Врангел. Що за фамилия? Сякаш съставена от „враг” и „ангел”. Наостря ушите. Двулика като персонажа. За едни мъченик, за други диктатор. Видът му е толкова иконографичен, че още приживе вдъхновява стихове. „Ей го, зандан разбива, на бой ваятел, в черна чеченка, длан на кинжал опрял е”, пише Марина Цветаева в поемата „Перекоп”. На снимките близо двуметровият генерал с изящна осанка на кавказки танцьор стърчи над всяко множество. Хлътналите му бузи издават аскета. Сините му очи излъчват смирена, осъзната обреченост. „Който не го е виждал, не може да си представи изключителното впечатление, което произвеждаше с осанката и духовното си сияние” , пише митрополит Вениамин, архиепископът на кримската армия в спомените си. „Необичайно висок и изключително тънък, пристегнат в кубанска, казашка черкезка, с ръка на кинжала, в дълги меки ботуши, той начаса приковаваше вниманието. Умните му очи, спокойното му, уверено, изрядно избръснато лице и естественото държание допълваха доброто впечатление.”

Пьотр Врангел е роден в Зарасай, днешна Литва, през 1878 г. Аристократичният му род води началото си от XIII век. Малко преди смъртта си генералът разказва на своя син Алексей детски спомен, който бележи целия му живот. Като всички дворяни семейство Врангел притежава няколко села. В края на XIX век руските селяни вече са разкрепостени, но мужиците нямат пари да се откупят, нито ищах да вървят в града, където работа няма, индустрията едва прохожда. Кръгозорът им се простира до хоризонта на нивите. Докато дворяните на чаша шампанско обсъждат на френски спомените си от Ривиерата, безпросветното селячество често спи с добитъка и тъне в суеверия. Малкият Пьотр завинаги запомня един маскарад в провинциалното имение на семейството. Облекли го в дяволски костюм, с рога и опашка. Лицето му почернили с въглен. Възрастните се залисали, а детето тръгнало през полето към група селяни. Искало да ги уплаши. Мужиците се изцъклили, взели да се кръстят, но не офейкали, а стиснали вилите и наобиколили „нечестивия”. Малкият Петя се стъписал, търтил да бяга, но с неудобния костюм бил обречен. Изведнъж сбрал куража си в шепи, обърнал се и взел да крещи и ръкомаха. Ще да е бил доста убедителен, щом мужиците с вилите се разбягали в ужас от видяното. А той се прибрал през нивите, окрилен от победата.

Безбожието ще бъде главният герой на руския ХХ век. Революциите ще низвергнат Бога, ще поругаят храмовете, а без страх от Всевишния безпросветното множество ще насочи вилите към довчерашните господари. Те ще бранят привилегиите и вярата си, но вече с мундири, оръдия и картечници. И ще загубят битката. Затова до края на живота си генералът често ще се сеща за този детски триумф, извоюван с кураж и с простичък маскараден костюм с рога и тризъбец. По времето, когато хората още вярвали.

Съдбата на Русия се олюлява още през 1905 г. след поражението от Япония. През януари в Петербург избухват стачки. Полицията разстрелва работническа демонстрация. Избухва Първата руска революция. По това време Врангел е на 10 000 километра, в Манджурия, където командва кавалерийска рота срещу японците. Брани границите на безбрежната империя в Далечния изток. След 15 години тъкмо нему ще се падне да отстоява последното парче земя, а накрая да сгъне знамето на загиналата империя и да го отнесе в изгнание.

