Хеди Ламар | infacto.bg

Еврейската красавица, едновременно блудница и светица

Един от основоположниците на съвременния консерватизъм – философът, писател, юрист и дипломат Жозеф-Мари дьо Местр, в началото на ХІХ век се опитва да отреди на жената в обществото едно по-справедливо място. Той пише: „Жените не са създали нито „Илиада”, нито „Енеида”, нито Партенона, нито църквата „Св. Петър”, нито „Венера” в „Уфици”, нито „Книгата на принципите”, нито „Трактат за историята”, нито „Телемах”. Не са изобретили нито алгебрата, нито телескопите, но са направили нещо по-велико от всичко това. На техните колене се формира най-прекрасното нещо на света: порядъчният мъж и добродетелната жена”. Тази изконна репродуктивна роля на жената, а сетне на дундуркаща деца дойка под една или друга форма продължава да бележи социума ни. Но християнската цивилизация различава и още няколко типа жени, които са блестящо дефинирани в капиталното изследване „Четирите жени на Бога” на френския историк Ги Бештел – блудницата, вещицата, светицата и наивницата.

Едва ли някой някога си е представял, че може да се роди жена, в която да са въплътени всички тези типове едновременно. Още повече през ХХ век. Но както знаем, дори и най-големите митове в човешката история рухват. Името на Хеди Ламар е едно от най-ярките доказателства за това. Хеди Ламар не е само въплъщение на четирите жени на Бог, тя е и еврейка, пианистка, балерина, актриса, съпруга на шестима мъже, майка на две деца, писателка, авторка на откритието, което по-късно ще направи възможно раждането на Wi-Fi технологията и Bluetooth стандарта за безжична комуникация. Хеди Ламар е всичко това, което мнозина дори не са могли да мечтаят да бъдат. И нещо повече, както твърдят мъжете, тя е една от най-красивите и скандални филмови звезди на Америка, прозряла още през 30-те години факта, че: „Стълбата на успеха в Холивуд обикновено е в реда агент, актьор, режисьор, продуцент, водещ, а ти си звезда, ако спиш с всеки един от тях в този ред. Сурово, но е самата истина. Знам го от опит”. Това е жената, която има куража да се опълчи дори на Хитлер, да се зарови в математическите формули и да се опита да даде своя дан за спасението на света от кошмара на Втората световна война. Жената, чието име днес малцина помнят.

На 18 януари 2000 г., вторник, Касълбъри, Флорида, е скован от неприятен студ. Утрото се промъква по пустите улици, вятърът разнася боклуците от отминалия ден, а температурата е минус 13 градуса. Прозорците на къщичките, разпръснати като части на детски конструктор, тук-там започват да просветват. Светофарите по главните улици вече работят, а някои бързащи за някъде коли продължават да си позволяват да преминават на червено. Премръзнали от студ бездомници се раздвижват изпод купчините одеяла и се отправят на дългата си ежедневна разходка, за да подирят малко топлина и храна, за любов сега е немислимо. Вестникарските будки започват да разтварят капаците си, измежду които се появява сърдита и все още недоспала физиономия на човек, който потрива ръцете си, за да се стопли. Наистина е студено, а от първите страници на вестниците метеоролозите известяват, че максималната дневна температура няма да надвиши минус 5 градуса.

В един малък и китен имот, прегърнат от оголени от вятъра чинари, в непосредствена близост до езерото Хауел, денят настъпва още в 5 часа сутринта. Така е всеки ден. Това е малък частен старчески дом, в който се настаняват хора над 70-годишна възраст с разни физически проблеми – хипертоници, инвалиди, глухонеми, слепци, обезобразени от годините човешки същества, можещи да си позволят лукса да отдадат изнурените си тела на специални лекарски грижи. Хора, които в опита си да се откопчат от личната домашна самота, са намерили уют в един чужд дом, където са заобиколени от себеподобни. Тук денят започва рано, а вечер точно в 22:00 часа медицински служител гаси осветлението и никой не пита тялото ти иска ли покой. Сега в старческия дом са настанени общо дванайсет лица. Голяма част от тях са били в миналото звезди, а сега просто изчакват своя край. Тъй като е частна организация, ръководството на този приют за самотни създания не дава никаква информация за настанените в него бивши герои на Америка – писатели, актьори, дори политици. Мнозина от живеещите в града нямат представа какво се случва тук, отвъд стволовете на дърветата, в красивата дървена постройка, около която се издига жива стена от вечнозелената Thuja orientalis Aurea Pyramidalis, или, както й казват всички – златиста туя. Вятърът помита есенните листа, докато животът бавно се опитва да напусне хората в старческия дом.

