Гръцката съпротива

На 27 октомври 1940 г. посланикът на Германия в Атина дава прием. Настроението на домакините е приповдигнато. Има защо. Изминала е малко повече от година след нападението срещу Полша, а Германия на практика е пълновластен господар в Европа. Франция е сломена след светкавичен блицкриг, Великобритания отчаяно се съпротивлява, а останалите европейски държави са или капитулирали пред военната мощ на Германия, или са нейни васали. Наблюдавайки успехите на Хитлер, неговият ключов съюзник в Европа Бенито Мусолини чувства все по-силна неудовлетвореност. Създателят на италианския фашизъм има претенциите да направи римейк на Римската империя, но това, което е постигнала страната му на бойното поле до този момент – окупирането на Албания и битките с променлив успех срещу британците в Африка, изобщо не може да се сравнява с германския триумф. Освен това Мусолини е бесен на Хитлер, който покрай всичко останало е успял да го измести и от Румъния. Дучето се е надявал тя да бъде в италианската сфера на влияние, докато фюрерът набързо я прави свой васал. Ето защо Мусолини отчаяно се нуждае от бърза военна победа, която да вдигне акциите му най-вече в очите на германските съюзници. В ранните часове на 28 октомври 1940 г. приемът в германското посолство в гръцката столица приключва. Италианският посланик в Атина Емануеле Граци се прибира в резиденцията си и първото нещо, което прави, е да изпрати ултиматум до гръцкото правителство. Италианците отлично разбират, че въпросният унизителен ултиматум няма как да бъде приет, защото това би означавало Гърция на практика да обяви капитулация. Този дипломатически маньовър е просто формалният повод за обявяване на война. Според Мусолини именно това ще бъде войната, която ще спечели безкрайно лесно и ще утвърди авторитета му на международната сцена. Не го спират нито предупрежденията на шефа на Генералния щаб маршал Пиетро Бадолио за това, че италианската армия не е готова за подобна сериозна офанзива, нито отказът на цар Борис Трети да се включи в атаката срещу Гърция. Положението на българския монарх е крайно деликатно, защото, първо, е женен за Йоанна Савойска, дъщеря на италианския крал Виктор Емануел Трети, и, второ, независимо от формалния неутралитет на България тя по-скоро клони към сътрудничество с оста Рим– Берлин–Токио. И все пак Борис не приема италианското предложение за съвместни действия срещу Гърция. Бенито Мусолини обаче е убеден, че ще се справи и сам. Още преди гръцкият диктатор Йоанис Метаксас да е казал своето прословуто OXI на отправения ултиматум, италианската авиация започва да бомбардира Коринт, Патра и Пирея, а италианските сухопътни части навлизат на гръцка територия. Мусолини си представя войната с Гърция като една военна разходка, която ще приключи за няколко дни със завземането на Атина. Обективните факти са на негова страна. Населението на Италия е седем пъти по-многобройно от гръцкото. Между седем и десет пъти е разликата в числеността на различните видове въоръжени сили в полза на Италия. Що се отнася до авиацията, италианското превъзходство пък е тотално. Развитието на военните действия през първите няколко дни потвърждава оптимизма на Мусолини. Италианците напредват ударно, гърците бързо отстъпват. Само че не след дълго нещата тотално се преобръщат. Работата е там, че италианският ултиматум среща категоричната съпротива не само на Йоанис Метаксас и управляващия елит, но и на огромната част от гръцкия народ. В цялата страна се провеждат масови демонстрации в подкрепа на националната независимост. Десетки хиляди гърци се насочват към военните пунктове, за да се запишат като доброволци. Те със сигурност не са движени от любов към генерал Метаксас и неговия начин на управление. Още през 1936 г., когато е избран за министър-председател, той е установил авторитарния си режим.

Всякакви опити за оспорване на предприетите от правителството му действия са смазвани безкомпромисно. По време на голямата стачка на тютюноработниците в Солун на 8 и 9 май 1936 г. полицията убива 13 и ранява 32 стачници. Стачката прераства в общонационална и продължава и през следващите месеци. На 4 август Метаксас обявява извънредно положение. В името на „националното спасение” разпуска парламента безсрочно и отменя онези конституционни разпоредби, които гарантират спазването на гражданските свободи. В специално радиообръщение ген. Метаксас заявява, че поема цялата власт, за да спаси Гърция от катастрофите, които я заплашват. „Спасяването” на Гърция включва налагането на строго централизиран авторитарен режим. Макар че много от европейските държави по онова време се управляват тъкмо по този начин, Метаксас използва по ирония на съдбата тъкмо италианския модел, въведен от Бенито Мусолини. В Гърция са забранени партиите и стачките и е наложена тотална цензура. На строг контрол са подложени не само вестниците, но и книгоиздаването, театралните постановки и филмите, които се прожектират в кината. Парламентарната система е суспендирана, защото Метаксас твърди, че именно тя е виновна за хаоса в Гърция. Освен антипарламентаризма другата отличителна черта на установения на 4 август режим е антикомунизмът. Вътрешният министър Константинос Маниадакис успява да инфилтрира свои агенти на всички нива в Гръцката комунистическа партия, след което разбиването й е само въпрос на време. Освен всичко останало Йоанис Метаксас става и министър на образованието, като първата му заповед е да нареди пренаписването на всички учебници в съответствие с новата идеология. Следва оркестрирана от държавата кампания срещу т.нар. „антигръцка литература”. Публично се горят книги. Сред тях попадат творби на древногръцки автори като Аристотел, Софокъл, Тукидид, Еврипид. Не са пожалени Гьоте, Бърнард Шоу, Зигмунд Фройд. През 1938 г. големият европейски интелектуалец и политически деец Артур Кьостлер, който за няколко десетилетия извървява пътя от крайно лявото до крайно дясното, посещава Атина. След като разбира, че в официалния списък на забранените книги фигурира дори „Републиката” на Платон, заявява, че режимът на Метаксас е „едновременно безкрайно глупав и безкрайно порочен”. По-късно Кьостлер си спомня, че е останал потресен от многобройните разкази, които е слушал за полицейски жестокости срещу представителите на опозицията. Арестите на недоволни от властта са ежедневие, като до края на 1940 г. броят на намиращите се в затвори и концлагери опозиционери надминава 50 000 души. В същото време режимът на Метаксас се опитва да си осигури максимално широка народна подкрепа. За тази цел се въвеждат колективните трудови договори и осемчасовият работен ден, приема се закон за социалното осигуряване, опрощават се или силно се редуцират задълженията на дребните и средните селскостопански производители. Правят се опити „новата държава” да получи и теоретична обосновка. Метаксас обяснява, че изгражда т.