Старите ястреби се тълпят около Хилъри Клинтън. Дали това е чист опортюнизъм или генерално прегрупиране?

Като цяло неоконите във Вашингтон се ужасяват от непредсказуемостта на Доналд Тръмп и неговия флирт с алтернативното дясно. Освен това, те подкрепят по-сгодната  външна политика на Клинтън (да не говорим за топлите ѝ връзки с Израел). Още повече, значение имат и осемте дълги години, в които неоконите се скитаха немили-недраги, бленувайки назначение в администрацията на Клинтън.

Тази група от правоверни републиканци, които вярват, че военната мощ трябва да бъде използвана за промотиране на демокрацията, за създаване на държави и за защита на американските интереси извън граница неведнъж са дезертирали от позициите си. Колумнистът на Washington Post Робърт Кейган, Брет Стивънс от Wall Street Journal и Джеймс Кърчик от Foreign Policy Initiative подкрепиха Клинтън. Други известни имена сред неоконсерваторите като Уилям Кристол от The National Review, Макс Буут от Wall Street Journal и Елиът Коен от SAIS отхвърлиха Тръмп, но не скочиха буквално да подкрепят Клинтън.

Една неособено голяма група неокони привлече непропорционално голямо внимание в тези избори. Колкото до лагера на Тръмп, същите тези дезертьори сред републиканците доказаха, че политическият елит не е представен със свой кандидат (независимо, че Тръмп първоначално ухажваше неокони като Кристол). Вляво неоконсерваторите се юрват да подкрепят себеподобния си, особено когато става въпрос за външна политика, което обаче не се отразява добре на Клинтън. В същото време, мейнстрийм медиите се интересуват повече от жълтата страна на тази история.

Колкото повече се доближаваме до края на кампанията, която сама по себе си беше по-скоро сблъсък на личности, отколкото на идеологии, историята около неоконите-дезертьори става все по-интересна. И тъй като Републиканската партия се обединява около един по-скоро популистки център, неоконсерваторите се явяват нещо като канарчето във въглищната мина. Тяхното чуруликане предвещава сериозни катаклизми на американската политическа сцена. Какво би означавало това за САЩ във външнополитически план?

Историята на дезертьорството

Като движение неоконсерватизмът води началото си от Демократическата партия. Със своите либерални вътрешнополитически нагласи и твърда позиция по отношение на Студената война, Хенри „Скууп” Джаксън, сенатор от Вашингтон, прокара нова линия в Демократическата партия. Той е и голям поддръжник на законопроекти за защитата на човешките права и околната среда. В същото време, Джаксън поддържа засилването на отбранителните способности и връзките с Израел. Той е силно притеснен от „разведряването” на отношенията със Съветския съюз по времето на Никсън.

Тъй като смятат, че външната политика има приоритетно значение спрямо вътрешната, някои бивши съмишленици като Ричард Пърл, Дъглас Фейт и Елиът Ейбрамс, заедно с такива като Пол Улфовиц, в крайна сметка се преориентират към републиканеца Роналд Рейгън. Те формират силно произраелско ядро във външнополитическия екип на президента, което е за налагането на мир чрез сила.

В края на ерата „Рейгън”, уклонът им към смяната на режими в Близкия изток, конфронтацията с Русия и противопоставянето им на международни институции като ООН ги въвлякоха в конфликт с реалистите от администрацията на Джордж Буш-баща. И така, много от тях дезертираха този път в лагера на Бил Клинтън, с празните надежди да получат назначения в новата администрация на президента. Но флирта им с Демократическата партия бе краткотраен. Някои от тях се сдобиха с постове, но като цяло неоконсерваторите останаха недоволни от ограниченото си влияние, от Клинтъновата дипломатичност (макар и непостоянна) и нежеланието на президентската администрация да предприеме военна намеса в Руанда, Сомалия и Босна. Разочарованието се превърна в гняв, а сетне премина и в организирано сплотяване. През 1997 г. много от онези, които работеха за Хенри „Скууп” Джаксън и подкрепиха Роналд Рейгън основаха Проекта за новия американски век, в опит да съхранят и разширят американската мощ в епохата след приключването на Студената война.

Малката преднина, с която Буш спечели изборите през 2000 г. и атентатите от 11 септември дадоха втори шанс на неоконсерваторите да трансформират външната политика на САЩ. Дик Чейни стана най-влиятелният вицепрезидент в модерната история на САЩ. Доналд Ръмсфелд стана министър на отбраната, а Пол Улфовиц негов заместник. Елиът Ейбрамс стана част от Съвета по национална сигурност. Благодарение на тях Джордж Буш-младши изостави всички приказки за по-умерена външна политика и влезе в милитаристичен запой.