Именно в този красив затворнически лагер в утрото на 18 януари кипи оживление. Старата мис Катрин има рожден ден. Бившата, скъпо платена куртизанка от съвременен тип, става на 90 години. От ръководството са се подготвили подобаващо. Всички й честитят обилно празника. Има подаръци, а общата дневна, в която старците прекарват целия ден, е изпълнена с цветя, сладки и шоколадови бонбони. „В този приют всички си плащахме да умрем в разкош като че ли блясъкът и многотията могат да ни избавят от самотата ни, от страха ни от смъртта”, отбелязва старец, към когото тук се обръщат просто с кодовото име Маркес заради отминалия му писателски живот. Тържеството е започнало отрано, но последна към него се присъединява 85-годишната Ева Мария. Някаква европейка, която тук никой не разпознава. Сбръчкана от възрастта, разкривена от десетките пластични операции, сега Ева Мария е полусляпа. Ръцете треперят, а фината изтъняла от годините кожа по тях е цялата покрита с пигментни петна. Косите са побелели, а походката разкривена, тялото е прекършено от едновременната кифоза и сколиоза на гръбначния стълб. Лицето, всъщност е лице на мъртвец. Кожата е отпусната, скулите са оголени от плът до кост, устните – набраздени и провиснали в ъгълчетата, а очите – очите са мътни и неподвижни. Клепачите са побелели от старческо витилиго, но веждите са изрисувани с молив. На врата виси малък красив медальон с огромен кехлибар, а на гърба му надписът отдавна е започнал да губи очертанията си и е станал едва разчетим: „Ще продължа да те обичам. До край! Джордж Ентейл”. Ева Мария е тук от няколко месеца и все още няма приятели. Все още всички гледат на нея като на външен човек, чужд и непознат. „Престанете да ме гледате така втренчено. Макар да не мога да ви видя, усещам погледите ви. Престанете. А, щях да забравя, честит рожден ден, Катрин!”, простенва чудачката, след което, опипвайки пространството наоколо, се настанява на един от люлеещите се столове в дневната. Шумно е. Денят преминава в дълги разкази за миналото, за възможното бъдеще. Съсухреният г-н Уилям, някакъв бивш репортер на „Ню Йорк Таймс”, е единственият, който не проронва и дума, макар да има огромно желание. Възпаление на езика, който след усложнения е трябвало да бъде отстранен, сега го е преобразило в тих старец. Ева Мария също предпочита мълчанието. „Пълно е с някакви кресливи и загубили блясъка си звезди, които в опит да се справят със самотата си се превръщат в говорещи чудовища. Тук е ужасно, но имам ли избор? Ако се прибера у дома, не знам дали няма да предпочета да полетя от балкона. Страхувам се да не се самоубия”, диктува Ева Мария два дни по-рано на своя асистент в старческия дом, който полага чутото с елегантен почерк в писмо, адресирано до нейна приятелка в Полша. Когато настъпва вечерта, всички се прибират в малките си златни кафези. Всяка стая е снабдена с легло, бюро, гардероб и телевизор. В тази на Ева Мария има и грамофон, на който вечно се върти плоча на уникалната Ела Фицджералд, която пее: „О, когато ми омръзне тук, аз ще отида там горе и ще пея напук, макар задушена от горест”. Ева се съблича. Дрехите се свличат на земята и разкриват голото й, напуснато от всякаква красота тяло, което потъва в мекотата на леглото. Нощта е ясна, а студът навън настъпва все по-стремглаво. В 23:15 часа, току унесла се в неспокойна дрямка, старицата се събужда от задушаваща болка в гърдите. Придобитият от годините клапен порок е довел до исхемична болест на сърцето и до чести пристъпи, които завършват с непоносима болка в областта зад гръдната кост. Прекършена от внезапно появилия се остър бодеж, Ева протяга ръка в мрака наоколо, за да подири малкия мигащ в червено паник-бутон. След кратка борба тя успява да го натисне и само след 30 секунди в стаята влита медицински служител. Седем минути по-късно Ева Мария вече е в линейка, която прорязва поразения от студа Касълбъри, и е отведена в манипулационната зала на градската болница. Повече от три часа лекарите се опитват да се справят с агонизиращото 85-годишно тяло. Млад стажант в болницата придържа кокалестата ръка на жената и приглажда сребристите й коси. „Ще се справим!”, невярващо шепти той, докато двама от докторите правят всичко възможно, за да спасят Ева Мария. Пулсът изчезва, а сърцето, понесло толкова много болка в този дълъг живот, безвъзвратно престава да бие. Линията на холтера се изправя, за да се разнесе тънкият досаден звук, който оповестява края. №11-261, Хедуиг Ева Мария Кислер, 19 ноември 2000 г., сряда, час на смъртта 4:30. За докторите това е един от поредните случаи, но не и за стажанта, който, скършил глава към земята, пита: „А знаете ли, докторе, коя е тази жена? Знаете ли?”. Гласът му е размит от воя на линейката, която въвлича медицинските лица в следващия случай – хипотермален шок на примрял от студ бездомник.

ECSTASY

През лятото на 1932 г. в околностите на Прага се разиграва една чешко-австрийска драма. Преди няколко седмици младата Ева сключва необмислен брак с възрастен господин с изхабени от разочарования чувства. Скоро обаче Ева разбира, че нищо не я свързва с избраника й, подава молба за развод и се завръща в дома на баща си, където търси удоволствие от самотното съществуване. Не минава и месец и Ева се влюбва безумно в младия инженер Адам, с когото преживява помитащ любовен романс. Изоставеният от нея възрастен съпруг се опитва да възстанови брака си и когато разбира за новата й любов, се самоубива, което от своя страна прекършва отношенията между Ева и Адам. На една малка крайградска гара те са принудени да се разделят завинаги и да потърсят забрава в самотата си. Това е сценарият на новия филм на германския режисьор Густав Махати с провокативното заглавие „Екстаз”. С характерния за него декадентски индивидуализъм Махати работи по сценария повече от десет години и от малък проект го превръща в пълнометражен филм чешко-австрийска продукция. За ролята на Ева е поканена все още неизвестната тогава 18-годишна красавица, мислеща се за актриса. Днес всички я познават просто като Хеди Ламар. Тя обръща гръб на родителите си и дръзва да приеме ролята, в която никоя друга актриса в този момент не иска да се въплъти въпреки обещанията за успех на лентата. Основните сцени са заснети в началото на лятото на 1932 г. в Чехия, като в края на юни дължината на лентата е едва 34 минути. Остават за довършване няколко сцени, които ще бъдат реализирани на други локации – в Добшина, Словакия и във Виена. Това са най-важните сцени, чиято обща продължителност е повече от 40 минути. Нещо нечувано до този момент в киноиндустрията. Дори американската. Вечерта на 5 юли 1932 г. снимачният екип се разполага в околностите на Добшина на брега на създадения и все още недовършен язовир Палцманска Маша. След 22 часа мракът е превзел всичко наоколо и тогава на площадката се появява Хеди Ламар, наметната с бял халат. Придържа цигарето си и извърта глава към режисьора, като простичко пита: „Да се събличам ли, или ще ме изчакате да си допуша цигарата?”. Смутени от питането, никой не реагира, след което Хеди продължава: „Добре тогава, ще се съблека и ще си допуша цигарата”. След което присяда на покрилата се с вечерна влага трева. Снимките продължават повече от дванайсет часа. Оставена без всякакви дрехи, Ламар стои с часове във водата, докато притесненият екип се опитва да намери най-точния ракурс за оператора. След това тича няколко часа сред гористия пейзаж в околностите, за да се завърне отново във водата, плува по гръб, докато камерата улови желаните от режисьора кадри – капчиците вода, стичащи се по косъмчетата на пубиса й, а сетне гърдите й, между които се проплъзва студената вода от язовира. Хеди е всеотдайна и единственият й каприз е: „Направете ме да изглеждам красива, такава, каквато би ме пожелал всеки мъж!” Тя не е навършила дори 18 и все още не е вкусила сладостта на секса. Девствеността й, съчетана с неподправеното излъчване на похот, е онова, което търси Густав Махати, и госпожицата успява да му го даде.

