Древнокитайските военни стратези казват: „Най-добрата война е да разбиеш замисъла на противника. На следващо място е да разбиеш съюзите му. На още по-следващо място е да разбиеш армията му. Но най-лошото е да обсаждаш крепости”. Разузнаването е решаващ елемент от стратегията за национална сигурност на една държава, защото неговите задачи са да предоставя информация за замисъла на противника. Никаква физическа мощ не може да помогне на държава, която не е наясно с намеренията на своите врагове и която не умее да прецени колко умен и тактически грамотен е нейният противник. Наистина има вътрешна сила, която създава победителите, а също и губещите. Обикновено губещи обаче се оказват тези, които или не познават, или самоуверено подценяват своя враг. Врагът трябва да бъде изучаван. „Конон Молодий имаше типична външност на разузнавач. Той беше човек без особени белези. Ако вие например сте се запознали с него вечерта, а на другия ден сутринта ви помолят да му направите портрет, почти сигурно е, че няма да можете да направите това. В паметта ви ще е останало само усещането за нещо най-общо и приятно. Впрочем обаянието бе негова характерна черта. Външността му иначе беше лишена от каквито и да са ярки национални черти. Той лесно можеше да мине и за англичанин, и за скандинавец точно толкова, колкото и за германец, славянин или дори французин.” С тези думи Конон е описан от състудент в Московския институт за външна търговия. Конон Трофимович Молодий е роден в Москва на 17 януари 1922 г. в семейството на научни работници. Бащата на Конон преподава в Московския държавен университет и Московския енергиен институт. Майката е професор в Централния научноизследователски институт за протезиране. Семейната среда предполага Конон да се сдобие с гъвкав и иновативен ум. Има различни начини да успееш в живота, но един от най-сигурните е да се родиш в подходящото семейство. Така през 1932 г. Молодий пристига в САЩ при леля си Таня, която живее там от 1914 г. Конон учи в американско училище в Сан Франциско, където овладява перфектно английски език и придобива маниер и стил на поведение и общуване на истински американски младеж. Завръща се в Москва през 1938 г. и продължава да учи. През октомври 1940 г. Молодий е призован в редовете на Червената армия. По време на Втората световна война той е в действащата армия, участва във фронтовото разузнаване и в боевете. Лейтенант Молодий е помощник на началник-щаба на разузнавателния дивизион и често отива в германския тил, за да пленява „езици” и да добива сведения за противника. След края на войната Конон постъпва в Юридическия факултет на Московския институт за външна търговия. Там изучава китайски език. Завършва института през 1951 г., но остава в качеството си на преподавател. В съавторство с колеги участва в създаването на учебник по китайски език, по който доскоро са се обучавали студентите в езиковите факултети. Съвсем очаквано в края на 1951 г. Молодий е приет на служба във външното разузнаване към МГБ (Министерство на държавната сигурност). Той минава пълен курс по разузнавателна и специална подготовка за работа зад граница от нелегални позиции. През 1954 г. Конон е изведен нелегално в Канада, а след това с документи на името на канадския бизнесмен Гордън Лонсдейл се прехвърля в Англия, където пристъпва към изпълнение на задачите, поставени от Центъра, в качеството му на ръководител на нелегалната резидентура.
В Лондон Конон се занимава с бизнес, създава фирма за продажба и обслужване на игрални автомати. Това е удачно прикритие за разузнавателна дейност и легализация на средствата, които получава от Центъра. През 1955 г. Конон постъпва да учи в Лондонския университет и след известно време се запознава по-отблизо със своите съкурсници. По-късно той отбелязва: „Аз веднага забелязах, че една от академичните групи на университета рязко се отличава от останалия контингент от студенти. Средната възраст на студентите в тази група беше минимум 10 години по-висока, отколкото в другите групи”. На Конон му е известно, че в този факултет се обучават на редки езици сътрудници и служители от специалните служби. Гордън знае вече китайски език и пред него стои задачата да попадне именно в тази група, за да се запознае с разузнавачи и контраразузнавачи, вероятни противници на руснаците. „За назначаване в тази група ми помогна секретарката Джин, с която аз се запознах още при първото посещение в университета. Успях лесно да я убедя, че ще ми бъде неудобно да бъда в една група с по-младите. Тя веднага ме прехвърли в списъка на по-възрастните. Възможно е за нейната сговорчивост да е повлияло това, че аз веднага запомних нейното име, а също така й подарих едно малко флаконче с френски парфюм, който бях купил по-рано от Париж.” В задачата на Гордън Лонсдейл освен някои други въпроси влиза и разкриването на служители от специалните служби между студентите, събиране на анкетни данни, изучаване на личните им качества и т.н. Това не е лесно да се направи, тъй като англичаните рядко се сближават с хора, които не са от техния кръг, особено пък с чужденци. Студентите в групата са сериозни хора, всички са семейни и с вече определена кариера. Повечето от тях прекарват свободното си време в свои, както казват в Англия, клубове по интереси. В своите спомени Молодий пише: „Трябва да се каже, че в Лондон, има огромен брой бирарии. Често се срещат две-три, а понякога и повече бирарии на едно кръстовище. В САЩ или в Канада броят на бирариите е нищожен в сравнение с Англия. Почти всеки англичани си има бирария, която счита за „своя”. В „своята” бирария англичанинът познава повечето посетители и се чувства като у дома. Докато висяхме в бирариите, аз разбирах много неща за своите състуденти и успях да установя нелоши отношения почти с всички. Състудентите ми знаеха, че фотографията е мое хоби и никой не се учудваше, че правя снимки. На последната ни среща от последния семестър аз направих много снимки и записах и адресите на всички присъстващи! Организирахме си прощална вечер в един китайски ресторант. Вечерта мина много интересно. Особено за мен. Тъй като на прощаване моите вече бивши състуденти си разказваха един на друг кой къде отива на работа. Няколко човека отиваха в Пекин, много – в Хонконг, и пр. Нашият единствен американец Клейтън Бренд, се връщаше обратно в САЩ. За него си спомних след много години. На занятията той обикновено седеше до мен, до стената. Той знаеше, че като американец не го харесват в групата, и затова общуваше предимно с Том Поуп и с мен. Ние, канадците, бяхме като братовчеди и за англичаните, и за американците. Веднъж на една много скучна лекция по китайска философия той ме бутна с лакът и ми каза: „Слушай, та тук всички освен нас двамата са шпиони!”. И започна да ми дава различни доказателства, но аз продължих да настоявам, че това не е така. Бренд грешеше относно мен. Но аз не можех да му кажа в какво се състои неговата грешка. (Той разбра за това много години по-късно от вестниците след моя арест.) Бях особено доволен от това, че този доста наблюдателен човек, който успя да разшифрова истинското лице на нашите „състуденти”, не ме заподозря в принадлежност към специалните служби. И ако американец, който се сблъсква с канадци, ме приема категорично за канадски търговец, живял много години в САЩ, то от англичаните можех изобщо да не се страхувам”.
