Можете ли да си представите държавата Израел да се намира не в Близкия изток, а в Източна Африка, по-специално на територията на днешна Уганда? Звучи абсурдно, нали? Само че този вариант съвсем сериозно се обсъжда през 1903 г. по време на поредния конгрес на ционисткото движение. Споровете са толкова яростни, че възниква съвсем реалната опасност наскоро създадената ционистка организация да се разцепи. Една част от делегатите са абсолютно против дори да се обсъжда „африканският” вариант за бъдеща родина, докато други са склонни да бъде изпратена специална комисия на място, която да проучи условията за живот. Идеята евреите да си направят своя държава в Уганда не е чужда и на Теодор Херцел. Той е създателят на политическия ционизъм, човекът, който е непоколебимо убеден в необходимостта от възстановяването на еврейската държава. През 2014 г. отбелязваме 110-годишнината от смъртта му. Но да започнем от самото начало.
Теодор Херцел е роден през 1860 г. в Будапеща. Семейството му принадлежи към онази прослойка асимилирани евреи, за които юдаизмът е само част от традицията, но не и от начина на живот. Особено майката прави всичко възможно Теодор още от малък да се потопи в германската култура. Тя е убедена в литературния талант на сина си и държи той да е преди всичко част от немскоезичния културен елит, а чак след това да мисли за еврейските си корени. През 1878-а семейство Херцел се мести във Виена, където Теодор става студент по право. Юридическите занимания след завършването продължават кратко. Херцел няма никакво желание да бъде адвокат. Той иска да пише. Започва да сътрудничи на различни издания и скоро става известен като един от най-забавните памфлетисти. Пише и комедии, които се радват на променлив успех във виенските театри. През 1891 г. Херцел приема поканата на вестник Neue Freie Presse да стане негов кореспондент в Париж. В онзи период френската столица е абсолютният център на цивилизования свят, мястото, където се раждат и развиват най-новите социални, политически и културни идеи. Именно в Париж Херцел за първи път се замисля по-сериозно върху антисемитизма, върху причините, които го пораждат, и върху възможните решения на „еврейския въпрос”. Работата е там, че през последните двайсетина години на XIX век антисемитизмът във Франция набира все по-голяма популярност. Става верую не само на необразованите маси, но и на видни представители на френския елит. Любопитното е, че когато се заема с темата, Херцел никак не е убеден, че пътят за спасението на евреите минава задължително през връщането им в прародината. Той дори смята, че многото столетия са направили сънародниците му толкова различни помежду си, че те в никакъв случай не биха могли да живеят в една обща държава. Но тъй като проблемът с нерадостната еврейска съдба съществува, той трябва да намери решение. И Херцел, който винаги е обичал радикалните и екстравагантните идеи, решава да отправи следния апел към тогавашния папа: при положение че светият отец пряко се ангажира в борбата срещу антисемитизма, Херцел ще поведе кампания сред евреите за тяхното доброволно християнизиране. Той вече си представя тържествената процесия, която по обяд в неделя ще се отправи към виенската катедрала „Свети Стефан”. Това е процесия, съставена от евреи, които с радост ще приемат християнството.
Теодор Херцел с децата си Ханс, Труди и Полин в кабинета си във Виена, 1890 г. © Guliver/Getty Images
Теодор Херцел на борда на кораба „Император Николай ІІ” на път за Палестина, 1898 г. © Guliver/Getty Images
Само че, докато Херцел се занимава с тази и други подобни неосъществими фантазии, положението на евреите в Европа и в частност във Франция не става по-добро. Тъкмо обратното, вместо да изчезва, антисемитизмът се засилва. Това проличава особено ясно по време на избухналата през 1894 г. афера „Драйфус”. „Този случай не е обикновена юридическа грешка – пише Теодор Херцел. – Този случай олицетворява желанието на голямото мнозинство от френските граждани да осъдят един евреин и в негово лице да осъдят и всички останали евреи. „Смърт на евреите!”, крещеше тълпата, докато войнските отличия биваха откъсвани от мундира на Драйфус. И къде се случва всичко това? Във Франция. В републиканска, съвременна, цивилизована Франция сто години след приемането на Декларацията за правата на човека.” Този случай променя радикално мнението на Херцел за бъдещето на евреите. До избухването на аферата „Драйфус” той е склонен да приеме, че с напредването на цивилизацията антисемитизмът ще изчезне по естествен път, както много други човешки несъвършенства. След осъждането на капитан Драйфус и масовата антиеврейска истерия той вече е убеден, че ако искат да живеят нормално и без страх, евреите имат само един път – да създадат своя собствена държава в Палестина, там, където са живели дедите им.