В Първата световна командва ескадрон. При една атака срещу немска батарея убиват коня под него, но той оцелява и пленява оръдията. Войниците обичат хладнокръвния полковник: дързък, но разсъдителен. В служебната му характеристика пише: „Изключително храбър, ориентира се прекрасно и бързо в обстановката, взема находчиви решения”. Всеки подвиг, както знаем, изкупва нечия безотговорност. Докато армията удържа фронта, в Петербург либерали и болшевики ползват войната, за да детронират безволевия Николай II. В големите градове групи дезертьори безделничат по гарите и се прехранват с бандитски набези. През февруари 1917 г. големият сняг затрупва релсите. Селяните са на фронта и няма кой да разчисти жп линиите. Болшевиките и есерите саботират локомотивите. В Петербург свършват провизиите. Един полицейски пристав пише в доклада си: „Сред работниците има силно брожение заради недостига на хляб. Навсякъде полицаите чуват оплаквания от хора, които не са туряли залък в устата си от два-три дни. Очакват се улични безредици. Недостигът е такъв, че като се сдобият с два самуна, някои се кръстят и плачат от радост”. Френският посланик в Петербург Морис Палеолог пише в дневника си, че бил поразен от озлоблението по лицата на хората, прекарали цяла нощ на опашка за хляб в самия център на столицата, на Литейния булевард. През март Николай II се отрича от престола. Двестагодишната династия Романови слиза от сцената. Скоро царят, съпругата и цялата му челяд ще бъдат разстреляни в едно подземие в Екатеринбург.

РАЗПАД

С монархията рухва и цялата пирамида на властта. Революционните агитатори в армията зоват за саморазправа с офицерите. На места фронтът се разпада. През октомври 1917 г. болшевиките завладяват властта в Петербург. Главнокомандващият руската армия генерал Духонин е отстранен. На негово място е назначен прапоршчикът Криленко: унизителен шамар за цялото офицерство. През ноември на гарата в Могильов разпасаната войнишка тълпа обкръжава вагона на Духонин, който пътува за столицата. Съдират пагоните на генерала и го прострелват в главата, а после го довършват с щикове пред очите на Криленко, който не успява да спре саморазправата. С това символично убийство започва Гражданската война в Русия, макар тя да не е спирала след 1905-а, годината на Първата революция.

ТЕРОР

По това време Врангел е в Ялта, далеч от столицата. Крим се е превърнал в оазис за уплашени дворяни, буржоа и интелигенти. Вилата на поета Максимилиян Волошин е убежище за преследвани. Най-напред той укрива болшевиките от полицията, която още владее града. Когато идват червените, Волошин става ятак на белите. В Крим е семейството на младия Владимир Набоков, който упорито не забелязва революцията и съзерцава света с уникалните си сетива. „Уханията, звуците, потьомкинската флора в крайбрежните паркове, сладникавият дим, който се стеле над татарските селца, магарешкият рев и воят на мюезина от брезовото минаре на фона на прасковеното небе, всичко това решително напомняше Багдад”, пише Набоков. В Крим е и Марина Цветаева, която иззад тънките стъкла на очилата си наблюдава как вилнеещите матроси грабят разбитите военни складове. „Не беше просто безлика и мълчалива маса, а буйна и загубила човешки образ тълпа, за която свободата се свеждаше до възможност да безчинства”, пише ужасената Марина. Това е само началото на края на идилията.

ИСТОРИЯТА ПРЕНАПИСВА РЕВОЛЮЦИИТЕ, ПРЕДСТАВЯ НИ ГИ ЧЕТЛИВО, С ДАТИ И СЪБИТИЯ, НО ДРУГОТО ИМЕ НА РЕВОЛЮЦИЯТА Е ХАОС.

В спомените си подполковник Кришевски описва атмосферата в Севастопол през 1918 г. като трагично безвластие. Офицерът крачи през града и недоумява защо матросите го гледат враждебно. Приятелят му го посреща изумен: „Нима не знаеш?! Вчера заповядаха всички да свалят пагоните, а днес из града обикалят кронщадци и призовават да се избиват офицерите”, възкликва домакинът. „Тутакси отнякъде се появиха ножици и след минутка войнишкият ми шинел загуби облика си, след като му отрязаха пагоните, петлиците и дори златните копчета”, спомня си Кришевски. Градът отброява дните до неизбежното клане. Полицията и съдът вече не функционират. Всички спорове се разрешават с оръжие.

