Шегите за турския президент Ердоган не са смешни в Германия. Скандалът с Ян Бьомерман, водещ на сатиричното предаване Neo Magazine Royale по ZDFneo, придобива все по-негативни нюанси, особено за канцлерката Меркел. Ердоган дори иска да съди за обида германския водещ, заради стихотворението, в което Бьомерман се подиграва с турския президент. Оказва се, че Германия няма нищо против това, защото в петък на специален брифинг Ангела Меркел обяви, че ще остави прокуратурата да разследва случая с Бьомерман. Германското общество, а и цяла Европа, очакваха с притаен дъх реакцията на правителството, но в крайна сметка, тя разгневи повечето хора. Или поне онези, които не допускат, че Германия ще заеме поза, в която да бъде изнудвана, отстъпвайки от принципите на свободното слово и влизайки в комбина с турския президент, в чиято страна е ежедневие журналисти да бъдат съдени и да лежат в затвора .

След решението на Меркел да остави германската прокуратура да започне разследване, германският „Шпигел” излезе със заглавие „Госпожо Меркел, върнете „медала за свобода” обратно!” Репутацията на Ангела Меркел след случая с Бьомерман е спаднала до най-ниската стойност откакто е на власт. Две трети от германците, според проучване, отхвърлят взетото от нея решение сатирикът да бъде разследван. Според германската телевизия ARD, в началото на април 56% от германците са я подкрепяли, а в момента – едва 45%. Около 66% от анкетираните смятат, че е погрешно да се даде наказателно производство за обида на чуждестранен политик в сатирично предаване, което се излъчва по германска телевизия.

Трябва да признаем, че Бьомерман наистина по драстичен начин описва турския президент в стихотворението си. В него става въпрос за секс с животни и детска порнография, а самият той казва: „Аз се опитвам по този начин да демонстрирам границите на свободата на словото”. Но ако не можем да си позволим ирония и сатира в иначе уж свободните, либерални, толерантни и прочие европейски медии, всъщност как и кого могат да критикуват медиите и кое/ кого не? Ян Бьомерман е известен с музикалните си видео превъплъщения, в които се шегува и с Варуфакис, и с Путин, и с полицията, също така и със самите германци и националистичните им вдъхновения в последно време. Бившият гръцки финансов министър Варуфакис в интервю за RTL преди два дни дори защити работата на Бьомерман: „Когато бях финансов министър на Гърция неговото видео, иронизиращо мен, ми нанесе вреди, но трябва да кажа, че оценявам качествата на неговата сатира”. Янис Варуфакис осъди решението на правителството на Германия, тъй като според него Федералната държава е подложила на съдебен процес сатирата. Според него сатирата дава капацитет на обществото да гледа различно на света, това е „солта на Земята”. И когато, според Варуфакис, един президент скача върху фундаментите на журналистиката и афектира по този начин правенето й, това значи, че другите държави също могат да съдят Ердоган и Ердоган може да съди всеки, който си поиска. Артистите, музикантите, журналистите трябва да бъдат оставени без политическо вмешателство в работата им и начините, по които се изразяват.

Посланието на Ангела Меркел е ясно: „В Германия се прилага разделението на властите, политиката не трябва да се намесва в делата на съдебната власт. В този случай, съдилищата и прокурорите трябва да имат последната дума. Не става дума нито за предварителна присъда на засегнатия, нито за изпреварващо решение за границите на свободата на изкуството, словото и медиите.”

Очевидно Меркел се опитва да се изкаже колкото може по-формалистично, но има един проблем: тя самата вече направи случая политически, като определели стихотворението на Бьомерман срещу турското правителство като „умишлено унизителен”. Макар по-късно говорителят на Меркел да се опита да смекчи думите й, те вече бяха изречени. Това беше грешка, тъй като остана впечатлението, че с оценката си канцлерката просто се опитва да успокои Турция. Думи, които казаха прекалено много. Повече отколкото трябваше.

