Или как уж вехтата българска литература оживява в най-най-новата модерност

Да се пише за Вапцаров вероятно е най-трудното нещо на света. Още по-трудно е в публицистиката да се пише за нещо старо. Днес поемаме този риск. Ще ви разкажем за старо събитие, което мина-замина в медийния пейзаж. Може би сте чули за него? Младият артист Георги Енчев с артистичния псевдоним Гош (Goosh) постави на танцувална сцена… Вапцаров. Вече прехвърлилият 100-те и смятан от някои за отживелица Никола Йонков оживя в изключително модерен мултимедиен продукт, наречен визуален театър. Представлението бе изиграно във Варна, казваше се „Вяра 509” и бе изключително авангардно – на два етажа, с камери, проследяващи действието извън сцената, екран, лазери, 3D анимация. Стиховете на Вапцаров от 12 произведения се вплетоха в бърз ритъм, съдържанието препращаше към днешния ден, танцът бе хип-хоп. Телевизиите излъчиха репортажи, отбелязаха представлението. Но не то само по себе си бе събитието. Днес, 16 месеца след последното изиграване, ще ви разкажем историята от по-друг ъгъл. Ще ви представим една своеобразна песен за човека. Човекът в България, младият.

Всичко започва през пролетта на 2014 г., когато 38-годишният тогава Гош решава да постави „Вяра” на сцената на „България търси талант”. Четвърт век преди това Гош се е занимавал с хип-хоп, той знае много неща за уличното изкуство, а и върши още повече – едновременно е танцьор, хореограф, режисьор, композитор, оператор, работи индивидуално, с групи, в театъра… Собственик е и на танцово студио във Варна. Именно с него Гош участва на полуфинал на „България търси талант” – чрез хип-хоп интерпретация на „Вяра”. Темата е семпла като за реалити – младежи играят електронна игра и превземат нивата й благодарение на своята увереност. Танцът търси преди всичко визуалния ефект. Но Гош решава да не остави нещата така. Той иска да надгради „Вяра”, да го качи на сцена, да му придаде смисъл и дълбочина.Телевизията е телевизия, изкуството е нещо друго – театърът е изкуство. Затова заедно с композитора Виктор FB (ох, тези модерни младежи не могат без англоезични названия) доразвиват темата и я превръщат в едночасово представление. Стиховете на Вапцаров са изчетени от актьора Стоян Радев (от по-старото поколение и без готин прякор, но с „Икар” за главна мъжка роля, 2012 г.). Спектакълът определено става събитие. Играе се от декември 2014 г. до май 2015 г. Произнесени с десетина вида интонация, вплетени в хип-хоп и техно ритъм, омесени с техника и електроника, разгърнати пространствено и представени чрез човешката фигура, стиховете на Вапцаров в крайна сметка се оказаха наистина поразяващи – първо сетивата, после и ума. Основната тема са машините, технологиите. „Ето – аз дишам, работя, живея…” в контекста на интернет, мобилни телефони, офиси, пушеци, глъч, много хора, малко близост… СПЕКТАКЪЛЪТ ЗАДАДЕ МНОГО СЪВРЕМЕННИ ВЪПРОСИ, ОСТАВИ МНОГОТОЧИЯ, А НАЙ-ВАЖНИТЕ СА ТАКИВА, КАКВИТО ДОРИ КОРОНОВАНИТЕ ДНЕШНИ КЛАСИЦИ НЕ ПОСМЯВАТ ДА ИЗРЕКАТ. Като например: „Бъдете щастливи! Бъдете щастливи!… Но, моля… по тихо! Но, моля… без ропот!” (Защото „В заводите „Круп” днес…”; нима тези заводи днес не работят?). Или: „Браво, човек! Нататък е ясно. Въжето изкусно…”. Всъщност при великия Вапцаров всичко е контрастно до непримиримост, показва го житейската му съдба. Показа го и Гош още в началото. При „Вяра 509” вярата е вЕра, 509 е номерът на заповедта за разстрела му. Нима още със заглавието нямаме оголено до кокал, истинно и всеобхватно неразрешимо противоречие, олицетворяващо и живота на Вапцаров, и целия смисъл на битието въобще?!