На един миноносец млад мичман възроптал срещу Съвета на работническите депутати. Едва отворил уста и от групата матроси зад гърба му проехтял изстрел. Момчето умряло на място, а тълпата се разотишла без никой да затвори очите на мичмана. Кришевски описва погребението му: „Приседнахме в сладкарницата на Мичински да пийнем по чаша чай. Точно тогава се зададе процесията. Най-отпред морски офицери носеха венците. След тях стари капитани крепяха ковчега с мичмана. Отзад крачеха опечалените роднини. Майката на юношата ридаеше в нечии обятия. Следваха над хиляда морски и сухопътни офицери с наведени глави, мрачни и скръбни. Вървяха без оркестър и без почетна рота. Улицата не показваше никакво съчувствие. Ни един матрос, войник, работник или простосмъртен не крачеше в процесията, никой не спираше, не сваляше шапка, нито се кръстеше, само тук-там от групи матроси и простолюдие се донасяше някое подвикване: „Смърт за псетата”, „Така им се пада на всички”, „И вашето време дойде”. По булевард „Нахимовски” и околните улички се чернееха малки митинги, така наречените „летучки”. В центъра на тълпата обикновено стърчеше и ръкомахаше някой кронщадски матрос, опасан в патрондаши, гранати и с винтовка в ръка. Стараехме се да не събудим подозрения и спирахме за кратко край тези митинги, но ни призляваше, защото всички оратори зовяха да се избиват незабавно офицерите. Дори упрекваха черноморците, че са оставили десет месеца да живуркат тези, които „пиели кръвта им”, вместо да постъпят като кронщадците: да изколят всички, които недолюбват „народната власт”, които са издевателствали над тях в съдилищата, абе въобще всички „господа”.

Самият Врангел също се разминава със смъртта. Революционният патрул го арестува в дома му и го отвежда в участъка, но по чудо след няколко дни го освобождават. В Севастопол вилнее терор. Подполковник Кришевски става свидетел на ужасни сцени: „На булевард „Нахимовски”, около Северния хотел, мернах група матроси, които разюздано псуваха и стреляха в паднал на тротоара човек. Сърцето ми се сви, но трамваят бързо отмина. Малкият гаров площад бе осеян с неравна тълпа, която постепенно се сгъсти вдясно от входа. Оттам се донасяха непрестанно изстрели, псувни, размахваха се юмруци, щикове и приклади. Чу се вик „Милост, братя”, последван от хрипове, биеха някого, а наоколо се валяха трупове”. Болшевишките зверства шокират хората. Всички са ужасени от произвола, но никой не изпитва съчувствие към стария режим. Хаосът се разраства. В Евпатория, където старата власт още не се е предала, един офицерски патрул арестува и убива един от работническите лидери. На следния ден матросите арестуват всичките 46 офицери в града, завръзват им ръцете, натоварват ги на кораб, карат ги да коленичат и ги бутат един по един във водата. Стъписаните граждани гледат безмълвно от кея. В Севастопол полковник Ертел моли да му завържат очите преди разстрела, но в отговор му ги избождат с щик. След болшевиките на ход са немците. Вестниците вече пишат, че „лакеите на империализма” наближават Севастопол. „Изведнъж, в един хубав пролетен ден, в града на галоп връхлетяха стотина конници, които безмилостно шибаха конете – пише Крашевски. – Изпокъсани, кални, облечени в какво да е, с въжени поводи и стремена, а вместо седла – възглавници. Оказаха се червеноармейци. По думите им немците ги преследваха по петите. След конниците в града влязоха около 4000 пехотинци с купища награбена плячка. Всички се втурнаха към пристанището и газейки един връз друг, панически се юрнаха на палубите на транспортите кораби. Бяха готови да се предадат при първия изстрел. Прословутият с жестокостта си отряд се командваше от матроса Живодеров (каква фамилия!). Два дни болшевиките се товариха на корабите. Сандъците падаха от палубите и от тях се изсипваха шоколади, кафе, захар, чай, сапуни и платове. Гражданите ги разграбваха пред очите на мародерите, които нямаха възможност да вземат всичко и се стараеха да приберат само най-ценното.”

