Ялмар Хорас Грили Шахт

А след смъртта на Хитлер ме затвориха заради обратното – заради съдействие на Адолф Хитлер.  Хора, които не знаеха нищо за моята страна  и за обстоятелствата около моя личен живот,  си позволяваха да ме обвиняват без доказателства. Мен и моята Германия. Те хвърляха многократно своите обвинения право в лицето ми.  Човек няма време да намери съгласие със себе  си и да разбере миналото, всички тези хора –  от надзирателя в затвора до държавния обвинител, нито за миг не отслабват своята хватка върху беззащитния, предаден в ръцете на  властта. Да осмисли дълбоко своето положе ние може само свободният човек. В Нюрнберг моите обвинители представяха документи, които според тях разкриваха най-дребни подробности от моето минало. В същото време защитата и моите свидетели представяха съвършено различни и напълно противоположни документи. И знаете ли, нито един документ – нито от моите обвинители, нито от моите защитници, не представяше истината, това е мъртъв юридически материал, изваден от контекста, следователно нереален.” Когато напуска затворническия лагер в Лудвигсбург, Ялмар Шахт е на 71 години. Той е загубил всичко, което е имал. Значение, авторитет, пари, дом, земя, дори гората, която сам е посадил. Втората му жена Манси и децата му от нея живеят в някаква хижа в Люнебургското поле в Долна Саксония. Шахт се жени за Манси, когато е на 64 години, твърди, че тя е най-голямото му щастие. Синът му Йенс от първата му съпруга е убит от руснаците, тъй като припаднал, докато влачели пленниците към затвора. Загубите го подтикват към размишления и той е убеден, че може да започне всичко отначало. „Нямам страх от бъдещето – казва Ялмар. – В моя род късно съзряваме и запазваме своята активност до много късна възраст. Моят дядо е бил лекар, преселил се в малко северногерманско градче. Не е бил богат, често е казвал, че да си лекар, това не е просто бизнес. Баща ми Вилхелм Шахт като млад емигрира в Америка, после обаче в някакъв момент се връща в Германия и започва отново да гради живота си.” Ялмар Шахт се ражда на 22 януари 1877 г. в Тинглев (днешна Дания, по онова време пруска провинция и част от Германската империя). През нощта е натрупал много сняг и бащата на все още неродения Ялмар трябва в ранни зори добре да почисти, за да могат акушерката и лекарят да влязат в дома им. Това са годините на Бисмарк, когато Германия е устремена към бъдещето и нейната мощ непрекъснато нараства. Името Ялмар има датски произход. Всъщност бащата на Ялмар е германец, но майка му е датчанка. Националността на Шахт е спорна, някои изследователи твърдят, че фамилията му има унгарски корени. „Заради името ми винаги са ме смятали за американец или швед. А през 1920 г. един популярен вестник излезе с претенции, че знае най-много за моята генеалогия, и заяви, че моето име не е Ялмар Шахт, а Хаим Шехтел и че аз съм евреин от Моравия. Но каквото и да се говори, аз съм германец. Второто и третото ми име Хорас Грили е идея на баща ми, който е считал американския либерал Хорас Грили, основателя на вестник Herald Tribune, за безупречна личност и за свой кумир. Баща ми дори вече не живее в Америка, когато ме кръщава на него” – казва Ялмар. Баща му Вилхелм е едно от единайсетте деца на обикновен селски доктор. Той заминава за Америка и остава там седем години в търсене на възможности. Вилхелм е на 26 години, работи в германска пивоварна в Ню Йорк, но не забравя своето прекрасно момиче, в което се е влюбил още преди да тръгне към Америка. Той кани бъдещата майка на Ялмар в Ню Йорк и двамата се венчават в църквата на ъгъла на Медисън Стрийт и Пето Авеню. Въпреки че получава американско гражданство, Вилхелм Шахт решава да се върне в Германия. Семейството на малкия Ялмар обикаля няколко града и накрая се установява в Хамбург, където бащата Вилхелм отначало работи като счетоводител във фирмата Schmidt-Pauli, която се занимава с внос на кафе, а след като тя фалира, започва работа в застрахователна компания. „Жителите на Хамбург знаеха цената на парите. Там съжителстваха заедно милионери и много гладни хора, имаше дълбок социален контраст. Корабовладелците, едрите търговци, собствениците на големи кантори и др. съставляваха богатата класа, а докерите и всякакви други работници образуваха бедната прослойка. Ние пристигнахме в Хамбург без пукната пара, а имах още двама братя – Олаф и Еди. Баща ми явно беше странник, който не можеше дълго да остане на едно място” – споделя Ялмар. Въпреки всичко Шахт израства в интелигентна среда и учи в най-добрата гимназия на Хамбург. Когато кандидатства за постъпване в гимназията, получава по аритметика ниска оценка, твърде необичайно за бъдещ корифей на финансовите сметки. „Контролът и управлението на една банка не е счетоводна работа, това занимание изисква знания по психология и икономика, да разбираш природата на кредита. Ако бях учил теология, никой нямаше да се интересува от моите оценки” – ще каже по-късно Ялмар, вече заел поста президент на Имперската банка, в отговор на намеците, че е бил слаб по смятането. Вечер Вилхелм разказва на трите си момчета истории за велики учени, за технически изобретения, за литература и за световната икономика. Домашният живот на семейство Шахт се отличава със спартанска простота. Училището е скъпо и Вилхелм полага свръхусилия, за да издържа двамата си синове точно в това елитно училище. Съучениците на Ялмар са от заможни семейства и често малкият Шахт изпитва неудобство. Когато трябва да разкаже къде и как живее, той среща учудените им очи и никога не забравя този контраст. Трудно преживява подигравките им, че носи евтини дрехи. Това оставя тежък отпечатък в душата му и по-късно, когато става влиятелен човек, луксозните дрехи и начинът на обличане ще са едно от най-важните неща в живота му. „Този, който иска да постигне нещо в живота, трябва да се научи да пренебрегва маловажните неща” – често повтаря Вилхелм на синовете си, като