Интервю на водещата иранска информационна агенция mashregh с АНДРЮ КОРИБКО, американски политически анализатор, журналист и член на експертния съвет на Института за стратегически изследвания и прогнози в Москва. Корибко е специалист по стратегиите на САЩ в Евразия и по методите за смяна на властта, цветните революции и неконвенционалните войни. Автор е на книгата “Хибридните войни: Непрекият подход за смяна на режими”.
Бихте ли обяснили накратко концепцията на хибридната война и нейните най-важни елементи?
Хибридните войни са изкуствено изфабрикувани и умишлено провокирани конфликти, имащи за цел да пречат, контролират или влияят на големи транснационални инфраструктурни проекти. Това се случва посредством намеса във властта в транзитни държави с геостратегическо значение за съответните проекти, както и чрез смяна на режимите и инсталиране на нови. Конструкторите използват религиозни, етнически, исторически, социоикономически, административни и географски специфики, благодарение на които постигат определени политически изгоди (например пробив във властта), смяна на политическото ръководство или пък конституционно преобразуване (например чрез вътрешно разпарчетосване на единни държави). Такъв е случаят и с опитите да се попречи на китайския проект „Един пояс, един път”, както и на други китайски инфраструктурни проекти. Информационните войни, манипулирането на обществото и различните провокации са физическото изражение на хибридната коварна тактика. Ескалацията на напрежението обикновено идва след провал на някоя цветна революция. И тогава се преминава към неконвенционална война, когато политическите цели не могат лесно да бъдат постигнати. Войната с тероризма в Сирия е перфектен пример за хибридна война, в която САЩ и техните съюзници в региона се опитаха да предизвикат насилствена смяна на режима. Защо?
Защото Башар Асад отказа да се изгради катарски газопровод. Но също така и за да се попречи на изграждането на газопровод между Иран, Ирак и Сирия. Друг пример за хибридна война е ширещият се градски тероризъм, познат като Евромайдан. В този случай САЩ подпалиха конфликт на идентичността между ултранационалистите от западната част на Украйна и проруски ориентираните граждани от източната част на страната. САЩ използваха Евромайдана, за да попречат на приобщаването на Украйна към руския проект за евразийска интеграция. Други, по-слабо популярни примери за хибридна война, са последователните опити за дестабилизация на Македония от 2015-2016 г. с цел възпрепятстване на руските и китайските мегапроекти на Балканите, както и вълната от бунтове в Етиопия през миналата година, които трябваше да направят страната непривлекателна поради това, че е един от основните икономически партньори на Китай в Африка. Истината е, че повечето страни от Източното полукълбо са податливи на хибридни войни. Защото описаният подход за разпалване на конфликти е напълно приложим в повечето от тях и безпроблемно може да бъде използван, в случай че се присъединят към някой многополюсен транснационален инфраструктурен проект, който заплашва хегемонията на САЩ в региона. Хибридните войни са индиректни войни, поради което изискват по-малко ресурси в сравнение с конвенционалните. В същото време заради непредсказуемия си асиметричен характер, който обърква военната защита на мишената, те имат по-висок шанс за успеваемост и постигане на поставените политически задачи. САЩ държат монопола върху хибридните войни заради мащаба на своето стратегическо влияние и прецизния си инструментариум (информационни войни, агенти за влияние/НПО-та, както и икономическо възпиране чрез петродолара и налагането на санкции). Освен това САЩ използват хибридните войни заради глобалните си интереси за безкрайно удължаване на глобалната си хегемония. САЩ започнаха да разчитат на хибридните войни основно след скъпоструващия провал на войната в Ирак през 2003 г. и последвалата окупация. Тогава те научиха един неизличим урок за това колко е важно да „възлагаш” изпълнението на конфликтите на своите регионални съюзници. С други думи САЩ се отказаха от мащабните конвенционални войни и с пълна сила се хвърлиха в прокси войни, разчитайки на своите регионални партньори да свършат мръсната работа за пред публиката, докато те дискретно им дърпат конците зад кулисите (организирайки логистиката, обучението, въоръжаването, изграждането на стратегии и т.н.). Но уникалният пиниз в цялата тази работа е, че вместо да се предизвика двустранен конфликт между американския съюзник и държавата мишена, войната се случва единствено на територията на потърпевшата страна, като се изгражда манипулативното разбиране, че тя се намира пред „разпад” заради „бунтовници” и „борци за свобода”, които „въстават” срещу „режима”. Накратко хибридните войни са икономически ефективни, изискват по-малко ангажираност от обикновените конфликти и имат потенциала да пожънат невъобразими успехи за своите създатели. По същността си те са асиметрични „вътрешни/граждански” войни, за каквито отбранителните сили не са подготвени и с каквито много трудно могат да се справят, тъй като повечето правителства не биха искали да упражняват смъртоносна сила срещу собствените си граждани. Подобна разправа обаче е неизбежна, ако са налице хора, свързани с антидържавна или терористична дейност. При подобен сценарий външните фактори превръщат всяка законова операция на властта в искра за непрестанен цикъл от насилие, захранван отвън с фалшиви послания и скрита помощ за т.нар. „бунтовници”.
Кои са основните мишени на хибридните войни на САЩ?
Нека се върнем на законите на хибридните войни и насочим вниманието си към подклаждането на конфликти на идентичността с цел възпиране на евразийската интеграция. Днес тя се олицетворява най-вече от финансирания от Китай проект за Нов път на коприната, който обхваща страни от цял свят, включително и такива, които попадат в региони, представляващи интерес за други велики сили. Именно това превръща тези държави в мишени на хибридните войни на САЩ. Най-добрите примери са подпалването на войната в Сирия през 2011 г., за да се попречи на изграждането на газопровода Иран–Ирак– Сирия, и Евромайданът от 2013 г., който трябваше да възпре опитите на Русия за евразийска интеграция на Украйна. Колкото до Иран, реално погледнато, той е два пъти по-уязвим за хибридни войни. Ясно е колко ужасяващи са последствията от хибридната война на САЩ срещу регионалните интереси на Иран в Сирия, както и на други места в Близкия изток. Още повече че Ислямската република продължава да страда от пълномащабна хибридна война, водена на нейната собствена територия, чиято крайна цел е да се пречи на амбициите на Китай за изграждане на паневразийска транспортна система. Иран е геостратегическият разпределител, свързващ Близкия изток с Централна, Южна, че дори и Източна Азия, и именно по тази причина той има незаменима роля за бъдещето на проектите на евразийската интеграция. Китай и Иран са свързани помежду си чрез обходна железопътна мрежа, минаваща през периферията на Казахстан и Туркменистан, но вече бяха предложени планове за оптимизиране на този маршрут и изграждане на високоскоростна железопътна линия през сърцевината на гъсто населената Централна Азия. Ако не срещне външна намеса, този проект може да се разшири, достигайки Турция и Балканите, а оттам и ЕС. Така Иран ще се превърне в една от трите държави, които неизменно участват във всички трансевразийски инфраструктурни проекти на Китай. На свой ред Русия е геостратегическият разпределител за Северна Евразия на всички мрежи между ЕС и Китай, докато Иран и Турция изпълняват същата роля по отношение на южната част на Евразия. За да предотврати реализацията на тези многополюсни транснационални инфраструктурни проекти в Близкия изток, САЩ трябва или да се съюзят, или да унищожат Ислямската република. Администрацията на Обама си мечтаеше за първия вариант след сключването на ядрената сделка, а второто беше резервният план, в случай че първият се провали. Сценарият за стратегическа инфилтрация на Вашингтон не успя да прелъсти Техеран. Така че Иран вероятно ще стане мишена на хибридните войни на САЩ в най-близко бъдеще. Всъщност САЩ вече са в процес на подготовка за водене на този тип конфликт в рамките на предстоящия мандат на президента Тръмп. Например вече може да се наблюдава осезаемо активизиране на бунтовнически групи по периферията на Иран (кюрди, араби и т.н.), които действат в посока отцепване или федерализация на територии. В същото време заплахата от вътрешна атака от страна на ДАЕШ е по-актуална от всякога. Със санкциите и други подобни икономически инструменти САЩ направиха опит структурно да премодулират Иран. В същото време действаха и сред обществото посредством информационна война – след сключването на ядрената сделка Западът пося неимоверно големи надежди сред младежите под 30-годишна възраст (по-голямата част от иранското население). Плановете на американците са да поставят под влияние и да заблудят иранските младежи с цел да предизвикат „Зелена революция 2.0”, която обаче ще бъде подпомогната от асиметричната терористична война по вътрешната периферия на страната и от индиректната намеса на американските съюзници от Персийския залив. Съвкупността от тези компоненти на хибридната война ще има за задача да разклати властта, след което да установи нов режим в Иран. И за да бъдем точни, нека кажем, че „намесата във властта” е свързана с политическите отстъпки, които САЩ искат да изтръгнат от Иран, след като го притиснат в ъгъла. Докато „смяната на режима” има за цел да превърне иранското правителство в пионка на еднополюсния хегемон. Инсталирането на нов режим обаче на практика ще сложи края на Ислямска република Иран и ще я трансформира в „Светска федерация Персия”, една своеобразна шахматна дъска от квазинезависими етнически държавици (например Кюрдистан, Южен Азербайджан, Белуджистан и т.н.).
Как Русия, Иран и Китай могат да отговорят на хибридните войни на САЩ? Възможно ли е формирането на коалиция? Могат ли икономически мерки като използването на местни валути като средство срещу доминацията на долара да бъдат от помощ?
Съществуват три допълнителни способа за оказване на съпротива срещу хибридните войни. Насърчаването на патриотичното образование и неговото редовно затвърждаване е от ключово значение за противодействие на антидържавните идеологии, разпространявани от организаторите на хибридни войни чрез техните съучастници в рамките на самите държави (тези съучастници или са предатели, или са жертви на промиването на мозъци). В тази връзка държавите трябва да следват технологията на „контрацветните революции”, използвайки НПО-та с патриотична насоченост и публични демонстрации на национална гордост, тъй като те са много полезни в противопоставянето на спонтанни хибридни провокации. Примерът на венецуелските патриоти, които през 2002 г. излязоха на улицата заради проамериканския преврат срещу тогавашния президент Чавес, е много поучителен за други страни, които стават жертва на кризи, провокирани отвътре. По-пресни примери са патриотичните демонстрации в Македония срещу двата неуспешни опита на САЩ за цветни революции срещу правителството, както и уличните протести в подкрепа на турския президент Ердоган след неуспешния опит за преврат. От изключителна важност е самите правителства да водят превантивна политика за изобличаване на плановете на САЩ за хибридни войни, защото това е начин хората да осъзнаят какви машинации им се кроят отвън. Така намаляват и шансовете добронамерени граждани да бъдат заблудени от яростните атаки на информационните войни и да се присъединят към една цветна революция. Да не забравяме, че цветните революции се основават на психологията на тълпите и масите биват подвеждани да извършват действия срещу собствените си държави. Няма съмнение, че докато една малка група конспиратори организират събитията на място, повечето хора изобщо не осъзнават, че САЩ ги използват като „полезни идиоти”. Те не осъзнават какъв е цялостният сюжет, в който участват. Колкото до външния аспект на противодействието на хибридните стратегии, важно е да се отбележи, че при многополюсните държави съществува сериозна координация между военните, разузнаването и дипломатите. Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) има свой собствен механизъм, наречен РАТС, или Регионална антитерористична структура. Това са сили за бързо реагиране, които се борят с общите за ШОС заплахи от тероризъм, сепаратизъм и екстремизъм. В крайна сметка хибридните войни се водят от недържавни структури, подкрепяни от държави организатори. Ето защо предпазливите правителства трябва да обединят усилията си срещу лицата и групите, които представляват непосредствена проява на асиметричен конфликт. В случая с Иран това могат да бъдат иредентисти (иредентизъм – политическо движение за анексиране на чужди територии, бел.пр.) или сепаратисти, като подкрепяните от Саддам Хюсеин групировки по време на войната от 80-те години, или идеологически екстремисти като ДАЕШ и Демократическата партия на Ирански Кюрдистан. Последните два примера са за религиозни и политически екстремисти, но има и други подобни, които, веднъж докоснат ли оръжие, за да се опълчат на държавата, се превръщат в терористи. Другата стратегия, която трябва да се прилага в борбата с хибридните войни, е многостранното институционално сътрудничество между отделните държави. Задълбочаването на интеграцията между Русия, Иран, Китай, Пакистан, Турция и други водещи държави е от съществено значение за ограничаване на вредите, които САЩ могат да нанесат на всяка една от тях чрез своите икономически машинации. Търговията с местни валути ще бъде от голяма полза за намаляването на способността на Вашингтон да извършва финансова дестабилизация. В този смисъл институции като Новата банка за развитие на БРИКС, съвместният валутен резерв на страните от БРИКС, Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции и други нововъзникващи организации имат важна стратегическа роля за активно противодействие на подривните планове на САЩ. Но крайната цел на интеграционните процеси е прокарването на търговски пътища през цяла Евразия. И понеже САЩ не могат да ги подложат на морска блокада или да използват друг шантаж, единственият начин да им се пречи е чрез хибридна война.
Сирийската криза към момента е най-значимият процес в Близкия изток. Ще бъде ли успешна коалицията между Русия, Иран и Турция и защо подобно сътрудничество е от значение?
С няколко думи и трите държави имат общ интерес от приключване на войната в Сирия (през последната година позицията на Турция по този въпрос претърпя сериозно развитие заедно с централизацията на властта на Ердоган и ислямизацията на държавата). Имат интерес и от възпирането на кюрдския сепаратизъм, което на практика означава да се попречи на появата на държава Кюрдистан в сърцевината на Близкия изток. Тристранният съюз представлява съвременно „Съглашение на велики сили” в Близкия изток, обединени от желанието си да премахнат САЩ от позицията на „сив кардинал” в региона и да наложат собствените си интереси. В отношенията между трите страни все още стоят известни предизвикателства, но те са преодолими и не поставят риск пред тяхното партньорство. Проблемите, които Русия и Иран имат с Турция, са, че тя все още съхранява американско ядрено оръжие във военновъздушната база в Инджирлик, че през последните шест години тя беше прокси съюзник на САЩ във войната в Сирия и че иска оттеглянето на президента Асад. Що се отнася до Русия и Иран, в техните отношения проблемите са значително по-малко, като единственият съществен въпрос е, че те са конкуренти на енергийния пазар. И трите страни осъзнават, че срещу тях се води тежка информационна война, целяща да раздели съюза им, което напоследък се изразява в разпространяване на невярна информация, че Русия и Турция са в заговор срещу Иран и Сирия. Но понеже всички са наясно с игричките на САЩ, никой не се хваща на въдицата. Затова тристранният съюз все още има потенциала да доведе докрай конфликта в Сирия и да установи нов многополюсен ред в Близкия изток чрез стабилизация и укрепване на региона след разгрома на ДАЕШ. Дългосрочната цел е приобщаването на Близкия изток към китайската визия за Нов път на коприната. По този начин Турция и Иран ще бъдат южноевразийските мостове между ЕС и Източна Азия. Както вече казах, Русия представлява еквивалент на тази геополитическа конструкция в Северна Азия, което на свой ред дава възможност за преосмисляне и разширяване на тристранния близкоизточен съюз от велики сили в суперконтинентално прагматично партньорство на многополюсните трансевразийски инфраструктурни мостове. Ако приемем, че XXI век ще премине под знака на евразийската интеграция, то тези три държави ще заемат централно място в този процес и ще се превърнат в сърцевината на най-важните геополитически събития. Естествено, това прави всяка от тях мишена на бъдещите хибридни войни на САЩ.
Говорите за смяна на режими и различните средства, които се използват за тази цел. Какви са те?
Както вече обясних, хибридните войни са изфабрикувани конфликти, които от неуспешни цветни революции могат да прераснат в неконвенционални войни с цел намеса във властта или смяна на режима. Това се случва в държави, които са част от транснационални инфраструктурни проекти. Обичайно тази кампания е предшествана от период на социални и структурни промени, при които САЩ се стремят подмолно да отслабят защитните способности на врага чрез информационни и финансово-икономически войни (включително чрез валутни манипулации и налагане на санкции). Веднъж отключена, хибридната война преминава под формата на невъоръжени проксита (цветни революции, протестъри, НПО-та). Те работят в сътрудничество и в крайна сметка се превръщат във въоръжени проксита (терористи, „бунтовници”, „борци за свобода”). Всички те нахъсано се борят за постигането на целите на САЩ. Специфичният характер и названието на дестабилизиращия играч зависят от характеристиките на мишената, но моделът си остава един и същ без значение в коя държава се прилага.
В своята книга пишете за иранската ядрена сделка и „Златната ера” на американско-иранските отношения (очевидно златна от гледна точка на САЩ). Бихте ли обяснили защо тази нова ера е златна за Америка?
Ненужният интерес към Иран по време на Обама не беше нищо повече от един фарс. Отстъпките от страна на САЩ като облекчаване на санкциите и освобождаване на финансови активи в замяна на това Иран стриктно да изпълнява ангажиментите за ядрената програма (което той така или иначе правеше през цялото време) – всичко това беше прекалено хубаво, за да е истина. САЩ имаха тайни намерения да спечелят на своя страна прозападно настроените „умерени” в лицето на президента Рухани и да посеят нереалистични очаквания у младежите под 30-годишна възраст. Американците опитаха да създадат огромно разделение във властовия елит (военни, разузнавателни служби, дипломати), като отделят „умерените” на Рухани, който в очите на Запада има по-голямо икономическо и дипломатическо влияние, от „консерваторите” на аятолаха, който доминира в сферата на сигурността и военните. Самият Рухани не е виновен за нищо, защото той не бе част от каквито и да било сценарии, спускани отвън. Проблемът е, че САЩ поставиха него и иранските граждани на прицел, защото „невидимата държава” във Вашингтон си мислеше, че лесно може да ги заблуди и подведе. Но аятолахът и неговите поддръжници разбраха какъв е планът. Така планираната от САЩ криза бе възпрепятствана, а иранският властови елит изглади съществените различия в политиката, които можеха да бъдат употребени за подклаждане на конфликт между „умерените” и „консерваторите”. Това най-лесно може да се усети в реториката на президента Рухани, иконата на „умерените”. От оптимистичен и приятелски настроен към Запада той се превърна в по-скептичен към САЩ. В много отношения онова, което американците се опитаха да постигнат в Иран с президента Рухани след ядрената сделка, наподобява на провалените им опити с Русия и президента Медведев след т.нар. „рестарт” на отношенията. „Консервативният” аятолах далновидно помогна на „умерените” да не влязат в капана по същия начин, по който няколко години по-рано „консервативният” Путин спаси своя политически колега Медведев. Ако Иран не беше осъзнал голямата схема на САЩ за стратегическа инфилтрация и отслабване на държавата по невоенен път (чрез асиметрични тайни способи), ако не беше се справил успешно с плана за разцепление на властовия елит, тогава щеше да бъде възможно по-голямата част от иранския елит да бъде купен с икономическите ползи от премахването на санкциите, с което да бъде неутрализиран и приобщен към задачата за отслабване на държавата. Идеята бе или да се разпали конфликт между „умерените” и „консервативните” граждани, от една страна, и свързаните с „невидимата държава”, от друга, или държавата да бъде овладяна с чужди ръце и стратегическият й фокус да бъде изместен от запад и юг (Палестина и държавите от Персийския залив) на север към Кавказ и Централна Азия. Целта на това е да се отслаби напрежението над ционистите и уахабитите и Иран да насочи усилията си към подготовка на евентуален конфликт с Русия, точно както преди Ислямската революция от 1979 г. За Вашингтон това щеше да означава възраждане на „Златната ера” на американско-иранските отношения. Докато за Иран нямаше да е нищо по-различно от началото на мрачен период, белязан от продължителни вътрешни и международни проблеми.