БЯЛАТА ГВАРДИЯ

Болшевиките отплават, а в Крим влизат войниците на кайзера с островърхите каски. През 1918 г. Русия е нещо като Дивия изток, вакантна земя, в която всеки огражда своя територия и воюва с останалите. В Украйна на власт е „Негова светлост ясновелможният пан хетман на цяла Украйна Павел Скоропадски”. Той оправдава фамилията си и пада от власт след броени месеци. Украинската независимост се крепи на германските щикове, а Крим, който в онези години няма нищо общо с Киев, де факто се управлява пряко от германците, макар и чрез местни марионетки. Берлин вижда в разпада на Русия неочаквана възможност да получи излаз на Черно море. Болшевиките държат Централна Русия и двете столици: Москва и Петербург. Сибир се владее от върховния управник на Русия адмирал Колчак. На юг анархистът Нестор Махно хазяйничи над обширни територии. Междувременно в казашките степи се стичат унизените офицери от цялата страна и формират Доброволческата армия под командването на генерал Антон Деникин. Там е и Пьотр Врангел. Наричат го Черният барон заради избора му да носи черна кавказка униформа. Воюва храбро, но враждува с главнокомандващия. Позволява си на своя глава да публикува обръщение към сънародниците си: „Преди осем месеца Русия свали своя монарх. Великата дума „свобода” народът подмени с произвол, а получената волност употреби за буйства, грабежи и убийства”. В редовете на белите воюват идеалисти, авантюристи, но и зомбирани от войната хора, обикновени мародери и садисти, които оставят след себе си кръв и опустошение. За Врангел каузата е възвишена: „Бялата борба е честното възмущение на руския човек от наглото насилие над всичко свято за него: вярата, родината, вековните устои на държавата, семейството. Бялата борба е доказателство, че за хиляди руски хора честта е по-скъпа от живота и смъртта е по-добра от робството. Бялата борба е възвърнатият смисъл на живота за онези, които загубиха родината, семейството и имота си, но не и вярата в Русия”, пише генералът.

Одисеята на Бялата гвардия ще продължи две години. В апогея си Доброволческата армия достига 300 000 щика и владее Южна Русия, но Червената армия сломява съпротивата й и скоро последните 30-40 хиляди белогвардейци се оттеглят в Крим. Полуостровът е естествена крепост. С материка я свързва тънка ивица земя, Перекоп, която в най-тясната си част е широка едва седем километра.

1920 г.

След разрива с Деникин генерал Врангел за кратко живее в Истанбул. Адютантът всяка сутрин му носи европейските вестници. През дома му минават всякакви бежанци от родината: бивши министри, писатели, офицери. Често го навестяват британски дипломати. Лондон известно време финансира Бялата гвардия. На 2 април 1920 г. пощальонът донася в дома на Врангел телеграма от Крим. Военният съвет на Доброволческата армия го е избрал за главнокомандващ на мястото на оттеглилия се Деникин и го призовава да се яви в Севастопол. Войната вече е загубена и това е истинска покана за екзекуция, но Врангел поема на среща със съдбата си.

„Да се продължава загубената борба изглеждаше безсмислено – пише кримският митрополит Вениамин, – но решиха да я възобновят. Дори се надяваха на победа. Беше не просто неразумно, а безумно. Но хората тогава не умуваха, а живееха по повелите на сърцето. А то искаше да отстояваме Русия до последната педя земя. Дори се надявахме на някакво чудо. Поглеж съдбата ни се усмихнеше. Някои живееха в блажено неведение: какви ти тук болшевики, те са някъде там, далеч. Имаше и благоразумни, но историята още не чуваше гласа им. Патосът на борбата не бе още угаснал. Пък и никак не искахме да напускаме родната земя. Зад нас бе Черно море, след него – чуждата Турция и непознатата Европа. Защо да не опитаме още веднъж? Току-виж излезе нещо. Та нали „бялото движение” беше започнало с 50 човека, без земя, пари и оръжие, а се бе разпростряло по цялата руска земя. Никак не искахме да отстъпим Русия на „космополитите интернационалисти”, „евреите” (тогава тъй бе прието да се наричат всички комисари), социалистите, безбожниците, богоборците, цареубийците, чекистите и мракобесниците.” „Като ще мрем, да е за родната земя, за „единната, велика, неделима Русия”. Смъртта за нея е красива!”, пише още митрополитът, който ще приеме поста епископ на армията и флота.