се опитва да потуши разочарованието им от бедността. Освен латински и гръцки в класическата гимназия Ялмар записва да изучава по желание и иврит. „По-късно често шеговито ми повтаряха, че да знаеш иврит, е много полезно в банковата кариера” – споделя Ялмар. През 1892 г. Хамбург е поразен от страшна епидемия от холера, последната с такъв размах в империята. Повече от 10 хиляди жители на града стават жертва на лошата хигиена, училищата са затворени, болниците са препълнени, болестта е като взрив, от заразената вода се разболяват наведнъж живеещите на цели улици, наложена е карантина. Същата година семейство Шахт се преместват в Берлин. В младежките си години като всеки чувствителен човек Ялмар се интересува от поезия, пише стихове и чете много книги. Ялмар учи медицина в град Кил, германистика в Берлин и икономика в Мюнхен. „Дълго време не знаех какъв искам да бъда. Започнах с медицина, но завърших с политическа икономия. Сдобих се със степен доктор на Факултета по философия. Майка ми искаше да уча теология, но аз нямах склонност към това” – споделя Шахт. На 10 януари 1903 г. Ялмар Шахт се жени за Луиза, която по-късно му ражда две деца – дъщеря и син. Луиза е дъщеря на полицейски инспектор, има весел характер и привлекателна фигура и е две години по-голяма от Шахт. Двамата са се запознали преди седем години в един тенис клуб. Вече женен, Ялмар започва работа в Асоциацията по експортна търговия, където е забелязан заради своите умения, амбиция, интелигентност, и веднага му предлагат работа в Dresdner Bank. Шахт бързо се издига, осъществява много важни познанства с банкери и след няколко години, през 1908 г., става директор на банков филиал. „Същата година станах и член на Берлинската масонска ложа. Масонството е традиция в нашето семейство. Това не е опасна международна организация, каквито грозни слухове се разпространяват от невежите. Това, че масоните в някои страни действително участват в политиката, се убедих, когато посетих Турция през 1909 г. Моята ложа ми даде адреса на масон в Турция, който ме запозна с множество масони там, които ме питаха какво могат да направят за мен. Така аз разбрах, че всички лидери на младотурците са масони, те се бореха против абсолютната султанска власт. Замислих се, че масонската ложа там се използваше за политически цели” – казва Ялмар. Луиза е добра домакиня и остроумна дама в обществото. Двамата често канят гости у дома и обичат да пътешестват. Бракът на Шахт продължава спокойно само 11 години. После се разразява Първата световна война, а четири години по-късно се случва и първият колапс. Настъпват крах, безработица, бедност. „Когато завърши Първата световна война, бях на 41 години. В деня, когато императорът се отрече от престола, в Берлин избухна въстание. Тълпи от германци, озлобени и гладни, бяха готови за революция. Страната беше напълно разорена. Инфлацията беше главоломна, по улиците се строяха барикади. Камиони, пълни с червени революционери, обикаляха града, крещяха и размахваха оръжие. Страхувахме се каква ли ще бъде тази нова Германия, която ще се появи след революцията. Нямаше съмнение, че Германия ще завие наляво. Но ще стане ли толкова радикална като Русия, където екстремистите взеха връх над умерените сили. Накратко казано, ще стане ли Германия болшевишка, ще установи ли Ленин своята щабквартира не в Москва, а в Берлин? Ето тази беше опасността. Всички се притесняваха, чудехме се какво да правим?” – разказва Ялмар Шахт. Германия дава през Първата световна война 1 милион и 600 хиляди убити и 3 милиона и 500 хиляди ранени. Ялмар Шахт е поканен в германската делегация относно обсъждането на задълженията, които Германия трябва да изплаща на страните победителки след края на войната. Срещата е в Хага, а членовете на съюзната комисия на победителите се държат със средновековно високомерие, което дълбоко скандализира Ялмар. За германската делегация няма достатъчно столове, хотелите са най-евтини, храната е ужасна, не позволяват на германците да излизат из града. Когато Ялмар се обръща към генерала, който представлява победителите, с молба за по-внимателно отношение, отговорът е: „Вие, изглежда, сте забравили, че вашата страна е загубила войната!”. Това унижение силно огорчава и озлобява Шахт. В ранното утро на 12 ноември 1923 година той е извикан в кабинета на министъра на финансите. Тогава Ялмар е на 46 години, банкер на неголяма частна банка. Министърът му предлага пост, от който практически се отказват всички банкери: „Д-р Шахт, никой не иска да поеме отговорност за болезнените реформи. Съгласен ли сте да заемете този проклет пост?”. Става дума да оглави Комисията по националната валута. „Трябва да помисля – отвръща Шахт. – Но ми е нужна гаранция, че правителството няма да се меси в моите дела.” Министърът добавя: „Вие искате диктаторски пълномощия? Може и да ги получите, ако се съгласите.” Шахт прекрасно разбира, че Германия през 1923 година е буре с барут, чийто фитил вече е подпален. Версайският мир задължава германците да заплатят за войната нечуваната сума от 132 милиарда златни марки, 200 пъти повече, отколкото са парите в обращение. Печатането на пари ражда и хиперинфлацията. Цените на стоките се изменят дори в рамките на деня, а страната е на границата на пълния провал. „В края на войната германската марка беше загубила половината от своята стойност в сравнение с началото на военните действия. Но през ноември 1923 г. златната марка, стандартът, на който се базират книжните пари, струваше 1 трилион книжни марки. Това в цифри изглежда така: 1 000 000 000 000. С парите за едно яйце днес преди пет години можеше да си купиш пет милиарда яйца. Циркулацията на банкнотите се превърна в пълен хаос. Заради влошените социални условия комунистическото движение се засили до опасни нива. Стабилизирането на валутата стана жизненонеобходимо за спасението на страната” – обяснява Шахт бедственото положение на Германия след войната.