Месец по-късно снимките продължават. Вече са във Виена. Екипът се е настанил в специално нает хотелски апартамент и очаква да заснеме кадрите, които ще преобърнат историята на киното. Предстои за първи път да бъдат заснети с камера симулация на полов акт и женски оргазъм в игрален филм. При това с жена, която не знае, поне не и от опит, какво е това. Работата продължава почти денонощие. Ръката на Хеди е отпусната, сякаш прекършена. Балдахинът на леглото се опитва да прикрие екстаза й. Тялото на ерудирания инженер нежно се свива от приятни конвулсии в слабините, а нейното, настръхнало от страст, се огъва под напора на желанието. „Само лицето, Хеди! Концентрирай се само върху него”, плахо настоява режисьорът. Операторът фокусира камерата върху лицето на актрисата. Тургорът на кожата блести, клепачите са натежали от сласт, а устните не помръдват. Очите се раздвижват, а сетне ноздрите се разтварят, докато белите дробове се изпълнят до краен предел с въздух. Силното контражурно осветление превръща човешката плът в скулптурно ваяние. Сякаш от мрамор. Всичко това е увековечено в първата по рода си лента – филма „Екстаз”, чието премиерно завъртане е на 20 януари 1933 г. в Прага. На 14 февруари Виена също вижда новото творение на Густав Махати. Медиите са скандализирани, публиката е смутена, а критиката безкомпромисна. Филмът е обявен за неморален. Християнският свят е покрусен от разврата в него – католиците се опитват да го забранят, а там, където е показан, е с променено заглавие; православните изобщо не го виждат. Така този филм със скромен сюжет, но с блестящо художествено и операторско решение се превръща в един от най-коментираните в цяла Европа. Най-големите критики, разбира се, са отправени към актрисата, която е дръзнала гола не само да плува в езерото и да тича през гората, но и да участва в низостни сцени, в които преживява оргазъм. В САЩ филмът ще бъде заклеймен като опасно неприличен и ще бъде показан пред публика, при това в цензуриран вариант, едва през декември 1940 г., въпреки че отвъд Атлантика първите порнофилми вече са факт. Странно или не, но дори Франция е леко смутена. Все пак Хеди няма дори 18 години. „Къде са родителите й?”, питат всички. Действително семейството на Хеди е дълбоко несъгласно с решението на дъщеря си изобщо да приеме ролята, а още повече с крайния резултат. Но на това бъдещата холивудска звезда отвръща смело: „Да правя секс с някой дебел гнусен евреин е възможно – това няма да ви нарани, но да го правя пред камерата, при това просто на игра – това е аморално? Опомнете се!”, и тръшва вратата зад себе си.

STORM IN A WATER GLASS

Преди векове, някъде из околностите на Лемберг (днес Лвов, Украйна) се установява един от наследниците на стария еврейски род Кислер. Семейната легенда разказва, че Рубин Кислер пристига в земите на днешна Украйна през далечната 1790 г. Сам, без пукна та пара, но изпълнен с надежда да стане художник. За негово съжаление и щастие на потомците той не става творец, но пък създава едно от първите търговски дружества в региона. Със спечелените от него пари, наследени от сина му Осиас, фамилията изгражда банка „Кислер”, която в средата на ХІХ е водеща институция в Лемберг. Именно там през 1880 г. на 27 декември се ражда Емил Кислер, казват, най-красивият мъж в рода, а и с нюх към парите. Едва 17-годишен той не само получава брилянтно образование и знае пет езика, но е и готов да скъса с тукашните порядки и да поеме на Запад, като оставя зад гърба си цяло състояние, дарявайки го на различни сиропиталища, благотворителни дружества и училища. Потегля от Лемберг с един куфар и обещание за работа във Виена. След интервю е назначен за главен мениджър без нито един ден трудов стаж в Creditanstalt-Bankverein в австроунгарската столица. Тази кредитна банка, основана през 1855 г. от самия Соломон Майер Ротшилд, сега, през 1898 г., е водеща институция в бранша, а служителите й са възнаграждавани щедро за добрите резултати.

Младият Емил бързо се установява в големия град и на 22 години той е вече сред най-богатите виенчани. Коледата на 1902 г. посреща с приятели банкери. В прекрасния средновековен замък, в който са се събрали за празника, има оркестър. Всички са облечени подобаващо, а Емил е с вид на благородник, с тънък мустак по последна мода, с цилиндър на главата и фрак, а освен това е и сърцето на компанията. Сред гостите е и семейство Личвиц, еврейско семейство, което от няколко поколения живее в Будапеща и участва активно в търговския живот на града. Главата на семейството г-н Карл Мориц Леополд заедно със съпругата си Роза и малката си дъщеря, 8-годишната Гертруде, са пропътували стотици километри не само за да присъстват на тържеството, но и за да заздравят и разширят бизнес отношенията си с виенските си партньори. Вечерта преминава в разговори и танци. Оркестърът свири популярния Щраус, а натруфени дами с дълбоки деколтета приветливо се опитват да завоюват вниманието на някой необвързан господин. Емил обаче не е впечатлен от женското присъствие и се отправя към големия салон в дъното на коридора, за да изпуши цигара и допие чашата си с червено вино. Когато влиза, вътре е пусто. Само дъщерята на фамилия Личвиц е приседнала на табуретката пред ръчно изрисувания още през ХVІІ век клавесин и прокарва детските си пръстчета по клавишите. Звучи някаква непозната за Емил мелодия. Детето прави силно впечатление на банкера. Но нищо повече.

Поне до 1912 г., когато Гертруде е вече 18-годишна, а Емил е застаряващ ерген на 32. Двамата се срещат отново. От детския концерт на г-ца Личвиц са минали точно десет лета, но впечатлението на беглеца от Лемберг, както са започнали да го зоват всичките му роднини, не са отмити от времето. „Когато я срещнах отново, тя беше същата. Само тялото й се бе променило. Но очите, устните, лицет, бяха такива, каквито ги видях за първи път. Гертруде не е красива, тя е прелестна, а умението й да свири се бе развило до съвършенство”, разказва пред брат си г-н Кислер. Месец след тази втора среща двамата се женят, а през есента на 1913 г. в дома им в центъра на Виена в непосредствена близост до Бургтеатър се ражда първото им дете Констанца. Раждането минава леко, но не и следващите месеци, когато младото и все още неукрепнало семейство ще трябва да понесе тежка загуба – смъртта на Констанца. Детето загива при нелеп инцидент, при който виртуозната иначе пианистка, все още непохватна в ръцете майка, изпуска крехкото детско телце по стълбите. Дълго след случая злите езици разказват, че Гертруде умишлено убива детето. Пуснати са доноси дори до градската управа, която привиква съкрушената от скръб майка. „Нямаше какво да им кажа. Обясних онова, което разказах и на доктора, който се опита да спаси невинната ми Констанца. Убих я с невниманието си. Убих я с недодялаността си. Да, убих я. Но, за Бога, не съм го сторила умишлено!”, изповядва през сълзи г-жа Кислер. Обвиненията тогава остават недоказани, а случаят потулен. Ала сетнешните събития във фамилията потвърждават непредумишлената смърт на тяхното първородно отроче.