нар. Трета гръцка цивилизация, която е логично продължение на Първата – Древна Елада, и на Втората – Византия. Гръцкият диктатор определено не харесва класическата демокрация на Атина. Много по-близки до сърцето му са авторитарните практики на Спарта. Той иска да наложи на гърците представата, че държавата може да се управлява само с твърда ръка и че в основата на Третата цивилизация трябва да стои верността към родината, религията и семейството. Независимо от масовата пропаганда идеите на режима така и не намират особена подкрепа сред населението, като за запазването на властта си Метаксас трябва да разчита основно на армията и на службите за сигурност. Италианската военна агресия обаче неминуемо сближава управляващите и народа. OXI казва не само Метаксас. OXI казват и обикновените гърци. Отстъплението на гръцката армия е спряно и само десет дни след началото на бойните действия тенденцията се обръща. Вече атакуват гърците. Разбира се, за това огромна роля изиграва и отказът на България да воюва срещу южната си съседка. Така Атина получава възможността да хвърли войските, разположени на границата с България, срещу италианците. Още преди средата на ноември гръцките войски преминават в контранастъпление и само след няколко дни вече преследват „непобедимите римляни” на албанска територия. В резултат на италианското отстъпление шефът на Генералния щаб маршал Бадолио подава оставка, а Хитлер започва да подготвя план за завладяването на Гърция. В края на 1940 г. германците вече са готови с операция „Марита” (съпруга на латински език), която предвижда нахлуване на гръцка територия. Все пак Хитлер не бърза с привеждането на този план в действие, надявайки се, че съюзникът му Мусолини все пак ще успее да обърне нещата в своя полза. В началото на март 1941 г. Дучето дава сигнал за началото на мощно контранастъпление срещу гръцката армия. Резултатът е повече от разочароващ за „Новия Рим”. Италианските части така и не успяват да пробият гръцките линии и са принудени да отстъпят. Хитлер окончателно разбира, че на италианците не може да се разчита и че ще трябва пак той да свърши всичко. На 6 април 1941 г. германските войски започват едновременно атака срещу териториите на Гърция и Югославия. Гръцката армия се подкрепя от един британски корпус, чиято численост обаче е твърде малка, за да окаже сериозна съпротива срещу германската военна машина. На 23 април Гърция капитулира, а четири дни по-късно германците вече са в Атина. Първата работа на влезлите в града офицери на Вермахта е да отидат на Акропола. Те заповядват на неговия комендант Константинос Кукидис да свали гръцкото знаме и да издигне нацисткото. Кукидис изпълнява заповедта, загръща се със сваленото гръцко знаме и се хвърля от Акропола. Това далеч не е първото самоубийство в резултат на гръцкото поражение. Когато на 9 април капитулира Солун, ръководителят на отбраната на града Йоанис Зисис предпочита да се застреля, вместо да предаде оръжието си на германците. След падането на Епир полковник Николаус Версис се самоубива, докато неговите артилеристи пеят националния химн. Когато започва германската агресия, министър-председател на страната е Александрос Коризис. Той е наследил на този пост починалия на 29 януари 1941 г. от възпаление на гърлото Йоанис Метаксас. Коризис не е нито военен, нито политик. Той е финансист и основател на гръцката Селскостопанска банка. Въпреки че няма никакъв военен и политически опит, Александрос Коризис се държи изключително твърдо, когато германският посланик в Атина го уведомява за предстоящото нахлуване. Посланик Виктор Ербах обяснява на премиера, че германската атака не е насочена срещу гръцкия народ и че единствената й цел е да прогони намиращите се в страната британски части. Уточнява също, че ако гръцката армия не се съпротивлява, няма да има проблеми. Коризис обаче заявява, че ако чужда армия влезе непоканена на гръцка територия, това означава война. На 18 април, когато вече е ясно, че Гърция губи войната, крал Георгиос Втори свиква заседание на кабинета, за да бъде обсъдена евакуацията на правителството. Премиерът Коризис не дочаква края на заседанието. Извинява се на краля, прибира се вкъщи и се застрелва. През първия ден на немската окупация на Атина там става още едно самоубийство. Гръцката писателка Пенелопе Делта, която е баба на доскорошния лидер на „Нова демокрация” и бивш премиер Андонис Самарас, поглъща отрова при вида на германските танкове. Гръцкото правителство, както и монархът, бягат в Египет, а страната е разделена на окупационни зони, управлявани от Германия, Италия и България. Германците инсталират марионетен кабинет начело с генерал Георгиос Цолакоглу. Именно той, пренебрегвайки заповедите на централното военно командване, подписва безусловната военна капитулация на Гърция във войната с Германия. Най-напред ген. Цолакоглу категорично отказва да постави подписа си под документ, в който се говори, че Гърция капитулира и пред Италия. Защото според гърците във войната между двете държави победените са италианците. Мусолини обаче изключително държи на този подпис и в крайна сметка под германски натиск ген. Цолакоглу признава и капитулация пред Италия. Германските окупатори много искат контролираното от тях гръцко правителство да изглежда легитимно. Така в очите на света ще изглежда, че Гърция не е окупирана държава, а страна със собствено правителство, което е доброволен германски съюзник. Повечето обикновени гърци обаче нямат никакво намерение да се солидаризират с подобна теза. Актовете на съпротива срещу нашествениците започват буквално от първите дни на окупацията. Някои от тях носят символичен характер. Когато по улиците на големите градове преминават камиони с пленени британски войници, сражавали се редом с гърците срещу германците, веднага се образува спонтанно множество от хора, които аплодират задържаните. Италианците, които много се гордеят, че най-после минават за победители, изпъстрят стените на сградите в гръцките градове с надписи Vinceremo-M („Ще победим – Мусолини”). Веднага обаче местните хора започват да добавят към „М” буквите erda, образувайки по този начин италианската дума за лайно. На 30 май 1941 г. двама гръцки студенти, Апостолос Сантас и Манолис Глезос, смъкват веещото се над Акропола нацистко знаме. 