Падането на Берлинската стена отвори вратата за експанзията на глобализма под формата на универсални либерални ценности и произвол на транснационалните корпорации. Днес светът върви в обратна посока
Изненадващата победа на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ породи сериозни тревоги сред водещите либерални медии, управляващи елити и неправителствени организации в целия свят. Паникьосани интернационалисти побързаха да определят избора му като голям триумф за руския президент Владимир Путин, а „ястребите” около американския военнопромишлен комплекс, разтревожени от коментарите му за НАТО и военните съюзи на Щатите, се надпреварваха да обясняват „значението на партньорството между Европа и САЩ”. Новият американски президент отлично разбира значението на партньорството. И за разлика от либералните интервенционалисти и глобалисти, провидели сакрална значимост на евроатлантическите ценности, той разсъждава като бизнесмен и прагматик. Стойността на партньорството е долари, милиарди долари, плащани от американския данъкоплатец, какъвто е и той самият. Националните американски политически и бизнес среди, стоящи зад победата на Тръмп започват да преосмислят ползите от участието на Съединените щати начело на процеса на глобализация. Финансиализация на световната икономиката под дулото на американското оръжие облагодетелства тесен кръг финансови и политически елити, но унищожава икономиката на САЩ и традиционните американски ценности. Може ли да очакваме завръщане на Америка към изолационисткото наследство на „бащите-основатели”? Какви ще бъдат най-вероятните действия на новия американски президент във вътрешната и външна политика?
Изборните резултати представляват политически отговор на влиятелни американски среди на колосалните проблеми, пред които са изправени Съединените щати. Победата на Доналд Тръмп развали управляващата в последните две десетилетия коалиция между левите либерални интервенционалисти, неоконсерваторите и умерените републиканци. Интересите на трите групи съвпаднаха в годините на господстващата идеология на неолиберализма. Дерегулацията и отпадането на пазарните бариери на националните държави облагодетелстваха изключително транснационалните корпорации, но икономическият „морков” предлаган от тях неизменно върви с военната „тояга” на американските въоръжени сили. Както кратко обобщава колумнистът на New York Times Томас Фридман: „Скритата ръка на пазара никога няма да може да съществува без скрития юмрук – McDonald's нямаше да може да процъфтява, ако не беше McDonnell Douglas, производителят на изтребителите на военновъздушните сили на САЩ F-15”.
Зад могъщия американски военнопромишлен комплекс стоят същите транснационални финансови капитали. Известно е, че гиганти като Lockheed Martin Corporation, The Boeing Company, Raytheon Company, General Dynamics Corporation или BAE Systems PLC са притежавани основно от Vanguard Group, State Street Corp, Societe Generale, Bank of America Corporation, JPMorgan Chase & Co., Bank of New York Mellon Corp, Black Rock, Goldman Sachs Group Inc., Citigroup, Barclays PLC и други. Според независими изследвания около 80% от собствеността върху предприятията от военнопромишления комплекс е в ръцете на транснационалния финансов капитал. На практика глобалните корпорации, които макар и да не са единни, използват контролирания от самите тях военен потенциал за силово налагане на своите интереси в целия свят. Американците плащат сметката.
Вашингтон продължава да взима от джоба на американския данъкоплатец, за да финансира безкрайни войни и колосални разходи за отбрана. По различни оценки само в операциите в Афганистан и Ирак Съединените щати са изразходвали между 4 и 6 трилиона долара. С годишния размер от над 600 млрд. долара пък Щатите обезпечават своята национална сигурност и се грижат за безопасността на добре развитите в индустриално отношение Европейски съюз, Япония и Южна Корея. За да изпълнява тази задача федералният бюджет на Щатите отделя 100 млрд. долара за издръжката на 800 бази по целия свят. Мащабите стават по-ясни, като сравним тази крупна сума с годишния бюджет на България, който е малко над 12 млрд. долара. Цялото безсмислие от гледна точка на американските национални интереси се разбира отлично оттатък Океана. Тръмп наскоро направи връзка между увеличаващия се дълг на САЩ и увеличаването на приноса им към бюджета на НАТО. „Скоро ще имаме дълг от 21 трилиона долара, засега са само 19 трилиона. Ако се появят някакви страхове – обръщайте се към САЩ”, иронично коментира милиардерът. „Ние ще защитим всички, в някои случаи – дори безплатно”. Америка просто не може повече да следва тази линия.