В книгата си Вие предричате, че САЩ ще намерят начин да обвинят Иран в нарушаване на сделката и да възобновят санкциите. Нежеланието на САЩ да се държат партньорски има осезаеми последствия за живота на обикновените хора в Иран. Смятате ли, че това, което след сделката нарекохте „провалени надежди”, ще се засили с идването на Тръмп на власт?
След като планът на администрацията на Обама да привлече, превземе и раздели властовия елит на Иран и гражданското общество беше компрометиран, новата администрация на Тръмп е готова да задейства завещания й резервен план за хибридна война (по указания на американската „невидима държава”). „Провалените надежди” са замислени да засилят антиправителствените настроения сред предимно младото население с надеждата, че това може да провокира „Зелена революция 2.0” покрай наближаващите президентски избори през май. Без съмнение неоправдано големите надежди на обикновените иранци ще продължат да се сгромолясват, особено ако Тръмп удържи на предизборното си обещание радикално да преразгледа или направо да зачеркне ядрената сделка. Затова иранските власти трябва да внимават как гражданите реагират на тези събития и да проследяват каква е ролята на чуждите информационни кампании в провокирането на „спонтанни” антиправителствени демонстрации (т.е. първата фаза на цветните революции).
В книгата си давате президентските избори от 2009 г. като пример за хибридна война на Щатите срещу Иран. Разкажете какво имате предвид, като казвате това, както и какво наричате „Зелена революция 2.0”?
„Зелената революция” от 2009 г. бе пробен опит за Арабската пролет. Имаше целенасочено решение на САЩ да не впрягат всичките си възможности за постигане на успех. Вместо това те прецениха да я оставят да следва „естествения” си ход, за да се дестабилизира иранското общество. Вашингтон смяташе, че това ще помогне за задълбочаване на противопоставянето между „умерени” и „консерватори” и млади и стари. „Зелената революция” на практика бе широкомащабна подготовка на населението да приеме прозападно ориентирания „умерен” наследник на тогавашния президент Ахмадинеджад. САЩ знаеха, че това би увеличило драстично шансовете за постигане на ядрена сделка с Иран, вследствие на което да се опитат да реализират вече описаната стратегия за инфилтрация. Нещо повече, пред „Зелената революция” бе поставена и една непосредствена тактическа задача – да провери какви са реакциите от страна на Иран на задаващата се асиметрична дестабилизация и да открие слабите места на иранската държава. Изводите от този експеримент бяха използвани за усъвършенстване на техниките на хибридната война, които година и половина по-късно бяха приложени из Близкия изток по време на т.нар. Арабска пролет. Американският властови елит следваше стратегическата логика, че ако Иран, най-стабилната страна в Близкия изток, може да бъде разтресена от „Зелена революция” и неинтензивна хибридна война, то сравнително по-слаби страни като Сирия, Египет и Либия биха могли да бъдат още по-тежко дестабилизирани. Колкото до моята прогноза за подготвянето на „Зелена революция 2.0”, твърде вероятно е това да е в плановете на новата администрация и да е един от първите ходове на Тръмп, също както беше и за Обама преди осем години. Неоправдано високите надежди около ядрената сделка може да катализират формирането на трайно антиправителствено движение в страната, докато хибридни елементи като ДАЕШ, Демократическата партия на Ирански Кюрдистан и други подобни играчи дебнат по периферията на Иран и чакат удобен момент да нападнат. Ефектът