18-годишните младежи са осъдени задочно на смърт, а стореното от тях добива голяма популярност не само в Гърция, но и в Европа. Това е само първата смъртна присъда на Глезос. Той участва активно в антихитлеристката съпротива, а в годините след освобождението на Гърция отново е арестуван многократно, този път от десни правителства заради комунистическата си дейност. Получава няколко смъртни присъди, които не са изпълнявани единствено заради международната популярност на Глезос. През 1958 г. е арестуван за пореден път и му е лепнато стандартното за годините на Студената война обвинение в шпионаж в полза на СССР. За да изразят солидарността си с него, руснаците издават пощенска марка с лика му, а гръцкото правителство отговаря с пощенска марка, на която е изобразен екзекутираният по поръчение на Москва унгарски премиер Имре Над. През 1962 г. Манолис Глезос е освободен, за да бъде вкаран в затвора пет години по-късно след преврата на Черните полковници. Когато в Гърция е възстановена демокрацията, Глезос продължава активното си участие в политическия живот на страната. Няколко пъти е избиран за депутат от леви формации и от ПАСОК. Той е един от създателите на коалицията СИРИЗА, като през миналата година е избран за депутат в Европейския парламент от нейната листа. На 92 години Манолис Глезос става най-възрастният евродепутат. Няколко месеци след завладяването на Гърция там се появяват първите партизани, наричани на гръцки андарти. Тъй като голяма част от гръцкия политически и военен елит е напуснал страната, основно с организацията на антинацистката съпротива се заема Гръцката комунистическа партия (ККЕ). Нейните активисти имат добър опит в съпротивителните действия, защото партията е забранена още по времето на диктатора Метаксас. На 27 септември 1941 г. под ръководството на ККЕ и с участието на още няколко леви формации е създаден Националният фронт за освобождение (ЕАМ). Въоръженото крило на ЕАМ е създадено няколко месеца по-късно и носи името Народна армия за освобождение (ELAS). Начело на тази структура застава членът на ЦК на Гръцката комунистическа партия Атанасиос Кларас. Той приема псевдонима Арис Велухиотис и заради победите на ръководените от него части съвсем скоро се превръща в митологична фигура на гръцката съпротива. Арис е роден през 1905 г. в заможно буржоазно семейство. Още като студент попада под влиянието на революционните леви идеи. През 1929 г. оглавява младежката организация на комунистическата партия. През следващото десетилетие многократно е арестуван, съден е, бяга и пак е арестуван. Условията, при които са държани политическите затворници, силно се влошават, след като ген. Метаксас установява диктаторския си режим. За да се измъкнат от затвора, много комунисти се съгласяват да подпишат т.нар. „декларация на покаянието”. Така прави и Арис. Много от враговете му, особено в средите на собствената му партия, през следващите години ще му припомнят това действие, опитвайки се да го изкарат страхливец. За първи път Велухиотис се заявява публично като ръководител на ELAS в селцето Домница в Централна Гърция. Фактът, че е придружаван едва от петнайсетина бойци, изобщо не го смущава. Арис заявява на събралите се селяни, че съвсем скоро Народната армия за освобождение ще се превърне в страшилище за окупаторите. Оказва се стопроцентово прав. Междувременно през септември 1941 г. възниква и най-голямата некомунистическа съпротивителна организация – Националната републиканска гръцка лига (EDES). Тя е доста по-малобройна от комунистическата EAM и разчита основно на помощта на британците, за да може да съществува. Лондон обаче поставя и своите условия, които водят до промяна на идеологията на EDES. Първоначално те са антимонархически настроени, но под диктовката на Великобритания променят позицията си и започват да защитават намиращия се в Египет крал Георгиос Втори. Тази метаморфоза със сигурност не допринася за популярността им сред обикновените гърци. Все пак двете антихитлеристки групировки правят опити за съвместни действия. Най-големият успех в това отношение е операция „Харлинг”, извършена през октомври 1942 г. под ръководството на британските специални служби и изразяваща се във взривяването на железопътния мост на река Горгопотамос. Така за близо два месеца е изваден от строя стратегическият път, по който минава снабдяването на германските войски в Северна Африка. Този саботаж е определян като една от първите особено успешни акции в окупираната от германците Европа. В същото време той поставя началото и на все по-засилващата се намеса на Великобритания в гръцките дела. Веднага след успеха на акцията комунистите от ELAS и антикомунистите от EDES започват да спорят кой има по-голяма заслуга за него. Не след дълго вербалните двубои прерастват във физически, за да се стигне и до въоръжени сблъсъци. Частите на ELAS, които участват във взривяването на моста, са ръководени именно от Арис Велухиотис, което много допринася за митологизирането на личността му. Той е силно обичан и мразен, защото се бори не само с окупаторите. В районите, които неговите войници контролират, Арис е наредил да бъдат незабавно екзекутирани всички шпиони, крадци и саботьори. Радикалните му методи на борба предизвикват недоволство дори в ръководството на ККЕ. През март 1943 г. той е привикан на нелегално заседание на ЦК на партията в Атина, където трябва да дава обяснение за методите си на борба. Според недоволните от него съпартийци действията му намалявали вероятността ELAS да бъде призната като сериозна бойна сила от британците. В крайна сметка Велухиотис успява да убеди критиците си, че