Резидентурата на Бен шест години успешно добива много ценна документална информация от Адмиралтейството на Великобритания и Военноморските сили на НАТО, касаеща в частност английските програми за разработка на оръжия. Помощници на Бен, поддържащи редовна връзка с Центъра по радиото, са известните съветски разузнавачи нелегали Питър и Хелън Крогер. Тази съпружеска двойка прави много за съветското разузнаване в най-тежкото за съветската държава време. Когато Морис и Леонтина Коен са в САЩ и работят по „атомната проблематика” за съветското разузнаване, те са на връзка при разузнавача нелегал Марк (Уилям Фишер-Рудолф Абел). Обаче в началото на 1950 г. в САЩ се разгръща „лов на вещици” и се сгъстяват облаците и над Луис и Лесли. В Центъра незабавно е взето решение за извеждането им в Съветския съюз. Намирайки се в Москва, те постоянно заявяват на ръководството, че принадлежността им към съветското разузнаване за тях е свято задължение. След известно време Александър Афанасиевич Корешков, водещият на Морис и Леонтина, провежда делови разговор с началника на нелегалното разузнаване генерал-майор А. В. Тишков. Когато Корешков разказва на своите подчинени за разговора си с ръководството, Морис внимателно отбелязва: „Струва ми се, че за първи път през тази година и половина пребиваване в СССР почувствахме към нас делови интерес. Или бъркам, мистър Денис?” (Денис е псевдонимът на А. Корешков). „Съвършено вярно. Ако вие сте готови да работите така продуктивно за интересите на нашата държава, както и преди, то ние имаме конкретно предложение към вас”, отговаря Денис. „Какво именно?”, пита Морис. „Много интересно. Ще ви се наложи да пътувате и работите на запад.” „О! Добре би било в Латинска Америка. По-близо до Ню Йорк – шегува се Морис. – Но където и да е, ние сме съгласни.” „Защо така лесно се съгласихте?”, любопитства Корешков. „Навярно, защото разузнаването за нас е като хероина за наркомана. Ние не си представяме своя живот без разузнаването. С разузнаването опознахме истинското въодушевление. Разузнаването за нас е път към великото тържество на великите дела”, споделя Леонтина. В плана за подготовка на нелегалите Морис и Леонтина за работа зад граница възниква особен момент. Чрез Марк (Рудолф Абел) трябва да се изясни интересуват ли се сътрудниците на ФБР от изчезването на „К.” от Ню Йорк. Ако на ФБР им е известно нещо за тяхното местонахождение, то е необходимо това да се отчете при доработката на легендите биографии на Морис и Леонтина. На 26 март 1951 г. по радиоканала на Марк е изпратено запитване. И в радиограма Марк съобщава в Центъра: „Строго секретно! Екземпляр единствен. На номер 287/34 от 26.03.51 г. Неизвестни лица нееднократно са се интересували за изчезването на Другарите и са питали родителите и роднините на Луис. Те се позовавали на това, че Луис е много необходим на школата и на отдела за просвета. Бащата на Другаря е отговарял на всички по един и същи начин: Около година назад синът (Луис) със съпругата си (Лесли) са отишли в Канада, обещали са да се върнат у дома след два-три месеца, но по непонятни причини до този момент не са се върнали. Освен това бащата съобщил, че квартирата на сина му е била отворена (посетена) през октомври миналата година. Последен път за изчезването на Луис са се интересували през февруари, което е свидетелство, че Другарите са търсени и до ден-днешен. 9 април 1951 г. Марк”. Предвид съдържанието на тази радиограма в Москва започват методично да отработват варианти на легенди биографии за семейство Коен и да определят страна, където те ще работят като нелегали. В същото това време за работа в Англия се подготвя майор Конон Трофимович Молодий (Бен). Ръководството на разузнаването приема решение, съгласувано с Бен, че негови свързочници радисти трябва да станат американците Коен. На тях двамата Бен им е представен под името Арни като разузнавач нелегал, неотдавна върнал се от Канада (което съответства на действителността). Ръководството на подготовката на Коен е възложено на Виталий Григориевич Павлов. „Що се касае до мерките за вашата сигурност, вие трябва да знаете, че никой от инструкторите не е длъжен да знае вашите истински имена, а също така и вашите бивши псевдоними в Ню Йорк” – обръща им внимание Павлов. По време на подготовката Коен изучават тайнопис, шифър и начините за работа. В заключителния стадий Коен са длъжни да усвоят своята основна работа зад завесата – работата с радиопредавател. В хода на подготовката Коен стават много симпатични на Бен. Той вижда в тях въплъщение на британската сдържаност, интелигентност и отговорност по отношение на работата. Харесва му това, че те имат голям опит в разузнавателната работа, но въпреки това се отнасят с голямо внимание към всичко, на което ги учат. Не се притесняват да признават това, което не знаят или не умеят. Бен от своя страна се учи от тях на правилно произнасяне на някои английски думи и идиоматични изрази, особено названията на тези лондонски улици, които се четат не така, както се пишат. Непосредствено преди заминаването на Коен зад граница началникът на отдела за подготовка на нелегали Павлов заедно с водещите на подготовката обсъждат техните легенди биографии. Коен се интересуват в коя страна се планира да ги изпратят. „Разглеждаме няколко варианта, но засега става дума за Англия”, пояснява Павлов. Коен страшно се радват, а Леонтина даже аплодира: „Ясно. Бог все пак съществува!”. „Да, Англия, това не е Африка и не е Нова Зеландия! – добавя Морис. – Слава Богу, че няма да ни се наложи да се пренастройваме!” „А именно с това, ние не сме съгласни с вас – клати глава Павлов. – В Англия ще ви се наложи да изпълнявате нови роли. В Лондон ще живеете и ще работите под други имена. Ще имате свой бизнес. Ще ви бъдат поставени други разузнавателни задачи.” След известна пауза Павлов продължава: „Вие получавате задание с изключителна важност и секретност. В момента за него знаят само присъстващите тук мои другари и още двама човека. Един от тях е ръководителят на нелегалното разузнаване Степанов (зам.-началникът на разузнаването генерал-майор Коротков). Другият е също наш колега, който готви за вас документите по прикритието. За това как да ги ползвате той ще ви разкаже по време на инструктажа. В Англия вие ще отидете като новозеландски граждани с фамилията Крогер”
Морис се казва Питър Джон. А Леонтина се казва Хелън Джойс. В делото „Виладжиите” (семейство Крогер), което се съхранява в архива, е описан следният документ: „Строго секретно! Екземпляр единствен. До председателя на КГБ при МС на СССР. Генерал-полковник Серов И. А. Рапорт. В Центъра е проведена работа за създаване на нелегална резидентура на Бен във Великобритания. В качеството на нейни оперативни работници са определени „Виладжиите”, бившите задгранични източници на информация Луис и Лесли. Коен Морис, роден 1910 г., гражданин на САЩ, американец, участник във военните действия в Германия и Испания, през 1948 г. завършва Педагогическия факултет при Колумбийския университет. Коен (Петке) Леонтина, родена през 1913 г., гражданка на САЩ, полякиня, заедно със своя съпруг сътрудничат на съветското разузнаване от 1941 г. За местопребиваването си в Англия Луис и Лесли ще използват задгранични паспорти, официално получени от тях в новозеландската мисия в Париж. Извеждането им във Великобритания се планира да се осъществи от Австрия през Швейцария. Моля да утвърдите Луис и Лесли в качеството на оперативни работници на нелегалната резидентура на Бен и да санкционирате провеждането на набелязаната комбинация за тяхното извеждане в Англия, където те ще се представят като новозеландски граждани – търговеца Питър Крогер и домакинята Хелън Джойс Крогер. 19 март 1954 г. И. Д. началник на Първо главно управление А.