Резултатите от десетилетната практика на войни, споразумения за свободна търговия, миграция на евтина работна ръка и изнасяне на производства зад граница са катастрофални за икономиката, репутацията и духа на първата национална демокрация. Провалът на максимата, формулирана от Хенри Форд: „Това, което е добро за „Форд” е добро за Америка” доведе Щатите на ръба на пропастта. Самата компания в последните месеци продължава „усилията” на другите два участника в „Голямата тройка” (General Motors, Ford и Fiat Chrysler Automotive) за преместване на производството извън територията на САЩ. През септември „Форд” обяви, че прекратява сглобяването на Focus и C-Max в предприятието в Уейн, щата Мичиган. За целта компанията има намерение да изгради напълно нов завод в Мексико, Сан Луис Потоси, заради което ще инвестира 1,6 млрд. долара. Решението е икономически обосновано – работната ръка в Мексико е 3-4 пъти по-евтина, а правната рамка за подобни трансфери е обезпечена от споразумения като НАФТА. Общият резултат за националната икономика на САЩ от подобна политика обаче е колосална деиндустриализация, крах на средната класа, спад на брутния вътрешен продукт, безработица и маргинализация на цели прослойки от обществото. Печеливш е единствено глобализираният финансов капитал. „Американската мечта е мъртва”, заключи Тръмп при старта на предизборната си кампания.
Победата на Тръмп на изборите представлява отпор именно срещу тази утвърдената матрица. Дързък успех над коалицията „Клинтън” – Демократическата партия с подкрепата на неоконсерватори и умерените десни удържа съюза между традиционните републиканци, религиозните десни и либертарианците. Някои факти позволяват да се стигне до извода, че в ход е опитът за реализация на проекта „Крепостта Америка” (Fortress America), неоизолационистка доктрина, целяща да обезпечи сигурността, икономическото развитие и ценностите на самобитната американска цивилизация като един от геополитическите центрове в многополюсен световен ред.
Спечелилата изборите в САЩ Републиканска партия представлява конгломерат от различни интереси и идейни течения, обединени около консерватизма, разбиран в по-общ контекст. Първото ясно обособено крило са т.нар. рокфелерови републиканци, наричани още умерени републиканци. Името на групата е свързано с фамилията Рокфелер и по-конкретно с бившия вицепрезидент на „Форд” и губернатор на Ню Йорк Нелсън Рокфелер. Фракцията е доминираща в Републиканската партия от края на Втората световна война до 1964г., когато за кратко превес взимат традиционните консерватори, издигнали кандидатурата за президент на Бари Голдуотър. Влиянието им се запазва и в следващите десетилетия. Названието „умерени” за рокфелеровите републиканци дава президентът Дуайт Айзенхауер, за да ги разграничи от традиционната изолационно настроена десница на Робърт Тафт. Географски силните райони на групата са по Източното крайбрежие – особено Ню Йорк и Пенсилвания, поради което те често са наричани „източният истаблишмънт”. Свързано с фамилията Рокфелер, крилото разчита на сериозна поддръжка от значителен финансов и индустриален капитал. Банковите групи Citi и Chase Manhattan и наследниците на империята Standard oil – ExxonMobil и Chevron са емблематичните корпорации в състава му. Най-видните политически представители на умерените републиканци са вицепрезидентът на САЩ Нелсън Рокфелер, президентът Джералд Форд и бившият държавен секретар Хенри Кисинджър. В днешно време умерените републиканци са представлявани от милиардерът Майкъл Блумбърг, Арнолд Шварценегер, бившият държавен секретар Колин Паулъл и бившият губернатор на Флорида Чарли Крист. В групата е причисляван и близкият съветник на Доналд Тръмп – бившият кмет на Ню Йорк Рудолф Джулиани. Рокфелеровите републиканци споделят много от общи позиции с другите крила в партията – ниски данъци, свободна търговия, дерегулация, но имат сходно виждане с левите в Демократическата партия по отношение подкрепата за гей-браковете, абортите, имиграцията и борбата с климатичните промени. Групата като цяло поддържа подхода на многостранното сътрудничество в рамките на международни организации и е по-малко интервенционалистки настроена от неоконсерваторите, но поддържа най-близко сътрудничество именно с неоконите в рамките на Републиканската партия. Водещите умерени републиканци се изказваха особено остро срещу Тръмп в хода на президентската кампания, а някои като Колин Паулъл и бившият губернатор Шварценегер дори заявиха, че ще подкрепят Клинтън.