начинът, по който води борбата с окупаторите, е правилен, но това съвсем не остава единственият случай, когато трябва да спори остро с ръководството на компартията. Междувременно икономическото положение на страната се влошава непрекъснато. Марионетното правителство се оказва крайно неефективно, а германци и италианци непрекъснато си прехвърлят топката кой точно трябва да се справя с гръцките проблеми и правят всичко по силите си, за да ограбят максимално държавата. Още през лятото на 1941 г. изхранването на населението се влошава, а през зимата настъпва истински глад. Според британския историк Марк Мазовер това е най-страшният глад, сполетявал Гърция от древността насам. Гледката на умрели от глад хора се превръща в ежедневие по улиците на големите градове. Особено трагично е положението в Атина. Цената на самун хляб се увеличава 89 пъти само от април до юни 1941 г. Според данни на Червения кръст през декември от глад средно на ден умират 400 души, като понякога смъртността достига и 1000 души дневно. Смята се, че по време на окупацията от глад са загинали над 300 000 гърци. Съвсем естествено спомените за това ужасно време няма как да избледнеят в колективната гръцка памет. Тези спомени придобиват нова сила след 2010 г., когато кредиторите налагат на Гърция изключително строги остеритетни мерки. Водеща роля в „дисциплинирането” на Гърция играе тъкмо Германия и този факт моментално събужда старите травми от времето на окупацията. През април тази година гръцките власти официално заявиха, че Германия дължи на страната 279 милиарда евро. Тази сума е изчислена въз основа както на разграбването на Гърция от страна на нацистите, така и на заемите, които Гръцката централна банка е била принудена да отпусне на Германия. Преди няколко месеца в атинското метро започна излъчването на 50-секунден клип, който припомня германските престъпления срещу гърците по време на войната. В него се чува гласът на говорителя на радио „Атина” Костас Ставропулос, който отправя следния апел към сънародниците си в навечерието на влизането на германските войски в гръцката столица: „Германските окупатори достигнаха покрайнините на Атина. Внимавайте, братя и сестри, след няколко минути радио „Атина” вече няма да бъде гръцко и ще разпространява само лъжи”. Няколко министерства са одобрили този клип, чиято основна цел е да напомни за трагичните събития в Гърция преди повече от 70 години. Гръцката съпротива срещу германската окупация по време на Втората световна война има най-различни форми. Основен организатор на протестните акции е доминираният от комунистите ЕАМ. В цялата страна се провеждат митинги срещу окупаторите, както и стачки с искания за по-достойни условия на труд. В началото на 1943 г. става ясно, че германските власти възнамеряват да изпратят десетки хиляди гръцки работници на принудителна работа в Германия. ЕАМ организира многохилядни демонстрации в най-големите гръцки градове с искане тези планове да бъдат отменени. Стреснати от масовата съпротива, германците се отказват от идеята. Независимо от постулатите на нацистката идеология, според която по-голямата част от хората по света се състои от унтерменши, германците изпитват уважение към гръцката съпротива. Ето думите на самия Адолф Хитлер, произнесени на 4 май 1941 г.: „В интерес на историческата истина трябва да призная, че от всички противници, с които се сблъсквахме, единствено гърците се сражаваха с безумна смелост, без да мислят за смъртта”. Този възглед обаче никак не пречи на германците да се разправят по най-жесток начин с окупираното гръцко население. Вземат се жестоки мерки срещу мирните граждани в местата, където действат партизаните. За всеки убит германец моментално са разстрелвани десетки невинни граждани. Достатъчно е и най-малкото подозрение за сътрудничество с андартите, за да бъдат селата в района изгорени, а жителите прокудени. И това, ако имат късмет да не ги застрелят. Германските части получават съвсем конкретни заповеди от сорта на: „Всички гърци, които бъдат задържани с оръжие, да се разстрелват на място. Селата, от които се стреля, да бъдат унищожавани, а селяните екзекутирани”. Тъй като андартите не носят униформи, германците имат право да възприемат всеки цивилен грък като част от съпротивата с всички произтичащи от това последици. Според инструкциите, ако бъдат извършени нападения срещу германски части, по-важните хора в намиращите се наблизо села – доктори, свещеници, кметове, трябва да бъдат арестувани и публично екзекутирани. Едно от най-зловещите германски престъпления на гръцка територия е клането в Дистомо, извършено на 10 юни 1944 г. Малко преди това германска военна част попада на партизанска засада и дава няколко десетки убити. Окупаторите веднага разстрелват намиращите им се подръка петнайсетина заложници, но това им се вижда крайно недостатъчно. Затова влизат в селцето Дистомо и започват методично да унищожават жителите му. Бебета на няколко дни са промушвани в кошарките, бременни жени са ръгани с ножове в коремите, деца са удушавани. Същата съдба застига и много други хора. След края на наказателната операция остават над 200 жертви. Труповете им дни наред са проснати по улиците, защото оцелелите са избягали и не смеят да се приберат. Независимо от подобни акции борбата срещу окупаторите продължава да се разраства. Андартите успяват да завоюват голяма част от територията във вътрешността на страната, която става известна като „Свободна Гърция”. И тук, както и по време на останалите антиокупаторски действия, основна роля играят комунистическите активисти. Именно те създават така нареченото „правителство в планината” като противовес на прогерманския марионетен кабинет в Атина и на пробританското правителство в изгнание в Кайро. На контролираните от левите партизани територии се установяват демократични принципи на управление. Селищата се управляват от автономни комитети, избрани след всеобщо гласуване. Популярността на прокомунистическата организация ЕАМ непрекъснато нараства. Към 1944 г. в движението членуват над 1 милион и 800 хиляди души. ELAS, въоръженото крило на ЕАМ, наброява няколко десетки хиляди бойци. И това, при положение че тази структура не получава почти никаква външна помощ. С течение на времето тази популярност се превръща в проблем не толкова на германците, колкото на подкрепяните от британците десни сили. Гръцката десница и нейните чужди покровители с право се опасяват, че ако нещата продължат по този начин, след края на войната в страната може да бъде установена съветска форма на управление. Колкото повече наближава неизбежният германски разгром, толкова повече гръцките десни, монархистите и германските колаборационисти се обединяват за борба с ЕАМ. Все по-често бойците на EDES, некомунистическата съпротива, влизат в схватки с червените андарти вместо с германците. Междувременно марионетното правителство в Атина създава т.