М. Коротков”. На рапорта е поставена резолюция: „Санкционирам извеждането на „К.” зад граница!”, 22 март 1954 г. И. А. Серов”. На следващия ден с „К.” е проведена заключителна беседа за инструкции. С цел легализиране в страната на пребиваване и организиране на прикритието за водене на разузнавателна работа в съответствие с плана за агентурно-оперативни мероприятия още веднъж настоятелно им е препоръчано: 1. Да купят в предградията на Лондон дом, в който да оборудват радиоквартирата. 2. Да вземат под наем помещение за търговия с книги. 3. Да открият сметки в швейцарска и лондонска банка. 4. Да водят скрит начин на живот, проявявайки предпазливост при разходването на парични средства. 5. Да придобият надеждни връзки сред търговците на книги, да установят с тях и съседите по местоживеене дружески отношения. 6. До среща с ръководителя на нелегалната резидентура връзка с Центъра да поддържат чрез пощенска преписка с използване на тайнопис. В случай на крайна необходимост може да се извика на връзка сътрудник от резидентурата в посолството, за което обаче в който и да е понеделник следва да се постави съответен сигнал от лявата страна на входа на концертната зала „Куинс Хол”. Срещата (явката) трябва да се състои там, но на следващия ден в 17:00 часа. Условията на срещата се формулират така: Питър трябва да се разхожда заедно с Хелън около „Куинс Хол” и да пуши лула. В левия джоб на неговото палто трябва да има сгънат вестник „Фигаро”. Разузнавачът, който ще дойде на явката, трябва да държи в ръка списание „Лайф” и първи да каже паролата „По моему ние с вас сме се срещали в Париж през май миналата година!”. Отговор: „Не, приятелю мой, в Париж ние не сме се срещали. Аз по това време бях в Рим”. В случай че ги извикат на явка в Париж, срещата трябва да се състои на изхода на станцията на метрото „Пирамид”, условията (паролата и отзивът) са точно такива, каквито и в Лондон. В Лондон разузнавачите пристигат със самолет непосредствено преди новата 1955 година. Веднага след коледните празници те пристъпват към изпълнение на програмата за тяхното легализиране. Посредством тайник нелегалите получават два абсолютно нови канадски паспорта, единият е на името на Джеймс Цилсън със снимка на Питър, а другият е на името на Джейн Смит със снимка на Хелън. Заедно с паспортите е дадено и следното указание: На 10 април сем. Крогер е необходимо да излязат на връзка в Париж на станция на метрото „Пирамид” с пристигналата от Центъра свръзка. В думите на паролата, която „свръзката” е длъжен да каже първи, вместо ключовата дума „Париж”, трябва да бъде думата „Варшава”. Пристигайки в Париж на 10 април, семейство Крогер отсядат в хотел „Опера дьо Пари”. На другия ден в определеното време те излизат на станцията на метрото. Точно в 17:00 часа съгласно условията за връзка Питър започва да пуши лула, очаквайки подхода на куриера от Центъра. Минават 5-6-7 минути, но никой не подхожда към него. Последния път, оглеждайки се, Питър забелязва познат човек. Той с нищо не се различава от обкръжаващите и върви директно към тях, размахвайки списание „Лайф” в лявата ръка. Това е Конон Молодий, известен на тях като Арни. С широка усмивка той прегръща малката и крехка Хелън. „Господи, Арни, ти ли си това? Никога не си и помислях, че ще те видя тук!”, учудва се тя. „Да, това съм аз! Аз съм, разбира се.” Обръщайки се към Питър, Арни (Бен) виновно се усмихва и силно стисва неговата ръка: „Извини ме, Пит, закъснях почти с десет минути!”. Питър разперва ръце: „Какво да се прави. Ти също ме извини, Арни, но редът си е ред: кажи, моля те, паролата!”. Питър си мисли: „Сега окончателно ще те проверя, тъй като в съдържанието на паролата съвсем скоро бяха нанесени корекции. Вместо Париж трябва да кажеш Варшава”. Хелън с укор поглежда своя мъж: „Защо ти е парола?!”. „Всичко е правилно, Пит, личната сигурност е преди всичко”, отговаря с подкупващо добродушие Бен. „Паролата си е парола: По моему ние се срещнахме с вас във Варшава през май миналата година.” „Не, приятелю мой, във Варшава не сме се срещали, аз по това време бях в Рим”. „А къде ти е лулата, Пит?”, засмива се Бен. „Съгласно условията за среща тя трябваше да дими...” „Докато чаках твоето идване, лулата ми загасна, а точно в 17:00 тя димеше като вулкан.” „Прекрасно! Мисля, че сега с теб сме квит, а сега, ако не възразяваш, да отидем на булевард „Сен Мишел” и да поседим в едно познато кафене.” Хелън хваща Бен под ръка: „Кажи ни, Арни, с кого сега ще работим?”. На лицето на Бен се появява лукава усмивка: „С един канадец. В кавички, естествено. Аз мисля, че с него ще се сработите”. „Ние познаваме ли го? Как се казва?” „Гордън Лонсдейл. Известен ли ви е такъв човек?” „Не.” Бен има разрешение да съобщи на семейство Крогер за своето назначаване на работа в Англия в качеството му на ръководител на нелегалната резидентура, но решава известно време да не говори за това. Месец след отпътуването на Бен в Москва Крогер изпращат във Виена тайнописно писмо: „В покрайнините на Лондон придобихме приличен тухлен котидж, отговарящ на изискванията за конспирация. Той е разположен на две-три мили от военното летище Нортхолт. Неговите радиостанции работят денонощно и затова засичането на кратко излизане в ефир на страничен бързодействащ предавател, какъвто е нашият, е практически невъзможно. Преди да ни дадат кредит за покупка на собствен дом, представители на ипотечната банка провериха нашата платежоспособност и стигнаха до извода, че ние можем напълно да погасим кредита, без да залагаме нашата недвижимост. Нашият адрес: 45 Кренли Драйв, Райслип, графство Мидълсекс, сем. Крогер”.
През май 1956 г. семейство Крогер получават съобщение от Центъра, че в последния вторник в 15:30 часа на третия етаж на Корнър Хаус Lyons трябва да се срещнат с назначения на длъжността ръководител на нелегалната резидентура Гордън Лонсдейл. Към 15 часа Питър и Хелън пристигат в Корнър Хаус. Както винаги, внимателно се проверяват за външно наблюдение и едва след това влизат в залата на ресторанта. Опасявайки се, че в залата може да се окаже някой от познатите им бизнесмени, Питър на входа придържа вървящата пред него съпруга и оглежда седящите по масите клиенти, а те са общо шестима. И изведнъж Хелън рязко се обръща към него и зарадвано възкликва: „Гледай ти, кого виждам в крайния ляв ъгъл! Това е нашият Арни!”. Питър, стискайки нейния лакът, сърдито процежда през зъби: „Лона, да не си се побъркала? Ние не сме на книжен аукцион! Кой знае, той може да е дошъл тук, за да проконтролира нашата среща с Лонсдейл. Отиваме в края на залата”. И добавя тихо: „Ще чакаме от него сигнал. Ако не подаде, значи така и трябва. А засега да седнем на масата и да чакаме идването на нашия Лонсдейл”. Двамата не успяват да стигнат до средата на залата, когато Бен си обръща главата, хвърля на масата вестника, скача и възкликва: „Кого виждам! Колко години, колко зими”. Той прегръща Хелън и стиска ръката на Питър: „Ето, действително, неведоми са пътищата Господни. Заповядайте на моята маса!”. Сядайки на масата, Питър започва да пуши, като се опитва да скрие своето вълнение: „Може би аз бъркам, Арни, но ми се струва, че Центърът не ни се доверя съвсем”. „Това пък откъде ти дойде наум?”, казва Бен. „Видимо ти знаеш, че ние получихме указания да се срещнем с някой си Гордън Лонсдейл, а пристигна не знам защо пак ти...” Бен се разсмива. Накланя се към масата и тихо произнася: „Пред вас седи същият този Гордън Лонсдейл! Да, да... Не ме гледай, сякаш ме виждаш за първи път. За да се убедите в това, ви съобщавам моята парола: „Извинявайте, не сме ли се срещали с вас в Мексико Сити”. А вашият отговор трябва да бъде: „Не, в Мексико Сити ние никога не сме били, могли сте да ни срещнете само в Отава”. Е, как е? Тъй като сега ние ще работим заедно, моля ви в бъдеще да ме наричате Гордън, а не Арни”.