През 1896-а Теодор Херцел публикува книга, която ще се превърне в библията на модерния ционизъм – „Еврейската държава”. „Ние честно се стараехме, пише той, да се слеем с обществения живот на заобикалящите ни общности, като съхраним единствено вярата на нашите бащи. Това не ни е позволено. Напразно сме лоялни патриоти. Ние обаче разбрахме, че сме достатъчно силни да създадем държава. И то образцова държава.” В книгата си Херцел отделя много място именно на въпроса, как конкретно трябва да изглежда новата държава. Това трябва да бъде образцово общество, непрестанно развиващо се, основано на еврейските ценности. Трябва да бъде светско, религията по никакъв начин не бива да се меси в държавните дела. Законите трябва да следват най-добрите примери на европейското и американското законодателство.
„Еврейската държава” не е просто теоретично писание. Книгата представлява конкретен план за действие по създаването на новата държава на евреите. Само че далеч не всички сънародници на Херцел са във възторг от идеите му. Голяма част от религиозните евреи са против светската му представа за бъдещата държава. Те смятат, че завръщането на евреите в тяхната прародина може да стане едва след идването на Месия, а не заради желанието на някакви авантюристи. Голяма част от светски настроените евреи в Централна и Западна Европа не виждат защо трябва да напускат удобния си живот, за да се заселят в негостоприемната и пълна с опасности палестинска земя. Повечето от виенските познати на Херцел пък приемат доста скептично новия му ционистки ентусиазъм. За тях той е просто литератор, памфлетист, който се забавлява с разни идеи до момента, в който не му доскучаят. Само че Теодор Херцел опровергава всички скептици. За изключително кратко време той се преобразява. От иронично настроен интелектуалец, който прекарва голяма част от времето си, сипейки остроти из виенските кафенета, Херцел се превръща в невероятно активен двигател на новото ционистко движение, в съвременен месия. Той жертва всичко в името на успеха на делото си – брака, парите и здравето си. За много хора работата, с която се е захванал Херцел, е непосилна. Той трябва да убеди турския султан, в границите на чиято империя се намира тогава Палестина, че едно еврейско заселване ще му бъде само от полза; задължително е да получи подкрепата на важните европейски короновани глави за връщането на евреите в някогашната им родина; и най-същественото – трябва да убеди собствените си сънародници, че имат силите след две хиляди години изгнание отново да създадат държава. Изпълнявайки тези задачи, Херцел действа с маниерите на опитен играч на покер, който разчита преди всичко на убедителния блъф. Когато се отправя на първото си посещение в Истанбул, той на практика не представлява никого освен няколко ентусиазирани ционисти. И въпреки това на срещите с великия везир се държи като представител на могъща организация. Използвайки огромната финансова задлъжнялост на Османската империя, Херцел обещава на турците изключително изгодни заеми. Парите ще бъдат предоставени от богатите европейски евреи, а в замяна султанът ще позволи създаването на васална еврейска държава в Палестина. Естествено, богатите европейски евреи нямат никакво намерение да отпускат каквито и да било заеми на закъсалата Османска империя. Нещо повече, те дори не харесват Херцел. За хора като Ротшилд и Хирш той е подозрителен фантазьор. Самият Теодор Херцел много скоро осъзнава, че „революцията отгоре” е невъзможна. Делото може да се увенчае с успех, ако разчита не на богаташите, а на широките еврейски маси. Още повече, че новината за неговата активност вече се разпространява сред тях. Когато на път за Истанбул той спира за малко в София, българските евреи го приветстват с възгласи „Догодина в Йерусалим!”, целуват ръцете му и го величаят като сърцето на Израел. Така Херцел стига до убеждението, че е необходимо създаването на масова ционистка организация с клонове в колкото се може повече държави.
