромни инвестиции. Ако шумотевицата около строежа на газовите интерконектори с нашите съседи е свързана с планове след време по тръбите да потече скъпият американски втечнен газ, то бъдещето на това, което е останало от българска икономика, ще бъде трагично. Режийните разходи в производството, транспорта и продоволствените продукти ще поскъпнат. Сегашната мизерия ще се задълбочи още повече. За тези, които са забравили. На 7 май през 2010 г. в Истанбул на Азиатския икономически форум бяха обсъждани два проекта: AGBI и AGRI, имащи за цел да снабдяват България (Варна) и Румъния (Констанца) с втечнен газ през Черно море от грузинското пристанище Кулеви (северно от Поти). Тогава се разчиташе на втечнен природен газ от Азербайджан. Оказа се, че находището „Шах Дениз” няма необходимия капацитет. Но очевидно е, че САЩ се стремят отдавна да изтласкат руския тръбопроводен газ от Европа със заместването му с втечнен газ. Има още едно много важно последствие от подписването на договора в Скопие. С влизането на Македония в НАТО се слага „македонски винтил”, контролиран от САЩ, на паневропейския транспортен коридор №10 (Атина-Скопие-Белград-Западна Европа). Трансконтиненталният китайски проект „Един пояс, един път” (Пътят на коприната) ползва коридор №10, за да достигнат в Европа китайските стоки. Пекин арендова пристанището Пирея (до Атина) и вложи в него сериозни инвестиции. Китай е жизнено заинтересован трасето Атина-Скопие-Белград-Будапеща да бъде „чисто”. Пекин и Брюксел имат аналогични интереси по отношение на коридор №10. А не е тайна, че след влизането на Македония в НАТО американците ще могат да контролират и прекъсват по всяко време и по всякакъв повод потока на китайски стоки по трасето. До момента един от най-ефикасните и проверени способи за блокиране на коридор №10 са етническите „бунтове” на албанците в Южна Сърбия, в градовете Прешево, Буяновац и Медвежа. Повече от ясно е, че китайците нямат доверие на София. До този момент всички възможни разклонения на трансконтиненталния китайски инфраструктурен проект „Един пояс, един път” заобикалят българската територия. В този план българската територия е едно „бяло петно” на Балканите. Това означава, че засега няма реален шанс в страната ни да има сериозни китайски инвестиции. А те са обилни в Унгария, Румъния, Сърбия, Гърция, че даже и в Македония. Балканските опорни точки на китайския „Един пояс, един път” са Гърция, Турция, Сърбия и Румъния. България проигра своя шанс да получи китайски инвестиции благодарение на страхливата, тромава и непрофесионална външна политика на трите кабинета „Борисов”. София пропусна навреме да прокопае тунел под Шипка и да свърже Пирея или Солун с някое българско пристанище на река Дунав, като Лом например. Река Дунав е транспортен коридор №7 и представлява приоритет за германските и австрийските интереси в нашия регион. Трафикът в тунела под Шипка можеше да бъде в синергия с българските и китайските интереси. Той можеше да бъде едно от разклоненията на „Един пояс, един път”, който винаги и навсякъде е придружаван от сериозни китайски инвестиции. Ако бяхме реагирали навреме и държавнически, най-вероятно китайците щяха да инвестират в нашата транспортна инфраструктура и да вземат под аренда и да оборудват включително и летището в Стара Загора, като го трансформират в регионален център за карго полети. Но за съжаление и тази възможност бе проспана поради страхливост, некомпетентност и откровено невежество.

ГЕРМАНИЯ СЕ СЪБУДИ. А ЕВРОПА ОЩЕ СЕ ПРАВИ, ЧЕ НЕ Е РАЗБРАЛА КАКВО СЕ СЛУЧВА?