нар. „батальони за сигурност”, които изобщо не закачат антикомунистически настроените гръцки партизани и насочват жестокостта си основно срещу членовете на ЕАМ. Така още преди изтеглянето на германците от Гърция в страната е посято семето на бъдещата гражданска война. Съвсем скоро британците разбират, че лявото съпротивително движение не може да бъде унищожено нито от германците, нито от десните партизани. Тогава Лондон решава да обезвреди левицата, включвайки я в бъдещата власт. През май 1944 г. в Ливан е свикана важна конференция, на която са поканени всички значими гръцки политически сили. Целта е да бъде формирано правителство на националното единство, което да поеме управлението на страната след прогонването на германците. Участниците успяват да се договорят за съставянето на такъв кабинет с премиер Георгиос Папандреу, създател на династията Папандреу, която ще доминира гръцката политическа сцена през следващите десетилетия. В правителството влизат и представители на ЕАМ, чиито военни части вече контролират голяма част от територията на страната. Ръководителите на движението обаче обещават техните формирования да не влизат в големите градове. След като в началото на септември 1944 г. Съветската армия навлиза на териториите на Румъния и България, германците разбират, че положението на Балканите не може да бъде удържано. Те се изтеглят максимално бързо и в края на октомври Гърция вече е свободна страна. В резултат на продължилата повече от три години окупация загиват 550 000 гърци (8% от населението на страната в онзи момент), унищожени са 1770 населени места и 402 000 къщи, има 1 милион и 200 хиляди бездомници. В началото на месеца британските части дебаркират в Пелопонес, а начело на гръцката армия застава английският генерал Роналд Скоби. В цялата страна се провеждат многохилядни тържества, а на 22 октомври новото правителство на националното единство полага клетва. Само че в този момент в Гърция има всичко друго, но не и единство. Местната власт в големи части от страната е в ръцете на доминираната от комунистите ЕАМ. Сходно е положението в големите квартали на Атина и Пирея. В средите на организацията текат ожесточени спорове дали трябва да се върви към въоръжено завземане на властта по модела на руската Октомврийска революция, или трябва да се разчита изцяло на парламентарните методи. Допълнително напрежение внася и присъствието на многочисления британски контингент в Гърция, който само чака някое по-крайно действие от страна на ЕАМ, за да смаже левицата. Въпреки предварителните си обещания правителството не прави нищо, за да разоръжи доскорошните наказателни батальони, сформирани по време на германската окупация. Вероятно защото преценява, че тези сили могат да потрябват в изглеждащата неизбежна гражданска война. Вместо това е издадена заповед за тоталното разоръжаване на ELAS, военното крило на ЕАМ. В знак на протест срещу това решение министрите на ЕАМ напускат правителството, а организацията обявява генерална стачка и подготовка за военни действия. Независимо от присъствието на британските войници левите сили са сигурни в предстоящата победа. Те са истинските герои от току-що приключилата съпротива срещу германците. Освен това ЕАМ контролира не само големи части от страната, но и по-голямата част от Атина. Това, за което гръцките комунисти не си дават сметка, е, че Сталин и Чърчил вече са постигнали онова знаменито впоследствие разбирателство за Балканите, постановяващо, че Румъния и България ще бъдат в съветската сфера на влияние, а Гърция – в британската. На 3 декември 1944 г. ЕАМ свиква антиправителствена демонстрация, в която се включват десетки хиляди души. Хората вървят по улица „Панепистимиу” към площад „Синтагма”. Британските танкове и специалните полицейски части са навсякъде и само чакат знак. Когато демонстрантите стигат до Гробницата на Неизвестния войник, силите на реда откриват огън срещу тях. Няколко десетки протестиращи са убити, над сто и петдесет са ранените. Същото се повтаря и на следващия ден, когато по време на траурното шествие много хора са убити и ранени. Това е началото на т.нар. Декемврийски събития (Декемвриана), при които бойците на ELAS се сражават с десните гръцки милиции и британските части. В началото на бойните действия Уинстън Чърчил изпраща следното нареждане на генерал Роналд Скоби: „Вие сте отговорен за поддържането на реда в Атина и сте длъжен да обезвредите или унищожите всички банди на ЕАМ–ELAS. Най-добре би било, разбира се, ако вашите заповеди бъдат преподписани и от някое гръцко правителство. Същевременно не се колебайте да действате, сякаш се намирате в завладян град, в който е избухнал местен бунт. Трябва да държим здраво и да установим контрол над Атина. Ще бъде голямо постижение за нас, ако успеете да направите това без кръвопролитие, стига да е възможно. Но ако е неизбежно, нека стане с кръвопролитие”. Събитията през декември показват правотата на ръководителя на ELAS Арис Велухиотис, който още от самото начало е категорично против разполагането на британския корпус в Гърция. Той и за секунда не вярва в добрите намерения на Лондон и смята, че конфронтацията е неизбежна. Опитва се да убеди в това и съпартийците си от ЦК на ККЕ и да ги накара да започнат подготовка за предстоящите бойни действия. Само че се оказва в пълна изолация. Партията се съобразява преди всичко със заръката на Сталин да бъде в добри отношения с британците поне до победата над хитлеристка Германия. През първите дни на бойните действия в Атина бойците на левицата определено имат превес. Те успяват да превземат 21 от общо 24-те полицейски участъка и контролират