Теодор Херцел пред синагогата в Базел по време на Шестия ционистки конгрес, 2 януари 1903 г. © Guliver/Getty Images
Той осъществява контакти с евреи от целия свят и на 29 август 1897 г. в швейцарския град Базел открива Първия ционистки конгрес, на който присъстват повече от 200 делегати. Така се създава Световната ционистка организация. В официалния й документ е записано, че задачата на ционизма е „да осигури в Палестина обществено признат, законно гарантиран национален дом”. След края на конгреса Херцел записва в дневника си следните наистина пророчески изречения: „В Базел аз основах еврейската държава. Ако днес произнеса това високо, ще бъде посрещнато с всеобщ смях. След пет години може би, а след петдесет сигурно всички ще знаят това”. След първия конгрес на ционисткото движение ентусиазмът на активистите е огромен, но Херцел разбира, че ако няма конкретни резултати, оптимизмът бързо ще се превърне в печал. На първо място движението има отчайваща нужда от пари, защото тяхната липса прави всички преговори с турците безсмислени. Херцел ще посвети следващите няколко години именно на събирането на средства – дейност, за която не е подходящ и която много мрази. Другото, което задължително трябва да направи, е пробив на дипломатическия фронт. След много усилия Херцел най-накрая успява да си уреди среща с германския кайзер Вилхелм ІІ, и то не къде да е, а в Йерусалим. Така обаче разочарованието на ционисткия лидер става двойно. Той посещава Палестина за първи път и е поразен от лошите климатични условия, от мизерията и мръсотията, които среща на всяка крачка в Обетованата земя. Срещата с Вилхелм ІІ също не дава никакви основания за оптимизъм. Кайзерът не изразява и най-малкото желание да подпомогне ционистката кауза. Няма особена полза и от двете срещи на Херцел със султан Абдул Хамид. От тези диалози не произлиза нищо освен взаимни уверения в добро отношение, както и фактът, че Херцел изхарчва както всичките си лични спестявания, така и наследството на съпругата си. Палестина продължава да изглежда също толкова невъзможна като държава на евреите, както и преди зараждането на политическия ционизъм.
Вероятно затова, когато британският министър на колониите Джоузеф Чембърлейн предлага на Херцел да помисли за създаването на еврейски национален дом в Африка, авторът на „Еврейската държава” не подскача от възмущение, а се съгласява да обмисли идеята. Британците предлагат територия в Уганда, която да бъде под суверенитета на кралицата, но да има еврейска администрация и евреин губернатор. Само че дори и някои от най-приближените до Херцел ционистки активисти са категорично против идеята, защото смятат, че единственото подходящо място за еврейска държава е Палестина. На това възражение Херцел отвръща с библейския аргумент, че подобно на Мойсей и той води хората към тяхната цел с очевидно заобикаляне. Това „заобикаляне” обаче ще доведе до най-голямата криза в ционисткото движение от неговото създаване.
Въпросът с „африканската алтернатива” трябва да намери окончателното си решение по време на Шестия ционистки конгрес, проведен през 1903 г. в Базел. Херцел настоява да бъде приета резолюция, която да оторизира специална комисия да проучи условията за живот в Уганда. След невероятно ожесточени дискусии той все пак успява да осигури прокарването на такава декларация. Страстите обаче изобщо не са успокоени. Много от делегатите наричат довчерашния си идол „предател”, а малко след края на конгреса един руски евреин стреля срещу един от лидерите на ционистката организация – Макс Нордау, с думите: „Смърт на Нордау, източноафриканеца”. За да предотврати изглеждащото неизбежно разцепление в организацията, Херцел е принуден да се закълне безброй пъти, че целта на движението продължават да бъдат Палестина и Йерусалим и че Уганда не се разглежда като сериозна алтернатива. Всичко това се отразява фатално на здравето на ционисткия лидер. Той има сериозни проблеми със сърцето, които се засилват все повече и повече в резултат на трескавата му активност. Ето как го описва един негов близък приятел, станал свидетел на драматичните „угандийски” спорове: „Внушителната му фигура сега беше изгърбена, лицето имаше жълтеникав цвят, очите бяха помътнели, а устата беше изкривена от болка”. И наистина Херцел е на ръба на силите си и на ръба на гроба. Той умира на 3 юли 1904 г., когато е едва на 44 години. След по-малко от половин век мечтата на живота му става реалност. На 14 май 1948 г. Давид Бен Гурион обявява създаването на държавата Израел. За съжаление не само Херцел, но и преките му наследници не успяват да видят този момент.