Шахт се съгласява да поеме поста. Той е изпратил жена си и децата в Лозана, Швейцария. На новото си работно място взима със себе си своята секретарка фройлайн Штефек от банката. Ялмар се отказва от заплатата си в нейна полза, защото заплащането на държавна служба е доста по-ниско, отколкото в частна банка. Още на 15 ноември 1923 г. по разпореждане на Шахт се преустановява печатането на пари. В Германия се въвежда т.нар. рентна марка, която се равнява на 1 трилион стари марки. Валутните спекуланти се опитват да се съпротивляват, но не успяват. „Всички мислеха, че Комисията по национална валута е огромна мощна институция. А аз нямах нито един сътрудник освен моята секретарка. На въпросите на репортерите какво прави Шахт, фройлайн Штефек отговаряше: „Стои си в креслото и пуши в своята малка тъмна стаичка”.” На 22 декември същата година Ялмар Шахт е назначен и за президент на Имперската банка. Първото, което Шахт прави в рамките на седмица, буквално на Нова година, е да се срещне веднага с Монтегю Норман, шеф на Банката на Англия. Ялмар координира своите намерения с него, за да си осигури международна подкрепа. И чак след това свиква Съвета на директорите, за да разговаря с тях. Шефът на Банката на Англия се избира всяка година на този пост, а Монтегю Норман е преизбиран на тази позиция вече двайсет години независимо от смените в правителствата. Като юноша Монтегю е получил музикално образование в Дрезден и питае дълбоки симпатии към германската култура. С времето Шахт и Норман стават толкова добри приятели, че когато дъщерята на Ялмар Инга ражда третото си дете, Монтегю Норман става негов кръстник. Сега обаче германският банкер има конкретна молба към шефа на Банката на Англия. Той иска да учреди втора кредитна банка в допълнение на Имперската банка, която да действа напълно по златния стандарт и да отпуска кредити на промишлените предприятия само в чужда валута с цел възстановяване на германската промишленост, най-вече тази, свързана с експорта. Шахт предлага тази банка да се казва Златна дисконтна банка (Golddiscontbank) и моли Монтегю Норман да му отпусне кредит за учредяването. Банката на Англия в лицето на Норман се съгласява на тази помощ и на 13 май 1924 г. въпросната Златна банка на Шахт е учредена. Тя действа абсолютно успешно до краха на Германия през 1945 г. като спомагателна банка на Имперската банка на Третия райх, съхранявайки валутната стабилност на Германия и ръста на експорта. Ялмар Шахт заставя правителството да събира данъците в златен еквивалент и да съкрати администрацията в управлението. Благодарение на твърдостта на Шахт настъпва стабилизация. Вестниците по целия свят провъзгласяват Ялмар Шахт за икономически магьосник. Пишат, че това е банкерът, който е спасил Германия. Самият Шахт започва да се държи като звезда в публичното пространство, той представя себе си за финансов гений, винаги е свръхлуксозно облечен, с неизменната пура в уста, има елегантно и прескъпо поведение, подобаващо за аристократ от най-висока проба. „Хората ме определяха като упорит и закоравял човек. Те не можеха да си представят, че такъв затворен за емоции човек като мен може да има нещо като сърце” – пише Ялмар. Но на 2 април 1930 г. във връзка с определени несъгласия относно икономическата политика на правителството, която е в ущърб на държавата, Ялмар Шахт подава оставка от поста президент на Имперската банка.

На 14 септември 1930 г. има избори за Райхстаг. Същия ден Ялмар заминава за Лондон на път за САЩ и когато на другата сутрин отваря вестниците, изпитва шок: партията на нацистите, която до този момент е имала едва 12 депутати, е получила 107 места, с което Хитлер става ключова фигура на политическата сцена на Германия. Едновременно с това комунистическата партия също увеличава своите депутати от 54 на 77 човека. Шахт разбира, че зад Хитлер ще застанат милиони германци. „До този момент не обръщах внимание на националсоциалистическото движение. Десният и левият радикализъм увеличаваха значението си, умерените партии губеха. Искате да знаете политическата формула на успеха на Хитлер? – пита Шахт. – Няма никаква тайна. Бедността и безработицата доведоха Хитлер на власт.” По това време световната икономическа криза удря силно Германия, банките отново рухват. Милиони германци загубват своята работа. Всички мечтаят за твърда ръка, която ще въведе ред. На 5 януари 1931 г. в дома на Херман Гьоринг има прием. Поканени са Ялмар Шахт, Фриц Тисен, важен индустриалец, пропагандистът Гьобелс и др. Тогава Шахт и Тисен за първи път се срещат на живо с Адолф Хитлер. Задачата им е да преценят какви са личните му качества за властта и дали ще бъде готов на сътрудничество с индустриалния елит. Хитлер говори два часа, не казва нищо особено, но произвежда силно впечатление на Шахт. „Нищо в поведението му не издаваше, че е лидер на втората по големина партия в Райхстага. Не беше нито претенциозен, нито афектиран. Но наистина притежаваше поразителен маниер на изложение на своите мисли. Всичко, което казваше, звучеше като неоспорима истина. Бях удивен от абсолютната му убеденост и от решимостта му за действие. Стана ми напълно ясно, че пропагандата на Хитлер ще оказва огромно влияние върху хората” – спомня си Шахт. Двамата, Шахт и Тисен, си тръгват от приема, убедени, че нацистката партия заслужава тяхната поддръжка. Шахт не се съмнява в своя авторитет и в ума си, че ще може да влияе на Хитлер. Той уверява своите познати, че нацистите сами не могат да управляват, но той, Ялмар, може и ще управлява през тях. След тази вечеря Шахт се опитва да убеди канцлера и някои други високопоставени лица да включат националсоциалистите в коалиционно правителство колкото се може по-бързо. Зад всяка мощна политическа звезда стоят хора с крупни интереси, които помагат тя да се издигне на небосклона с фантастичен успех. Звездата често не знае колко силно е избутвана напред и нависоко. После, когато се забрави от височината, когато много се отдалечи от изобретателите си, загубва равновесие и започва да пада. Шахт отново пътува за Америка, където обикаля десетки щати и на срещите със студенти, професори, знакови фигури, влиятелни кръгове убеждава американците, че Хитлер единствен може да спаси Германия. Мисията му е свързана с това да измоли помощ за бедственото положение на Германия. Но тази помощ трябва да има посока и посоката, която Ялмар Шахт дава, е програмата на нацистите за стабилизирането на Германия. „Не съм националсоциалист, но в националсоциализма има голяма доза истина” – подчертава Шахт на срещите си с високопоставени американци. Докато е бил шеф на Имперската банка, Шахт е създал доверени приятелства с хора от ранга на Хенри Стронг, тогавашния шеф на Федералния резерв на Америка. „На нашите събрания в небостъргача на Федералния резерв присъстваха главите на централните банки на Ню Йорк, Лондон, Париж и Берлин. Дискусиите преминаваха в атмосфера на пълна хармония” – споделя Ялмар. Той вижда в Хитлер възможност да бъде именно този инструмент, посредством който той, Шахт, ще успее да създаде здрава икономика. Междувременно по това време Ялмар издава книга в САЩ, която представлява сборник от негови лекции. „Книгата излезе в Ню Йорк, а през март 1931 г. в Берлин. Имаше голям успех. Последва и издание на книгата в Лондон. Много се забавлявах, когато лондонският издател заяви, че не може да приеме американския превод на книгата, просто е длъжен да я издаде на английски език. Сетих се за онази шега, когато англичанинът казал на американеца: „Нищо не разделя нашите страни освен езикът”.” Една от най-впечатляващите срещи на Шахт е с американския президент Хърбърт Хувър. Банкерът успява да запознае президента с опустошителното въздействие на военните контрибуции и по-късно Хувър съдейства да убеди съюзните държави да преосмислят политиката си на тежести към Германия.