Когато политиците се намесват в подобни казуси, винаги остава неприятен послевкус. Ето един пример от миналото на Германия с левия художник Клаус Щек, който е известен с плакатите си с политическа сатира. През 1974 г. Клаус Щек открива изложба в Берлин, финансирана от Гьоте Институт. Тя не се харесва на Християндемократическия съюз, като някои от членовете му се оплакват на тогавашния външен министър Ханс Дитрих Геншер. Министърът обявява, че не одобрява финансирането на такава изложба и заявява: „Когато държавата плаща за изкуство, то трябва да е най-малкото политически уместно.”

В случая сега една канцлерка публично не одобрява думите на един сатирик от обществената телевизия. Разбира се, тя има право на мнение. Но проблемът в случая е, че Меркел смеси свободата на изкуството с външнополитическите интереси . Едни интереси, обвързали една достойна правова държава като Германия с догматичната фигура на човек като Ердоган, който заплашва, изнудва, съди и убива всеки опонент, изпречил му се на пътя.

В германските медии обаче се появиха и анализи, които заслужават да им отделим внимание. Според тях Меркел е изиграла добре своя ход в ситуацията с Бьомерман и по-конкретно този случай да се разреши от германския съд, на който тя има пълно доверие. Става дума за въпросния параграф 103, на който тя се позова, когато обяви, че правителството оставя на съда да разследва случая със сатирика. Оспорваният параграф 103 от Наказателно-процесуалния кодекс се отнася до „обида на институции или представители на чужди държави”. За такова деяние се предвижда наказание лишаване от свобода до три години или парична глоба. Този параграф в закона обаче, според Ангела Меркел и много специалисти, звучи старомодно. Той е писан в началото на ХХ век в една доста различна от днес Германия. Навремето правовата държава не е гледала толкова сериозно на принципите за равенство и всеки, дръзнал да нанесе обида на някоя високопоставена особа, е можел да изпита на гърба си цялата твърдост на управляващите елити. Но Меркел веднага се обяви за промяна на въпросния параграф, тъй като той не е актуален. Така тя гласува пълно доверие на съда, който ще реши доколко Бьомерман носи някаква вина. Това може да бъде хитър ход. Отмяната на закона и евентуалното признаване на Бьомерман за невинен пред целия свят, не заради Меркел, а заради съда в правовата държава, може да постави Ердоган в още по-унизителна ситуация. По този начин, според някои, ще бъде осъден самият той.

Съпредседателката на DIE LINKE Сара Вагенкнехт и цялата лява опозиционна на правителството фракция, осъдиха постъпката на Меркел, тъй като според Вагенкнехт, освен, че канцлерката е страхлива, също така е и нечестна. Според съпредседателката на лявата партия наказателно дело срещу Бьореман не е задължително и то се изисква само, защото правителството на Германия го е изискало. Вагенкнехт твърди, че е непоносимо Меркел да се прегръща с Ердоган, тъй като той е „кръстник на терора”. „Ако кръстници на тероризма могат да поставят под въпрос свободата на словото в нашата държава, то тогава в тази страна се случва нещо наистина нередно.”

Свободата на изкуството е пожертвана за сметка на политическия прагматизъм – това е изводът от цялата ситуация и различните тълкувания на случая. Без значение дали са пламенни привърженици на тезата, че Меркел се е огънала пред Ердоган или точно обратното – че му готви добър урок и то от германския съд, сигурно е, че тя ще излезе с увреден политически рейтинг от цялата тази ситуация. Оказва се, че случаят с Ян Бьомерман пише не само нова правна история на Германия, но също така е крайъгълен камък в политическата история. А това е в услуга на самата политическа сатира, тъй като означава, че тя не е притъпила върха на острието си. Неслучайно внучката на легендарния актьор Чарли Чаплин официално е изразила позиция в защита на германския сатирик и е напомнила, че нацистка Германия е заплашила САЩ с икономически санкции, ако снима филма на Чаплин „Великият диктатор”. „Великият диктатор” разбира се не може да бъде сравняван със стихотворението на Бьомерман за Ердоган като качество, но въпреки това, фактът, че то е наранило един самозабравил се, опиянен от властта господар, обитаващ далечни минали времена, може по-скоро да даде още повече енергия на сатириците да щурмуват политическите безумици.