Катастрофалната външна политика през ерата „Буш” би следвало да унищожи кариерите на всички замесени. За съжаление, дори и най-некадърните представители на администрацията запазват своите контакти, заради което са търсени и желани от много тинк-танкове и университети. Онези, които се притесняват, че ястребите ще се облажат от поредната си голяма измяна – първо с Рейгън, после с Бил Клинтън, а сега и с Хилъри, трябва да обърнат внимание и на друго нещо. В крайна сметка, като се има предвид кой е кандидатът на демократите, е пределно ясно, че тя няма нужда от съветите на консерваторите за формиране на силова външна политика. Множество мозъчни тръстове, като започнем с дясноцентристкия Център за нова американска сигурност и стигнем до Центъра за развитие на САЩ предлагат своите съвети за „възстановяване на баланса” в отношенията на Америка със света. Много от техните позиции, като например как да бъде притисната Русия, как да се поддържа по-твърда линия спрямо Иран, как да се увеличи натиска над Асад, не се различават особено от опорните точки на неоконите. Но дезертьорите са предвестник на кардинална промяна в редиците на партията. И това ще окаже влияние на външнополитическата линия, следвана от САЩ.

Живите мъртви

Републиканската партия „кърви” вече почти цяло десетилетие. Чаената партия пропъди много от центристите след републиканците, които преди успяваха да постигнат единодушие с демократите в Конгреса. Дори и преди издигането на Тръмп за кандидат, фактът, че в партията преобладаваха белите представляваше проблем за привличането на гласовете на афроамериканци и латиноамериканци. А сега Тръмп отблъсна много от експертите, работили в предишни администрации на президенти-републиканци, включително и малката клика на неоконите. Хората, които останаха в редиците на Републиканската партия са достатъчно, за да бъдат спечелени местни или щатски избори. Но не са достатъчно за национална победа. Нещо повече, като се вземе предвид и демографското намаляване на белите гласоподаватели, републиканският електорат ще застарява, а броят му ще намалява. Освен това, Тръмп и сподвижниците му привличат една националистично настроена аудитория, което в бъдеще ще се превърне в предизвикателство за сегашното ръководство на партията. Всичко това е достатъчно да докара до отчаяние правоверните републиканци. Ето какво споделя Авик Рой, съветник на Марко Рубио, Мит Ромни и Рик Пери пред The American Life:

„Мисля, че Републиканската партия е една загубена кауза. Тя не може да реши проблемите си сама, защото най-яростните й гласоподаватели са привържениците на Тръмп. Кой политик би се отказал от тези гласове, в името на неясното бъдеще?”

Ето каква е моята прогноза за изборите в САЩ тази седмица. Републиканската партия ще продължава да бъде разделяна на три фракции: намаляващ брой умерени, крайни консерватори и антисистемните сподвижници на Тръмп. Външната политика няма да бъде акцент за партията, защото вратите на Белия дом ще бъдат затворени за нея в следващите 12 години, което ще стане причина тя да се фокусира предимно върху вътрешните проблеми. Може би републиканците ще успеят да комбинират позициите си по вътрешните и външнополитическите въпроси, така че да запълнят пукнатините. Може би партията ще се разцепи на две. Или пък поддръжниците на Тръмп ще я превземат.    

Същевременно, Демократическата партия може да пострада от собствения си успех. В крайна сметка, как би могла една и съща партия да приютява Бърни Сандърс и Робърт Кейган. Как би могла да защитава оръжията и маслото едновременно? Как ще успее Хилъри Клинтън хем да запази дипломатическите успехи на Обама – сделката с Иран, разведряването на отношенията с Куба, усилията за удържане на климатичните промени – хем да бъде по-твърда във военно отношение? Постигнатото единство в партията по време на предизборната кампания бързо ще се изпари, веднъж щом се стигне до реално управление. В известен смисъл Клинтън може да възроди завета на неоконите, възприемайки в някаква форма на прогресивна вътрешна политика (с което да задоволи привържениците на Сандърс), като в същото време води по-остра външна политика (което ще задоволи ястребите и от двата лагера, които са я подкрепили).

В същото време, на хоризонта се появява нова политическа ос: интернационалисти срещу инсуларисти (insularism – живот, напълно откъснат от останалите хора), като първите ще се обединят в Демократическата партия, а вторите ще търсят убежище в разклатената Републиканска партия. Но подобна категоризация не отчита вътрешното напрежение в двата лагера. Сред интернационалистите има и фенове на ООН и привърженици на засиленото военно присъствие на САЩ зад граница. Инсуларистите, които не обръщат гръб на света в такава степен като изолационистите, включват както ксенофобски настроени националисти, така и онези, които предпочитат парите а отбрана да бъдат пренасочени към решаване на вътрешни проблеми.

Шансът на прогресивните е по някакъв начин да си върнат обратно Демократическата партия от ръцете на агресивните глобалисти и да привлекат отново онези привърженици на Тръмп, на които им е писнало от войните и транснационалните корпорации. Или пък, при задаващия се разпад на Републиканската партия, прогресивните да създадат нова партия, която да се изправи срещу Клинтън и неоконите.  

Каквото и да си говорим, едно е сигурно. Като вземем предвид, че един силно непопулярен президент е на път да влезе в Белия дом, както и че една от двете големи партии е в критично състояние, може да се каже, че актуалната политическа ситуация е силно нестабилна. Оттук нататък или ще се появи нещо невероятно като политическа сила, или през 2020 г. избирателите ще се изправят пред нещо още по-ужасно, от това което облада сегашния изборен цикъл. 

Източник: Foreign Policy in Focus
Превод: Антоанета Киселинчева