През 1932 г. партията на Хитлер започва да губи сили от нарастването на комунистическите настроения сред избирателите. Тогава Шахт дава интервю за германската преса, в което обявява: „Хитлер ще стане канцлер, ако не сега, то след четири месеца”. За да не се допусне идването на комунистите на власт, трябва по всякакъв начин да се изтласка Хитлер към политическа победа. 39 най-влиятелни личности на Германия отправят подписка към Хинденбург с молба да назначи Хитлер за канцлер. Първи в списъка е подписът на Ялмар Шахт. Но Хинденбург се колебае и тогава Шахт и Хитлер подготвят дълго писмо, в което се опровергават всички опасения на президента относно личността на Хитлер. Ялмар Шахт влага целия си комбинативен ум, всички свои творчески усилия, за да вкара Хитлер в реалната власт. На 12 ноември 1932 г. Шахт пише на Хитлер успокоително писмо: „Нямам никакво съмнение, че настоящото развитие на нещата само ще доведе до назначаването ти за канцлер на Германия!”. Така под натиска на едрия германски капитал, с ходатайството на чуждите, най-вече английски и американски дипломати, с въздействието на най-влиятелния авторитет в Германия, финансиста Ялмар Шахт, на 30 януари 1933 г. Хитлер най-после е назначен за канцлер на Германия. А на 17 май 1933 г. съответно Ялмар Шахт е назначен от Хитлер на поста президент на Имперската банка. Три години са изминали от доброволната оставка на Ялмар от този пост и ето, че той отново се връща на това изключително важно и направо съдбоносно място. Натоварен е с още повече отговорности. Тази позиция, разбира се, е благодарност от страна на Хитлер за решаващата помощ, която Шахт му оказва за овладяването на властта. Но освен това трябва да се каже и истината, че икономическото състояние на Германия отново силно се е влошило, а малко са хората, които могат да помогнат. Хитлер спешно се нуждае от Шахт за стабилизиране на икономиката. Междувременно е подпален Райхстагът. По-късно в своите спомени Ялмар Шахт ще отбележи: „Вече е съвършено ясно, че тази акция не биваше да се прикача на комунистическата партия. Неоспорим факт е, че Гьобелс и Гьоринг изиграха водеща роля в този сценарий, единият в планирането, другият в осъществяването на плана. Имам твърдото убеждение, че Хитлер също е бил обсебен от тази идея. Във всеки случай пожарът в Райхстага послужи за удобен предлог за окончателното отстраняване на комунистическата партия от политическата сцена”. След този сценарий, който е последван от лов на комунисти, Хитлер напълно овладява властта. На 23 март 1933 г. Райхстагът гласува пълномощия на правителството да прави конституционни изменения, което практически дава „легитимно” право на Хитлер да предприеме всички последващи действия за въвеждане на диктатура. „Със съжаление наблюдавах как центристките партии доведоха своето самоизтезание до степен на самоубийство. Умерените партии се разпадаха една след друга” – спомня си Шахт. Властта на Хитлер вече не е застрашена от други политически сили. Но властта много лесно може да му се изплъзне, ако хората продължават да са недоволни, бедни и отчаяни. Бедността ражда революции. Затова главната задача, която Хитлер поставя пред Шахт, е ликвидация на безработицата. И главният финансист на Райха намира решение. Рязко увеличава т.нар. обществен труд. Хората се включват в строителство на пътища, аутобани, заводи, градска инфраструктура, реконструкции, ремонти и пр. За всичко това Имперската банка отделя средства. Само за първата от всички предвидени програми, свързана с безработицата, Шахт залага 1 милиард марки. А програмата за строеж на пътища започва с кредит от 600 милиона марки. Другата цел на Шахт е превъоръжаване на Германия. Шахт пуска на пазара т.нар. МЕФО книжа с цел финансиране на въоръжаването. Тези книжа формално се издават от създадена от Шахт компания, те се гарантират от държавата и се приемат от всички банки. Той подпомага изключително технологичното развитие на военната промишленост. Според него, ако страната има силна армия, никой не може да не се съобразява. Някои наричат икономиката на Третия райх „икономика на жестоките”. Заради икономическото чудо, което измества тъмните страни на режима. „По време на съда по денацификация към мен нееднократно се повдигаше едно и също идиотско обвинение: „Ако вие не бяхте помогнали на Хитлер, той щеше да се провали и да банкрутира държавата”. Отговарях с разбираемо огорчение: „Не мога да повярвам, че успехът на Хитлер е зависел само от мен. Той щеше да намери други начини и други помощници. Може би, вие сър, щяхте да се зарадвате на загиването на Хитлер без моята помощ. Но с него щеше да загине цялата работническа класа на Германия.” Ялмар Шахт упорито повтаря, че е правил всичко само и единствено за своята държава, за това тя да просперира, за да не бъде непрестанно една унижена държава. Много държавни и общински дейци, както и частни предприемачи, са обвинявани след краха на Третия райх, че са предлагали „услуги” на престъпника Хитлер. Но според Шахт при управлението на Хитлер те постоянно са получавали средства, позволяващи им да се занимават с проекти, които не са можели да направят при предните правителства: „Анализът на националсоциалистическата „философия” съвършено не ги интересуваше, всичко, което те искаха, е да получат възможности за икономическа активност, за бизнес, за дейности. Непрекъснато се множаха съобщенията от различни общини и райони, че безработицата бързо намалява и дори изчезва”.

