Защо Путин завладя Крим?
Отнемането на принадлежащия на Украйна Кримски полуостров в началото на 2014 г. е най-важното решение на руския президент Владимир Путин в неговото шестнайсетгодишно пребиваване във властта. Чрез анексирането на територия, принадлежаща на съседна държава, Путин с един-единствен ход опровергава представите, на които се опира европейският ред след края на Студената война. Въпросът, защо Путин предприема тази стъпка, е интересен не само от историческа гледна точка. Разбирането на неговите мотиви за анексирането на Крим е от критично значение за правилната оценка дали и в бъдеще ще взeма аналогични решения – например, като изпрати войски „да освободят” етническите руснаци в балтийските държави. В същата степен отговорът на този въпрос е ключов и за определянето на мерките, които Западът може да вземе, за да възпре подобни действия. Очертават се три правдоподобни интерпретации на мотивите за хода на Путин. Първата – нека я наречем „Путин като защитник” – е, че операцията в Крим е отговорът на заплахата от по-нататъшно разширяване на НАТО в близост до западната граница на Русия. По тази логика Путин завладява полуострова, за да предотврати две опасни възможности: от една страна, че новото правителство на Украйна може да се присъедини към НАТО, а от друга, че Киев може да изгони Черноморския флот на Русия от дългогодишната му база в Севастопол.
Втората интерпретация – нека я наречем „Путин като империалист” – отрежда на анексията на Крим ролята на част от руски проект, целящ да си възвърне бившите територии на Съветския съюз. Основава се на аргумента, че Путин никога не е приемал факта, че след края на Студената война Русия губи своето влияние и е решен да го възстанови, отчасти и разширявайки границите на Русия.
Третото обяснение – „Путин като импровизатор” – отхвърля такива дълбоки замисли и представя анексията като набързо измислена ответна реакция на непредвиденото падане от власт на украинския президент Виктор Янукович. Окупацията и анексията на Крим според тази гледна точка са импулсивно решение, което Путин взема без предварителна подготовка, а не практичен ход на стратег с геополитически амбиции.
През последните две години Путин сякаш потвърждава всичките три интерпретации с действията си. Дава да се разбере, че не би се примирил с присъединяването на Украйна към НАТО, като в същото време твърди, че историята на Крим е направила региона „неделима част от Русия”, „заграбена” от страната след разпадането на Съветския съюз. На прием в Сочи през октомври 2015 г. обаче Путин сподели с мен също и че операцията по завладяването на полуострова е била „спонтанна” и „изобщо не е била планирана” дълго време предварително. (Другите обяснения на Путин за интервенцията – че е дал заповедта, за да защити руското население в Крим от украинските националисти и да зачете правото на самоопределение на кримчани – не би трябвало да се приемат толкова сериозно, тъй като националистическата заплаха в Крим е в голяма степен измислена, а и Путин през по-голямата част от предходните четиринайсет години, откакто е във властта, проявява незначителен интерес към самоопределението на жителите на полуострова.)
И така, как трябва да се гледа на анексията – като на реакция срещу разширяването на НАТО, като на акт на имперска агресия или като на импровизиран отговор на една неочаквана криза? Истината може да включва елементи от няколко теории едновременно, а и някои от детайлите за събитията продължават да бъдат неизвестни. Независимо от това информацията, появила се в публичното пространство през последните две години, и мненията, изказани в неотдавнашни интервюта в Москва, внушават някои важни изводи: изглежда, че завладяването на Крим е една маневра, започната от Путин експромпто и под натиск, който е провокиран от страха, че ще загуби стратегически важната за Русия военноморска база в Севастопол. Разширяването на НАТО остава болезнена тема за руските лидери, а някои хора в Кремъл със сигурност мечтаят за възстановяване на изгубеното величие на Русия.
Хаотичният начин, по който протича операцията в Крим, от друга страна, говори за отсъствието на какъвто и да било предварително съгласуван план за териториален реванш. Макар че на пръв поглед това може да звучи успокоително, на практика представлява огромно предизвикателство за западните чиновници: в лицето на Путин те трябва да се изправят срещу един лидер, който става все по-склонен да предприема рисковани ходове и да се стреми към краткотрайни тактически предимства.