за хибридната война би бил двойно по-силен, ако Тръмп обяви намерение да замрази ядрената сделка по време на предизборната кампания в Иран. Разочарованието сред хората ще достигне своя пик в навечерието на изборите и много от тях може да се отдадат на ирационални емоции, които да ги направят податливи на външно влияние и антиправителствени настроения. Но сценарият за нова „зелена революция” може да бъде избегнат, ако съветите ми незабавно бъдат приложени и населението предварително бъде запознато с американските планове за хибридна война в тяхната страна. И ако това може да противодейства на цветната революция, то, за да бъде неутрализирана неконвенционалната заплаха от терористи, сепаратисти и екстремисти по периферията на страната, трябва да се предприемат и други действия.
С наближаването на поредните избори в Иран темата за „фалшивите новини” става все по-важна. Наскоро Германия дори реши да създаде „център за борба с фалшивите новини” заради предстоящите избори там. Необходимо ли е Иран също да предприеме подобни действия? И защо?
Очаква се САЩ и Саудитска Арабия да организират мощна информационна война по време на предстоящите избори в Иран. Целта й ще бъде да разпали конфликт на идентичността в обществото преди началото на същинската хибридна война. Естествено, фалшивите, подвеждащи и провокативни новини ще играят ключова роля в това отношение и Иран трябва да е подготвен да им противодейства. Колкото до примера с Германия, който давате, Берлин преувеличава заплахата от „фалшиви новини”, уж използвани от Русия, защото тази тактика се използва не от Москва, а от Вашингтон. По-скоро германските власти се опитват да всеят страх от измислената „заплаха” и да я политизират с цел да я използват като средство за ограничаване на свободата на словото и да противодействат на засилващия се евроскептицизъм в цяла Европа. От своя страна Иран реално е жертва на фалшиви новини, които са част от съвместната хибридна война на САЩ и Саудитска Арабия. И за да повторя още веднъж казаното в началото на интервюто, враговете на Иран искат да разделят страната, използвайки различни етнически, религиозни, исторически, социоикономически, административни и физико-географски особености, с цел да задълбочат разцеплението между „умерени” и „консерватори”. Най-добрият подход, който Иран може да приложи в справянето си с тази заплаха, е не просто да цензурира идващите отвън фалшиви, подвеждащи и провокативни новини, а активно да се бори с тях по методите, за които говорих по-рано. Сама по себе си цензурата понякога е необходима, особено в случаите, когато си имаш работа с терористична или антидържавна пропаганда. Но в информационната ера, в която живеем, много хора, особено по-младите, се отнасят към нея с подозрение и реактивно си задават въпроса, от какво толкова се страхува властта. Много по-ефективно е да се води уверена борба с информационната война чрез възвръщане на контрола над публичните послания. Ето защо Иран трябва да постави приоритет върху информирането на населението за предстоящи информационни атаки, както и за мотивите, които стоят зад тях. Държавата може да се противопостави на опитите за разделение на хората и отслабване на страната отвътре, като разяснява целите на външните атаки и подсили патриотичните послания за това, че Иран е разнолика цивилизация. И накрая, Иран трябва да се възползва от стратегическите съвети на своите партньори Русия и Китай, които вече са доказали успехите и ефективността на своите антихибридни действия и с готовност биха споделили опита си с Техеран.