От този момент в Лондон започва да действа нелегалната резидентура на съветското разузнаване, която се ръководи от Гордън Лонсдейл (Колон Молодий). Един от неговите информатори е Шах (Хари Хаутън). С него Бен се среща всеки месец. На срещите Шах носи от Портланд по няколко стотици строго секретни документи на Адмиралтейството: шифри на морското разузнаване и инструкции към тях, отчети, доклади, разузнавателни задания по СССР и страните от Източна Европа. Освен това Шах предава на Лонсдейл огромно количество чертежи на различни видове оръжия и прибори, съхранявани в бронираната „сейфова” стая на Научноизследователския център в Портланд. На сутринта тези „горещи” материали трябва да са на своето място в сейфа. Затова, без да се запознава с тяхното съдържание, Лонсдейл оставя Шах в града (като правило в ресторанта), а самият той отнася материалите на семейство Крогер. След като документите се фотографират, оригиналите се връщат на агента. Следва да се отбележи, че такъв начин за получаване и обработване на секретна информация е сложен и небезопасен. Лонсдейл се опитва да убеди Шах той сам да фотографира материалите на работното място или у дома. Агентът обаче не може, не обича и не иска да фотографира, въпреки че Гордън му е подарил удобен за тази цел миниатюрен професионален фотоапарат „Минокс”. Освен това Шах счита, че фотоапаратът се явява сериозна улика, веществено доказателство за шпионска дейност, особено ако се съхранява на работното място. След всяка среща на Лонсдейл с Шах работата на семейство Крогер се увеличава. Вечерта те заключват вратите, свалят кепенците на прозорците от външната страна и щорите от вътрешната страна и за няколко дни се създава впечатление, че в дом 45 на Кренли Драйв няма никого. А в този дом ден и нощ се работи: проявяват се и се сушат ленти, после се печатат и се превръщат в десетки микроточки, всяка от които Питър и Хелън старателно залепват в книги или под марки на пликове за изпращане в Центъра. В Москва ръководството на КГБ и заинтересованите ведомства са възхитени от тези материали. Голяма част от тази информация има първостепенно значение за Министерството на отбраната. Съветският Генерален щаб се запознава с много отчети на НАТО за проведени маневри на ВМФ, а също така и с резултатите от изпитанията на нови видове оръжия на британския военен флот. Веднъж при семейство Крогер Лонсдейл изважда от джоба си лист хартия, сгънат на четири, и го предава на Хелън: „Това трябва да се изпрати по радиото колкото се може по-скоро!”. „Какво има тук?”, Хелън разгръща листа и започва да чете: „Вашето задание по Нортън е изпълнено. В най-близко време контейнер с резултати от микробиологичните изследвания ще ви бъде изпратен чрез куриер. В контейнера има няколко десетки, а може би и стотици бактерии. При боравенето с тях е необходимо да се съблюдава особено внимание и да се има предвид, че един микроб е по-страшен от взрива на термоядрена бомба. 18 август 1958 г. Бен”. Хелън тревожно поглежда Лонсдейл: „Всичко това истина ли е? Че един микроб е по-страшен от атомна бомба?”. „Да, десетки пъти по-страшен от това, което вие преследвахте в Лос Аламос. Както виждаш, науката върви напред”, казва Бен. „На кого му е нужна такава наука, ако тя е насочена към разрушаване и унищожаване на всичко живо на земята? А ние седим тук и мълчим?”, емоционира се Хелън. „Не, ние с вас работим в името на това да няма война. Нашата главна задача е да добиваме информация, да не пропуснем възможната подготовка за ядрена или някаква друга война”, разпалено пояснява Бен. При поредния радиосеанс е получена радиограма за Лонсдейл: „Контейнерите с продукция на лабораторията са получени. Моля да ни информирате за резултатите на по-нататъшната работа. Като обърнете особено внимание на събирането на сведения за учените бактериолози. Едновременно с това напомняме, че през 1960 г. изтича срокът на валидност на паспортите на „Виладжиите”. Необходимо е да им напомните за удължаване на валидността на документите. За успешно изпълняване на заданията по Портланд и Нортън „Бен” и „Виладжиите” са представени за правителствена награда. Подпис: Артур”. На една от срещите сем. Крогер изказват желание да станат граждани на СССР. Гордън ги уверява, че това е възможно, и заявява, че ще съобщи за това в Центъра. „Строго секретно! До: Председател на КГБ при МС на СССР. Шелепин А. Н. Рапорт. В нелегалната резидентура на Бен в Англия от 1955 г. работят в качеството си на свързочници радисти разузнавачи интернационалисти, граждани на САЩ, нелегалите Леонтина и Морис Коен. Освен изпълняването на основната своя роля те оказват постоянна помощ на Бен във вербовъчните акции и в провеждането на различни разузнавателни операции, свързани с получаването и обработването на секретна информация. През 1950 г. във връзка с възникнала опасност от провал те са изведени от САЩ в СССР, като оставят цялото свое имущество в Ню Йорк. Семейство Коен отдавна са посветили своя живот на работата за съветското разузнаване. Неотдавна те се обърнаха към КГБ с ходатайство да получат съветско гражданство. Като вземем предвид, че сега те нямат никакви спестявания, считате ли, че е целесъобразно да им се определи заплата в размер на 800 рубли на месец и да се ходатайства за тях пред Президиума на Върховния съвет на СССР да получат съветско гражданство. Моля да разгледате случая. 23 октомври 1960 г. Подпис: Началник на Първо главно управление на КГБ към МС на СССР генерал-лейтенант А. М. Сахаровски.” На рапорта със син молив е сложена резолюция: „Съгласен. Моля да се подготви проект на записка в инстанцията с ходатайство за даването на сем. Коен на съветско гражданство. 25 октомври 1960 г. А. Шелепин”. Документът скоро е подготвен и изпратен в ЦК на КПСС. В КГБ той се връща с резолюция на секретар на ЦК: „Въпросът за семейство Коен е поставен преждевременно. Те могат все още да ни предадат. Ето защо, когато те се върнат в Съветския съюз, тогава ще разглеждаме ходатайството. 2 ноември 1960 г. М. Суслов”. В края на 1960 г. генералният директор на МИ-5 Роджър Холис получава от ЦРУ материали за разпита на предател, един от ръководителите на полското разузнаване, полковник Михаил Голеневски. Той съобщава, че руснаците имат в Англия двама особено ценни агенти. Единият е в Интелиджънс Сървис, другият е завербуван преди 8 години във Варшава от полските и съветските органи на Държавна сигурност. По данни на Снайпера (псевдоним на Голеневски) първият агент е бил в плен в Северна Корея (това е Джордж Блейк), а вторият е работил като шифровач на военноморския аташе в посолството на Великобритания във Варшава. Същия ден шифровачът е установен по картотеката на английското Министерство на външните работи. Той се оказва „Хари Фредерик Хаутън, роден през 1905 г. Шестнайсетгодишен отива да служи във флота. По време на Втората световна война плава с конвоите в Малта и в Мурманск. През 1952 г. е изпратен в Полша като сътрудник на военноморския аташе. За различни машинации и пиянство е върнат в Англия предсрочно”. Ето какво се съобщава за него в документите, приложени към делото „Виладжии”: „1. Особено ценни са предадените от Шах (Хари Хаутън) през последните два месеца шифри и инструкции. С тях разузнаването прониква в много тайни на Адмиралтейството и военнополитическия блок НАТО; 2. След като Шах е отзован в Англия, той се устройва на работа в учреждение, занимаващо се с изпитание на подводно оръжие и различни хидроакустични оборудвания за откриване на подводници. Това учреждение е разположено на територията на военноморската база Портланд. С Шах е възстановена връзката от оперативен работник на резидентурата в посолството. По време на сътрудничеството той е предал на съветското разузнаване голямо количество чертежи и документи на различни видове оръжия и прибори, с които са оборудвани английските подводници. С цел сигурност е целесъобразно да бъде предаден на връзка на опитния разузнавач нелегал Бен; 3. Със санкции на Центъра Бен взема на връзка Шах от името на Алек Джонсън, капитан втори ранг на военноморския флот на САЩ”. И така, получавайки пълните данни на Хаутън, генералният директор на МИ-5 Роджър Холис дава указания: Да се установи плътно външно наблюдение на Хаутън; по месторабота да се изучат всички негови връзки и възможности за събиране на информация; да се вземат под контрол всички негови телефонни разговори; да се проведе таен обиск на работното му място и дома. След известно време на бюрото на генералния директор на МИ-5 идва първата информация. „Хаутън работи във военноморската база в Портланд. Там е разположен особено секретен режимен научноизследователски център за разработка на електронна, магнитно-акустична и топлинна апаратура за откриване на подводници, морски мини, торпеда и други видове оръжие срещу подводници. Там работи също и неговата любовница Етел Елизабет Джи. Тя заема длъжността старши служител в Бюрото за отчет и размножаване на секретни и строго секретни документи. Произхожда от достатъчно уважавано семейство. На държавна служба в Портланд е изпратена през 1940 г. В интимни връзки с Хари Хаутън е от 1955 г. Неомъжена.” В следващото донесение до шефа на МИ-5 се съобщава, че сътрудниците на Скотланд Ярд са фиксирали подозрителна среща на Хаутън на Уотърлоу Роуд с неизвестно лице, на което той предава пакет в целофанена торбичка, а в замяна получава плик с размер 4 на 3 инча. Връзката на Хаутън е взета под наблюдение. Впоследствие се установява следното. Неизвестното лице е сър Гордън Арнолд Лонсдейл, един от директорите на фирмата „Мастер Суич и Ко”, собственик на богата извънградска вила и на около десет лични стаи в най-хубавите хотели на Лондон. Лонсдейл е милионер, който има свой дял във филиал на банката на Грейт Портланд Стрийт с право на получаване на солиден кредит. Титлата сър му е дадена лично от Нейно Величество кралицата за това, че е прославил Великобритания на Международната изложба в Брюксел. МИ-5 започва да разработва Гордън Лонсдейл и Хаутън. Планът на разработката предвижда: 1. Чрез възможностите на специалното управление на Скотланд Ярд да се продължи наблюдението на Хаутън и Ламда-2 (този шифър е даден от МИ-5 на Гордън Лонсдейл, а Ламда-1 на Джордж Блейк). 2. По месторабота и местожителство на Ламда-2 и Етел Джи да се извършат неофициални обиски. 3. Да се накарат Хаутън и Етел Джи да признаят своята шпионска дейност, да им се напомни, че в случай на доброволно признание те ще могат да разчитат на снизходителност от страна на съда при определяне на мярката за наказание. 4. Да се информира Хаутън, че на последната среща с Ламда-2 той е дошъл заедно с Етел Джи, което позволява в съда лесно да се докаже и нейната съпричастност към шпионския заговор. 5. Съвместно със Скотланд Ярд да се разработи детайлен план под мероприятие по делото „Ламда-2”; основно внимание да се отдели на откриването на неговите шпионски връзки в Англия и да се съберат веществени доказателства; също така да се подготви операция за задържане на Ламда-2 и Хаутън в момент на обмен на информация; да не се допусне възможност за използване от тях на ампули с отрова. След известно време на Роджър Холис е докладван меморандум от информации за периодичното наблюдение на Ламда-2. На 26 октомври Лонсдейл оставя в банката на Грейт Портланд Стрийт голяма кожена чанта. В нея се намират делови документи, ленти, скъпоструваща фотокамера и списък с названия на улици. В чантата на Лонсдейл обаче е поставена уловка проверка, която му помага да установи, че някой се е ровил в неговите вещи. Той съобщава за това в Центъра. На 26 ноември Ламда-2 и Хаутън се срещат в пъба на Дейтън Роуд. Те си разменя чанти, след което Ламда-2 напуска срещата със своята кола. На една от улиците в Лондон той е загубен от бригадата за външно наблюдение. На другия ден неговият автомобил е фиксиран в района Райслип. На 18 декември Лонсдейл се среща с Хаутън и Етел Джи пред театър „Олд Вик”, където му е предадена дебела папка. След тази среща той отива в Райслип и дълго време се намира в дом номер 45 на Кренли Драйв, където живеят съпрузите Крогер – Хелън и Питър. Роджър Холис се запознава с всички тези материали, след което кани суперинтенданта на Скотланд Ярд Джордж Смит, за да уточнят детайли за по-нататъшното разработване на Лонсдейл. Мнението му е еднозначно. Колкото се може по-бързо да се пресече следващата утечка на секретна информация от Портланд и да се арестуват Лонсдейл, Хаутън и Етел Джи. Холис пита Смит: „А с какво разполагаме в момента за съпрузите Крогер?”. „Засега с нищо, нямаме улики против тях”, отговаря Смит. „Но могат да бъдат намерени, ако се установи по тях подвижно и стационарно денонощно външно наблюдение. Опитайте се да оборудвате в някои от съседните на Крогер домове наблюдателен пункт”, уточнява Холис. „А какво да правим по отношение на самия Лонсдейл?”, пита Смит. „Планираме операция по неговото задържане и арест. Най-добре е това да бъде направено в момента, когато той получава секретни материали от Хаутън или Етел Джи. Тяхната среща, както ни е известно, трябва да се състои на 7 януари следващата година. Точно тогава ще осъществим тази операция. Засега продължавайте да работите по тях и по семейство Крогер също”, нарежда Холис. Семейство Крогер по редица признаци стигат до извода, че отскоро са поставени под външно наблюдение. Те съобщават това в Центъра. Отговор на радиограмата на Хелън Крогер се получава още същия ден. В нея се съобщава: „Особени причини за безпокойство не виждаме. Но обстоятелствата са такива, че вие трябва да прекратите връзката с нас и Бен. Не се отчайвайте, ние ще се погрижим за вас. Поздравяваме ви с настъпващата Нова година, пожелаваме ви щастие. Здраве и благополучие. Подпис Артур”. Късно вечерта позвънява Лонсдейл и три пъти, както е договорено условно, се покашля в слушалката, това е сигнал за тревога. Едновременно този сигнал означава спешно да се изземе последният резервен тайник от гробището Хайгейт (системата за връзка е разработена във всички случаи на живот и смърт). До един от паметниците Лонсдейл трябва да остави обикновен ръждив пирон, в чиято кухина се намира екстрено съобщение за тях. Сутринта, без да губят време, семейство Крогер се качват в колата и тръгват по магистралата към Хайгейт. След обстоятелствена проверка да не са следвани те пристигат на мястото. В този дъждовен зимен ден хората наоколо са малко, но въпреки това Крогер за видимост и легенда се спират пред паметниците, четат надписите, след това слагат цветя на гроба на Карл Маркс и при подхода към определеното място Питър умишлено изпуска носната си кърпа, а после заедно с нея вдига ръждивия пирон. Връщайки се в колата, Хелън внимателно отвърта главичката на контейнера пирон, изважда плътно навитата в тръбичката тънка хартия, разгръща я и се учудва: листът от двете страни е чист. „Странно, как да разбираме това? Вероятно той е бил принуден да напише съобщение със симпатично мастило, така че да обезопаси себе си и нас”, казва Хелън. Прибирайки се у дома, Питър овлажнява тайнописното съобщение със специален химически състав и когато текстът се появява, го прочита два пъти. След това отива при Хелън и й предава посланието на Лонсдейл. Тяхната надежда, че при него всичко е наред, не се оправдава. Бен пише: „По причина заради установеното по мен външно наблюдение Центърът ми даде указание временно да прекратя всякаква разузнавателна дейност. Забранено ни е да излизаме в ефир до второ разпореждане. В случай на възможен арест и провеждане на официален обиск не признавайте, че намерените уличаващи материали са ваши! Всичко прехвърлете на мен или на същия този мним полски „провокатор”, който понякога, навестявайки вашия дом, е оставил някакви вещи, плащайки ви да ги съхранявате. И последно. Постарайте се да унищожите явните улики или надеждно да ги скриете. Честита Нова година! 31 декември 1960 г. Бен”. На 2 януари 1961 г. Питър и Лона са на новогодишен прием, организиран от Асоциацията на търговците на книги. Когато се връщат вкъщи, Питър отваря вратата и забелязва на ключалката драскотини, които ги е нямало преди. Питър разбира, че някой е отварял вратата, и тръгва внимателно по тъмния коридор към своя работен кабинет, където винаги са се съхранявали някои предмети от шпионската екипировка. Обикновеният човек, който няма никакво отношение към специалните служби, не би забелязал нищо, но у разузнавачите, особено у нелегалите, вниманието е свръхостро и професионално. Предварително използвайки невидими за очите „капани”, професионалистът винаги може да установи докосвал ли се е някой друг до неговите вещи. По една от известните на Питър улики той долавя, че някой внимателно се е ровил във всички чекмеджета. Въпреки че на пръв поглед като че ли всичко си стои на мястото. Сега той окончателно разбира, че тях не просто ги следят. А вече по негласен начин търсят доказателства за шпионската им дейност, за да ги представят на следствието. На 7 януари 1961 г. в 19:15 часа в дома на Крогер рязко прозвънява звънецът, дълго и непрекъснато. Питър излиза в антрето и след това на верандата. „Кой е там?”, едва сдържайки вълнението си учтиво пита той. „Мистър Крогер?” „Да”, отвръща Питър. „Ние сме от полицията, трябва да говорим с вас.” Няколко секунди Питър стои нерешително, изпитвайки невероятно напрежение, но отваря вратата. Срещу него се насочват от всички страни мощни осветителни лампи, щракват фотоапарати, пред входа се тълпят кореспонденти и телевизионни оператори. Освен всички обективи, насочени към Питър, пред него стоят детективи и полицаи в традиционни английски „макинтоши”. Два часа по-рано тези полицаи (около десет човека) под ръководството на Джордж Смит провеждат операция на Уотърлоу Роуд по задържането на Гордън Лонсдейл, Хари Хаутън и Етел Джи в момент на предаване на секретни материали. Това става по следния начин. Хаутън и Джи пристигат с влак от Портланд на гара Уотърлоу. Точно в 16:30 са на ъгъла на Уотърлоу Роуд. По това време там пристига и Лонсдейл. Той ги поздравява като стари приятели, прегръща през раменете Джи, тръгва с нея под ръка, след това в движение взема от нея кошница. В този момент е подаден сигнал за задържане на Лонсдейл и неговите източници на информация. Тримата са уловени и вкарани в различни коли. В кошницата се оказват четири папки на Адмиралтейството с гриф „Съвършено строго секретно!” и „Секретно!”, които съдържат сведения за военни кораби, чертежи на атомна подводница и схема за разположението на ракетите в нея. Всичко това около 200 страници. Освен това в кошницата има затворена метална кутия. В нея са поставени непроявени фотоленти. „Ние приехме без паника своя арест на 7 януари 1961 г., защото бяхме до голяма степен готови за него. Жалко беше, че оставихме книги, в които бяха скрити честно заработени от нас няколко хиляди долара и английски лири. Останахме без нито един пенс. След това започнаха ежедневните разпити. Ние се държахме така, че сътрудниците на МИ-5 и Скотланд Ярд сами да разкриват своите карти пред нас. И в зависимост от това си изработвахме собствена линия на поведение”, разказва по-късно Хелън. Както и предполага, Лонсдейл при повторния обиск в дома на Крогер са намерени съществени улики и предмети от шпионската екипировка. Устройства за високоскоростно излъчване на магнитни записи, лупи за изготвяне на фотолента, фотоапарати „Минокс” и „Еказкта”, микроскоп и два стъклени слайда, между които са се намирали неотработени до край микроточки. Напечатани с дребен шрифт кодове, шифровални тефтери, разписание за радиовръзка, контролни таблици. Настолна лампа и запалка „Ронсон” с тайни кухини, идентични на тези, които са намерени в квартирата на Бен. Зашити в папка от висококачествена кожа паспорти на името на Джеймс Цилсън и Джейн Смит със снимки на Питър и Хелън Крогер. На 7 март 1961 г. два месеца след ареста семейство Крогер под усилена охрана са изправени пред първоинстанционния съд на Боу Стрийт. Тук трябва да се състои предварителното провеждане на „Портландското дело”, нещо като генерална репетиция, на която трябва да се реши само един въпрос: притежава ли обвинението достатъчно доказателства, за да бъде представено това дело в Централния наказателен съд Олд Бейли. Процесът над „Портландската петица” трябва да се превърне в най-важното дело от всички наказателни дела през последното десетилетие. В „Петицата” влизат представители на три националности: двама американци – Питър и Хелън Крогер, двама англичани – Хари Хаутън и Етел Джи, и канадецът Лонсдейл, който ръководи всички операции по проникване в Адмиралтейството и в Центъра за изучаване на биологическите методи за водене на война. Предстоящите слушания в съда предизвикват голям резонанс не само в Англия, но и в целия свят. Вестниците са пълни със сензационни съобщения за ареста в Лондон на канадски търговец милионер, който се оказва руски шпионин. Огромни снимки и огромни заглавия на статиите подгряват любопитството на читателите от всички английски прослойки. Най-накрая настъпва денят на съдебния процес в зала номер 1 на самия Олд Бейли. Охраната въвежда в залата групата обвиняеми. Точно в 10:00 тримата високопарни съдии сядат в своите кресла, с перуки и яркочервени мантии. Установява се напрегната тишина. Съдебният служител чете обвинителния акт, точно копие на този, който е четен на предварителното слушане на Боу Стрийт. След това генералният прокурор Реджиналд Менинхем-Булер излиза с обвинителна реч. Следва суперинтендантът Джордж Смит. Следващите два дни от заседанието са запълнени със серия безлични показания на свидетели. После половин ден дава показания Хаутън. Стараейки се да се спаси, той признава, че е предал на Лонсдейл много секретни документи от Портланд. Етел Джи потвърждава неговите показания, но допълнително потопява себе си и Хаутън, като заявява, че тя действително е нарушила дадената от нея подписка за неразгласяване на държавна тайна и е предала чрез своя любовник около 2000 секретни документа. Разпитът на Гордън Лонсдейл започва с въпрос: „Признава ли се за виновен за тайния сговор с Хаутън, Джи и Крогер?”. Лонсдейл хваща с ръце парапета, който го отделя от залата, поглежда към присъстващите там хора, след което се обръща към главния съдия Паркър и казва, че Крогер не са в таен сговор с него и че ако съдът сметне обвинението против тях за доказано, то виновен за всичко трябва да считат само него. Молодий твърдо решава да направи всичко възможно за това Крогер и всички, с които е работил в Англия и в другите страни и които оказват на Русия тайна помощ, да се убедят, че на съветските разузнавачи може да се разчита. След това върховният съдия се обръща към Хелън: „Подсъдима Крогер, известен ли ви е човек с име Емил Голфус?”