Херцел се жени за Жулиета Насхауер няколко години преди да прегърне ционистката кауза. Осем години по-младата от него Жули произхожда от много богато будапещенско семейство. Семейство Херцел има три деца – дъщерите Полин и Маргарете, която всички наричат Труди, и сина Ханс. Съдбата и на тримата е трагична. Баща им държи да бъдат възпитавани в аристократичен дух. Имат частни учители, почти не общуват с връстниците си и много рядко виждат когото и да било от роднините си. След смъртта на Херцел семейството му остава буквално без средства, защото той е изхарчил всичко за ционистката кауза. Основаното от него движение подпомага с пари съпругата и децата му, но финансовите проблеми ще продължат да ги съпътстват през целия им живот. Жули умира три години след мъжа си, а скоро след това се оказва, че и трите им деца имат психически проблеми. Най-голямата дъщеря Полин преживява нещастен брак и прекарва голяма част от времето си в различни психиатрични санаториуми в Централна Европа. Умира през 1930-а от злоупотреба с наркотици, с които дълго време се опитва да лекува депресията си. Синът Ханс също се бори с всевъзможни вътрешни демони и дори изкарва няколкоседмичен курс на лечение при Карл Юнг. Това не му помага особено. Търси упование в различни религии.
Най-напред зарязва юдаизма и се присъединява към баптистката църква. После последователно става католик, унитарист и квакер, постоянно люшкайки се между манията за величие и усещането за провал. Застрелва се на следващия ден след смъртта на сестра си Полин.
Вестник Ди Велт, основан от Херцел като орган на ционисткото движение. Броят, в който официално е представен планът „Уганда”, 29 август 1903 г. © Guliver/Getty Images
Труди, най-малката дъщеря на Херцел, е любимката на баща си. След смъртта на родителите си тя потъва в книгите и фантазиите си и не допуска почти никого до себе си. Прави изключение за Рихард Нюман, разведен бизнесмен, който е с 27 години по-голям от нея. Двамата завързват любовна афера, но Рихард, притеснен от разликата във възрастта, не желае брак. Това се отразява много зле на Труди и тя постъпва в санаториум, за да лекува нервните си кризи. Когато излиза оттам, Рихард се съгласява да се оженят. Щастието от брака и от раждането на сина Стефан Теодор не продължава дълго. През следващите години Труди прекарва все повече време в психиатрични институции. Разходите за престоя й се покриват основно от ционисткото движение. Пак организацията плаща и за обучението на сина й, който е изпратен в Англия. Труди и съпругът й остават във Виена, където ги заварва присъединяването на Австрия към нацистка Германия. През 1942-ра двамата са изпратени в концентрационния лагер Терезиенщад. Веднага след пристигането си Труди заявява, че е дъщеря на Теодор Херцел, и настоява еврейските лидери в лагера да направят всичко възможно, за да улеснят престоя й. Само че те никак не се впечатляват от молбата й. Дори смятат, че нито Труди, нито нейният съпруг заслужават специално отношение, защото в предходните години с нищо не са доказали, че симпатизират на каузата на ционизма. Най-малката дъщеря на Теодор Херцел умира през 1943-та. Причината за смъртта й остава неизвестна. Малко по-късно умира и съпругът й Рихард. Последният жив потомък на бащата на ционизма остава внукът му Стефан Теодор. По време на Втората световна война служи в британската армия. Изпратен е в Индия, а при завръщането си през 1945 г. минава през Палестина. Местните ционисти го посрещат като цар, а самият той е дълбоко развълнуван да види, че мечтата на дядо му за еврейска държава е на път да се осъществи. Стефан Теодор е поканен да остане там, но предпочита да се върне в Англия. През 1946-а започва работа в бюрото на Британската общност във Вашингтон. Там го заварва и окончателното потвърждение на смъртта на родителите му. На 26 ноември 1946 г. Стефан Теодор слага край на живота си, хвърляйки се от един мост.
Така прекъсва родословието на Теодор Херцел. Но за историята по-важно е друго. По-важното е, че в самия край на XIX век един виенски журналист не просто пише книга, поставила основите на бъдещата държава Израел. По-същественото е, че Херцел поставя началото на политическия ционизъм, който в крайна сметка ще осъществи хилядолетната еврейска мечта за завръщане в старата родина. Херцел наистина се оказва пророк, макар и често неразбиран от собствените си сънародници. Той настоява, че единственото място, където евреите могат да живеят спокойно, е тяхната собствена държава. Иначе винаги ще са изложени на опасности. Опонентите му смятат, че е прекален песимист, че страховете му за еврейското бъдеще са неоснователни, че съвсем скоро антисемитизмът ще изчезне и евреите най-после ще бъдат щастливи, където и да живеят. Не ни трябва собствена държава, казват те, можем да живеем прекрасно и във Франция, Англия, Германия… Съвсем скоро обаче нацизмът и Холокостът ще станат трагичното потвърждение на правотата на Херцел.