Генерал Врангел пристига в Крим с английския кораб Emperor of India в Страстната седмица на април 1920 г. Той едва ли има илюзии: мисията му е повече духовна, отколкото военна. Да даде последна битка за достойнството на бялата кауза и стара Русия. Доскорошните съюзници, англичаните, са хора стилни. Още в Истанбул му връчват нота със съвет да влезе в преговори с болшевиките. Сиреч изпращат го на заколение с осигурен транспорт. В Лондон са реалисти и променят своите принципи според обстановката. За англичаните белогвардейците вече са бита карта.

Врангел още се колебае да приеме ли поста и отива на среща с местните духовници. Митрополит Вениамин си спомня думите му. „Надежди за успех почти няма. Армията е разбита. Оръжие няма. Духът е паднал. Конницата загина. Финанси никакви. Територията ни е нищожна. Съюзниците ненадеждни. Болшевиките са неизмеримо по-силни от нас като бройка и въоръжение”, информира ги Врангел. Оглежда присъсващите клирици и пита: „Какво ще кажете?”.

Духовниците го окуражават да приеме командването, да прави каквото зависи от него, пък за останалото да се уповава на волята Божия. „Тъй да бъде”, отвръща баронът. „На излизане внезапно спря, обърна се към ъгъла, където висеше ликът на Спасителя, повдигна лице към него, впери поглед и мълком взе да се моли. После се прекръсти, помълча, пак се прекъсти, замисли се, трети път се прекръсти и рече: „Господи, благослови!”, спомня си митрополит Вениамин. В този ден Врангел поема окаяния кръст на стара Русия.

СЕДЕМ МЕСЕЦА

След дни вестниците публикуват манифеста на генерала: „Слушайте, руски хора, за какво се борим! За поруганата вяра и оскърбените й светини. За освобождението на руския народ от комунисти, бродяги и каторжници, които разориха святата Рус. За прекратяването на братоубийствената война. За това селяните да придобият собственост над обработваната земя и да се захванат с мирен труд. За да се възцарят истинската свобода и правото над Русия. Да може руският народ сам да избира господаря си. Помогнете ни, руски хора, да спасим родината”.

Кримската епопея на Бялата гвардия продължава едва седем месеца: от април до ноември 1920 г. Тя е отчаян опит на един умиращ свят, този на дореволюционна Русия, да се вкопчи в живота. Но той е обречен. Тънкият проход земя към материка е превърнат в укрепен вал. Отбранява го генерал Яков Слашчов: чудак, страдащ от безсъние алкохолик, който нощем обикаля постовете на кон. Живее в личен вагон, пълен с птичи кафези. В табакерата си носи кокаин. В сраженията е храбър и изкусен. С Врангел се гледат под вежди, но заедно организират настъпление и с оскъдните си сили пробиват на голямата земя. Завземат плодородните ниви на Таврия, на които разчитат за прехраната на полуострова.