. За семейство Крогер този въпрос е като удар от мълния. „Не, на мен не ми е известен Емил Голфус.” „А познат ли ви е Мартин Колинс?” „Не, Ваша чест.” „Тогава може би ви е известен полковник Абел?” „Не, Ваша чест, аз не знам за никакъв полковник Абел”, спокойно отговаря Хелън. Същите въпроси в същата последователност съдията задава и на Питър. Той е подготвен психологически за тях. Отговаря непринудено, като че ли наистина не знае кой е Абел. И изведнъж нов неочакван въпрос. „Подсъдими Крогер, какво можете да кажете за фамилията Коен, известна ли ви е тя?” „В Англия има много хора с такава фамилия” – отговаря Питър. „А какво знаете за Морис и Леонтина Коен, която още е и Петке?” „За съжаление, Ваша чест, за тях аз нищо не знам.” По същото време генералният прокурор заявява, че един ден преди закриването на процеса в ръцете на обвинението са попаднали съществени доказателства за връзката на Крогер със съветското разузнаване. Прокурорът кани Смит: „Ваша светлост, свидетелят Смит! Суперинтендант на управлението за специални разследвания на Скотланд Ярд. Какво имате да кажете, мистър Смит, на височайшия съд?”. Смит казва, че той има документални сведения за Крогер, получени от ФБР. Десет години назад, занимавайки се с търсене на двама американски граждани, внезапно изчезнали от Ню Йорк, ФБР разпраща техните фотографии в други държави, а също така и отпечатъци от пръстите им. След ареста на Крогер в Англия експертизата установява, че подсъдимите Питър и Хелън не са тези хора, за които се представят. Истинските имена са Морис Коен и Леонтина Тереза Коен, по баща Петке. И двамата са граждани на САЩ, търсени от ФБР за това, че Коен са съпричастни към шпионското дело на полковник Абел. При ареста на Абел в САЩ е намерена снимка на Коен с надпис „Морис и Леонтина”. След своето изказване върховният съдия обявява почивка. Подсъдимите са отведени в килиите. Повечето журналисти и юристи считат, че на Лонсдейл ще му дадат 14 години като на ръководител на шпионската мрежа, на Хаутън и Етел Джи по 10, а на семейство Крогер 3-4 години каторжен затвор. След половин час подсъдимите отново ги въвеждат в съдебната зала. В съответствие с правилата на британското съдопроизводство заключителното слово е предоставено на суперинтенданта Смит. Той разполага с копие от предадените на съдебните заседатели и обвинението документи, подготвени на базата на резултатите от експертизата и от получените от ФБР материали. Смит огласява истинските биографични данни на Крогер, получени от ФБР. След това настъпва ред на присъдата. Лордът бавно става от своето кресло и започва да чете присъдата. Общо Портландската петица получава 95 години. Гордън Лонсдейл – 25 години, Хари Хаутън и Етел Джи по 15 години, а Крогер – 20 години. Но върховният съдия пресмята, че това не е чак толкова много, и затова произнася още едно решение: „Подсъдимите да изплатят съдебните разходи и всичките разходи по обвинението на това дело”. Лонсдейл се обръща към Питър и високо казва: „Нищо не можем да направим, Морис. Когато в Англия растат цените, напълно естествено е да се повишават и сроковете за наказанията. Дръж се, приятелю, аз мисля, че родината няма да ни забрави”. Заедно с Питър и Лонсдейл в затвора лежи и известният съветски разузнавач Джордж Блейк. Той е кадрови служител на МИ-6, който сътрудничи със съветското разузнаване, и е осъден в същата зала на Олд Бейли на 42 години затвори. Когато решават да преместят Лонсдейл в затвора Стрейнджуейс, той оптимистично заявява на Блейк: „Джордж, аз наистина съм уверен, че ще посрещнем заедно петдесетата годишнина от Октомврийската революция на Червения площад в Москва”. (Така и се случва: Блейк бяга от затвора и на 7 ноември 1967 г. те двамата стоят на трибуната за гости на Червения площад.) Веднага след произнасянето на присъдата на семейство Крогер в Москва пристъпват към обмисляне как да бъдат спасени. Предложени са много варианти. Центърът приема решение чрез полското Министерство на външните работи да се оспори твърдението за американското гражданство на съпрузите Коен и да се настоява, че те имат полско гражданство. На 22 октомври 1966 г. Джордж Блейк осъществява бягство от затвора. Питър се радва за него и много се укорява, че не е предприел и той подобна крачка. Той пише това в своя дневник, което веднага става известно на властите в затвора. Питър разбира, че е извършил грешка и е загубил бдителност. От Скотланд Ярд пристига разпореждане Питър Крогер да се премести в затвор на остров Уайт с особено строг режим. По това време в Москва се проработва и възможността за размяна на Крогер срещу осъдения през 1965 г. в СССР англичанин Джералд Брук. Министърът на външните работи на Великобритания Майкъл Стюарт първи поставя въпроса за възможността да бъде освободен Брук, който лежи в съветски затвор. Външното министерство на СССР пренасочва неговата молба за разглеждане към председателя на КГБ Семичастни. КГБ предлага да бъдат разменени „Виладжиите” срещу Брук. В посланието на министъра на външните работи на СССР Громико, изпратено до Майкъл Стюарт, се казва: „Ние сме готови положително да разгледаме вашето предложение, ако английското правителство от своя страна положително реши въпроса за освобождаване на две лица от полски произход, съпрузите Крогер”. Великобритания обаче не се съгласява да води преговори при такива условия. Усеща се силният натиск на САЩ върху английското правителство. Този въпрос Брук срещу Крогер повторно се обсъжда с премиера на Великобритания Харолд Уилсън по време на неговото посещение в СССР през 1966 г. Англичаните и този път не се съгласяват. По време на своята визита в СССР през 1967 г. новият външен министър на Великобритания Джордж Браун за трети път засяга въпроса за освобождаването на Брук в разговор с Громико. Предлага съветската страна да разгледа този проблем от позицията на хуманността. Но Громико е непреклонен: „Нашата позиция ви беше изложена по-рано и тя остава в сила до този момент. Що се касае до мистър Брук, то той се държи в затвора, меко казано, не по най-добрия начин”. „Извинете, господин Громико, но бихте ли казали в какво конкретно се изразява това?”, пита загрижено Браун. „Ние ще ви съобщим това в най-скоро време чрез нашето посолство в Лондон.” Джералд Брук заедно с други затворници е участвал в разработването на план за бягство, което дава основание за възбуждане на ново наказателно дело срещу него. Англичаните се запознават с тази информация, предоставена от съветското посолство, за предстоящото увеличаване на срока на задържане на Брук и чак тогава започват да търсят опции за размяна. Започва дълга и безплодна преписка между двете държави. Виждайки това, СССР предлага заедно с Брук да бъдат освободени още двама британци, които лежат в затвора за контрабанда на наркотици. При тези условия изведнъж британската страна се съгласява да извърши размяната. Тогава лондонските вестници отприщват истински скандал. Те пишат за Хелън и Питър като за двама крупни шпиони с голям опит. И за това, че постигнатото съглашение за тяхната размяна с Брук и още двама криминални престъпници далеч не е равностойно, което е възмутително. Не е в интересите на Англия да се пускат големи акули срещу цаца. Договорката за предсрочното освобождаване на семейство Крогер се оценява като сериозна победа на Москва. Вниманието на английската преса и телевизия през следващите няколко дни е приковано единствено върху размяната на Крогер и тяхното отлитане от Лондон. Нищо друго не е по-важно от това, дори пребиваващите през тези години в Англия чужди държавни глави. Изпращането на Питър и Хелън е организирано така, сякаш се изпраща „съкровище на британската корона”. След това във вестниците продължават да се изливат критични статии. „Таймс” съобщава: „Чужденец, пристигнал в Англия в петък (24 октомври 