Влиятелните неоконсерватори представляват гръбнака на администрацията на Джордж Буш и до днес запазват сериозно влияние в администрацията на Обама. За разлика от традиционните консерватори, неоконите са твърди привърженици на военните интервенции навсякъде по света. Много от поддръжниците им се счита, че първоначално са били либерали и са свързани с Демократическата партия. Те стоят в най-близки връзки със силите, които са в основата на глобализацията в днешния ѝ неолиберален вид. Ядрото на групата се формира от антисталинистките леви еврейски „Нюйоркски интелектуалци”, както те сами определят себе си. За „кръстник” на неоконсерватизма традиционно се счита учредителят на интелектуалната група – левият глобалист и троцкист Ървинг Кристол – основател на списанието за международни отношения The National Interest и член на Съвета за външни отношения. Син на Ървинг Кристол е Уилям Кристол – създател на друго списание - The Weekly Standard и на редица неоконсервативни тинк-танкове. Заедно с Робърт Кейган (съпруг на помощник-държавния секретар Виктория Нюланд) двамата учредяват през 1997 г. неправителствената организация Проект за новия американски век – Меката на неоконсерватизма, чиято официална цел е да подпомага глобалното американско лидерство. От 25-те интелектуалци, подписали основополагащия документ на Проекта за новия американски век, 10 са част от висшата администрация на президента Буш, включително Дик Чейни, Доналд Ръмсфелд и Пол Улфовиц. Сред подписалите я е и братът на бившия американски президент – Джеб Буш. През 2009 г. Робърт Кейган и Уилям Кристъл учредяват нов неоконсервативен тинк-танк - Foreign Policy Initiative, който още тогава определя като главно предизвикателство пред САЩ „възраждащи се сили като Русия и Китай”. Неоконсерваторите подкрепят политики и програми в полза на изграждането на социална държава, за разлика от традиционните консерватори и либертарианците. Външната политика на неоконите се свежда до предотвратяване възникването на нов противник на Съединените щати след краха на СССР. Преследвайки официално декларираната цел за подкрепянето на демократичните ценности и човешките права те нямат проблем да фаворизират всякакви военни акции. Традиционният консерватор Пат Бюканън, автор на често цитирания афоризъм „Америка придоби света, но изгуби себе си”, характеризиращ глобалните амбиции на САЩ, определя неоконсерватизма по следния начин: „глобалистка, интервенционалистка идеология на отворените граници”. Сред видните неоконсервативни политически фигури днес са Джон Маккейн, бившите кандидат-президенти Мит Ромни (2012 г.), Марко Рубио (2016 г.) и Джеб Буш (2016 г.). Неоконите бяха най-яростните противници на Доналд Тръмп.
В някои американски медии бе цитирано името на Джон Болтън като номинация на Тръмп за държавен секретар. Джон Болтън е виден неокон, което породи остра реакция на другите фракции в Републиканската партия. Изолационистки настроеният либертарианец Ранд Пол заяви, че ще направи всичко, за да спре тази кандидатура. Пол се противопостави и на номинацията на считания за рокфелеров републиканец Руди Джулиани за поста. Друг бивш неокон – Нют Гингрич днес се изявява като привърженик на идеите на Ранд Пол и либертарианците. Гингрич е близък съветник в щаба на Тръмп и се очаква да заеме висша държавна длъжност. Неоконсерватор е и друг сочен за поста държавен секретар претендент – бившият кандидат-президент Мит Ромни.
Друга значителна фракция в Републиканската партия, която често остава в сянка, но е особено влиятелна са религиозните десни (наричани още християнска десница). Характерно за групата е мощната поддръжка за консервативни социални политики и силно противопоставяне на абортите и контрацепцията, ЛГБТИ движението и неангажиране с политики за опазване на околната среда. Ядрото на религиозната десница са доминиращите в Щатите протестанти с подкрепата на юдейски, католически и мормонски среди. Във външната политика групата поддържа създаването и съществуването на държавата Израел. В тези среди се среща идеята за американската изключителност на нация, благословена от Бог и имаща свещена мисия, а Съединените щати като библейския „Град на хълма”.
Ядрото на посланията в кампанията на президента Тръмп се приближава до идеите на традиционалистите и либертарианците. Членовете на традиционалисткото крило, наричано иронично палеоконсервативно фаворизира щатския бизнес, културните традиции и американските ценности и залага на силна национална отбрана. Традиционалистите са твърди поддръжници на правата за притежание на оръжие, правомощията на щатските власти пред федералното правителство и конституционализма. Безкомпромисни противници на мултикултурализма, гей-браковете, абортите и нелегалната имиграция. Централен за традиционалистите е националният интерес на Съединените щати. От тази гледна точка те подкрепят протекционистки политики вместо свободен глобализиран пазар. Привърженици са на повече свобода и ограничаване на правителствените правомощия в икономическата сфера за сметка на повече правила в морален и социален аспект. Категорични противници са на интервенционализма и търговски споразумения като НАФТА (North American Free Trade Agreement), а някои от идеите им се възприемат като неоизолационистки. Най-видни представител на крилото са Робърт Тафт, Пат Бюканън и популярният в България Пол Крейг Робъртс.