Самият генерал за миг вярва в звездата си. Пише на англичаните, че ново настъпление срещу Москва е нереалистично. Но Крим трябва да бъде съхранен с неговата 40-хилядна армия, местното население и половин милион бежанци от цяла Русия, за да се превърне в цивилизационно ядро. В привлекателен модел на другата, възможна Русия, в съседство с удавената в кръв от военния комунизъм родина. Крим трябва да бъде красивата градина, която да крепи духа и надеждата на сънародниците отвъд бодливата тел. За да се помири със селячеството и да реши проблема с продоволствието, Врангел забранява конфискацията на добитъка и износа на зърно от Крим. Пред свитата си генералът казва: „Революцията не може да бъде приета, но трябва да бъде отчитана”. Затова работниците са обявени за привилегировано съсловие и получават 5-7 пъти по-високи дажби от интелигенцията. От Париж пристига един от дореволюционните икономически авторитети, Александър Кривошеин, който поема поста премиер и се захваща с аграрната реформа. Селяните са оземлени и получават 25 години срок да изкупят нивите и лозята си. Врангел забранява антисемитските погроми и публичните екзекуции на болшевиките, които до този момент бесят на градските фенери. Помъдрял от кръвопролитията, баронът се опитва да постигне някакво помирение. „В армията на болшевиките навремето воюваше цялата мътилка, повдигната от революцията. За тези хора не можеше да има пощада. Но след това и червените като нас провеждаха мобилизации и сега в техните редици воюват същите хора, които воюват в нашите. Често това е въпрос на чисто географска случайност”, разсъждава генералът пред близките си и се обръща с възвание към червеноармейците да се присъединят към Бялата армия. Но пактът между народа и стария елит е окончателно погребан и хората никога повече няма да последват генерала в добрите му намерения. Митрополит Вениамин си спомня една среща на Черния барон с депутация от селяни. Когато взел да се ръкува с хората, всички зяпнали. А когато признал откровено, че не може да им помогне, защото такъв бил законът, те си отишли разочаровани. Мужиците знаели две неща: господарят ръка не подава, но може да реши всеки въпрос. Нали затова е господар. А този барон: хем тъй, хем инак. Когато червените сключват мир с Полша и армията им се насочва на юг, всички разбират, че дните на белия Крим са преброени. Един свещеник споделя с митрополит Вениамин: „За да победим болшевиките, трябва да сме по-многобройни или да ги покорим духом, със светостта си. Най-добре и двете. Ние тук сме благочестиви, но не и свети. А за бройката няма какво да говорим. Затова сме обречени”. „Не бяхме бели, а сиви”, пише самият митрополит в спомените си. Затова местните хора не застават зад Врангел. Те просто изчакват съдбата си. Самият барон дава интервю за кримски вестник, което също звучи обречено, като послание в бутилка за поколенията: „Душата ми жадува да се тури край на Гражданската война. Всяка капка пролята руска кръв пронизва сърцето ми. Но борбата е неизбежна, докато не се проясни съзнанието и хората не разберат, че се борят против себе си, против правото си на самоопределение, че извършват немислим акт на политическо самоубийство. Все някога историята ще оцени себеотрицанието и усилията на шепа руснаци в Крим, които съвсем сами, на последната педя руска земя, отстояваха устоите на човешкото щастие в отдалечени огнища на европейската култура. Делото на руската армия в Крим е велико освободително дело. Свещена война за истина и свобода”. Щурмът на Червената армия срещу перекопските укрепления започва на 7 ноември. 23 000 белогвардейци не устояват на 190-хиядната армия под командването на Фрунзе. Сражението се разиграва при минус 10 градуса, а червеноармейците прегазват с шинели плиткото езеро Сиваш, чийто лед не устоява на човешкия мравуняк. Войниците газят тинята с вдигнато над главата оръжие. Водата на места е до гърдите. Езерото е покрито с плаващи трупове и ври от откосите на картечниците, но след 24 часа фронтът е пробит. „И за героите има предел”, въздъхва Врангел. Генералът се обръща към жителите на полуострова: „Руски хора, по моя заповед започва евакуацията на всички онези, които извървяха с руската армия кръстния й път. По-нататъшните ни друми са пълни с неизвестност. Нямаме друга земя освен Крим. Предупреждавам откровено всички какво ни очаква”. Корабите са достатъчно. Паника няма, но мнозина се самоубиват от отчаяние по кейовете. „Изстрели проехтяваха през няколко минути”, спомня си един от евакуираните. Черният барон, белогвардейският Ной, ръководи товаренето на последните остатъци от стара Русия, удавена от революционния потоп. Врангел обикаля пристанището с катер, а от корабите го приветстват с „ура”, макар гърлата да са свити. „Изоставена от всички, обезкървената армия, която се бореше не само за нашето руско дело, но и за делото на целия свят, напуска родната земя. Отиваме зад граница, но не като просяци, протегнали ръка за милостиня, а с високо вдигната глава и чувство за докрай изпълнен дълг”, пише в последната заповед на генерала.