по-голямата част от столицата. Изглежда така, все едно падането на правителството е въпрос на часове. Това не се случва заради решаващата британска намеса. Чърчил нарежда в боевете в столицата да бъдат включени не само намиращите се там части, но и да бъдат изпратени подкрепления от разположените в Италия британски войски. Колкото и самоотвержено да се сражават бойците на ELAS, няма как да се противопоставят на тежката артилерия и самолетите. Сраженията в гръцката столица предизвикват огромен скандал във Великобритания. Войната с Германия съвсем не е приключила. Тъкмо обратното. Германците тъкмо са започнали мощната си контраофанзива срещу западните сили в Ардените. И тъкмо в този решителен момент се оказва, че британски войници се сражават срещу... бойци от антихитлеристката съпротива в Гърция. Британската преса е изпълнена с гневни статии срещу премиера, който е подложен на постоянни критики и в парламента. В опит да омилостиви критиците си Уинстън Чърчил заминава за Атина, обявявайки, че лично ще преговаря за постигане на примирие. По този повод на 25 декември 1944 г. в атинския хотел „Великобритания” е организирана мирна конференция, на която освен воюващите страни присъства и съветски представител. Според някои историци бойци на ELAS са планирали взривяване на хотела по време на конференцията, като атентатът бил отменен в последния момент. В крайна сметка страните не успяват да се договорят и не се стига до подписването на мирно споразумение. По време на продължилите повече от месец сражения най-голямо недоумение буди поведението на СССР. Докато идеологическите гръцки събратя проливат кръвта си по атинските улици в името на комунизма, руснаците през цялото време мълчат. Официозът „Правда” дори не споменава за водените сражения. Според редица историци Сталин не се намесва в ставащото, защото печели независимо от това кой ще победи. Ако надделеят комунистите, той ще получи неочакван съюзник. Ако ли пък бъдат победени, ще използва действията на британските сили, за да оправдае сходни действия на съветската армия на територията на държави, намиращи се в неговата сфера на влияние. В началото на януари 1945 г. става ясно, че ELAS губят войната. Политическото им крило ЕАМ иска примирие. На 12 февруари всички политически партии подписват мирното споразумение от Варкиза. Според неговите клаузи бойците на ELAS трябва да предадат оръжието си. Предвижда се още политическа амнистия за всички участници в доскорошните сражения, легализация на комунистическата партия, референдум за съдбата на монархията и парламентарни избори. Арис Велухиотис е един от хората, които никак не одобряват въпросното споразумение. Фактът, че ръководената от него ELAS трябва да се разоръжи и да прекрати съществуването си, е само една от причините за несъгласието му с мирния план. Той пише специално писмо до ръководството на Гръцката комунистическа партия, в което задава следните въпроси: „Защо направихте това? Накъде сме се запътили? Защо проливахме кръвта си? Защо ни предавате без битка? Какво ще правим сега? Реакцията все повече надига глава, а вие не забелязвате нищо. Изолирали сте се от обикновените хора и не ги разбирате. Събудете се. Дори сега все още не е твърде късно, но скоро ще бъде. Не позволявайте на реакцията да възтържествува”. Отговорът на писмото не закъснява. Арис е обвинен от комунистическото ръководство, че с думите и действията си дестабилизира обстановката в Гърция и призовавайки за нова революция, на практика дава повод на най-реакционните сили да смажат гръцката левица. Особено критичен към някогашния шеф на ELAS e Никос Захариадис, който е генерален секретар на партията от 1931 г. През 1936 г. Захариадис е арестуван и осъден от режима на Метаксас. Когато германците завладяват Гърция, го изпращат в концлагера Дахау. Успява да оцелее и след освобождаването на концлагера се връща в родината си. Захариадис сляпо изпълнява всички нареждания на Москва и атакува и най-малкия опит за оспорване на съветските директиви. Тъй като в началото на 1945 г. заповедта на Сталин е да бъде постигнат мир с британците в Гърция, Захариадис прави всичко възможно, за да отстрани несъгласните. Благодарение на личните му усилия Арис Велухиотис е обявен за предател и изключен от партията. Той обаче е решен да се бори докрай. Оттегля се в планините заедно с малоброен отряд от свои привърженици и започва партизански действия срещу властта. На 16 юни 1945 г. отрядът му е обкръжен в планинския район Аграфа от многочислени паравоенни групировки, контролирани от правителството. Според някои сведения Велухиотис е предаден именно от бившите си другари в ръководството на компартията. За да не попаднат в ръцете на врага, той и заместникът му Леон Йавелас се самоубиват. Главите на двамата са отрязани и провесени на телеграфен стълб в центъра на град Трикала. Когато някои от депутатите в британския парламент изразяват негодуванието си от факта, че Лондон на практика подкрепя извършителите на подобни варварски актове, получават отговора, че публичното излагане на отрязани глави било „древен гръцки военен обичай”. Развитието на събитията в Гърция през цялата 1945 г. напълно потвърждава всички опасения на Арис Велухиотис. Мирното споразумение от Варкиза не успокоява ни най-малко обстановката. Властите постоянно арестуват и хвърлят в затвора активистите на левицата, докато бойците на десните групировки извършват безнаказано престъпление след престъпление. За една година над 1000 прокомунистически дейци са избити от т.