Емил и Гертруде не могат да останат в същия дом, в който до скоро е плакала Констанца, а сега всичко е потънало в мрак. Главата на фамилията купува прекрасна едноетажна къща в района на едно от предградията на Виена – Дьоблинг. Къщата е с огромен двор, а на запад от нея се разгръща Виенският лес, в който бродят десетки интелектуалци от този период като Густав Климт, Арнолд Шьонберг, Густав и Алма Малер, а разказват, че преди години дори самият Йохан Щраус-син обичал да работи тук сред покоя на гората. Зимата на 1914 г. е тежка за семейство Кислер. Снегът затрупва всичко, а повече от седмица те са блокирани от тежките метеорологични условия. Споменът за тежката загуба на Констанца допълнително внася смут в сърцата на двамата, а единственото им успокоение са безкрайните концерти, които Гертруде изнася специално за Емил в огромната им дневна, в единия ъгъл на която е пианото на музикантката, което баща й е изпратил като подарък за предната Коледа от Будапеща. С настъпването на пролетта всичко започва да се възвръща към нормалния си ритъм, а новината за новата бременност на пианистката, която от няколко месеца предпочита само да композира, внася лъч надежда в изстрадалото семейство. На 9 ноември 1914 г., когато Виенският лес е цял побелял от сняг, а само преди няколко месеца атентатът в Сараево на 28 юни 1914 г. е сложил началото Първата световна война, проплаква Хедвиг Ева Мария Кислер, или както й казват мама и тати – просто Хеди. Малката израства като палава, но умна, потопена в любовта на родителите си. Тя получава всичко, което иска, но това не я прави разглезено хлапе, а отговорна млада дама, която на седем вече свири на пиано и концертира, а на осем е първата й изява като балерина в училищния театър. Творческата натура, наследена навярно от неосъществените мечти на прадядо й Рубин да стане художник и на собствената й майка, отказала се в името на семейното си щастие от кариерата на музикант, превръщат Хеди Кислер в любимка на всички родственици на фамилията. Затова, разбира се, й помага и красотата. „Още като бебе Хеди беше изключително очарователна, а когато навърши десет, вече приличаше на ангел. Всичко в нея бе претворено сякаш от съвършен художник. Огромните й очи, правият нос, изящният контур на устните, веждите, кестенявата гъста коса я превръщаха в любимка на всеки, който я зърне. А ако се усмихнеше, печелеше сърцето му завинаги”, разказва една от братовчедките на г-ца Кислер. Но невръстната госпожица има и един огромен проблем – не обича училищните занимания. „Математиката е непоносимо скучна, физиката и химията са за господинчовци, а литературата? Защо, по дяволите, трябва да чета някакви глупави детски книжки?! Пол Верлен е далеч по-интересен, а Хайне, ах, Хайне е така съвършен. Кому са нужни скалъпени истории за деца от този Марк Твен. Излишно и скучно е!”, отсича в пети клас Хеди. А в седми е категорична: „Ще завърша училище само за да не разочаровам тате, но за нищо на света не ме карайте да ставам някаква прегърбена от четене студентка, която да прекара целия си живот, затворена между четирите стена на забравена от Бог лаборатория!”. Да, Хеди Кислер е своенравна ученичка, но това не пречи на Емил и Гертруде. Напротив, те се опитват да я разберат и не дръзват да я насилват отвъд рамките на разумното. Затова пък момичето на мама и тате обожава да прекарва свободното си време с тях. Когато е с мама, разучават някоя нова пиеса на пианото или заедно упражняват балетните стъпки. А с Емил обичат да скитосват в гората. Да се гонят сред есенните треви в полето, а сетне уморени да берат цветя за мама. Емил и Хеди понякога изчезват за дълго. Отиват до града, където разглеждат автомобилите, които по това време вече са станали модерни и по джоба на някои от заможните господа. Друг път влизат в някой часовникарски магазин и се вторачват в „магическите” механизми. Завръщат се уморени по мрак, а вкъщи ги очаква Гертруде. Вечерята е сервирана. А за лека нощ тате чете дълго Жул Верн. „Това е единственият френски писател, който става за слушане!”, доволно отбелязва малката, недолюбваща учението балерина на семейство Кислер. Тогава Хеди е едва на дванайсет. През следващите три години невръстната госпожица претърпява пълна метаморфоза и от крехко дете се превръща в елегантна дама с маниери на зряла жена. Вече е запалила първата си цигара, преживяла е първия си оргазъм сама в стаята си, намерила е първото момче, в което се е влюбила лудо и което всеки ден я изпраща до вкъщи, държейки я за ръка, а на раздяла получава целувка по бузата. Хеди до такава степен създава впечатление за зрялост, че вървейки по тротоарите, мъжете се обръщат след нея. Така след нея се обръща и германският режисьор и сценарист Георг Якоби, който кани момичето за една съвсем малка роля в подготвяния от него нов филм „Злато на улицата”. Филмът, който е първата австрийска озвучена лента, е и дебют за Хеди Кислер. Родителите дават съгласието си за снимки, а когато идва първият снимачен ден, тате Емил е леко смутен: „Тя се беше омазала с червило, беше се гримирала силно, а за капак на всичко приличаше на малка проститутка, облякла оскъдна рокля с гол гръб, която режисьорът й беше дал. Когато й направих забележка, тя се обърна и като истинска актриса ми каза: „Тате, моля те, не забърквай буря в чаша вода!”. По ирония на съдбата „Буря в чаша вода” ще се окаже и заглавието на втория филм, в който е поканена да вземе участие г-ца Кислер. Тук вече й е поверена истинска роля, макар и второстепенна, а не място просто сред масовката. Така само за три години Хеди се снима в четири филма, а петият, „Екстаз”, очертава безвъзвратно пътя й към голямото кино. Път, по който се ражда легендарната Хеди Ламар.

I TAKE THIS WOMAN

Премиерата на филма „Екстаз” на 14 февруари 1933 г. взривява Виена, а още същата вечер след събитието Хеди е уплашена от друго внезапно събитие. Когато се прибира у дома си, стаята й е изпълнена с цветя. Очакват я стотици аленочервени антуриуми. Сигурна е, че това не е подарък от родителите й, сега те са й сърдити за скандалната роля. На нощното шкафче я очаква обяснение. Приятелят на тате, оръжейният производител Фридрих Мандл, е силно увлечен по момичето на семейство Кислер. По-късно Хеди споделя в автобиографичната си книга: „Мисля, че това беше номер. Сигурна съм дори. Баща ми беше решил, че за да ме спаси от публичен линч, на който безспорно ме подложиха в онези години, ще е най-добре да бъда, ако не омъжена, то поне сгодена. Обичах много тате и реших да не му противореча. Омъжих се за Фридрих още в края на същата година. Ей така, от любов към баща си. А и самият Фридрих, макар да не беше красавец, то поне в тези първи дни се държеше галантно с мен. Не го обичах, но в този момент си мислех, че добротата му към мен е достатъчно условие, за да му кажа „да” на предложението за брак”. Фридрих Мандл действително е грозноват мъж, с ъгловато лице, прилично на кубче, с оредяла коса, нищо, че е едва 33-годишен, и с леко кривогледство. Затова пък има пари, оръжейният му бизнес в тези години, когато продава провизии за армията на Мусолини, процъфтява, а по време на Втората световна война постига най-големите си печалби, търгувайки директно с нацистка Германия. Макар и сам Мандл да е евреин, бизнесът си е бизнес. Хеди разбира именно от съпруга си каква е силата на парите и изковава своето кредо: „Съветвам всички да не спестявате: харчете парите си. Повечето хора спестяват цял живот и накрая оставят парите си на някой друг. Парите са, за да им се наслаждавате”. Но отново от същия този човек Хеди познава за първи път и истинската човешка болка. Защото болката е родена от човека за човека. През 1935 г. бащата на Хеди умира неочаквано, а това внася смут в сърцето на актрисата, която след филма „Екстаз” повече не стъпва на снимачната площадка. Забраната е наложена от Фридрих, който през 1934 г. полага неимоверни усилия, пръска много пари, за да изкупи всички копия на филма и да ограничи напълно разпространението му. Погребението на тате Емил обаче отключва неподозирани от никого черти на характера на г-н Мандл. Той става агресивен собственик на вече 20-годишната актриса и се опитва да я превърне в затворник на собствената си лудост. Фридрих й създава златен кафез – далече от центъра на Виена, далече от родния й дом, където сега самува мама Гертруде. Хеди живее в своето имение под ключ. Дом, в който действително нищо не липсва – има пиано, има домашно кино дори. Има и свой любимец – Гарсен, прекрасна зеленокрилa ара. Има най-скъпите дрехи на света, част от тях шити специално за нея. Има и изглед към огромен простор, ливада, по която пасат коне. Простор отвъд решетките на прозореца. Но забраната за социален живот бавно превръща Хеди от усмихнато и своенравно момиче в огорчен звяр. „Заради любовта към баща ми, който дори вече не беше сред живите, ми беше отнето всичко. Не само девствеността, това е най-малкото. Беше ми отнета свободата. Сутрин Фридрих тръгваше по своите дела и заключваше след себе си. Прозорците бяха всички с решетки. Така почти цяла година премина в затвор, а кореспонденцията ми преминаваше през цензура. В тези дни онова, което ме спасяваше от самоубийство, беше Гарсен. Този чуден папагал беше единственото живо същество, което можех да обичам. Всичко друго ми бе отнето”, разказва по-късно Хеди. Всеки опит за бягство, за откопчване от задушаващата хватка на затвора се оказва неуспешен. Хитруванията, физическата сила, сърцераздирателните молби дори водят до катастрофа. Хеди започва да губи желанието си за живот. Малко преди новогодишните тържества за 1936 г. актрисата взема окончателното решение да приключи с всичко това – нагълтва се с наличните лекарства в дома. Накуп. Вечерта, когато Фридрих се прибира, къщата е тъмна, както никога досега. Щом светва, се чува крясъкът на папагала Гарсен и нищо повече. Когато в спалнята съзира унесената си красавица и разпръснатите около нея изпразнени от съдържание флакони, веднага разбира какво се е случило. Бързата му реакция и оказаната навременна медицинска помощ връщат Хеди отново към затворническия ад. За назидание обаче г-н Мандл не спира до тук. „Когато ме изписаха и той ме пъхна отново в клетката, ми беше спокойно, както в дните, когато се запознахме. Заключи вратата след мен и излезе. Влязох в спалнята, там всичко беше пълно с червени антуриуми, същите като от премиерата на „Екстаз” във Виена. Но там имаше и нещо, което беше чудовищно. Гарсен, хвърлен с откъсната глава върху леглото. А на нощното шкафче на някакъв лист беше надраскал: „Ако искаш да се самоубиваш друг път, просто го остави на мен. Правя го по-добре от теб”, споделя след години актрисата. Видяното в този миг и преживяното преди карат Хеди да подири начин да се справи със ситуацията не през емоциите и чувствата, а през разума. И този път успява. Всяка година по традиция в първата неделя след Великден Фридрих дава официален прием за своите бизнес партньори. Тъкмо в този ден Хеди подпалва дома-затвор и успява да си осигури необходимото време за бягство. Това е само една от многото версии за бягството, които актрисата сама споделя. Друг вариант на спасението й гласи, че се е преоблякла като сервитьорка при една официална вечеря, на която се е наложило да придружи Мандл. Не по-малко интригуваща е и третата версия, при която тя го е ударила с тъп предмет по главата и се е измъкнала през една юнска нощ на 1937 г. Каквато й да е истината, сигурно е, че без да се срещне с мама Гертруде, с малкото средства, с които разполага, на 23 август 1937 г. тя вече е в Париж, в града, в който всички ще я познават като Дамата на екстаза.

