Кореспондентът на Irish Times в Берлин Дерек Скели публикува текст в германския Die Zeit, в който коментира европейската криза през германското самовглеждане и германската доминация. Скели подчертава „разграничаването” на англосаксонския свят в гръцко-германската патова ситуация…

Ангела Меркел печели всеки рунд в евробитката, но може да загуби всичко

Британският теолог Джон Хенри Нюман е бил голям мислител, но не е могъл да се справи много добре с критиците. В увода на своята „Апология“ той се обявява срещу всички критици, които му дават усещането, че неговите аргументи не съвпадат с тези на останалите и затова нападат неговия характер. Целта на неговите критици е „да се съмняваш във всичко, което сам казваш“. И тази стратегия той нарича „отравянето на кладенеца“. Древната практика по време на война е да се отрови кладенеца. В рамките на европейската криза тази практика преживява своето голямо завръщане. И това не е много обещаващо за бъдещето на европейската интеграция. Но това, което прави всичко още по-лошо, е че всички европейски държави са се превърнали в отровители. Европейската интеграция се ражда в руините на следвоенна Европа. Но сега тя се подкопава в мрачните спорове между длъжници и кредитори. Колкото по-големи стават финансовите помощи от Европейския съюз и Международния валутен фонд към Атина, толкова по-семпли и прости са аргументациите на всички страни по темата. Едната половина от Европейския съюз обвинява Германия, че точно тя е поставила Гърция в порочния кръг на политиката на икономии и рецесии, което е довело до хуманитарна криза. Другата половина, лагерът около Берлин, вижда корените на гръцките проблеми в самата Гърция, в културата на корупция и опортюнизъм. Но тази криза е комплексна и нещо такова като „ние“ и „те“ в никакъв случай не я описва напълно. В същото време, всеки в рамките на еврозоната се държи сякаш към него е извършена най-голямата несправедливост. Но никой в този погрешно конструиран паричен съюз няма монопол върху битието на жертвата. Тази криза не произлиза единствено от нарочените като разпуснати и недисциплинирани държави като Гърция. Отговорността за нея не е дори и на банките във Франкфурт, които затрупаха Гърция с кредити. Основната причина не е дори в обстоятелството, че преди едно десетилетие Берлин остави настрана фискалните правила за еврото, нито пък в отворения сезон за евтино и бъзразсъдно кредитиране и дълговите разходи, които последваха. Всичко и всеки в еврозоната си изигра своята роля в това валутният съюз да бъде принизен до унизителна ситуация, за да се превърне днес в стъклен дом, по който всеки хвърля камъни. Както Юрген Хабермас отбеляза наскоро, натрупването на затворени национални перспективи, води до „непреднамерена комичност“ и даде 19 версии за това кой причини кризата и кой плаща най-високата цена за нейното решение. Но смехът секва, когато се видят последствията от бляскавите национални дебати: противоречиви анализи за базисните причини за кризата и също така противоречиви решения за нейното решаване. По време на срещата на върха в Брюксел миналия месец, която продължи цяла нощ, можеше да се предвкуси докъде ще ни доведе всичко това. За едната страна, разпореждането за още един, трети спасителен пакет за Гърция, е пример затова, как Германия, чрез силен натиск, бетонира доминацията си в Европейския съюз. Междувременно в Германия пък много влиятелни гласове роптаят срещу споразумението, атакувайки го, че то отваря още по-голяма празнина в обещанието, дадено пред германските гласоподаватели с думите „никаква финансова помощ за другите“. Пет години след кризата с еврото, това е новата нормалност, трансформирана в асиметрична война. Германия и нейните северноевропейски съюзници в еврозоната, от Холандия до прибалтийските републики, обясняват как биха имали голямо политическо мнозинство на тяхна страна с идеята Гърция да бъде изолирана. Те изтъкват, че голяма част от най-последните им изисквания са просто стари реформи с нови задължения и механизми за контрол. Само по този начин лагерът, подкрепящ възгледа, че трябва да