Хаос или световна война?

Американските стратези са изобретили доктрината на „управляемия хаос” и провокират серия от локални войни в различни части на света. Това може да прерасне в глобална война.

Brezhnev took Afghanistan. Begin took Beirut. Спомняте ли си този откъс от песента Get Your Filthy Hands Off My Desert в брилянтния албум The Final Cut на Pink Floyd от 1983-та? Днес действащите лица от песента вече ги няма на политическата сцена, но примерът им става все по-популярен сред държавните глави. Обама взе Афганистан. Путин взе Крим. Нетаняху взе Газа. Буш взе Ирак. Границите на държавите, установени в епохата на колониализма и Студената война, вече не са свещени крави. Те не са нищо повече от едни линии на картата, с които великите сили просто не се съобразяват. След края на Студената война в лидерите на западните държави се събужда надеждата, че историята е достигнала своята кулминация и от тук нататък светът ще заживее безметежно в лоното на либералната демокрация, изповядвайки ценностите на западния свят. Оказва се обаче, че в сферата на доктриналните дебати за относителното превъзходство между конкуриращите се социални системи това не е „краят на историята”, както прогнозираха американските академични кръгове. Просто историята е излязла в кратък отпуск. Днес обаче тя отново е тук. Историческото време е нарушило своя плавен ход, сякаш се е разпаднало, и миналото, и настоящето вече не служат като надеждни ориентири за бъдещето. Все по-трудно някой прави вярна оценка на събитията, които протичат в света. Все по-често нашите очаквания и прогнози се оказват нереалистични и ние не преставаме да се шокираме от случващите се събития. Вече не можем да си обясним настоящето, да не говорим, за бъдещето.

Много хора откриват признаците на трета световна война, но всъщност се заблуждават, тя приключва още в края на 80-те и началото на 90-те едновременно с края на т.нар. Студена война и с разпада на СССР. Все пак, за да разберем какво се случва днес, трябва да се върнем малко назад и да проследим фактите от времето на Студената война, защото тази война, макар и без жертви на бойното поле, по своето историческо, геополитическо и геоикономическо значение носи всички характеристики на трета световна война. В една априлска нощ през 1946 г. новоназначеният ръководител на американската дипломатическа мисия в Москва генерал Уолтър Бидъл Смит влиза през Троицката порта в Кремъл с лимузината на американското посолство. Генералът идва сам. Охраната го превежда по дълъг коридор до голяма зала, обзаведена спартански. В единия край на масивната заседателна маса e седнал генералисимус Сталин. Генерал Смит поздравява Сталин и без дипломатически увъртания задава интересуващите го въпроси, на които е дошъл да получи отговор: „Какво иска Съветският съюз и докъде ще стигне Русия?”. Сталин, пушейки цигара, замислено драска с червен молив върху лист от бележник асиметрични сърца и въпросителни знаци. Той отрича да крои планове за нападение срещу която и да било страна и гледайки изпод леко притворените си клепачи генерал Смит, заявява: „Русия знае кои са нейните врагове”. „Възможно ли е наистина да вярвате, че Съединените щати и Великобритания са се съюзили, за да пречат на Русия?” – пита генерал Смит. „Да!” – отговаря Сталин. „Докъде ще отиде Русия?” – повтаря въпроса си генерал Смит. Сталин го поглежда хладно и казва: „Няма да ходим много надалече”. В нощта, в която се води този разговор, сянката на Кремъл вече се е разпростряла над повече от 100 милиона души извън границите на СССР, а Червената армия е окупирала почти половин Европа. Генерал Смит пристига в Москва през март 1946 г. и добива представа за обстановката в страната от Джордж Кенан, шарже д’афер в американското посолство и едновременно с това най-голям познавач на съветската политика и лично на Сталин. Няколко дни преди пристигането на генерал Смит Джордж Кенан изпраща в Белия дом най-дългата телеграма в историята на дипломацията от осем хиляди думи, с която предсказва началото на бъдещата Студена война. Малко по-късно предсказанието му става реалност с тезата за спусналата се над Европа „желязна завеса”, формулирана от Уинстън Чърчил в речта му, произнесена през 1946 г. в град Фултън, САЩ. Студената война продължава почти петдесет години и завършва през 1991 г. с разпада на СССР. Тя води до не по-малко катастрофални последици за света от Втората световна война. Липсата на фронт и кръвопролития, прилагането на необичайни тактики и използването на неконвенционални оръжия не променят глобалния й характер. Победата на западните демокрации в Студената война се дължи не толкова на превъзходството на идеологиите, а на технологичната революция, започнала след Втората световна война, както и на налагането на американския долар за световна резервна валута чрез Бретънудското споразумение от 1944 г. Обвързването на долара със златния стандарт катализира процеси, които довеждат до технологичен бум в американската икономика и дават възможност на големите американски банки постепенно да поставят глобалната икономика под свой контрол.