„Битува мнението, че банкерът води лесен живот. Седи си в банката и чака да дойдат хората и да му донесат пари. После влага парите в доходни начинания и изплаща на клиентите си някакви мизерни дивиденти. Хората смятат, че това е най-леката професия на този свят. Лека, от това и антиобществена. Лекарите например работят истински, а банкерите само безделничат” – така Ялмар Шахт описва предразсъдъците относно своята професия. Самият той доказва, че един талантлив банкер може да промени хода на историческите събития, макар и в ужасяваща посока. На 27 юли 1934 г. Шахт е извикан от Хитлер, който му отправя предложение освен президент на Имперската банка да заеме и поста министър на икономиката. На 19 август 1934 г. чрез референдум е утвърдена резолюция, приета от кабинета, че Хитлер ще съчетава постовете на канцлер и президент на Райха. По мнението на американския прокурор от Нюрнбергския съд този ден става реалното начало на абсолютния деспотизъм в нацистка Германия. На 21 май 1935 г. Ялмар Шахт е извънредно упълномощен да подготви икономиката на Германия за война. Хитлер нищо не разбира от икономика, не се бърка на Шахт и докато той поддържа търговския баланс и обезпечава страната с чужда валута, Хитлер не се интересува как икономическият му министър го прави. Шахт използва всякакви начини, включително и игри с курсовете на марката, за да се сдобие със средства за финансиране на военната промишленост. Когато обаче икономиката тръгва в подем, Шахт решава, че трябва да намали разходите за въоръжаване. Това вбесява фюрера. Освен това Шахт започва да показва своенравие и самостоятелно мислене по фундаментални въпроси. Ялмар изпраща писмо до министъра на вътрешните работи г-н Фрик, че партийните служители се опитват да разпространят вредното си влияние върху неговото ведомство. Той му пише: „Положението на работниците става непоносимо в една държава, в която служител не може да предприеме нищо въпреки волята на партийното ръководство. За държавата е доста опасно да се назначават хора на официални постове и длъжности без необходимия професионализъм, единствено заради това, че са членове на партията. Тази практика води до появата на хора, които поради отсъствие на знания и способности рушат авторитета на която и да е служба”. През 1936 г. Германия на Хитлер достига апогея на своя международен престиж. С всички организации, свързани с Версайския договор, е приключено. Германия разполага с балансирана икономика, а олимпийските игри, които се провеждат през тази година, привличат изключително много чуждестранни гости. Германия се превръща в парад на празненства, провеждани с огромно великолепие. Публичните прояви на Хитлер в онзи период са също образцови – той говори мирно, спокойно и дружелюбно. През лятото на същата тази 1936 г. обаче Хитлер съставя таен меморандум: след четири години Германия трябва да бъде готова за война. За ръководител на управлението на този четиригодишен план през септември 1936 г. е назначен Херман Гьоринг. За целта Гьоринг създава организация, която бързо набира щат от 700 човека, почти колкото в Министерството на икономиката. До този момент Хитлер е пресичал всяко вмешателство в работата на Шахт. Ялмар е имал пълна свобода на действие. Оттук нататък обаче Гьоринг принуждава Шахт да му отстъпи много функции, свързани с подготовката на военната икономика. Шахт трудно може да се съгласи с подобно избутване встрани. И започва своя специфична битка с режима на Хитлер, започва неговото несъгласие. Той често говори пред аудитории, че нито една държава не може да просъществува без ред и дисциплина, обича да цитира латинската фраза „Справедливостта е фундаментът на царството”. Или изречението от Библията „Стреми се към истината до смъртта си и Господ ще ти помага!”. Истината изисква да се подчертае, че Ялмар Шахт е несъгласен с много от нещата, които извърша партията на Хитлер. Той има високо самочувствие, изключително силни международни контакти, на които крепи и дължи възраждането на Германия, и затова си позволява да се държи до известна степен независимо. Още през 1935 г. Ялмар съставя един документ за грешките на партията, който предлага на вниманието на Хитлер и на някои висши функционери. В документа от 3 май 1935 г. се казва, че официално Третият райх се опира на християнството, но представителите на духовенството са подложени на арести от усърдните фанатици, с тях се отнасят като с престъпници без никакви причини. Документът подчертава и еврейския въпрос, като подлага на размисъл безсмислено нарастващата омраза срещу евреите. „Бясното преследване на евреите усилва еврейския бойкот на германските експортни товари. Всеки инцидент широко се огласява зад граница.” Ялмар настоява също, че Гестапо като орган, който защитава държавата от комунистическите врагове, всъщност далеч излиза от тези рамки. Гестапо осъществява многочислени арести, отправяне в концентрационни лагери, и то без доказана вина у хората, без съд и присъда. „Още преди 300 години – подчертава Шахт – Законът за неприкосновение на личността гарантира, че нито един британски гражданин не може да бъде арестуван, без да му е предявено обвинение и без да има право на съдебно разбирателство. Гестапо ни навлича презрението на целия свят. И това презрение ще премине в открита враждебност.” До този момент никой от обкръжението на Хитлер не си е позволял да прави подобни забележки за политиката на фюрера. Няколко години по-късно Шахт съобщава на Хитлер, че Германия се намира във фактически фалит и от тази ситуация има един изход: да се спре превъоръжаването на Германия. С това си навлича гнева на деспотичния лидер и неговото нарастващо недоверие. „Винаги съм бил против военното безумие и деспотичното партийно влияние. Заради моите изказвания се сдобих с много врагове” – казва Шахт. Хитлер обаче смята себе си за революционер, за човек на новата визия, а Шахт – за старомоден икономически съветник. „Основна причина за стабилността на нашата валута това са концентрационните лагери. Ние можем да си произведем всичко, от което имаме нужда. За това имаме щурмови отряди” – заявява Хитлер. Като всеки малък човек, получил абсолютна власт, Хитлер се е самозабравил, дори проявява налудности, които често спохождат абсолютното властване, което от своя страна се оказва невероятно изпитание за човешката психика. Шахт не може да проумее, че фюрерът може да е толкова глупав, че да не се вслушва в гениалния си министър на икономиката. „Безграничният ръст на разходите на правителството обрича на провал всеки опит да се балансира бюджетът. Разходите за въоръжаване поставят националните финанси на ръба на банкрута независимо от ожесточените данъчни мерки. Не съществува такава рецепта или финансов метод, които да предотвратят разрушаващото въздействие на безразсъдното харчене” – това са думи от заявление, подписано от Шахт и всичките осем членове на Съвета на директорите на Имперската банка, адресирано до вниманието на Хитлер. Веднъж Шахт даже направо заявява на един от министрите на Хитлер: „Не мога като фокусник да изваждам пари от шапката си!”