продължи финансирането на Гърция, може да поднася позицията си на вече ставащите все по-скептични избиратели. Когато обаче става въпрос за това, да убеждаваш скептиците извън собствените ти граници, този лагер не използва своята политическа мощ. Напротив, наблюдаван отвън, той оформя все повече своя грозноват образ. От друга страна, правителството на Сириза, още с встъпването си, успя да разбуни духовете и да отчужди почти всички правителства от Еврогрупата – в това число дори тези, които показаха разбиране към гръцката ситуация, но успя и да си спечели могъщи и влиятелни съюзници в лицето на англосаксонския свят. Големи и влиятелни издания като Financial Times и Guardian , както и The New York Times , да не споменаваме и десетките икономисти и политици от световна величина, анализираха гръцко-германската патова ситуация и повечето от тях стигнаха до заключението, че Алексис Ципрас е прав в искането си за облекчение на неустойчивия дълг и да поиска действия за подстригването му. Възгледът за Гърция  на англоговорящия свят е оцветен в духа на кейнсианската икономическа традиция и е толкова бял, колкото либералния  възглед на Германия е черен.  Политически, германският лагер може да има надмощие в Европа, но когато става дума затова да се повлияе на световното обществено мнение, малката Гърция и нейните поддръжници имат значително по-дълбоко и силно влияние. Бившият финансов министър на Гърция Янис Варуфакис беше не само вездесъщ из германските медии, но и в световни влиятелни издания като The New Yorker , където наскоро той публикува завладяващо, състрадателно и старателно едностранчиво резюме на гръцката криза. Авторът е журналист, който през последните шест месеца е придружавал движещия се на мотоциклет бивш финансов министър. Всеки, който чете тази статия от Манхатън до Мелбърн, няма да изпита нищо друго освен симпатия и съчувствие към смелостта на гръцкия Давид, който се опитва да се справи с безпощадността на германския Голиат. Миналата година Ангела Меркел имаше възможността да обясни какво мисли за евро кризата, когато в Берлин дойде автор от The New Yorker . Тогава обаче нито канцлерката, нито някой от вътрешния й кръг, имаха време за това интервю. Разбира се, като изключим Ирландия, светът на англоговорящите не принадлежи към еврокредиторите на Гърция, но е включен чрез Международния валутен фонд. Затова мнението на англосаксонския свят по въпроса има силно значение както на международните пазари, така и в мозъчните тръстове. Ако някой иска гласът му да бъде чут, този някой трябва да включи в дебатите си и тази част от играчите. Германия не го прави. При това по този начин германците биха могли да имат територия за собствените си позиции сред вечно мрънкащите американски икономисти и британски медии. Но вместо това германците мърморят непрестанно, че никой не ги разбира в немскоезичните им изяви из медиите в Германия, които никой друг не разбира извън Германия. Ангажиментът на Берлин към останалия свят в евродебата очевидно е на второ място. Германските политици са прекалено заети в това да разработват краткосрочни тактики, вместо да представят своята дългосрочна политическа стратегия за Европа – ако приемем, че тя е една. Много чуждестранни журналисти в Берлин, както и посланици на Германия в Европа, се оплакват, че все повече има невидение и незнание за вижданията на Берлин. Затова при засилването на този вакуум, едностранчивата шовинистична журналистика в Европа ще става все по-мощна и само в стила на «Германия доминира, Германия изисква, Германия тормози». Все още обаче глобалните проучвания на обществено мнение показват, че репутацията на страната е непокътната и положителна, но във времето негативните коментари могат да повлияят значително върху образа на Германия. Колкото по-дълго се проточва кризата на еврото и колкото повече отрова се изсипва в европейските кладенци, толкова по-сериозни ще бъдат последствията за интеграцията на Европа. И Германия, страната, която е спечелила най-много от обединението на континента, може да бъде първата жертва.

Превод: Юлия Владимирова