От Крим отплават 126 парахода с около 146 000 бежанци. На брега започва безпощадна чистка. На фенерите отново бесят хора, този път белогвардейци или просто заподозрени в симпатии към стария режим. Сестрата на Чехов, Мария Павловна, вижда всеки ден край вилата й да минават конвои с осъдени, които разстрелват на скалите, а сетне хвърлят в морето с камък, завързан за нозете им.

На другия край на Черно море претоварените кораби с бежанците пристигат в Истанбул след тридневно пътуване. Без вода и храна. Капитаните не товарят провизии, за да има място за повече хора. На парахода „Владимир” са наблъскани 12 000 човека и той по чудо стига до Босфора. Когато наближават брега, подават сигнал „SOS. Хляб и вода”. До кораба доплува катер с нарязан хляб, на който са се качили един оператор и много фотографи. Световната преса очаква жертвите на революцията. Турските матроси хвърлят парчета хляб на палубата, но капитанът заповядва на прегладнелите хора да не го докосват пред обективите. Тълпата се подчинява. Не падайте духом...

„Историческите събития, малките и големите, се движат не толкоз от ума, колкото стихийно, от чувствата. Изветрее ли духът, движението замира”, пише митрополит Вениамин, който също отплава от Крим. Бялата идея угасва през 1920 г. Времето я преобразява в носталгия, алкохол, романси и литература. Повечето белоемигранти десетилетия живеят върху куфарите си с надеждата някога да се приберат у дома. На един от претъпканите параходи е и певецът Александър Вертински, който ще превърне болката от изгнанието в тъжен вопъл на винилова плоча. През 1943 г. той няма да издържи и ще се върне да пее по фронтовете, за да бъде „с нещо полезен на родината си”. Митрополит Вениамин ще продължи служението си къде ли не: в България, Югославия, Франция, Германия, ще оглави Руската църква в САЩ. „Нищо, че краят бе печален. Дори белите да се оказаха исторически, политически и социално отречени. Но аз почти не познавам белогвардейци, които осъждат себе си, задето са участвали в движението. Напротив: всички те мислят, че тъй е трябвало и такъв е бил дългът им пред родината, че ги е водело руското сърце и че това е бил подвиг, който си струва да си припомняш. Намерили се бяха люде, които да отдадат живота си за „единната, великата и неделимата”, пише митрополитът в спомените си. След Втората световна война Вениамин също се завръща в родината си и е погребан в Псковско-Печорския манастир.

Самият Врангел някое време ръководи Руския общовойнски съюз, но с надеждата за завръщане изтляват и връзките между емигрантите. Черният барон съблича униформата и постъпва като обикновен инженер в белгийска фирма. Пише мемоарите си. Умира едва на 50 от скоротечна туберкулоза. Семейството му счита, че е бил заразен от брата на прислужника му, който вероятно е бил вербуван от НКВД.

В последните си дни баронът често се сещал как навремето, макар и невръстен, уплашил мужиците с дяволския си костюм. Но тогава хората още мразели нечестивия и се уповавали на Бог. А през 1917-а го отрекли и повярвали, че са богоравни.

П. Н. Врангель, „Записки”
Н. Н. Кришевский, „В Крыму”
Алексис Врангель, „Генерал Врангель. Доверие воспоминаний ”
Митрополит Вениамин, „Россия между верой и безверием