Новият Закон за противодействие на американските противници с помощта на санкции изведнъж „разбуди” германците. Германското Министерство на външните работи в прав текст заяви, че Вашингтон под прикритието, че въвежда антируски санкции, в действителност работи единствено и само за своите национални интереси. Европа е в паника от мисълта, че САЩ под предлог, че санкционират сътрудничеството с руските енергийни фирми, ще принудят ЕС да купува скъпия американски втечнен газ. Затова германският външен министър заяви: „Ние ще се защитаваме от промишлената политика, която се води под лозунга „Америка преди всичко”, провеждана под прикритието, че се въвеждат санкции”. Засега само германците проявиха смелост. Германската реакция е вопъл на отчаяние. Както бе посочено по-горе, американският газ е минимум 30% по-скъп от руския. Съществува и един чисто технологичен проблем. За да се прекара природният газ от Западен Сибир до центъра на Европа, е необходимо да се изгори ¼ от него. А за да се втечни, а после да се върне в първоначално състояние, е необходимо да се изгори ½ от този газ. Така че, каквато и изгодна кредитна политика да предлагат американците, втечненият газ винаги ще бъде по-скъп от тръбопроводния. Преминаването на американски втечнен газ на Стария континент означава разрушаване на европейската икономика. Европа е разнородна. Има страни като България, Румъния, Естония, Литва, Латвия, чиито икономики са разрушени. Има страни с нежизнеспособна икономика, която е придатък към икономиките на други европейски страни. Това са Полша, Чехия и Унгария. Има и страни със самостоятелна икономика като Италия, Германия и Франция. За германската икономика поскъпването на природния газ с 30% е равносилно на унищожаването на конкурентоспособността на германските стоки. Това значи, че с Германия ще се случи това, което се случи с България. Берлин не може да разчита на европейската солидарност, защото в ЕС има 28 страни, от които повечето са откровени васали на САЩ. А гърците имат на всичкото отгоре и да си връщат. Най-вероятно след време с германците ще се случи това, което сполетя украинците. Германците принудиха украинците да купуват по-скъпо руския природен газ, който идва през Европа. Сега американците правят същото с германците. Ако успеят, германската икономика ще тръгне по украинския път. Това е причината тези дни германски съд да предостави на „Газпром” възможност да ползва пълномащабно газопровода Opal. Той е сухопътно продължение на газопровода „Северен поток”. Решението на германския съд противоречи на Третия енергопакет, който гласи, че 50% от обема на Opal трябва задължително да бъде предоставен на трети страни. Но поради това, че няма кой да използва въпросните 50% от капацитета на Opal, „Газпром” получи разрешение да запълни 100% тръбата с руски природен газ. През декември 2016 г. по инициатива на Полша съд на ЕС преустанови решението на Еврокомисията „Газпром” да получи разширен достъп до Opal. Новият американски закон поставя драконовски ограничения пред европейските фирми. Всяка една от тях, която помага на Русия да строи или обслужва газопроводи, ще бъде лишена от достъп до американския пазар. След като европейските фирми започнат да купуват 30% по-скъпия американски газ, пак ще загубят американския пазар. Но по други причини. Европейските стоки след време ще станат неконкурентоспособни. Вероятно Ангела Меркел за този период ще успее още веднъж да стане канцлер на Германия. Американците намериха отново поредния хитроумен начин да издоят до край все още богатата Европа. Просто трябва да лишат Стария континент от руския тръбопроводен природен газ. Подписаният с фанфари договор от Бойко Борисов в Скопие в европейски план е крачка към самоубийството, което си правят европейците сами. Американците само дават указания и контролират ритуалното изпълнение. Ние участваме слепешком в „Голямата геоикономическа и геоенергийна игра”, без да си даваме сметка за негативните последствия от ходовете на нашия „балкански лидер и голям геополитик”. А те предстоят. Най-малкото е, че кабинетът „Борисов 3” за пореден път няма да остане в МС до края на своя мандат.

P.S. В личен план се солидаризирам напълно с моя дядо Богдан Чуков, който непосредствено след 9 септември 1944 година на работнически митинг в Бургаската корабостроителница публично прекъсва Георги Димитров по време на негова лекция за „македонската нация” с думите: „Гошо, ти или си провокатор, или си глупак!”.