THE STRANGE WOMAN

В столицата на любовта Хеди се връща към нормалното съществуване. Отново може да съзерцава свободно света около себе си и да живее по правилата на своето сърце. Нещо повече, успява чрез адвокатите, приятели на покойния й баща, да се разведе, като в замяна подписва споразумение с Фридрих Мандл, че няма да оповести случилото се между тях и кошмарът, преживян от нея. Красотата й не закъснява да й извоюва нови приятелства. Актрисата твърди, че: „Всяко момиче може да изглежда очарователно и всичко, което трябва да направи, е да стои на едно място и да гледа глуповато”. Но тя самата никога не си позволява да бъде просто очарователна. Това не я задоволява. Тя трябва да е блестяща не само във външността, но и в мисълта. Тъкмо затова сломява всеки режисьор, застанал пред нея. „Хеди успяваше само с един жест, само с две изречения да те убеди, че тя е подходящата актриса”, споделя Шарл Боайе, един от екранните й партньори, а както говорят из френските салони, и неин мимолетен любовник. Приближаващата се сянка на войната в Европа, както и търсенето на нови предизвикателства, тласка авантюристката отвъд Атлантика. При това в началото на 1938 г. тя получава и примамливо предложение – работа за филмовия гигант „Метро-Голдуин Майер”. На 11 юни 1938 г. Хеди е на презокеански кораб заедно с официалния говорител на американската компания Хауърд Стриклънд. Страната на неограничените възможности е пред нея. При това пътуване актрисата се сдобива и с името, с което ще бъде вписана в историята на Холивуд – Ламар, от френското la mer (море). Преплавала океана, удавена в море от надежди за успех, Хеди стъпва на американския бряг, за да извърви трънлив път към голямото кино, придружен с десетки компромиси и огорчения път, който я отвежда в прегръдките на множество любовници, във вертепите на филмовата индустрия. Докато Европа е превзета от лудостта на Хитлер, за такива като нея бягството в Америка се оказва единственото решение. Спечелените пари й позволяват да спаси от войната и някои себеподобни. Още с хонорара от първия си филм, сниман за „Метро-Голдуин Майер”, успява да отърве мама Гертруде от сигурна смърт в някой от концентрационните лагери, а до края на войната всички свои хонорари инвестира в измъкване на човешки същества от клоаките на смъртта, покрили Стария континент. След години актрисата си спомня: „В това време единственото, което ме правеше щастлива, е новината, че изпратените от мен пари са били достатъчни, за да бъдат спасени някакви хора. Всичко, което правех тук, в уюта на Америка, придобиваше смисъл”. До 1958 г. за двайсет години, прекарани в Меката на киноиндустрията, Хеди се снима общо в 25 филма. Нейни партньори са Робърт Къмингс, Джордж Бренд, Джеймс Стюарт, Спенсър Трейси, Робърт Тейлър. А във филмите Boom Town и Comrade X, и двата заснети през 1940 г., самият Кларк Гейбъл се радва на красотата, обятията и целувките на Хеди. Двамата остават приятели завинаги. Хеди Ламар е звезда, която в едно интервю отбелязва: „Аз бях посредствена актриса. Сега, когато съм на 70, осъзнавам, че нямах таланта да бъда добра актриса, нещо, което всъщност повечето парцаливи госпожички също не притежават. Но не съжалявам, киното ми даде онова, от което тогава имах потребност – усещане за любов. Повтарям усещане, а не истинска любов. Нея май не я намерих никога. Като всички човеци”. Хеди действително пробва да открие любовта. С партньори от киноиндустрията, с богати мъже, които е впечатлила от екрана, но винаги господа, които са над 35 години, защото тя е убедена, че „мъжът под 35 има да учи още прекалено много, а аз самата не разполагам с време, за да го изчакам или науча. Все пак не съм начална учителка”. Въпреки че казват, че който търси, намира, това се оказва съвършено невярно за Ламар. Или поне не по отношение на любовта. Тя има шест брака, за които казва: „Церемонията по бракосъчетанието винаги трае около шест минути. Струва ми се, че и брачните взаимоотношения са със същата продължителност. А после, докато стигнеш до развод, по дяволите, това вече ти отнема цяла година!”. А в два от тези „шестминутни” съюза са заченати и двете деца, които звездата ражда – Денис (1945) и Антъни (1947). Две деца, които я правят майка, макар самата тя никога да не е готова за това.

С бащата на децата си Хеди Ламар се запознава точно на Коледата през 1942 г. в Холивуд. В Града на ангелите този ден е особено топъл. От първите страници на печата се четат заглавия за рекордно високи температури, плюс 35°С. Хеди е облечена с бежова рокля с презрамки, обула е любимите си сандали с тънък ток и е напуснала дома си, за да се разходи до любимото си кафене на La Brea Avenue. Да изпие чаша чай, да купи някакви дребни неща за вечеря и след това да се затвори сама. Сега актрисата е наистина самотна. Годината е минала успешно, снимала се е в цели три продукции, които са я направили богата и успешна, но въпреки това Ламар е вече два пъти разведена и разочарована. Бързо се влюбва, може би, защото на снимачната площадка се среща с не един красив мъж, но също толкова бързо открива, че нито един от тези очарователни господа, не е за нея. Днес обаче слънцето я кара да се усмихва. Седнала в кафенето, тя разлиства страниците на някакъв вестник, отпива от все още горещия чай и оставя следи от червилото си по ръба на чашата. Любимото й червено червило. Малък инцидент – неочакван порив на вятъра я изправя очи в очи с мъж на видима възраст не повече от 30 години, но всъщност на 44. Шапката на Хеди хвръква и попада на масата на г-н Джон Лодер, а неговото кафе се разлива върху белия му ленен костюм. „Една неловка ситуация понякога може да се окаже ключ към важни събития”, подмята Джон, докато се опитва да отстрани кафявите петна по десния крачол на панталона си. Действително тази среща дава ход на един интересен и изпълнен със смях ден. В следващите часове се разхождат из празничния Лос Анджелис, пазаруват заедно, а вечерта и двамата, допреди това планували да самуват, се оказват в апартамента на Хеди. „Макар да мразя Коледа от малка, този ден е останал в съзнанието ми като един от най-хубавите в живота ми до сега”, споделя в писмо до майка си актрисата.

Само след няколко месеца двамата застават един до друг и полагат подписите си върху брачното свидетелство. Без излишни помпозности и блясък. И въпреки че това е личен избор на тях самите, и Хеди, и Джон не знаят на кого се обричат във вярност. „Може да звучи глупаво, но в деня, в който казах „да”и станах г-жа Лодер, аз не знаех нищо повече от това, че той не е толкова млад, колкото изглежда, че е актьор и че бях влюбена в него. По дяволите, та аз дори не бях преспала все още с него”, пише в мемоарите си тя.