. Ялмар отправя разтревожено лично писмо до Хитлер, в което казва, че курсът, предприет от правителството, ще докара финансовата система до крах. И поисква контролът върху финансите да бъде предаден изцяло на имперското Министерство на финансите и Райхсбанката. Това обаче означава да се ликвидира четиригодишният план на Гьоринг. „Херман Гьоринг беше първият националсоциалист, с когото се запознах лично – разказва Шахт. – Той произхождаше от буржоазно семейство, имаше добро възпитание и беше завършил Военната академия. В годините на Първата световна война беше служил като офицер и беше приключил войната като капитан от Луфтвафе. Отличаваше се с лична храброст, немного висока култура и необикновен ум. Докато живееше скромно, у него преобладаваха положителните черти. Отрицателните му качества се развиха, когато благодарение на своето положение в партията той разбра, че пред него се откриват широки възможности за обогатяване. Промяната в него се случи за поразително кратко време. Покрай алчността си Гьоринг беше развил и невероятна способност за показност и надуване. Той не само събираше скъпоценни камъни, злато и платинени украшения и бижута, но и ги носеше. Навсякъде, където се появеше, правеше впечатление със своята помпозност. За разлика от Хитлер Гьоринг се ползваше в пълна мяра от богатството, до което се беше добрал. Колкото по-неетично ставаше поведението на Гьоринг във времето, толкова повече нарастваше зависимостта му от Хитлер. Четиригодишният план, който оглавява Гьоринг, постигна малко положителни резултати, но за сметка на това около него се вдигаше изключителен шум. Това, което Гьоринг правеше в икономиката, противоречеше на всички икономически принципи. Той искаше промишлеността да произвежда продукция независимо от печалбите или загубите.” Главният банкер на Райха непрекъснато се опитва да обясни на правителството, че валутата идва в страната от експорта и че ограничаването на експорта за сметка на вътрешното потребление на военна продукция ще затлачи икономиката. Той директно им казва, че валутната им политика е погрешна. Но фанатизмът винаги се съпровожда от невежество. В битката си да запази равновесие в икономиката Шахт пише и на военния министър Вернер фон Бломберг подробно писмо, в което му обяснява, че Райхсбанката не може да му предостави достатъчно средства в чужда валута за военни цели. С всичко това и с протестите си, че партията гони масоните и евреите, Шахт окончателно си навлича опасност: „Американският посланик г-н Дод ме посети през декември 1937 г. малко преди да замине за Ню Йорк, и настоятелно ме помоли да замина с него за Америка. Когато аз с нескрито учудване го попитах защо ми отправя така внезапно подобно предложение, той ми отговори: „Доктор Шахт, известно ми е, че СС имат заповед да ви ликвидират”. Аз му отговорих, че не мога да емигрирам и ще направя всичко възможно да се защитя, а ако не успея, ще загина”. Освен всичко друго Ялмар Шахт има и един особен враг в обкръжението на Хитлер. Това е доктор Гьобелс. Шахт пояснява, че ненавистта на Гьобелс към него идва от завистта му към интелектуалното превъзходство на банкера: „Дребният доктор Гьобелс оказваше чрез Министерството на пропагандата пагубно влияние не само на германския народ, но и на самия Адолф Хитлер. Чувствах, че той ми е истински враг. Гьобелс ме ненавиждаше. В неговите представи икономиката беше просто необходимо зло. Той не можеше да позволи икономистът в правителството да го лиши от ранга на пръв интелектуалец”. През август 1938 г. поради абсолютни разногласия с линията на правителството в лицето на Гьоринг Шахт официално подава оставка в качеството му на министър на икономиката. Той заявява на Хитлер, че двамата с Гьоринг имат диаметрално противоположни схващания за икономиката на страната и Хитлер трябва да реши кого от двамата ще подкрепи, защото една страна може да се движи напред само при единна политика, а не при разнопосочна. Трябва да се признае, че Хитлер изключително високо цени Шахт въпреки критиките му и се опитва да го убеди да не напуска, а да разговаря още веднъж с Гьоринг и да постигнат съгласие. Но Шахт е непримирим по отношение на Гьоринг и Хитлер в крайна сметка приема оставката му (макар и три месеца по-късно), но го оставя на поста президент на Райхсбанката. Ялмар споделя в спомените си относно своите действия за съпротива: „Непрекъснато общувах с Монтегю Норман, шеф на Английската банка, с цел, ако е възможно, да синхронизираме усилията си, моите и на британските политици, за съхраняване на мира. Защото до този момент британците предоставяха огромна свобода за действие на Хитлер на международната сцена. Опитвах се да им обясня, че трябва да го спрат. Монтегю Норман ми каза, че е говорил с британския премиер Невил Чембърлейн относно моите притеснения за война. Но отговорът му бил следният: „Че кой е този Шахт?! Аз си общувам директно с Хитлер”. Този отговор ме удиви и постепенно започнах да мисля, че само някоя смела и извънредна акция може да приключи режима на Хитлер, доколкото опитът да бъде вкаран в правилна посока със съпротивата на аргументите се оказва неуспешен. Така следващите месеци преминаха в подготовка на държавен преврат”. Ялмар Шахт и генерал Брокдорф-Ахлефелд, както и генерал Франц Халдер, шеф на Генералния щаб, замислят да арестуват Хитлер. „На 28 септември 1938 г. в 8 вечерта Хитлер и някои други около него ще бъдат арестувани” – мисли си Ялмар Шахт. Но за съжаление в деня, в който се планира превратът, Хитлер заминава за Мюнхенската конференция на среща с английския премиер-министър Чембърлейн, премиера на Италия Мусолини и френския премиер Даладие. На печално известното събитие тези лидери се договарят за предаването на Судетската област от Чехословакия в ръцете на Германия. Чехите арогантно са поканени просто да подпишат споразумението.

На 9 ноември 1938 г. нацистите извършват погроми над синагоги и еврейски магазини из целия Берлин. След Кристалната нощ Ялмар Шахт се оказва единственият висш чиновник, който осъжда погромите публично. Малко по-късно на коледното тържество на своите служители в банката Шахт заявява официално: „Подпалването на еврейските синагоги и жестокото отношение към евреите са толкова безсмислени и възмутителни действия, които карат всеки германец да почервенява от срам. Надявам се, че никой от вас не е взел участие в тези акции. Ако някой е участвал, то го моля веднага да напусне банката. При нас няма място за хора, които не уважават живота, имуществото и убежденията на другите”. Тази реч бива чута от няколко партийни идеолози. И на 20 януари 1939 г. Хитлер уволнява Шахт от поста президент на Имперската банка с аргумента, че Шахт вече не се вписва в общата националсоциалистическа схема на действията. „Вие, г-н Шахт, отказвате персоналът ви да мине политическа проверка и публично сте критикували събитията от нощта на 9 ноември!” – заявява му Хитлер. Гениалният ум на банкера не може да допусне гоненията на евреите. Той многократно защитава свои служители, дискриминирани заради това, че са евреи, или пък служители, които са обвинявани, че сключват сделки с еврейски търговци. Той нарича действията на националсоциалистическата партия подли, варварски и подсъдни. Шахт се чувства защитен от своя безупречен международен авторитет, но критични думи в тоталитарен режим са непростими и опасни. Относно евреите Ялмар разсъждава така: „Един мой приятел евреин ми разказваше, че антисемитизмът се основава на това, че християните не могат да простят на евреите разпъването на Христос Спасителя. Този възглед ми изглежда крайно наивен. Християните не изпитват омраза към другите религии. Според мен има един-единствен фактор, който прави евреите непопулярни. Това в никакъв случай не е религиозната антитеза. По-скоро става дума за това, че благодарение на своите способности евреинът, където и да живее, той се стреми да се внедри в интелектуалния и културния елит на обществото. В Германия процентът на работниците евреи е крайно малък. Никой не е против свободата на евреите в търговията и промишленото производство. Но когато в правото и медицината се оказват необичайно висок процент евреи, когато повечето театри, пресата, филхармониите, изобщо културните институти и т.н. се ръководят изключително от евреи, това изглежда като нахлуване на чужд елемент в духовните корени на нацията. Понеже тези професионални сфери осъществяват цивилизаторско влияние. А цивилизацията в исторически смисъл се корени в религията”. Шахт смята, че издигането на огромен процент евреи на ключови позиции в Германия всъщност е генерирало пропагандистките тези на хитлеристите, които са използвали това отначало от гледна точка на борбата за власт. А по-късно антисемитизмът се е превърнал в гибелна мания у Хитлер.

През 1938 година Шахт най-после се разделя с Луиза. Тя е изключително горещ привърженик на Хитлер. „Стигна се до там, че тя разнасяше в публичното пространство всяка недоброжелателна реплика, която произнасях срещу Хитлер у дома. Бях я предупредил, че това може да коства живота ми, но въпреки това тя го правеше. Накрая започнахме да живеем отделно” – споделя Шахт. През септември 1939 г. Ялмар Шахт рязко се обявява срещу инвазията в Полша. Германският финансист също е изключително против започването на война със Съветска Русия, тъй като смята, че Германия ще загуби войната по икономически причини. Той често е казвал на Хитлер, че има само две причини, поради които националсоциалистическият режим може да рухне – това са войната и инфлацията. Често обвиняват Шахт, че той е злият гений на въоръжаването на нацистка Германия, но истината е, че Шахт не желае Германия да се въвлича във война и намира това за фатална грешка: „Аз и моите приятели бяхме убедени, че нападение над Русия е чисто безумие”. В началото на март 1941 г. Ялмар се жени за втори път. И се отправя на сватбено пътешествие в Швейцария, което на фона на трагичните събития в Германия изглежда като райско щастливо време. С усмивки Манси и Ялмар скитат из Лугано. Но във всяка минута Шахт вътрешно е напрегнат, тъй като очаква да го обявят за предател и да пристъпят към неговото задържане. Ялмар се запознава с Манси в Мюнхен, тя е привлекателна, млада и интелигентна, интересува се от изкуство и архитектура, има приветлив характер: „Бях привлечен не само от стройната й фигура, от светлите й коси и сините й очи, които можеха да служат като образец за ангели в църквата „Боденхаузен”, но още и от блестящия й ум, възвишената й душа, непринудената й общителност и симпатия. Тя беше с 30 години по-млада от мен и имаше много поклонници”. Радостта им е кратка. На 20 юли 1944 г. Шахт се намира в хотел „Регина” в Мюнхен, когато научава, че поредният заговор срещу Хитлер, в който и той е участвал, се е провалил. В утрото след опита за покушение върху Хитлер портиерът му обръща внимание, че го следят хора на Гестапо. Шахт веднага се отправя към своя дом, а на 23 юли в седем часа сутринта е събуден от готвача си със съобщението, че хората на Гестапо са на прага на спалнята му. Шахт е още по пижама, когато е арестуван. Облича се спокойно, предава някои неща на жена си и се качва в една от няколкото коли на Гестапо, които са дошли за него пред дома му. Манси го изпраща с мъртвешки бледо лице, не вярвайки, че ще го види отново жив. Едната му дъщеря е на две и половина години, а другата на година и три месеца. Отвеждат го в концентрационния лагер Равенсбрюк. От този момент нататък Шахт пребивава в десетки затворнически места, местен от място на място: „Когато ме отведоха в лагера Флосенбюрг, още на входа, преди да ни разпределят по камерите, аз прошепнах на съседа: „Никой няма да излезе от този лагер жив”. Всички се приготвихме за края, който ни очаква. Лагерът беше разположен на съвършено изолирано място в тягостна атмосфера и тъмнина, между скалите и гората. Характерът на лагера си личеше по неговия външен вид, по крясъците и изстрелите, които огласяваха нощите. Всеки ден ни извеждаха за двайсет минути на двора отделно един от друг. И всеки път виждах процесия от санитари, които носеха дървени носилки, явно телата на убитите през нощта, покрити с брезент, за да ги изхвърлят от края на скалите. За краткото време сутрин можех да преброя около 30 носилки. В течение на два месеца трудно мога да опиша крайното изтощение, което преживявахме в очакване на смъртта. Близостта на смъртта отвежда дори заклетите материалисти в областта на свръхчувствителността и свръхестественото. Вечерта на 8 април 1945 г. за мое огромно удивление ми заповядаха да се приготвя за заминаване на следващата сутрин. Поведението на охраната ни учуди, предположихме, че военната обстановка много се е влошила и чуждите армии доста са напреднали. Генерал Халдер, генерал Фалкенхаузен, генерал Томас, няколко заловени англичани, племенникът на Молотов, всички нас ни отведоха със затворническия автобус в концлагера Дахау. Отношението там беше съвсем друго, комендантът на лагера беше учтив, нашите надежди за оцеляване се оживиха. През деня се разхождахме из двора без всякакви ограничения и можехме да общуваме един с друг. По-късно разбрахме, че в утрото, когато сме заминали от Флосенбюрг, останалите ни другари там са били убити. Останахме в Дахау две седмици. След това ни отведоха на юг в лагера Райхенау до Инсбрук, а след три дни се оказахме в Нидерндорф, където зачакахме американците”. Когато идват американците, преместват известните затворници като Шахт в хотел „Прагзер Вилдзее”. Американският генерал заявява, че им носи свобода, американските войници са дружелюбни, осигуряват храна, цигари и дрехи на затворниците. Няколко дни по-късно Шахт и другите, подобни на него, са качени на самолети до Неапол. Там положението рязко се променя. Посрещнати са от офицери в американската база, които съвсем не приличат на американските офицери от фронтовите части. Те се държат грубо и безцеремонно. „Много от задържаните бяха учени и специалисти по военна техника. Беше ми обидно да гледам как победителите източват от тях информация по военни и промишлени въпроси. Това беше чист грабеж на научни знания от безпомощни хора, интелектуална хранителна камера.” След четири седмици Шахт, Халдер и някои други като Фриц Тисен отново са преместени, този път в замъка Крансберг. Този замък се използва за затвор на VIP персони от нацисткия режим, най-вече технически специалисти, но може да се срещне и д-р Бранд, един от личните лекари на Хитлер. Условията са добри, храната е отлична, плодове, шоколад, тютюн, карти за игра, разходки в градината и пр. Това е за кратко. Скоро Ялмар Шахт се озовава в Нюрнбергския затвор, където американският комендант полковник Ендрюс е крайно невежлив, а условията са ужасни. Шахт е изправен пред съда в Нюрнберг като един от главните нацистки престъпници. Той познава всички на подсъдимата скамейка, някои от тях са му били сериозни врагове. В спомените си за процеса Шахт най-много се фиксира отново върху Гьоринг, неговия стар противник и съперник, който успява да го изтласка от позициите му пред Хитлер и изземва част от функциите му: „Делото на Гьоринг представляваше най-голяма трудност. В хода на Нюрнбергския трибунал Гьоринг прояви голяма находчивост както в поведението, така и в репликите от място. В качеството си на свидетел той проявяваше такава бързина и острота на ума в отговорите заедно с изразено такова величествено достойнство, че това направи впечатление даже на обвинението. Но даже и такова външно великолепие не можеше да прикрие факта, че Гьоринг се занимаваше с шантаж, убийства, грабежи, кражби и много други престъпления. Лично аз гледах