нар. „батальони на смъртта”. Няколко хиляди души търсят спасение в съседните България, Югославия и Албания. Само че не засилващият се десен терор, а рязко променената международна обстановка кара гръцката компартия да преразгледа позицията си за сътрудничество с властите и подкрепящите я британци. Скоро след официалния край на Втората световна война става кристално ясно, че антихитлеристката коалиция е пред тотален разпад. Светът навлиза в епохата на Студената война и Сталин вече няма причини да сдържа гръцките си подчинени. В началото на 1946 г. гръцката компартия най-после прави това, за което Арис Велухиотис е призовавал без успех толкова дълго: обявява курс на „въоръжена борба срещу монархофашисткия режим”. На 31 март същата година в Гърция се провеждат първите следвоенни парламентарни избори, които са бойкотирани от комунистите, ЕАМ и още няколко леви и центристки партии. Десницата печели с пълно мнозинство. След половин година е организиран референдум за съдбата на монархията. Левицата отново отказва да участва. Монархистите печелят с 68% от гласувалите, като по този начин Георгиос II получава възможността да се завърне на кралския престол. Всичко това се случва на фона на бушуващата в страната Гражданска война. Официалното й начало е положено именно в деня на парламентарните избори, когато прокомунистически партизански отряд атакува селцето Литихоро и убива няколко полицейски служители. През следващите седмици стотици емигрирали наскоро бойци на вече разформированата ELAS се завръщат тайно в родината си, за да вземат участие в бойните действия. Правителството изпраща официално писмо до Лондон с молба да не изтегля британския контингент от Гърция, който е крайно необходим, за да бъде доведена борбата с комунистите до победен край. През октомври 1946 г. ръководството на компартията взема решение за създаване на свое въоръжено крило, наречено Демократична армия на Гърция (ДАГ). За неин ръководител е назначен ветеранът от съпротивата Маркос Вафиадис. Първоначално ДАГ разполага със 7000 бойци, като за малко повече от половин година броят им нараства на 35 000. Още при създаването на армията се оформя и голямото различие по повод на военната стратегия между ръководителя й Вафиадис и лидера на компартията Никос Захариадис. Вафиадис смята, че ДАГ няма необходимия човешки и материален ресурс, за да води конвенционална война с редовната гръцка армия, и затова трябва да се придържа към партизанската тактика – светкавични ефективни удари срещу противника, последвани от бързо изтегляне в базите в съседните Албания, Югославия и България. Захариадис пък е убеден, че ако иска светът да я приема сериозно, ДАГ трябва да води именно регулярна война. Този разнобой впоследствие ще се окаже пагубен. В началото на Гражданската война изходът й никак не изглежда предрешен. Независимо от мащабната британска военна и материална помощ комунистическите сили контролират немалка част от територията на страната. Проблемът им е, че така и не успяват да завладеят някой голям град, който да превърнат в своя столица. През февруари 1947 г. Лондон официално заявява, че повече не е в състояние да подпомага гръцкото правителство. Решението е обяснимо. Великобритания е съсипана от войната и вече не е в състояние да се грижи дори за собствените колонии. Съвсем скоро й предстои раздялата с Палестина, както и с перлата в короната – Индия. Гръцкото правителство обаче няма основание за притеснения. На мястото на оттеглилата се Великобритания идва несравнимо по-могъщ съюзник – Съединените американски щати. На 12 март 1947 г. президентът Хари Труман произнася реч в Конгреса, която ще постави основите на американската външна политика през следващите десетилетия на Студена война със Съветския съюз. Става дума за т.нар. доктрина „Труман”, която черпи вдъхновение от изпратената година по-рано историческа „дълга телеграма” на американския посланик в Москва Джордж Кенан. В нея американският дипломат твърди, че СССР ще прави всичко възможно да разширява сферите си на влияние по пътя към постигане на крайната цел – установяване на комунизма в целия свят. Единственото, което може да откаже руснаците от опитите да прокарат този план, е категоричната съпротива. Ето защо САЩ трябва решително да се противопоставят на Москва и да й покажат, че няма да търпят агресивните й действия. Именно от този възглед на Джордж Кенан се ражда прословутата американска политика на сдържане на СССР. Първата конкретна проява на тази политика е доктрината „Труман”. Пред Конгреса президентът заявява, че Съединените щати трябва да окажат значителна помощ от всякакъв характер на Гърция и Турция, които в този момент са под пряка комунистическа заплаха. Ако дори само една от двете държави бъде завладяна от комунистите, това ще предизвика ефект на доминото с непредвидими последици. Два месеца след това изказване конгресмените гласуват Гърция да получи военна и икономическа помощ в размер на 300 милиона долара. В страната пристигат стотици американски съветници, които на практика поемат под свой контрол не само гръцката армия, но и цялостното управление на държавата. Разбира се, цел номер едно е победата срещу комунистическите въстаници като първа стъпка за реализирането на политиката на „сдържане” на комунизма в световен мащаб. Именно по време на гръцката Гражданска война Съединените щати прилагат една тактика, която ще използват с пълна сила по-късно в Корея и Виетнам. Имайки предвид факта, че ДАГ разчита на подкрепата преди всичко в селските райони, американците нареждат евакуацията на хиляди селяни от родните им места. Официалното обяснение е, че така „хората биват спасявани от комунистическата заплаха”. Истинската причина обаче е да бъде лишена ДАГ от подкрепата на местното население. В същото време е въведен и т.нар. „Сертификат за политическа надеждност”. Гръцките граждани, на които не е издаден този документ, не могат да учат във висши учебни заведения и да си намерят добра работа. Засилват се и репресиите срещу всички, които са подозирани в симпатии към левите движения. Комунистите обаче нямат никакво намерение да се предават. На 23 декември 1947 г. ККЕ обявява създаването на Временно демократично правителство начело с ръководителя на въстаническата армия Маркос Вафиадис. През март 1948 г. стартира един процес, който предизвиква силни реакции и е предмет на ожесточени дискусии и до днес. Комунистите събират всички деца на възраст от 3 до 14 години в контролираните от тях райони и ги изпращат в други комунистически държави на Балканите и в Източна Европа. Обяснението е, че така се запазва животът им. Само че официалната гръцка власт дава съвсем друга трактовка на събитията. Според нея децата са съзнателно изпратени в точно определени държави, за да бъдат индоктринирани в комунистическата идеология. В същото време правителството в Атина следва сходна политика. В цялата страна са построени лагери, където са събирани малки деца – сираци и произхождащи от бедни семейства. Според лявата опозиция така се подготвяли