Джон Лодер е много повече от актьор. Роден е през 1898 г. в Лондон в семейството на генерал и още от дете той поема по пътя на баща си. Мъжеството и доблестта са онова, което пленява Джон, и по време на Първата световна война той се превръща в истински герой. Получил образованието си в най-престижните учебни заведения на Острова – в Итън и в Кралския военен колеж, момчето на тате без колебание се включва в бойните действия през 1914 г. „Видяното тогава ме съкруши. Убита жена е най-смразяващият образ, на който може да се натъкне човек в един такъв момент. Зверствата в подобни събития променят не само съдбата на засегнатите хора. Но променят менталността на войниците. Може да убиваш – това е твой дълг, когато си на бойното поле, но въпреки всичко нормалният човек никога не може да свикне с образа на смъртта”, разказва Джон за своите преживявания на фронта. Войната го отвежда и в затвора, където трябва да се справя с умопомрачението на своите братя по оръжие, които заради красивия му външен вид често се опитват да го прелъстят и да го въвлекат в сексуални приумици. „Да, в армията, която е пълна с момчета, е така. Тези месеци, прекарани в затвора, преобърнаха живота ми”, споделя по-късно Джон. След като всичко приключва, с разранени колена и с мътно съзнание, Джон събира сили да обърне гръб на случилото се и да се откъсне от военната кариера. Оставя се случайността да го води и така попада в Холивуд, където в средата на 20-те години ХХ в. започва неговата филмова кариера. Успехът обаче не е в състояние да промени чудовището в него, родено по време на войната. Всяка жена, с която се опитва да съгради връзка, по-дълга от няколкочасово креватно приключение, трябва да понася причудливите му нрави в леглото. Зверствата от фронта са прераснали в брутални сексуални привички – камшици, белезници, удари, които покриват нежната женска плът със синьозелени петна. Това е по-силно от него. В нощта на сватбата Хеди за първи път вкусва бруталните привички на избраника си. „Тогава си помислих, че това е просто игра. Няма да крия – дори и леко уплашена, това ми хареса. Страхът, примесен с плътско желание, е особено преживяване, което може да бъде дори красиво”, пише г-жа Лодер. Когато обаче тя осъзнава, че всъщност това е единственото, на което Джон е способен, във взаимоотношенията им се настанява единствено страх. Въпреки това тя забременява два пъти и ражда Денис и Антъни. Хеди остава окована в безчинстващите му мъжки ръце чак до 1947 г. Много приятели на Хеди не разбират мотивите й да остане с него. Затова през 60-те години красавицата споделя в мемоарите си: „Тогава мечтаех просто да бъда жена – желана, обичана. А той наистина ме обичаше. Това ме спираше да си тръгна въпреки разкъсващата и болезнена страст, която го обладаваше, щом останехме сами в леглото. Защо не се разведох с него по-рано? Аз също нямам отговор на този въпрос”. Ето че Хеди дори не намира сили да признае пред себе си, че Джон Лодер е само инструмент, онзи, който я спасява от лудостта, от огромната празнина, зейнала в сърцето й след една съкрушителна платонична връзка, която я връхлита през лятото на 1940 г. и оставя незаличими до сетния й дъх следи.

През лятото на 1940 г. се случва нещо, което оставя траен отпечатък в сърцето на Хеди. В една от горещите юлски вечери на Бевърли Хилс на поредното парти край басейна в дома й, в който сега се е настанил вторият й съпруг – американският сценарист и продуцент Джин Маркий, се е събрала шумна компания. Сред гостите има и непознати лица. Едно от тях е това на младия композитор, причислен от медиите и критиката към групата на авангардистите, Джордж Ентейл. Красавец от Ню Джърси, когото киноиндустрията е привлякла заради таланта и способността му да претворява дори машинните звуци в хармония. Двамата с Хеди не са се срещали досега, макар и да се познават добре през образите си, които често намират място по първите страници на вестниците. Името на Джордж е повече от популярно по онова време в САЩ. Често го наричат Американският Леонардо заради всестранното му развитие – пише романи, композира, свири брилянтно на пиано, публикува критически текстове в едни от най-престижните списания. Онова, което обаче бързо му печели симпатиите на актрисата, която, макар и само на 26, вече трудно се впечатлява, видяла и преживяла е какво ли не, е фактът, че г-н Ентейл е прекарал почти десет години в Европа в периода от 1920 до 1928 г. Живял е в Лондон, Берлин, в Париж, където е общувал и работил с личности като Сара Бернар, Сергей Дягилев, Марсел Пруст. Нещо повече, и в момента се вълнува от случващото се там, от разгорелия се военен пожар, за който често публикува текстове в „Ню Йорк Таймс”. През следващите месеци между Хеди Ламар и Джордж Ентейл пламва нещо повече от любов. Избухва клада от страст, която не изпепелява плътта, а умовете им. Двамата започват да кроят планове как да спасят Европа. Могат поне да опитат. Джордж има техническите умения за това, а момичето на тате Емил във Виена не само е обикаляло по улиците да гледа автомобилните творения и чудесата в часовникарските магазини, а е слушало с часове историите на Жул Верн за какви ли не изобретения. Вдъхновени от възможността за интелектуално общуване, двамата изобретяват нещо, което да превърне американските подводни части и по-специално торпедата, в силата, която може да приключи войната. Проблемът, с който САЩ и съюзниците им не могат да се справят, е отклоняването на радиосигнала, излъчван от торпедните части, така че той да не може да бъде уловен от противниковата страна. С този казус обаче двамата кинаджии успяват да се справят, създавайки собствен модел на управление на торпеда, използвайки техниката за разширяване на спектъра чрез псевдослучайна пренастройка на работната честота (Frequency Hopping Spread Spectrum, FHSS). През ноември 1940 г. авторите на идеята внасят предложението си в Патентната комисия, но произходът на Хеди – еврейка от Виена, карат властите в САЩ да бъдат бдителни. Започва четиримесечно разследване на FBI, което се опитва да отхвърли версията, че Хеди е шпионка с легенда на актриса, за която вече са писали и някои от таблоидите в страната, макар да нямат никакви основания за това. Така на 10 юни 1941 г. изобретението получава патент №397 412 и е означено като Secret Communication System. За съжаление на двамата ентусиасти откритието не впечатлява никого. През следващите месеци възможността за бърз край на войната в Европа рухва и макар че ключът действително се крие в Secret Communication System на Хеди и Джордж, откритието е забелязано едва в края на 60- те години, когато ще бъде внедрено в почти всички военноморски съдове. Днес то стои в основата на цялото ни модерно общуване от GPS системите през Wi-Fi технологията до Bluetooth стандарта за безжична комуникация. Както често се случва, признанието за постиженията им идва късно, едва в края на ХХ век, когато списание Forbes публикува пространна статия за изобретението им. Удостоени са дори с редица награди от научни институти по света. Но вече наистина е твърде късно, Ентейл е мъртъв от 1959 г., а самата Хеди Ламар никой не я е виждал от 1974 г., когато дава последното си телевизионно интервю. Децата й уверяват любопитните медии, че тя е добре и е по-щастлива от всякога, но така ли е в действителност?