на Гьоринг като на най-лошия сред обвиняемите заради неговия произход от порядъчно семейство. Юлиус Щрайхер (издател на „Дер Щюрмер” и антисемитска литература) ми изглеждаше патологичен маниак, а Ернст Калтербрунер (шеф на имперските служби за сигурност) – жесток фанатик. За Рибентроп например имаше оправдание, той беше непреодолимо тъп. За всеки дипломат са важни такива качества като ум, такт, безупречни маниери, вежливост. Рибентроп не притежаваше нито едно от тях”. След като няколко от нацистките затворници се самоубиват, в затвора са поставени специални охранители, които се сменят на всеки два часа. Шахт се учудва, че охранителите непрекъснато молят за автографи от затворниците. Молбите им за автографи зачестяват толкова много, че Шахт започва да иска по една цигара за всеки подпис, и така събира огромно количество цигари, които по-късно успява да даде на жена си, тъй като цигарите се оказват най-ценната валута в онзи период. Съпругата на Шахт Манси успява да убеди бившия председател на Германското юридическо общество доктор Дикс да бъде защитник на Ялмар. Ангажиран е още и професор Краус от Гьотинген, който е един от признатите експерти по международно право, той също се заема със защитата. На 30 април 1946 г. Нюрнбергският трибунал гледа делото на Шахт. Когато Ялмар трябва да излезе на свидетелската трибуна, изведнъж от напрежение придобива усещане за нереалност. Огромната зала е лишена от естествена светлина, препълнена е с хора. Шахт е обвинен само в две неща: заговор с цел война и подготовка за война. За военни престъпления и престъпления против човечеството Ялмар не е обвинен. Пред трибунала Шахт отговаря на много въпроси, също така споделя и мнението си за Хитлер, като подчертава, че винаги го е считал за опасен и малообразован тип: „Хитлер малко е учил, но беше компенсирал това по-късно с безпорядъчно четене. Той беше придобил огромно количество книжни знания, които виртуозно използваше във всички дебати и речи. Той беше несъмнено дяволски гений по силата на психологическото въздействие върху масите. Независимо от неговия хриплив глас и рязък маниер той пораждаше в тълпите истеричен възторг. Хитлер обеща равни права на всички граждани, но даде повече права на своите последователи независимо от квалификацията им, обеща, че законите, действащи за чужденците, ще действат и за евреите, но лиши евреите от всички права и ги обяви извън закона, той обеща да изкорени лъжата в политиката, но неговата политика при съдействието на Гьобелс представляваше не друго, а лъжа. Хитлер използваше Гестапо за потискане на индивидуалната свобода”. Когато питат Шахт за нацистката конференция на националсоциалистическата партия от 1935 г. и подчертават, че той е седял на първия ред и е носил партийна значка, Ялмар, смущавайки американското обвинение, уточнява, че е присъствал на мероприятията в Нюрнберг през 1933 и 1934 г. и че за сведение на обвинението с изключение на американския и руския посланик там са присъствали всички водещи дипломати на европейските държави, при това в пълния си блясък и на първия ред. Това заявление прави шеметно впечатление не само на представителите на обвинението, но и на всички журналисти. „Ако британският и френският посланик могат да присъстват на тези партийни конференции, защо да не мога аз? Дипломатическият корпус като такъв присъства само на държавни мероприятия. Но в дадения случай това са чисто партийни събития. Как да си обясним присъствието на чуждестранните дипломати?!” – възкликва Шахт. Защитата на Ялмар се опитва да приведе доказателства пред съда, че банкерът отначало е настоявал за въоръжаване с цел отбрана на Германия, а след това е започнал да пречи на плановете на Хитлер за война. Което е самата истина, защото фактически Шахт налага ембарго на използваните средства от Имперската банка по отношение на свръхвъоръжаването: „Но ако кажех директно на Хитлер, че няма да му дам пари, защото готви война, сега нямаше да бъда тук и да водя този бодър разговор с вас, а свещеникът щеше да ми чете молитва за упокой. Просто в Третия райх не съществуваше възможност да кажеш на г-н Хитлер, че няма да му дадеш пари за война. На 22 юли 1944 г. Хитлер лично е подписал заповедта за моя арест! Защото моите негативни действия, дори извън Имперската банка, са му пречили”. Основна линия в тезата на защитата на Шахт е, че той е затворен в концентрационни лагери заради несъгласие с Хитлер, както и фактът, че целият дипломатически свят е поддържал чудесни дружески отношения с Хитлер дори в периода на неговата деградация по времето, когато Шахт вече е бил против него. Последното ужасно дразни главния американски обвинител Джексън. Ялмар получава оправдателна присъда и излиза на свобода. Но тя е твърде кратка, защото попада в хаоса на германските следвоенни съдилища. Например баварското „правителство” заявява, че веднага ще арестува Шахт в момента, когато напусне Нюрнберг. Шахт трябва да се изправи пред съда по денацификация. С много усилия Шахт успява да се измъкне и да получи право да се движи свободно из Германия, при условие че се появява от време навреме в полицията да уведомява за смяна на адреса си. По онова време обаче всяко малко „князче” действа в своите владения, както си иска. Пътувайки, Шахт минава през Вюртемберг, където го арестуват. Съдят го и го отправят в лагера Лудвигсбург. Той излиза действително на свобода едва на 2 септември 1948 г. Настъпва времето за равносметка. В джоба на Шахт има точно 2 и половина марки. Всичко му е отнето. Има задължения към адвокатите, които са го защитавали в Нюрнберг и Вюртемберг. В затвора Шахт е създал ръкописа на книгата „Разплата с Хитлер” и продава правата на хамбургски издател. Тези пари стават фундаментът за обезпечение на новия живот на неговото семейство. Едва на 9 ноември 1950 г. Шахт произнася последните си думи пред трибунала по денацификация в Люнебург. Германските съдии го оправдават. „Дори моят арест при Хитлер беше законен и обвинението тогава в държавна измяна беше оправдано. Но Законът за денацификация беше измислен от окупационните държави. От гледна точка на правото това беше изключителна несправедливост и политическо отмъщение. Тези германски министри, които приеха този закон като елемент от германското право, вместо да го оставят на разпореждане на администрацията на окупаторите, ще останат в историята като примери за позорно поведение” – смята Шахт. Животът продължава, но не както преди. Ялмар не може да пътува на много места. Например англичаните не му издават виза, за да отиде на погребението на стария си приятел Монтегю Норман. Швейцария, която дълго време го е приемала толкова гостоприемно, също му отказва виза. „Често ме наричаха чудотворец. Аз изиграх определена роля в тази епоха и се опитвах да й влияя” – пише Ялмар в своите мемоари. Умира в Мюнхен на 3 юни 1970 г.