НАТО нет!
Нека разгледаме най-напред предположението, че Путин издава заповедта за завземане на Крим, за да предотврати военното заграждане на Русия от НАТО. Ясно е, че през изминалите две десетилетия разширяването на НАТО, без да са направени други освен символични опити за интегриране на Русия, спомага за влошаването на отношенията между Москва и Запада. Добре известно е, че лидерите на Русия са решени да попречат на Украйна да стане член на НАТО. Но това не означава, че противопоставянето на експанзията на НАТО е обстоятелството, което мотивира Путин в този случай.
Най-голямата пробойна в теорията, че Путин изземва Крим, за да спре Украйна да не се присъедини към НАТО, е, че Украйна не се е насочила към членство в алианса, когато Путин нанася удара. През 2010 г. правителството на Янукович в голяма степен, за да подобри отношенията с Русия, приема закон, който забранява на страната да участва в какъвто и да било военен блок. През последвалите години в замяна на това Киев се задоволява да влезе в партньорство с алианса, вземайки участие в някои от неговите военни учения и предоставяйки свой кораб за операциите на НАТО срещу пиратството – ситуация, която Русия, изглежда, приема. Наистина, когато Путин, оправдавайки интервенцията през март 2014 г., твърди, че е „чувал декларации от Киев за скорошното присъединяване на Украйна към НАТО”, той пропуска една важна подробност: всички последни публични изявления в този смисъл са направени от украинските политици едва след появата на руските войски в Крим.
Дори украински длъжностни лица да са искали да се присъединят към НАТО след отстраняването на Янукович от властта, алиансът в този момент няма такива намерения. Путин вече е спечелил тази битка на Срещата на върха на НАТО през 2008 г., когато алиансът решава да не придвижва напред украинското или грузинското членство. Британски, френски и германски официални представители твърдят, че двете държави продължават да са твърде нестабилни, за да тръгнат по пътя на присъединяване към алианса, а също така и че подобно решение ненужно ще предизвика враждебността на Москва. Въпреки че НАТО не изключва евентуалното присъединяване на Украйна, германският канцлер Ангела Меркел остава против практическите стъпки в тази посока, а президентът на САЩ Барак Обама за разлика от своя предшественик Джордж У. Буш не предприема действия в полза на членството на Киев. Нещо повече, през октомври 2013 г. само няколко месеца преди анексирането на Крим от страна на Русия генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен обявява недвусмислено, че Украйна няма да се присъедини към алианса през 2014 г. Не са налице достатъчно основания да се очаква промяна на това решение и в обозримото бъдеще.
Разбира се, Путин може да е бил и на различно мнение. В такъв случай обаче вероятно би повдигнал този въпрос пред западните лидери. Но явно не го е направил, поне не пред Обама, както твърди Майкъл Макфол, който заема длъжността специален помощник на президента по въпросите на Русия от 2009 до 2012 г., а после от 2012 до началото на 2014 г. е посланик на САЩ в Москва. През този период Макфол присъства на всички срещи (с изключение на една), които са осъществени между Обама и Путин или Дмитрий Медведев, президента на Русия от 2008 до 2012 г. Докато работи във Вашингтон, Макфол също така участва като слушател по време на всички телефонни разговори, които Обама провежда с двамата руски лидери. В своя реч през миналата година Макфол заявява, че не може „да си спомни нито веднъж въпросът за разширяването на НАТО да е бил повдиган” по време на някой от тези разговори.
Ако Путин е имал за цел да предотврати военното обкръжаване на Русия, неговата агресия в Украйна се оказва ужасен провал, след като довежда точно до обратния резултат. Най-вече за да възпре това, което възприема като растяща руска заплаха, НАТО разширява своето присъствие в източната част на Европа след интервенцията на Москва, като създава сили за бързо реагиране със състав от 4000 войници, които ще бъдат настанявани на ротационен принцип в България, Естония, Латвия, Литва, Полша и Румъния, и разполага в Черно море четири военни кораба. През февруари Белият дом оповестява планове за повече от четирикратно увеличаване на военните разходи на САЩ в Европа.