THE FEMALE ANIMAL

Последният филм, с който кинокариерата на Хеди Ламар, любимката на Америка и Европа, приключва, е The Female Animal. „Това беше някаква скучна драма, в която ми беше поверена главната роля. Днес се чудя какъв беше смисълът да се съгласявам да участвам в този филм. Като че ли моят живот не е достатъчно скучна трагедия, че да участвам и в чужди”, разказва в свое интервю актрисата след премиерата на лентата през 1958 г. Това е време, когато семейният й живот с петия й съпруг, бизнесмена Хауърд Лий, преживява своя разпад.

След седемгодишни брачни взаимоотношения, битови скандали и домашно насилие, от което Хеди се отървава само със синини и две счупени ребра, всичко приключва. Но актрисата не се отказва. Търси неистово любовта и като че ли я открива в лицето на адвоката, който се е занимавал с всичките й бракоразводни дела – Люис Бойс. Очилат висок господин, който при развода с петия й съпруг проронва почти на шега: „Скъпа Хеди, искаш ли да се опитам да те направя щастлива? Ако не се получи, просто ще се разведем. Обещавам, че няма да искам да ми плащаш хонорар за делото, ако пак стигнем до съдебната скамейка”. Това причудливо предложение за брак се харесва на почти 49-годишната жена и без да се замисля приема предложението. Отношенията между двамата като че ли потръгват. „За първи път се чувствам жена. Е, вече застаряваща, но все пак жена”, споделя при подписването на шестия си брачен съюз Хеди. Люис е наистина внимателен към нея. Непрекъснато са заедно – помага й в домашните задължения, опитва се да й партнира дори в научно-техническите й занимания. Ходят заедно до библиотеката, а всеки уикенд са сред природата – на разходка, на пикник, на плуване. Вечерите предпочитат да прекарват в безкрайно редене на пъзели – страст, която Хеди е развила през последните години в опит да се справи с липсата на работа. Киното отдавна е останало зад гърба й. Зад този привиден семеен романс обаче стои една тайна, която адвокат Бойс крие цял живот и за която актрисата откривател ще разбере едва две години по-късно.

През лятото на 1965 г. двамата се отправят на почивка на брега на Тихия океан. Там в къща на скалите, закупената от Хеди, семейство Бойс прекарват целия август. Слънцето гали вече съсухрената кожа на телата им, а очите им се взират с часове в безкрая на водата. Общуват малко с чужди хора, но техни редовни гости са приятелите им от съседната вила – Робърт и Алис. Алис е 60-годишна уморена от живота домакиня, а Робърт – електроинженер, който вече 40 години е женен за избраницата си и е готов на всичко, за да удовлетвори всеки неин каприз. Вечер заедно пият вино, а когато се опият от вкуса на наближаващата нощ, тръгват на дълги разходки по плажа. Понякога палят огън край разбиващите се в скалите вълни, смеят се, пеят до сутринта и посрещат изгрева. „Мога да кажа, че това бяха едни от най-прекрасните дни в живота ми!”, пише Хеди. Но само до края на лятото, когато актрисата, след като се връща от пазар, сварва адвокат Бойс в обятията на Робърт. Оказва се, че и двамата цял живот прикриват хомосексуалните си увлечения зад щастливи бракове. „Беше така неочаквано, че може би взех прибързано решение да се разделим – моментално, безвъзвратно. Какво, по дяволите е някакъв си секс? Нищо. Нали ни беше добре заедно? Но вече бях взела решение. Всичко отново приключи в съдебната зала. Този път не платих нито цент за развода”, казва Хеди. После следва и още един опит за щастливо семейно съществуване, който отново приключва с решение за развод в съдебната зала. Хеди Ламар е на 50. Уморена е от опити за щастие и предпочита да остане сама. През следващите 35 години. Това са 35 години, в които се оставя на любовта към науката. Стотиците технологични хрумки, скици за устройства на електроавтомобили, мобилни телефони и какво ли още не остават в историята на науката като малки лични пророчества на една актриса. Актриса, която никога не открива любовта освен в онези дни на тревата, когато заедно с Джордж Ентейл наивно кроят планове да спасят света. Споменът за тези дни не избледнява никога в сърцето на Хеди. На гърдите й, дори и в края на 1999 г., виси медальон, който получава за 30-ия си рожден ден от Ентейл. Ентейл е влюбен в Хеди, но и двамата знаят, че позволят ли си да бъдат заедно, ще разрушат всичко, което е помежду им.

Коледата на 1999 г. актрисата посреща в старческия дом в Касълбъри. Предпочита да остане затворена в стаята си. Не иска хора край себе си. Стои, взряна отвъд рамката на прозореца, вглежда се в кристалите на затрупалия всичко сняг и държи телефонната слушалка. Говори повече от два часа с Джордж, който отдавана го няма. Обяснява му как през 70-те години пластичните хирурзи са я обезобразили. „Да, превърнаха ме в маймуна. А аз исках да бъда просто отново красива. За теб, Джордж.” Разказва му как децата й са вече големи, всеки е поел по своя път, а просторният дом е като пустиня, поради което е избрала да го продаде и да си купи малка къщичка на брега на Тихия океан. Тъкмо там тя пише автобиографичната си книга, която после сама обявява за спекулация, с която няма нищо общо. Споделя му за дългите разходки по брега на океана, за грохота на вълните, за чайките, за следите от човешки стъпки по ситния пясък. С треперещ от вълнение глас продължава да боботи в слушалката, че не може вече да чете книги, не може да пише писма, очите й съвсем заболели, от старост навярно. В полунощ от дневната на старческия дом се разнася пукот от изхвърчала тапа на бутилка шампанско. А в мрака на стаята Хеди продължава да говори: „Чуваш ли, Джордж? Честита Коледа!”.