През 70-те до началото на 80-те години възможностите на съществуващата технологична база да поддържа икономически растеж значително намаляват и западните икономики изпадат в рецесия. В началото на 70-те в сериозна криза изпада и Бретънудската финансова система и Америка преустановява свободния обмен на хартиените долари в злато. За да бъде предотвратен неизбежният крах на долара, големите западни държави на тайна среща на Билдербергския клуб през май 1973 г. в Швеция се споразумяват да предизвикат рязко покачване на цените на енергоресурсите, с което да реанимират долара. През 1979 г. САЩ решават да модифицират частично глобалния финансов модел, акцентирайки върху борсовите операции и увеличаване на паричната маса за сметка на реалната икономика. Вашингтон пуска на пълни обороти печатницата за долари и започва да прехвърля производства в т.нар. страни от Третия свят, използвайки евтината работна ръка. Същевременно Уолстрийт обявява началото на златния век за спекулантите с ценни книжа. Пренасочването на надпреварата във въоръжаването към Космоса и използването на новите информационно-комуникационни технологии през 80-те са центърът, от който стартира възходящата спирала на новия технологичен цикъл в западните страни. Световната социалистическа система не успява да пренастрои икономическата си база към новите реалности и изпада в колапс. Пред западните демокрации се откриват неочаквани възможности да паразитират върху икономиките на Русия и Източна Европа, използвайки суровините, евтината работна ръка и научно-техническия потенциал, като извличат максимални ползи за своите корпорации. Победата в Студената война донася на САЩ над един трилион долара приходи, десетки хиляди специалисти, уникални технологии и тонове ценни суровини. Политическият резултат от структурните трансформации изкристализира в либералната глобализация на световната икономика, доминирана от САЩ. На фона на всички тези процеси изглежда, че американската хегемония ще бъде вечна. Еуфоричният свръхоптимизъм обаче не продължава дълго. Маниерът на хедонизъм и дерегулация, наложен от управлението на Клинтън и насърчаван от Джордж Буш, довежда до спукване на балона на фондовия пазар и през 2008 г. предизвиква мащабен финансов срив, който захвърля Америка и голямата част от Запада в катастрофална икономическа депресия. Сбъдва се пророчеството на Карл Маркс, че безмерната алчност на частния капитал системно ще възпроизвежда кризи в капиталистическата икономика. Глобалният капитал започва да нараства значително по-бързо от ръста на самите икономики. В книгата си The End of Wall Street (New York: Penguin Press, 2010) американският финансов журналист и писател Роджър Лоуънстайн дава впечатляващи данни за опустошаващите последствия на финансовата криза през 2008-2009 г.: „Съвкупното национално богатство на Америка спада от 64 до 51 трилиона долара. САЩ губят 8 милиона работни места. През 2009 г. американските банки фалират средно по три седмично. Стойността на акциите на фондовата борса се понижава с 57 процента, това е най-големият спад от времето на Голямата депресия. През пролетта на 2009 г. 15 милиона американски семейства дължат повече по ипотеките си, отколкото е стойността на жилищата им. Към 2009 г. делът на всеки американец от националния дълг възлиза на 24 000 долара, 2500 от които са дълг към Китай. Америка преживява най-дългата си рецесия от 30-те години на XX век”.

Кризата прави очебиен и парадоксалния факт, че икономическата система се развива глобално, докато политическата структура, съответно външната политика на държавите, остава затворена в националните граници. Тази диспропорция довежда до обособяването на нови плутократични касти, а възстановяването от рецесията изпада в зависимост от манипулациите с лихвения процент и валутните курсове, определяни от централните банки. Така например през 2013 г. исковете срещу водещи европейски банки за манипулиране на средния лихвен процент – LIBOR (London Interbank Offered Rate), възлизат на сума, надхвърляща 176 милиарда евро. Скъпоструващите военни операции на Буш-син поставят началото на десетилетие на войни в Близкия изток и дерайлиране на американската външна политика. В Китай и други азиатски държави една трудно разбираема амалгама от икономически либерализъм и държавен капитализъм показва изненадващ икономически растеж и възможности за технически иновации. Световният баланс на силите започва да се размива, а с това и глобалното доминиране на САЩ. Изправени пред тази заплаха, американските правителства прибягват до изпитания метод на засилен военнополитически натиск към държавите, които ги застрашават. Използвайки глобална мрежа от военни бази, информационен мониторинг и електронен шпионаж, САЩ правят всичко възможно да запазят контрола си над света, безмилостно пресичайки опитите на отделни страни да се освободят от зависимостта на долара. В днешно време е опасно да се водят конвенционални войни поради риска от употреба на ядрено оръжие и затова американските стратези са изобретили доктрината на „управляемия хаос”, провокирайки серия от локални и регионални войни в различни части на света. Но нарастването на броя и интензивността им в различни точки на света в даден момент може да прерасне в глобална световна война. Днес само в 11 страни в света няма конфликти. Динамиката на процесите, протичащи в световните икономически и политически пространства, до голяма степен се припокрива с динамиката на процесите от периода, предшестващ Втората световна война. Това съвпадение според мнението на аналитичните центрове означава, че вероятността да има глобален военен конфликт в периода между 2014 и 2018 г. вече е твърде близо до критичната точка. Конфликтите в Северна Африка, Ирак, Сирия и Украйна са само началото от поредица взаимосвързани локални или регионални конфликти, организирани с помощта на САЩ и подкрепяни от европейските им партньори. Ако не бъде преустановено тяхното разширяване, те неизбежно ще придобият глобален характер. В свое интервю пред Huffington Post Йошка Фишер, бивш вицеканцлер и външен министър на Германия (1998-2005), казва: „Ако възникне нова криза в Източна Азия, още една взривоопасна зона в политически план, съвкупността от регионални конфликти ще доведе до глобална катастрофа, която никой няма да може да контролира и прекрати”. Днес теоретиците на неизбежната световна война са охотно приети във всяко токшоу. Това обаче е твърде опасно заиграване. Както казва Джордж Кенан: „Много големи са шансовете на считащата се за неизбежна война, за която сериозно се подготвяме, рано или късно да започне”. И както показват организираните от САЩ войни в последните две десетилетия, започвайки от Ирак и завършвайки с Украйна, обичайната военна компонента (армия, танкове, самолети и т.н.) играе ролята на последен аргумент, прилаган в завършващата фаза на военните операции. До настъпването на тази фаза основно се работи върху вътрешната дестабилизация на набелязаната за атака страна, като ключова роля в американската тактика играят финансирането на неправителствени организации, „купуването” на властовите елити, установяване на контрол над медиите и вербуването на хора в държавната администрация. Като се получи контрол над общественото съзнание и се парализира политическата воля на властта в набелязаната страна, пътят на американските спецслужби за разпалване на конфликт вече е проправен, а планираният резултат е гарантиран. При това самите американци си избират противника, управляват бойните действия срещу него, излъчват победителя и определят наказанието на губещия. Подобна схема е експериментирана в Ирак, когато Садам Хюсеин е провокиран да нападне Кувейт, а след това публично е наказан. В Сърбия обещават безопасност на Милошевич, ако се въздържа от враждебни действия към страните от НАТО, но след това САЩ бомбардират и разкъсват Югославия, а Милошевич и компания изправят пред международен трибунал. В Северна Африка САЩ отначало приспиват ръководителите на страните с висши знаци на внимание от Държавния департамент, а след това ги хвърлят да бъдат разкъсани от обезумялата тълпа. В Украйна американските консултанти, а по-късно и европейските ухажват и хвалят президента Янукович, като същевременно поддържат подконтролната им фашизирана опозиция с единствената цел Украйна да подпише споразумението за асоцииране с Европейския съюз. В момента, в който Янукович отказва да подпише документа, спецслужбите на Европа и САЩ оказват масирана информационна, политическа и финансова помощ на евромайдана, превръщайки го в плацдарм за извършване на държавен преврат. Убеждавайки новоизбраното нелегитимно украинско ръководство да започне широкомащабна война срещу собствения си народ в Донбас, де факто САЩ създават в центъра на Европа постоянно разширяваща се зона на хаос, целта на която е да въвлече в братоубийствен конфликт отначало Русия, а след това и съседните европейски страни. Както отбелязва Сергей Глазев в статията си „Обективни предпоставки и субективни фактори на новата световна война”: „Предизвикването на военен конфликт между европейските страни и Русия ще засили тяхната политическа зависимост от Америка, което ще направи възможно бързото подписване на споразумението за трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции при по-изгодни за САЩ условия. От друга страна, една слаба Русия ще даде възможност за възстановяване на контрола над нея и САЩ ще получат стратегическо преимущество в борбата с Китай за глобално лидерство”. Дирижираните от Америка обвинения към Русия за агресивната й политика в Украйна водят до налагане на многопрофилни санкции от западните държави включително и в сферата на финансите, целящи да дестабилизират руската икономика. Най-голяма полза от тях обаче има Федералният резерв на САЩ, който побърза да замрази плащанията по закупените от Русия американски ценни книжа на сума от няколкостотин милиарда долара. Санкциите ще предизвикат затруднения в обслужването на кредитите на руските фирми, финансирани от европейски банки. Логично за банките ще възникнат сериозни проблеми включително и опасност от фалити за някои от тях. На свой ред дестабилизацията на европейската банкова система ще активира пренасочването на капиталовите потоци към Америка, с което ще бъде подкрепена доларовата пирамида от дългове. Друго не по-малко важно предимство, което ще извлекат САЩ в случай на въвличането на Русия във военен конфликт, ще бъде изместването на руските компании от многомилиардния европейски енергиен пазар на природен газ, нефт и ядрено гориво. Като резултат на целия този хаос от военни и социални конфликти, случващ се днес, трудно може да се направи изводът, че международното право е в състояние да опази малките държави от вероятна агресия на великите сили. Малките страни и народи не могат да разчитат на защитата на международните правни норми. Днес светът е изправен пред фактическия разпад на принципите за световно управление. ООН и Международният валутен фонд утвърждават привилегиите на победителите във Втората световна война, но не намират място за изгряващите звезди на новите геополитически сили. Сам по себе си този факт е достатъчен да ги лиши от легитимност. Намаляващите възможности на Вашингтон да доминира в тези организации и да се съобразява все по-малко с техните решения, освен ако не са в негова полза, допълнително водят до ограничаване на дееспособността на международните институции. Когато подписват Устава на ООН на 26 юни 1945 г. в Сан Франциско, американците са най-ревностните защитници на световния ред, изграден на основата на ясни правила. Днес САЩ неглижират ограниченията на международното право и смятат, че неговите норми са валидни само за останалите страни. Нагледни примери за това са окупирането на Гренада (1983 г.) и Панама (1989 г.). През 1998 и 1999 г. САЩ, пренебрегвайки мнението на ООН, съвместно с НАТО започват война за отделянето на Косово от Сърбия. Макар и успешна, тази война не донася на Косово статут на независима държава, тя съществува благодарение на донорството на данъкоплатците от ЕС. През 2003 г. Вашингтон пренебрегва мнението на Съвета за безопасност към ООН и окупира Ирак. Световната общественост е шокирана от тоталното пренебрежение на международните правни норми, които самите Съединени щати са създали и гарантирали. Войната в Ирак е международен прецедент, който по-късно Путин използва, за да обоснове анексирането на Крим. Както обаче казва великият Жан-Жак Русо: „И най-силният човек не е достатъчно силен, за да бъде господар през цялото време, ако не превърне силата в право”. Откритото и нагло игнориране на международните институции и договори възражда с пълна сила националистическите страсти и връща света към представата, че единственото възпиращо средство против агресията на големите държави е притежаването на ядрено оръжие. Без кардинални реформи в международните институции, създадени след Втората световна война, те ще са обречени на жалко съществуване и с крайно ограничени възможности за управление на световните процеси. Днес в света започва верижна реакция на блоково делене, създават се коалиции със собствени правила и порядки, съобразени с плановете и интересите на техните членове. Тази тенденция се наблюдава почти повсеместно. Чарлс Фрийман, дипломат и президент на Съвета по близкоизточни политики във Вашингтон, пише в статията си „Светът на непредвидените сложности” следното: „Днес навсякъде сме свидетели на засилването на национализма и религиозния фанатизъм, в много пищни цветове разцъфтяват и ксенофобията, търговските войни, политическата параноя, протекционизмът, лицемерното подражание на най-долнопробните явления в световната геополитика. Обществото на великите държави се отнася все по-подозрително към намеренията на другите страни. Американците, индийците и японците не вярват на Пекин. Китайците и руснаците не вярват на Вашингтон. Никой не вярва на Исламабад, Москва, Техеран или Токио и т.н.”. Започналата деструкция на световния ред прави още по-малко предсказуеми световните събития в икономиката, политиката и военната сфера. Неопределеността се засилва и от факта, че разпадът на единния център за управление на световните дела съвпада с формирането на нова, мощна централна ос в Индо-Тихоокеанския регион. За първи път от два века насам наследниците на евроамериканската епоха на Просвещението не дават тон на глобалната икономика и политика и губят влияние върху развитието на процесите в глобалния свят. Иронията се състои в това, че азиатските страни постигат това не с прилагането на някакъв типично азиатски модел, а с приемането и трайното си придържане към „принципа на суверенитета”, главен постулат на Вестфалското право, прието през 1648 г., и неговия доразвит и усъвършенстван вариант след Наполеоновите войни, известен като Вестфалската система от 1815 г. Днес Индо-Тихоокеанският регион се движи в различни посоки. От една страна, протича процес на усилена интеграция на страните от Континентален Китай, Хонконг, Макао и Тайван. Обединението на деловите, финансовите и инфраструктурните връзки между тях създава една нова регионална зона с център „широк Китай”, в която вече отчетливо се наблюдават тенденциите на бърз икономически растеж. Наред с това пред финализиране са преговорите за подписване в края на 2015 г. на споразумение за паназиатско „Всеобщо регионално икономическо партньорство”. В рамките на това партньорство ще се обединят в единна зона за свободна търговия Китай, Япония, Австралия, Южна Корея, Нова Зеландия и още десет страни – членки на Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (АСЕАН), т.е. в тази зона ще влизат най-бързо растящите икономики в света с дял от 25% от световната икономика и 46% от световното население. От друга страна, растящата мощ на Китай обяснимо стимулира създаването на противостоящи коалиции, стремящи се да уравновесят неговото влияние. Така например САЩ подкрепят съпротивата на Япония и Филипините срещу китайския натиск. Индия се стреми да договори някаква форма на стратегическо партньорство с Япония. Корея се мъчи да балансира между големите държави и т.н. В крайна сметка с мощната си икономика Китай способства за икономическата интеграция на Индо-Тихоокеанския регион и едновременно с това го разделя политически с тлеещите от години и десетилетия териториални спорове. Опасността е в това, че в Азия няма международни механизми или структури, съпоставими с арбитражните инстанции в Европа, които да решават междудържавните спорове посредством дипломатически диалог или позовавайки се на международното право. В този регион на света стимулите за водене на войни са продукт на териториални амбиции на националните държави, които страдат от представата, че повече територия е равна на повече сила. И ако в Европа периодите на мир са по-скоро изключение, отколкото правило, то държавите от азиатския континент пребивават в непрекъснат мир почти 300 години. Увлечени в новата Студена война, страните от Европа и Америка не отделят много внимание на бързо нарастващата икономическа, а също и военна мощ на страните от Индо-Тихоокеанския регион и няма да е далече времето, както казва с известна доза цинизъм хонконгският предприемач Син Чанг Сан: „... когато западните демокрации ще изчерпят силите си, враждувайки помежду си, и ще източат кръвта си в безсмислени войни с други народи. Тогава ние ще им дадем свежа кръв и ще ги изправим на крака. Е, вярно е, че нашата кръв ще има малко жълт цвят, но все пак по-добре е да си жълт, отколкото да си мъртъв.”

Определено може да се каже, че днес световният ред е опасно дестабилизиран и рисковете от мащабни военни конфликти или глобална война вече са преминали допустимата граница. Отделно от това в различните държави протичат различни по интензитет процеси на разпад на традиционните хуманитарни ценности и морал. Образователните системи произвеждат серийно индивиди с матрично мислене, неспособни да анализират факти и да формулират собствени оценки на събитията. Според Збигнев Бжежински „като цяло публичното невежество формира политическа среда, която е по-благоприятна за екстремистко опростителство, подстрекавано от заинтересовани лобита, отколкото за нюансирани възгледи, присъщи на по-комплексните глобални реалности на епохата след Студената война”. Вече е нетолерантно да не одобряваш гей общностите, т.е. да не одобряваш една сексуална патология, въздигната в ранг на социална ценност. Етническите проблеми „не съществуват”, когато казваш „афроамериканец” вместо негър или „ром” вместо циганин. С редки изключения медиите не излъчват безпристрастни новини, а са елемент от военните доктрини в качеството им на модерно психооръжие, пропагандно обслужващо блоковото противопоставяне. Интернет се превръща от епохално откритие, даващо надежда за по-добър живот на човечеството, в оръжие за неговото унищожаване. От гледна точка на милитаристите кибер пространството е новото бойно поле на войните за световно надмощие. Господството в тази област е ключът към преимущество по въздух, вода и суша над противника. От тази виртуална среда без правила и контрол на международните институции е най-удобно да се атакува врагът и затова желанието на всяка от големите държави е да има технологично превъзходство и да контролира необятната територия на интернет. През януари 2009 г. се провежда първата мащабна военна кибер атака, известна под кодовото наименование Стъкснет. Светът научава за нея благодарение на информацията, изтекла от секретните „грами” на Вашингтон в Уикилийкс. Стъкснет не е ново поколение ракетно-ядрено оръжие, а компютърен вирус, разработен в Израел със съдействието на САЩ. Вирусът атакува компютърните системи, командващи съоръженията за центрофугиране на уран, като подава команди, с които последователно забавя или ускорява скоростта на въртене на центрофугите. Този процес трае няколко седмици, при което в определен момент част от центрофугите започват да се взривяват без видима външна намеса. Вирусът бързо е открит, но на специалистите са нужни месеци, за да установят, че целта му е да порази иранските ядрени мощности и задълго да ги извади от строя. Паралелно, поразявайки основната цел, вирусът успява да зарази още около 100 000 компютъра, по-голямата част от които в Иран. При една евентуална мутация новите, мутирали вируси, са в състояние да атакуват 500-те ядрени реактора в света. След тази първа мащабна кибер атака следват няколко по-малки, ефектът от които е унищожаването на редица корпоративни структури в различни точки на света, чиито места бързо са заети от конкурентни компании. В интервю пред електронното издание „Уайърд” бившият сътрудник на Агенцията за национална сигурност на САЩ Едуард Сноудън твърди, че САЩ са разработили нова програма за водене на кибер война под кодовото наименование Monster Mind, която може автоматично да открива и блокира вражески кибер атаки, след което софтуерът автоматично предприема ответен удар. Макар и не класическа, това по същество е регионална война, защото пораженията от нея върху противника са еквивалентни на директно поразяване с ракети с голям обсег на действие. Вижте как само за пет години промените на планетата вече са толкова големи, че драстично се различават от нашата представа за света, в който живеем. Правителствата са обградени от съветници, консултанти и всевъзможни гуру, но липсват експерти, които да могат стратегически да планират. Резултатът е, че излизайки от една криза, предизвикана от едни консултанти, светът навлиза в друга, още по-тежка, предизвикана от други консултанти.

Днес великите сили като алтернатива на липсващите стратегии прилагат тактиката на постепенно коригиране на външната си политика, следвайки събитията и ситуационните промени. Тази тактика повече прилича на лъкатушещата походка на пиян човек, който всеки момент ще падне в канавката, отколкото на стабилната походка на човек, който познава пътя, по който върви. Явно отношенията между САЩ и Русия са станали толкова опасни за световния мир, че даже проправителственото американско издание Foreign Affairs е на мнение, че за да запазят световния мир, евроатлантическите партньори трябва да направят на Русия предложение, надхвърлящо краткосрочните политически ползи, което Путин да не може да откаже. Според Foreign Affairs време е за голямата сделка на ХХI век. Няма да е лесно да се намерят пресечни точки между интересите на Атлантическия блок и Русия, но това не означава, че няма какво да се предложи на руснаците. Първата и най-радикална възможност, която анализаторите от Foreign Affairs предлагат, е да се разпусне НАТО и да се замени с нов алианс за сигурност, в който ще влязат досегашните му членове плюс Русия, страните от Организацията на Договора за колективна сигурност (бившите съветски републики), Южна Корея и Япония. Глобалният северен алианс ще бъде ръководен от трите големи военни сили в света днес – САЩ, Русия и ЕС. Основната му задача ще бъде да съхранява мира в Северното полукълбо и да попречи на започналия завой на Москва към набиращите мощ държави от развиващия се свят. За да се съгласи Западът на такъв вариант, Русия трябва да върне Крим на Украйна и да спре със създаването на нестабилност в Донбас. Решението сигурно ще е трудно за Путин, но желанието му да нареди Москва до великите сили може да надделее. Олигарсите със сигурност ще са доволни да бъдат в съюз с глобалния финансов елит.

Вторият вариант, не по-малко смел, предвижда създаването на нов план „Маршал” за бившите съветски републики. САЩ и Европа ще помогнат на бедните и слаборазвитите страни в Централна Азия, Кавказкия регион и дори на самата Русия. Засилването на икономическото партньорство ще събуди икономиките и постепенно ще сложи край на авторитарните практики там. Едно силно партньорство между Русия, САЩ и Япония ще е удар по Китай и ще позволи на Москва да стане големият играч в Тихия океан за сметка на Пекин. Третият вариант, ако Путин загърби агресивната си политика: Западът може да подобри връзките с Русия. Ще паднат визите, ще се облекчи режимът за работа на руснаците зад граница, ще се либерализира търговията. Интеграцията в западната система ще сложи точка на притесненията за доставките на газ. Всеки един от тези варианти би помогнал за решаване на настоящия конфликт и същевременно осъществяването на всеки един от тях днес е почти невъзможно. Нека си припомним, че и европейската интеграция някога изглеждаше невероятна, но смелите идеи, поставени на масата, все пак дават надежда, че е възможно ново и мирно бъдеще. Свидетели сме на отслабващото влияние на Америка като световен хегемон, при което на изток се появяват нови кандидати за световно господство. Следователно, както казва Збигнев Бжежински: „Днешният свят е много по-малко податлив на господството на една-единствена сила, дори тя да разполага с военната мощ и политическото влияние на Съединените щати”. Но след като САЩ не са Рим, а Китай не е Византия, един стабилен глобален ред в крайна сметка зависи от способността на Америка да се обнови и да действа мъдро. Тя би могла да бъде гарант на един събуден за нов живот Запад и да бъде балансьор и помирител на преживяващия възход нов Изток.