Миналия януари попитах свой източник, близък до Олег Белавенцев, командващ военната операция на Русия в Крим, дали руските длъжностни лица са били притеснени от евентуалното присъединяване на Украйна към НАТО в месеците преди интервенцията. „Не се страхуваха дали Украйна ще се присъедини към НАТО – отвърна източникът. – Но определено бяха разтревожени, че украинците ще анулират договора за отдаване под аренда на военноморската база в Севастопол и ще изритат Черноморския флот от там.”
Това изглежда правдоподобно, доколкото Черноморският флот е от ключово значение за възможностите на Русия да демонстрира сила в Черно и Средиземно море, при това и много опозиционни лидери в Украйна критикуват Янукович за продължаването на сроковете на арендата на Москва. Но ако съхраняването на базата е основната грижа на Путин, което е съвсем вероятно, загадката е защо избира такава рискована стратегия. С контингент от около 20 000 добре въоръжени руски военнослужещи в Крим и предимно проруски настроено население на полуострова би било трудно за Украйна да изгони Русия от Севастопол, а и в миналото Москва вече е намирала начини да защити интересите си в региона, без да използва сила. Анексирането на територията – с цената на международна изолация, икономически санкции, възраждането на НАТО и настройването на по-голямата част от украинското население срещу себе си – прилича на прекалено крайна реакция по отношение на една контролируема и лесно управляема заплаха. До момента на операцията в Крим решенията на Путин като цяло биха могли да бъдат рационално обяснени с оглед на плюсовете и минусите, но от тогава насам неговите външнополитически сметки са все по-трудни за разгадаване.
Имперски самозаблуди?
За онези, които виждат Путин като империалист, действията на Русия в Крим са лесни за обяснение. В края на краищата, както е всеизвестно, Путин е характеризирал разпадането на Съветския съюз като „най-ужасната геополитическа катастрофа на столетието”, претендирал е, че „Украйна дори не е държава”, и има навика редовно да се намесва във вътрешните работи на страните от периферията на Русия. Говори се, че през 2008 г. – същата година, в която руските танкове навлизат в Грузия, за да защитят сепаратистките анклави Абхазия и Южна Осетия, руски чиновници раздават на жителите на Крим руски паспорти, очевидно създавайки по този начин предпоставка за инвазия в тяхна защита.
Има и други по-специфични признаци, които също така сочат, че Москва се е подготвяла за завземането на Крим в шестмесечния период преди падането от власт на Янукович. Владислав Сурков, старши съветник на Путин, неведнъж посещава Киев и столицата на Крим Симферопол през есента и зимата на 2013-2014 г., отчасти за да популяризира идеята за изграждане на мост над Керченския проток, който да свърже южната част на Русия и Крим – една крайно необходима транспортна връзка в случай на анексия. Приблизително по същото време в Киев са засечени руски полицейски отряди и служители на руските секретни служби.
Междувременно Владимир Константинов, председател на кримския парламент, често предприема пътувания до Москва. При една такава визита през декември 2013 г. по думите на руския журналист Михаил Зигар той се среща с Николай Патрушев, секретар на Съвета за сигурност на Русия и най-високопоставеният служител на Кремъл в сферата на сигурността. Според информацията на Зигар Патрушев е „приятно изненадан” да научи от Константинов, че Крим е готов да „влезе в състава на Русия”, ако Янукович бъде свален от власт. Точно преди интервенцията на Русия Константинов отново се връща в Москва, където се среща с висши длъжностни лица. И други факти също подсказват наличието на отдавнашен руски план за придобиване на полуострова. През февруари 2014 г. според публикация във вестник „Новая газета” в системата на изпълнителната власт на Русия циркулира меморандум, предлагащ анексирането на Крим и други райони в източната част на Украйна, ако падне режимът на Янукович. В меморандума се предполага, че щом Янукович напусне властта, Украйна ще се разпадне на западна и източна част, а Европейският съюз ще погълне западната. И ще е необходимо Москва бързо да проведе референдуми в проруските райони в източната част на страната по въпроса за присъединяване към Руската федерация. Теорията, че Путин отдавна е имал намерение да завземе Крим, не би издържала обаче при едно по-детайлно разглеждане. Да вземем честите пътувания на Сурков до полуострова. Остава неизвестно какво е обсъждал съветникът на Путин с местните лидери при тези посещения. Но ако Сурков е подготвял анексирането на региона, то следващата стъпка на Путин изглежда странна и нелогична. Вместо да изпрати Сурков в Симферопол, за да ръководи интервенцията на Русия, Путин изобщо го отстранява от случая в края на февруари; Сурков, както изглежда, прекарва по-голямата част от март в Москва, като има достатъчно свободно време, за да участва в откриването на една художествена галерия и дори да отиде на почивка със съпругата си в Швеция. Зигар предполага, че истинската задача на Сурков в Украйна не е била да извърши подготовка за анексията на Крим, а да съхрани Янукович на власт – задача, с която за голямо неудоволствие на Путин той не се справя. Що се отнася до полицейските отряди и служителите на секретните служби, засечени в Киев, то тяхната роля вероятно е била да съветват хората от екипа на Янукович как да смажат антиправителствените протести в столицата; ако е било планирано да участват в операцията в Крим, не биха ги изпратили в Киев.
Наистина много подробности, които на пръв поглед сякаш свидетелстват за внимателна подготовка от страна на Русия, подчертават всъщност отсъствието на какъвто и да било предварителен план. Например, ако наистина е замисляла да анексира Крим, Москва не би се ограничила само до обсъждане с украинските власти на моста над Керченския проток, а би го построила. Вместо това преговорите се влачат в продължение на повече от десет години, а между 2010 г., когато Янукович и Медведев се споразумяват да бъде изграден мостът, и 2014 г. Русия дори не успява да завърши проучването за осъществимост на проекта.
Обстоятелството, че толкова спекулативен документ като разкрития от „Новая газета” меморандум, прокламиращ анексията, циркулира из коридорите на властта по-малко от месец преди операцията, предпоставя в същото време, че към февруари 2014 г. Путин не е приел конкретен план за действие. А защо Патрушев, висш служител и както се твърди, един от най-яростните поддръжници на интервенцията в Украйна, е „изненадан” да чуе, че кримският елит би се съгласил с анексия? Ако Кремъл е планирал предварително окупацията, то Патрушев би трябвало да е виждал вече разузнавателни доклади в този дух и по тази тема към момента на срещата му с Константинов през декември 2013 г.
Всъщност остава впечатлението, че Путин не е очаквал, че Янукович ще падне от власт, буквално до последния момент. Защото в противен случай вероятно би намерил някакъв претекст да отложи изплащането на заема от 3 милиарда щатски долара, който Русия е обещала да предостави на правителството на Янукович през декември 2013 г. Той не го прави, разбира се, а новото правителство на Украйна престава да изпълнява задълженията си по заема през декември 2015 г. Както споделя пред мен политическият консултант и бивш служител на Кремъл Алексей Чеснаков: „Не е в стила на Путин да прави такива подаръци”.
Импровизирани действия
Най-яркото доказателство за липсата на последователен план за териториална експанзия е хаотичният начин, по който се осъществява интервенцията в Крим. Въпреки че военната част от операцията протича без проблеми, нейните политически аспекти в някои моменти разкриват почти абсурдно отсъствие на предварителна подготовка. Путин е заявявал, че за пръв път дава разпореждания на своите подчинени да „започнат работа по връщането на Крим в състава на Русия” на 23 февруари сутринта, след като Янукович бяга от Киев. Според източник, близък до ръководителя на операцията в Крим Белавенцев, Москва привежда в пълна бойна готовност поделения на руските специални сили в южния пристанищен град Новоросийск и в базата на Черноморския флот в Севастопол още на 18 февруари, когато в Киев възникват стълкновения между полицията и протестиращите срещу правителството. Два дни по-късно, на 20 февруари, руската войска получава заповед от Путин да блокира украинските военни съоръжения в Крим и да предотвратят кръвопролитията между групите от проруски и проукраински настроени граждани, които протестират на полуострова. До изпълнение на тази заповед обаче се стига едва на 23 февруари, два дни след като Янукович напуска Киев. С други думи казано, първите стъпки на операцията изглеждат колебливи: Путин е можел да отмени мисията, в случай че бъде спазено споразумението, което Янукович подписва с опозиционните лидери и външните министри на страните от ЕС на 21 февруари за провеждане на извънредни избори.
По думите на източник Белавенцев пристига в Крим на 22 февруари. Като дългогодишен съветник на руския министър на отбраната Сергей Шойгу Олег Белавенцев не познава политическата сцена в Крим и след консултации на място успява да убеди действащия министър-председател там, едно непопулярно назначение на Янукович, да подаде оставка. За негов заместник Белавенцев избира един възрастен комунист – Леонид Грач, когото в Москва познават още от съветската ера.
Белавенцев обаче не е наясно с факта, че в течение на годините Грач е успял да настрои срещу себе си повечето от властовите и политическите брокери в Крим, пропуск, който председателят на кримския парламент Константинов изяснява на Белавенцев, след като последният вече е предложил на Грач да заеме поста. Налага се въпреки конфузната ситуация Белавенцев да се обади на Грач, за да оттегли предложението за премиерския пост само ден, след като го е направил. Впоследствие Белавенцев се обръща към Сергей Аксьонов с предложението да оглави регионалното правителство. Аксьонов е местен проруски настроен бизнесмен и бивш боксьор, известен сред населението с прозвището Гоблин.
Още по-изненадващо е, че през следващите дни Кремъл сякаш не знае какво иска да прави с Крим. На 27 февруари регионалният парламент гласува за провеждането на референдум на 25 май, на който местните жители да бъдат попитани дали са съгласни, че Крим е „самостоятелна държава и… е част от Украйна на базата на договори и споразумения”, или накратко – дали смятат, че регионът трябва да има по-голяма автономия, но да остане в рамките на Украйна. Една седмица след началото на операцията Путин може би още не е взел решение за анексия.
На 1 март парламентът на Крим премества датата на референдума от 25 май на 30 март. По-късно, на 6 март, депутатите изтеглят датата с още две седмици по-рано, като същевременно пренаписват и въпроса за референдума, който вече гласи не дали местните жители искат автономия на Крим в състава на Украйна, а дали подкрепят обединяването на Крим с Русия.
Защо Путин вдига залозите на референдума, заменяйки автономията с анексия? Едната причина е натискът от страна на проруски настроените кримски лидери, включително и Константинов, които се страхуват накрая да не се окажат в една полупризната държавица като Абхазия или Южна Осетия, отбягвана от Украйна и Запада и прекалено малка, за да се развива в икономически план. По-важното обаче е, че с разполагането на войски из целия полуостров Путин сам се е вкарал в капана. Просто да се изтегли, позволявайки на украинските войски да си върнат Крим и да подгонят поддръжниците на Москва там, би го направило да изглежда недопустимо слаб, а след като Украйна си върне контрола над полуострова, Киев би могъл да анулира изцяло договора на Русия за военноморската база в Севастопол. Единственият начин за безопасно изтегляне на Русия от полуострова би бил, ако Западът признае за легитимни резултатите от гласуването за автономия на Крим и убеди украинското правителство да се съобрази с тях. Западните лидери, силно възмутени от инвазията на Русия, обаче недвусмислено дават да се разбере, че няма да предприемат никакви подобни действия.
Да подкрепи по-голямата автономия за полуострова без одобрението на Запада за Москва би било опасно, тъй като ще трябва да защитава проруското правителство на Крим срещу всякакви опити на Киев да използва разположените там 22 000 украински войници за възстановяване на реда. От друга страна, ако Русия избере да изгони украинските войски и да осигури защита на региона срещу евентуално контранастъпление, това би породило у Запада точно същото враждебно отношение, както, ако открито установи контрол над територията. Към 4 март, неспособен да намери приложима стратегия за излизане, Кремъл взема решение за анексия.
Оn s’engage, et puis
Да се захващаме, а после… ще видим
С оглед на цялата тази импровизация е трудно да се гледа на интервенцията на Русия в Крим като на част от един систематично подготвен проект за експанзия. Всеки полуподготвен империалист би знаел кого да назначи за местен сатрап след инвазията и предварително би взел решението дали да предложи на жителите референдум за автономия или за анексия. А един непоколебим реваншист би се погрижил да построи мост към набелязаната територия, вместо да губи десет години в безплодни дискусии.
Това не означава, че в Кремъл няма кръгове с имперски апетити. Самият Путин вероятно споделя такива идеи. Също така е вярно, че лидерите на Русия се възмущават от разширяването на НАТО и използват тази тема в реториката си като обединителна кауза. Но тези апетити и негативни настроения не се въплъщават в никакъв съгласуван план за завземането на Крим. Буквално до момента, когато специалните части на Путин нанасят удара, Кремъл се занимава със събитията в Киев. Ако основната грижа на Путин е била да запази контрола на Москва върху военноморската база в Севастопол, това подсказва няколко важни извода. Първо, пагубният завой в отношенията между Русия и Запада през последните две години е можел да бъде избегнат, ако украинските власти, както и опозиционните лидери и техните западни поддръжници, последователно бяха обещали да спазват условията на споразумението, което удължава договора на Русия за аренда на военноморската база до 2040 г. Със сигурност това споразумение е извънредно непопулярно в Украйна. Но ако украинците бяха осъзнали, че алтернативата ще бъде загубата на Крим и една кървава война в източната част на страната, може би щяха да се примирят с унижението да приемат на територията си военни части на една чужда държава.
На второ място тази теза подсказва, че през последните години Путин е развил склонност да поема значителни стратегически рискове, за да се справи с привидно ограничени и лесно управляеми заплахи за руските интереси. Като разполага специални части в Крим, без да има предварителен план за политическото бъдеще на региона, Путин демонстрира не само че е импровизатор, но също и хазартен играч.
Значението на Севастопол в случая с интервенцията на Русия в Крим ясно показва, че ако Западът наистина иска да предвижда ходовете на Путин в бъдещи кризи, е необходимо внимателно да идентифицира ключовите стратегически активи на Русия, такива, каквито той ги вижда. В балтийските държави няма руски бази, които могат да провокират подобна интервенция. Пристанището Тарт в Сирия – единственият военноморски аванпост на Русия в Средиземно море – навярно е твърде малко и зле оборудвано, че да представлява особен интерес, макар че руските военни може би имат планове за разширяването му. По-сериозен проблем може да възникне, ако Турция се опита да затвори за руски кораби турските проливи, които свързват Черно и Средиземно море. Съгласно Конвенцията от Монтрьо от 1936 г. Турция има правото да откаже преминаването през тези проливи на военни плавателни съдове от държави, с които е в състояние на война или има непосредствена опасност да влезе във въоръжен конфликт. В случай че Анкара предприеме тази стъпка, за Русия ще бъде много по-трудно да предоставя военноморска поддръжка на военни операции в Средиземно море и Близкия изток, като например неотдавнашната й интервенция в Сирия, а това може да доведе до гневна и може би прекомерна, непропорционална реакция от нейна страна. Фактът, че двамата лидери – Путин и турският президент Реджеп Тайип Ердоган, по вътрешнополитически съображения се стремят да изглеждат непоколебими и силни в международен план, прави антагонизма между тях обезпокоителен, така че правителствата на западните държави би трябвало ясно да заявят на Анкара, че няма да подкрепят затварянето на проливите в случай на напрежение в руско-турските отношения.
Проявяващото се напоследък ново пристрастие на Путин към игри с високи залози може да се окаже по-трудно за преодоляване от страна на западните лидери, отколкото една политика на последователен експанзионизъм. Разумно мислещият империалист може да бъде възпрян, много по-трудно е да се намери адекватен отговор на действията на един хазартен (рисков) играч, който взема неочаквани решения, отчитайки краткосрочните фактори. Както в Крим, така и в Сирия Путин се стреми да използва ефекта на изненадата, като извършва бързи ходове, за да промени ситуацията на място, преди Западът да успее да го спре. Но като реагира самонадеяно на съществуващите кризи, може да се каже, че той създава нови кризи както за Русия, така и за света.
*Даниъл Трейсман е професор по политически науки в Калифорнийския университет на Лос Анджелис Превод Мария Дерменджиева