стотици и хиляди бъдещи убедени привърженици на крайната десница и монархията. В средата на 1948 г. Гърция е разтърсена от още един скандал с международно измерение. На 16 май в близост до солунското пристанище е намерено тялото на американския журналист Джордж Полк. Той е кореспондент на CBS News и за последно е видян жив няколко дни преди това, когато е напускал хотела си, за да направи интервю с Маркос Вафиадис. Откриват го с вързани ръце и крака и куршум в главата. Правителството моментално обявява, че Полк, който отразява гръцката Гражданска война, е убит от комунистите, които не са били доволни от критичните му репортажи за дейността им. Много бързо са назовани и конкретните виновници за смъртта на американския кореспондент. Арестуван е гръцкият журналист с комунистически убеждения Георгиос Стактопулос. Той е осъден на дългогодишен затвор по обвинение, че е примамил Джордж Полк, за да бъде убит от комунистите Вагелис Васванас и Адам Музенидис. Твърде скоро обаче тази версия започва да се пука по шевовете. Оказва се, че единият от обвинените за физически извършители на убийството е загинал още докато Полк е бил жив, а другият е пристигнал в Солун два дена след смъртта му. Осъденият Георгиос Стактопулос пък заявява на процеса, че е направил самопризнанията си, след като е измъчван в продължение на дни. Внимателното разследване на журналистическите материали на Джордж Полк показва, че той е бил много по-критичен към гръцките управляващи, отколкото към опозицията. Малко преди да бъде убит, той подготвя уличаващ материал за няколко висши гръцки чиновници. Обвинява ги, че са присвоили 250 000 долара от парите, които идват от Съединените щати. Освен това Полк нееднократно е отправял остри критики към администрацията на Труман заради това, че изобщо не държи сметка как гръцките власти харчат парите на американските данъкоплатци. В аферата „Полк” САЩ се държат доста странно. Когато няколко независими журналисти правят опит да изпратят свои разследващи колеги в Гърция, между които и Ърнест Хемингуей, моментално е създадена друга комисия начело с Уолтър Липман, която се държи в доста по-голям синхрон с директивите на Вашингтон. Въпреки това тезата, че гръцките комунисти са убили Джордж Полк, започва да звучи все по-несъстоятелно. Много по-реалистично изглежда той да е премахнат от паравоенни структури, контролирани от гръцкото правителство. То няма никакъв интерес да излизат наяве корупционните му схеми, както и тоталната му зависимост от Съединените щати. Междувременно Гражданската война продължава, като с течение на времето властите вземат превес. Силен удар върху комунистическите въстаници оказва скъсването на отношенията между Сталин и югославския ръководител Йосип Броз Тито. Работата е там, че от началото на Гражданската война именно Югославия оказва най-голяма помощ на комунистите, докато подкрепата на СССР има доста символичен характер. Макар че Студената война е в разгара си, Москва няма намерение да денонсира споразумението си с Чърчил за сферите на влияние в Европа. Руснаците се притесняват, че ако започнат много активно да се месят в Гърция, това би накарало западните държави да сторят същото в контролираните от тях държави. Когато обаче в средата на 1948 г. Тито и Сталин стават смъртни врагове, гръцката компартия трябва да избира зад кого от двамата да застане. Лидерът Захариадис, който е класически сталинист, не се колебае дълго. Изборът му обаче води до тежки последици за гръцките комунисти. Те вече са лишени от жизненоважната за тях югославска помощ и могат да разчитат единствено на твърде недостатъчната албанска подкрепа. Не след дълго гръцкият комунистически лидер предприема и още един ход, който окончателно убива всички шансове за победа. Той твърдо решава, че ДАГ трябва да се откаже от партизанската тактика и да води конвенционална война с правителствените войски. Това е класическо самоубийство. Лишената от жизненоважната югославска помощ и изтощената от дългогодишните битки комунистическа армия трябва да се изправи лице в лице срещу въоръжените с най-модерно американско оръжие и обучавани от американски съветници правителствени части. Ръководителят на ДАГ Маркос Вафиадис е категорично против тази стратегия, заради което е свален от поста. Под ръководството на Никос Захариадис въстаническата армия търпи постоянни загуби на бойното поле. До края на август 1949 г. партизаните са изтласкани от всичките си големи бази. През октомври ДАГ обявява прекратяване на огъня, което е и официалният край на гръцката Гражданска война. Много от оцелелите гръцки комунисти намират убежище в България и в други социалистически държави. Никос Захариадис заедно с останалите ръководители на компартията бяга в Съветския съюз. Проблемите му обаче не свършват. След ХХ конгрес на КПСС през 1956 г., когато Сталин е развенчан, Захариадис влиза в конфликт с Хрушчов. Това е доста неблагоразумна постъпка от негова страна, защото моментално е отстранен от поста генерален секретар на ККЕ и е изпратен на заточение в Сибир. Едва през 1973 г. той някак си успява да се измъкне оттам и да стигне до Москва. Веднага отива в гръцкото посолство, където моли да бъде върнат в родината си, независимо че там го чака дългогодишна затворническа присъда. Веднага след напускането на посолството е арестуван от съветските спецслужби и върнат в Сибир. Няколко седмици по-късно се самоубива. Поне такава е официалната версия. Неофициалната е, че Захариадис е убит от КГБ. Така той става една много закъсняла жертва на гръцката Гражданска война.

Според официалната статистика тази война е отнела живота на 85 хиляди души. Други хиляди са арестувани и изпратени в лагери и затвори. Огромното разделение на левица и десница в гръцкото общество продължава и през следващите десетилетия. Военният преврат от 1967 г. задълбочава още повече този разрив. Известна нормализация настъпва след края на режима на Черните полковници през 1974 г. и особено след идването на власт на социалистическото правителство на ПАСОК през 1981 г. Ръководеният от Андреас Папандреу кабинет позволява на емигриралите участници в съпротивата да се завърнат в родината си и да възстановят правата върху някогашната си собственост. Раните от братоубийствената война почват да заздравяват.