Последната значима група в американската десница е либертарианската фракция, близка по възгледи до традиционалистите. За разлика от тях либертарианците подкрепят умерени социални политики и свободна международна търговия. Силно критични са към високите равнища на национален дълг, федералната резервна система и военните разходи. Не поддържат интервенционалистки политики. Най-видният представител на крилото, имащ връзки с изолационистките идеи и т.нар. Чаена партия е Ранд Пол. Ранд Пол е първият избран председател на неправителствената организация Citizens for a Sound Economy, основана от братята Дейвид и Чарлз Кох – едни от най-богатите американски предприемачи. Братята Кох заслужават особено внимание в светлината на вътрешните политически сблъсъци, довели Доналд Тръмп на власт.
Династия Кох са собственици на втората по големина корпорация в САЩ - Koch Industries, контролираща производството и търговията с нефтопродукти и химикали. В портфолиото на концерна влизат още редица газопроводи, петролопроводи и рафинерии в Щатите и бизнесът с фракинг. Крупният индустриален капитал в САЩ е съсредоточен около политическите проекти на братя Кох и вижда представени интересите си в идеите на традиционалистите и либертарианците. Основният конфликт на групата е със собствениците на корпорациите, наследили петролния монополист Standart oil – фамилията Рокфелер начело с Дейвид Рокфелер. Поддържаният от Рокфелер, Саудитска Арабия и настоящата американска администрация курс към изкуствено снижаване цената на петрола удря сериозно не само Русия, но и фракинг-индустрията и интересите на Кох. Така може да си обясним и яростните критики от тези среди към Саудитска Арабия. Наскоро Доналд Тръмп обяви, че може да спре вносът на петрол от арабската монархия и даде да се разбере, че ще направи американския енергиен сектор независим от „нашите противници и петролния картел”. Най-голямата петролодобивна компания в света, саудитската Aramco е всъщност съкратеното име на бившата Arabian-American Oil Company, наследник на създадената през 1933 г. California-Arabian Standard Oil Company, част от империята на Рокфелер.
Изборът на Майк Пенс за кандидат-вицепрезидент на Тръмп показва влиянието на тези среди върху политическата подкрепа за ексцентричния милиардер. Пенс е близък едновременно до религиозните десни и до либертарианците на Кох. Учредената от братята Кох лобистка група Americans for Prosperity (наследник на вече споменатата неправителствена организация на братята Citizens for a Sound Economy) активно подкрепя издигането на Пенс за губернатор на Индиана, а според сайта Follow the money Дейвид Кох е подкрепил с 300 хиляди долара кампанията на Майк Пенс. Неправителствената организация на братята Кох Citizens for a Sound Economy е в основата на създаването на Чаената партия, поддръжник на която е вицепрезидентът. На практика победата на Тръмп представлява и победа на опозицията на Уолстрийт срещу доминацията на умерените републиканци около Дейвид Рокфелер.
Избирането на Тръмп може да доведе до край на продължилата две десетилетия епоха на икономически либерализъм и военен интервенционализъм. В бъдеще е вероятно да наблюдаваме сериозна битка на спечелилата консервативна десница с глобализаторските сили на американска територия. Проектът „Крепостта Америка” ще срещне яростен отпор. Планираното изграждане на стена на границата с Мексико, призивите за връщане на индустриалното производство в Щатите, отказът от споразуменията за свободната търговия и критиките на военното присъствие зад граница са политическите послания на доктрината. Зад тях се крият идеите за икономически протекционизъм, отказ от предоставяне на задгранични помощи, реиндустриализация, ограничаване на имиграцията и поставяне на граници за външната търговия и културния обмен с други страни. Американските въоръжени сили съгласно доктрината следва да бъдат използвани за гарантиране на националната сигурност, само когато националните интереси на САЩ са реално застрашени и служат за изграждане на непристъпна система за отбрана.
След еманципацията на Русия и Китай, с резултата от изборите в САЩ се задълбочава процесът на бавно, но сигурно връщане към многополюсните основи на международния ред, стъпващ върху реално съществуващите цивилизационни общности и национални държави. Водещите народи в света вдигат стени, но не пред сътрудничеството си с другите, а за да ограничат властта на могъщия финансов капитал, непознаващ нация и родина. Ще се завърне ли светът към своите исторически и културни основи?