1969 г.), неволно би си помислил, че семейство Крогер се явяват национални гости, а не шпиони, нанесли щети на националната сигурност на Великобритания”. „Изпращането на Крогер трябваше да бъде организирано по друг начин, а не така, че да напомня отпътуване на кралския двор”, пише „Дейли Телеграф”. С шума около предсрочното освобождаване и изпращане на Крогер от Лондон английските медии правят прекрасна реклама на съветското разузнаване, напомняйки на западната общественост, че руското разузнаване не захвърля в беда своите верни агенти и кадрови служители. На другия ден след пристигането на Коен във Варшава те излитат с редовен полет за Москва. На летище Шереметиево ги посрещат, както се посрещат всички разузнавачи, които се връщат от чужбина. Много цветя и топли обятия. Леонтина внимателно разглежда лицата наоколо. Тя се надява да види особено скъпи за нея хора. Твен, Лонсдейл, Джони, Клод, Марк. Но тях ги няма. Няма как и да бъдат. Не се полага тяхната поява на обществени места в компанията на други разузнавачи. Разпознавайки един от тях, който е ръководил тяхната подготовка за работа в Англия, тя се хвърля към него с възгласа: „Саша! Ти ли си?”. Полковник Корешков я прегръща, целува я и се усмихва. „Разбира се, че съм аз! Лона, не можеш да си представиш колко съм радостен! Вече си мислех, че няма да доживея за среща с вас.” „Да, Саша, ако Брук не беше попаднал на вашето контраразузнаване, пребиваването ни у Нейно Величество щеше да продължи още 11 години. Много сме признателни на Брук, че се провали!” Семейство Коен се отправят към автомобилите. Морис и Леонтина сядат в служебната „Чайка”. Тя тръгва най-отпред на кортежа от автомобили. Скоро пристигат в секретен обект на нелегалното разузнаване, където вече ги очакват най-близките съратници от работата им в САЩ и Великобритания, които не са били на летището. Марк, Бен, Джони, Клод, Твен и Леонид Квасников. След няколко дни се появява закрит Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР: „За успешно изпълнено задание по линия на КГБ в сложни условия в капиталистически страни и за проявата на мъжество и издръжливост награждават се с орден „Червено знаме” Морис Коен и Леонтина Коен. Председател на Президиума Н. Подгорни. Секретар М. Георгадзе. Москва, Кремъл, 17 ноември 1969 г.”. След издаването на този указ в ЦК на КПСС има второ ходатайство от КГБ за даване на съветско гражданство на Коен. Обаче секретарят на ЦК Суслов, както и преди, ги счита за „провалили се” разузнавачи и не пожелава да напише на документа никаква резолюция, решавайки да обсъди предварително този въпрос с Андропов. На срещата Андропов се обръща към Суслов и казва: „Вие напразно, Михаил Андреевич, не се доверявате на Коен. Интернационалистите Коен участваха в изпълнението на много опасни операции на съветското разузнаване в САЩ и Великобритания. Те изпълниха задачите си добре. Още повече за мен са неразбираеми вашите съмнения и колебания, след като вие вече веднъж поставихте своя подпис за награждаването им с орден”. Суслов поглежда Андропов със студени сиви очи и промълвява: „Вие забравяте, Юрий Владимирович, че този указ за награждаване беше закрит (таен). За него никой никога няма да разбере освен вашите подчинени. А решението за даване на съветско гражданство на американците Коен може да стане веднага достояние на пресата”. „Аз не виждам в това нищо осъдително”, не се съгласява Андропов със Суслов. „Защо вие считате, че американски граждани не могат да станат съветски граждани?... Бих искал да ви напомня, уважаеми Суслов, че ние познаваме своите хора по-добре, отколкото вие и останалите членове на Политбюро. Що се касае до Коен, то, повярвайте ми, те заслужават много повече благодарности от нашата родина за сложната и опасна работа в разузнаването. Тези хора са достойни за най-високо уважение в нашето общество за тяхното достойнство, мъжество и умения да работят. Нещо, което за голямо съжаление не достига често на тези, които, отивайки в служебна командировка зад граница, остават там, изменяйки на родината си. Въпреки че всички те имат съветско гражданство. По време на разпитите и през деветте години затвор Коен не издадоха на англичаните тайните ни. Въпреки провокационните заплахи и многобройните обещания за по-добро бъдеще не ни предадоха.” Суслов мълчаливо взема документа и до подписа на министъра на външните работи на СССР Громико поставя и своя подпис. През 1964 г. английските власти се съгласяват да разменят Конон Молодий срещу арестувания за шпионаж в СССР агент на британските специални служби Гренвил Уин, който е арестуван в Будапеща от унгарското контраразузнаване и предаден на съветските власти. След връщането си в родината Конон Молодий работи в централния апарат на външното разузнаване. В едно от своите интервюта, дадено на съветски журналисти, той подчертава: „Аз не съм крал секретни тайни, а се опитвах да се боря против военната заплаха за моята страна. Аз не на думи знам какво е война. Минах през Великата отечествена война от началото до края й”. За съжаление Конон Трофимович Молодий рано напуска този свят. През октомври 1970 г. той скоропостижно умира от инсулт на 49 години. Англичаните правят художествен филм за него, в който чест им прави, показват Молодий като голям професионалист, разузнавач, човеколюбив, обаятелен и доброжелателен човек. Английски журналисти се срещат със сина на Молодий – Трофим Кононович, като със симпатия му казват: „Вашият баща и до днес е много популярен в Англия. Защото той никого не е предал”. Ето и някои допълнения към биографията на Конон, които прави неговият син Трофим: „Баща ми умря, когато бях на 12 години. Затова с какво той се занимава в действителност ние в семейството не знаехме, даже майка ми разбра за това, че татко е разузнавач, когато англичаните произнесоха неговата присъда. Три години той лежа в затвора. Когато аз съм се родил, баща ми е бил известен с шифрограма, която не знам защо е пристигнала откъслечно: „Трофим... 53 см... поздравяваме...”. Татко не е разбрал нищо: „Що за глупости! Какви 53 см?”. Тогава Крогер го успокояват: „Глупак, родил ти се е син!”. Когато татко го освобождават от затвора, той се надява още да работи зад граница. Предлага да си направи пластична операция, въпреки че е било ясно, че това е нереално... Най-много от всичко обаче го наранява случаят с леля Таня, която за шест години заменя майка му, когато той живее при нея в Америка. Леля Таня е знаела всичко за баща ми от западната преса. Тя беше много богата и пристигна единствено за да ни види в СССР. И тогава на баща ми му забраняват да се види с нея. Тя дойде у нас с подаръци, а него го няма, представяте ли си! По изключение разрешават на баща ми да напише мемоари, които да бъдат публикувани в Англия и Америка. Англичаните му предлагат това още когато той е в затвора. По-късно Семичастни (по това време председател на КГБ на СССР) поставя този въпрос в Политбюро. Тогава идеологът Суслов кипва: „Какъв герой е този ваш Молодий! Провали се, арестуваха го, дадоха му 25 години!”. И тук хитрият Семичастни казва: „Но затова пък разузнаването ще спечели пари, с които могат да се купят 75 автомобила „Волга”.” Леонид Брежнев, който е голям любител на коли, когато чува това, кимва одобрително с глава: „75 волги, това е добре! Нека пише!”. А какво е направил за своята страна Молодий ли? След неговия арест Адмиралтейството на Нейно Величество заявява: „Ние повече нямаме тайни от руснаците!”. Службата за външно разузнаване не отваря за нас своите архиви, но аз знам, че баща ми е способствал за получаването на технологията на ракетите „Поларис”, изстрелвани от подводници”.