Вие като оная изнервена дама от „Песен за човека”, повлияни от всеобщото безверие, пустота и всепоглъщащо черногледство, вероятно казвате, че днешната българска култура е халтура, младите творци не струват, че са столичани в повече или комици. Ние пък отвръщаме – ето, вижте Гош. Той е популярен в България, притежава редица награди, танцьорите му се снимат в клиповете на най-големите музикални звезди у нас… Май не му трябва Вапцаров. Но взе, че се обърна към него. В спектакъла са и заводът, и хлябът, и утрешният ден, и лапите челични… И надеждата, куражът, страхът, несправедливостта… Питате се къде днес в изкуството е простата човешка драма? Ето я – при Гош. „Нямах специално отношение към Вапцаров преди това. Поставих го по-скоро по интуиция”, казва той днес. Младият автор обаче има нещо, което вие и изнервената дама все още не знаете – той е четящ човек. А всеки четящ знае кое е ценното, интуицията му го показва.

Този младеж е изключение, сопвате се дамата и вие. Пък и е от по-старите младежи. Най-младите не стават, те са неуки, неграмотни, вълнуват ги глупости…  упорствате. Почакайте, почакайте, чуйте още от историята, казваме ние.

Още в началото Гош замисля представлението си като отворено – да се развива, да се допълва със сцени и сюжет. Иска за съавтори актьорите. Не ги кара да заучават танц, а сами да интерпретират през текста. Това значи да го познават. Те са младежи от 17 до 22 години. Преобладават тийнейджърите. Трябва да почувстват поета. Струва ви се неуместно? Ресто? Почакайте, моля.

В началото младежите наистина не познават Вапцаров. Чува ли са за него, поназнайват от училище, същата година той се пада на матурата („Кино” – „Един размазан Джон целува страстно Грета”). Но реално не познават нито текст, нито съдържание. „Дишам, работя живея, дишам, работя, живея…” се втълпява в съзнанието им като рефрен, нищо повече… Тогава Гош, сам вече прочел всичко от и за Вапцаров, включително критики, биографии и т.н., сяда край тях на една голяма маса. Раздава им пасажи и започват да обсъждат – какво казва авторът.

Да, истина е – точно като в училище. Три месеца младите танцьори разчепкват строфа по строфа, стих по стих около масата в Тhe Сenter (така се казва студиото на Гош; бе какво ли ще стане, ако кръстят нещо на български ☺?!). 90 дни младежите не танцуват, работят единствено с текст – какво те мислят по въпроса, виждат ли през думите себе си в поставените проблеми. Има ли ги днес въобще? Същите ли са, други ли? В началото е трудно, Вапцаров не е интересен. Той е стар, ползва непознати слова, какви са тези теми въобще… Тийнейджърите в училище не правят литературни анализи, та в Тhe Сenter ли?… Те, хип-хопърите?! Но Гош не само ги кара, а им дава да разглеждат и съвременни карикатури на полски художник, казва се Павел Кучински… Той рисува същите неща, за които Вапцаров е писал преди 100 години. Хип-хоп трупата, която временно се е превърнала в клас, обсъжда живота, надеждата, любовите, разстрела, прощаването…всичко най-ценно за най-искрения поет на България. Стих след стих, строфа след строфа. „Народът прост, животът – тежък, скучен… озъбено, свирепо куче”… „Така ли срещаме на път любимите си с лимузини?”… ”И аз горя, и ти гориш, и двамата се къпем в пот”… „Един работник от Тексас, хамалин от Алжир, поет”… „И вечер – тесното легло, в което неусетно гаснем…” И… ЧУДОТО СЕ СЛУЧВА. „УАУ, ТО Е СЪЩОТО КАТО ДНЕС!”, „НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ, НИЩО НЕ СЕ Е ПРОМЕНИЛО!”, ВЪЗКЛИКВАТ ДЕЦАТА. ПОЕТЪТ Е РАЗБРАН. Фигурата на танца се получава. „Колкото по-навътре започнаха да го пускат през тях, толкова повече думите имаха значение. Започнаха да не ги плашат авторът, тонът му, езикът, на който дори възрастните не говорят вече. Стана им интересно. Виждах как очите им гледат все по-вярно. Смятам, че нямаше човек, който да не е разбрал текста, да не го пренесе. Много откровено се получи”, казва Гош. Представлението е получило търсената форма, но не това е най-важното. „Огромната победа за мен бе, че ги доведох до нещо, което става част от тях”, казва той.

Пречел ли е на децата фактът, че Вапцаров е комунист. „Не – отговаря Гош – За тях това е далечно понятие“. А пречило ли е на самия него? „Не, аз хванах последните години на това време, спомням си го с носталгия.” В крайна сметка какво, като Вапцаров е бил комунист. „Комунизмът тогава се е възприемал по друг начин, привилегия е било да си комунист. Но най-важното е, че поезията на Вапцаров е човешка, тя е за човека”, казва Гош.

Ако вие като онази дама в „Песен за човека” продължавате да заливате с кални потоци младежа в новото време, то вижте младежите на Гош. Ако пък продължавате да редите гибелни тиради за „краха на българската култура”, помнете „Вяра 509”. Още от началото той е замислен като некомерсиален камерен продукт, годен единствено за сцената в Тhe Сenter, вече не може да се гледа. Точно заради това ви разказваме днес за него. Тихо, без много шум, почти забравено вече, преди година и половина в България се роди един продукт, който провокативно, зрелищно и модерно преоткри Никола Йонков Вапцаров. Него – комуниста, „подривника”, плашилото за доста съвременни интелектуални чистофайници. Вапцаров бил стар, далечен, недостъпен? ГОШ И ХЛАПЕТАТА МУ ГО СЪЖИВИХА ОСТЪР, РЕЖЕ КАТО НОЖ. Бил труден за разбиране в чужбина? Гош и трупата го представиха чрез хип-хоп, най-американския от всички танци. Не бил модерен? Та не е ли прекрасно, че деца, в чийто речник половината думи са на английски (като всички български тийнейджъри), представители на „все по-отродено” и социално нечувствително поколение, изиграха най-социалния, най-откровения български поет? Отидоха далеч, навътре в общочовешките въпроси, отвъд плиткия спор комунизъм–антикомунизъм. Хлапетата не учели? Напротив, правят го, стига да им се поднесе интересно. В крайна сметка запада ли българската култура? Може би. Но се случват и хубави неща. ВСИЧКИ ПОДОЗИРАМЕ, ЧЕ ВАПЦАРОВ Е ВЕЧЕН, ОБАЧЕ НЕ ЗНАЕМ КАК ТОЧНО УСПЯВА ДА Е – ЕТО, ЕДНИ МОДЕРНИ МЛАДЕЖИ, ПОТОПЕНИ В ТАНЦА НА ЧУЖДА КУЛТУРА, ПОКАЗАХА.

Гош не е типичният хип-хопър. Държи да покаже, че този танц не е непременно голи мацки и ланци. „Важните неща са безвремеви, те са ценното. Ценното е ученето, любопитството, преоткриването. Може да си модерен, хип-хопър, всякакъв, обаче най-ценното е вътре в човека”, казва той. Следващият проект в Тhe Center ще е по Радичков – „Ние, врабчетата”. Гош много го харесва, както и Валери Петров. Стават ли те за хип-хоп? „Стават за хора, това е най-важното”, казва Гош. Така хора с имена като Goosh, FB, а и L, Iv, Light… четат българската литература, вземат по нещо от авторите и го пренасят в душите на други, все още малки хора. Това е истинска хип-хоп песен за човека.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto