„От 100 долара да направиш 110 – това е работа. От 100 милиона да направиш 110 милиона – това е неизбежно.”
Тази история не е за любителите на тайни конспиративни теории. Може би наистина някъде по света съществува мрежа от шепа влиятелни хора, които са в състояние да изградят глобална система за управление на планетата и да задават нейните правила, но за това все още не са намерени доказателства. Иначе конспиративните теории са полезни, те внасят оптимизъм, когато случващото се в света е необяснимо. По този повод известният карикатурист Скот Адамс в своята книга „Принципът на Дилберт” пише: „Единственото, което ми носи спокоен сън нощем, е представата за тайно общество от компетентни кукловоди, които вземат най-важните решения, докато избраните от нас политици се карат за някое изгорено знаме или каква да бъде дефиницията на брака” . Конспиративните истории запълват желанието ни да балансираме причините и следствията. Ние сме доволни, когато знаем, че големите събития не са плод на случайност, а са дело на тайна група от хора. Патрик Лемън, професор по психология в Лондонския университет, обяснява страстта към конспиративни теории така: „Ако си мислим, че големите събития, като покушения над президенти например, зависят от незначителни индивиди, това ни навежда на мисълта, че животът е непредсказуем и всичко става случайно. А това пък ни прави тревожни” . Майкъл Баркън, автор на „Културата на конспирацията – апокалиптичните визии в съвременна Америка”, подчертава същите мотиви за затъване в конспиративните фантазии: „Теориите на конспирацията са психологическо уверение, защото те ни показват, че всичко е свързано, нищо не става случайно и че в света има някакъв ред” . Обаче, като оставим настрана преувеличените фантазии за кукловоди и тайни общества, трябва да признаем, че огромният дисбаланс в глобалното преразпределение на властта естряскащ. В една много малка група хора, която наричаме елит, са съсредоточени огромни възможности за влияние върху съдбата на планетата. Масата от обикновени хора се отнася със завист към този елит, като едновременно с това се възмущава, че тези свръхбогати са яхнали „Златния век” (по думите на Пол Кругман в „Ню Йорк Таймс”). Хората говорят за дефект в системата или за световна несправедливост. Но елитът е нещо повече от чувства на обич или омраза. Той е нещо естествено, съществувало във всяка епоха, във всяко общество и във всяка сфера на човешката дейност. Именно този глобален елит измества днес традиционните институции на правителства и международни организации. Това е малобройна общност от хора, чиито всекидневни решения преразпределят ресурсите на пазара, създават, местят или ликвидират работни места по света, определят жизнения цикъл на правителствените програми, а понякога и на самите правителства. Това е нещо като каста, която е призвана да играе решаваща роля в дефинирането на глобалната ера. Каста, която е рожба на глобалния свят и може да съществува само в него. Влиянието на тази транснационална общност се умножава от това, че членовете й действат, сплотени от бизнес сделки, корпоративни бордове, инвестиционни и финансови потоци, приятелски връзки, елитни клубове и др. Тези мрежови отношения ги правят незаобиколим фактор при налагане на общите им интереси. Има един известен афоризъм на Уинстън Чърчил: „Всички сме червеи, но аз наистина смятам, че съм светулка” . Такава светулка е всеки един от членовете на новата елитна общност. И тази общност има неизмеримо повече власт от която и да е друга общност на планетата. Всеки член на елитната общност има възможност, когато пожелае, да повлияе върху живота на милиони хора по света. И това не е хипотетична възможност. Ерата на наследствената и на изборната политическа власт постепенно отмира. На своите сбирки новите елити спасяват закъсали държави на закуска, по време на обяд създават мултинационални корпорации или финансират милиардни сделки с коняка и пурата след вечеря. Съществуването на такова общество вече не подлежи на съмнение. Ако от богатите и овластените личности отделим тези, чието влияние се простира по забележим начин отвъд националните граници, можем да скицираме общността на този глобален суперелит. Става дума за малко над 5500 души, може би плюс минус около хиляда. При използването на различни критерии тази група би могла да бъде няколко пъти по-голяма или поалка. Но тя е достатъчно представителна, за да осмислим новите властови структури, които тези играчи представляват. Може да се каже, че това са висшите ръководители на около 100 правителства, които имат не само склонност, но и доказана възможност да влияят значимо било то политически или чрез враждебни операции върху големи групи народи извън собствените си граници. Добавяме командващите най-силните армии, медийните магнати, висшите мениджъри и акционери на стоте най-големи международни корпорации и осемдесетте най-богати финансови институции. Добавяме и повече от хиляда мултимилиардери, чиито инвестиции се равняват на Брутния вътрешен продукт на група развити държави. Не трябва да пропускаме и топ мениджърите в информационните технологии, петролните босове и арабските шейхове, мениджърите на колосални хедж фондове, титаните от Уолстрийт, новите руски и китайски капиталисти, духовните лидери на големите религиозни учения. Да не забравяме и малката група от известни писатели, художници, учени и академици (макар че едва ли може да се говори за академичен елит, щом Джордж У. Буш е бил част от него). Прибавяме към тях и мафиотските босове, и лидерите на терористични организации, които също покриват критериите за принадлежност към елитното общество.
Днес потомствените титли и наследените пари не осигуряват автоматично място в глобалния елит. Членството в елитната общност изисква да се отличаваш с изключителни качества, нечовешка упоритост и работоспособност. Тези хора често са брилянтни и много креативни умове. На фона на фрапиращото тесногръдие и ограниченост на националните правителства тези хора впечатляват с визия за бъдещето, енергия и размах. От друга страна, техният тотален егоцентризъм е шокиращ, както и загубата им на представа за ежедневието на обикновените хора. Може би огромните рискове, които се налага да поемат, ги карат да се затварят в себе си, в своя удобен свят. Но е възможно това да е психопатологична проява на успелите. Те буквално се пристрастяват към ендорфините, произвеждани от мозъка вследствие на големия стрес и печелившата им дейност. Дали ще управляваш корпорация, държава, престъпен картел или религия, това в крайна сметка е като екстремен спорт. Когато всекидневно си изправен пред ситуации с огромни залози, неизбежно ставаш зависим от тях. Личният живот на тези хора се трансформира в пристрастие към възхищението на тълпата. А от тук до нарцисизма има само една крачка. От нарцистичните личности стават страхотни лидери и патологични егоцентрици. Те безмилостно следват своите интереси и воюват за запазване на статуса си. Нарцисистите са емоционално изолирани и недоверчиви хора, а постиженията им често се израждат в мегаломания. Понякога резултатът от общите действия на група глобални играчи са последствия, които няма описани даже в най-мрачните конспиративни теории. Парадоксално е, че светът дава още повече власт именно на хора, които вече притежават огромна власт. И те я използват да харчат милиарди за регионални войни, за монопол върху енергийни трасета и финансови империи. В същото време групата на елита е удивително хомогенна. Това са хора от поколението на бейби бумърите със средна възраст около 50 години. Само 5,8% от тях са жени, а само 3% от елита са под 40 години. Културните корени на 60% от тази общност са в САЩ и Европа. Много малка е вероятността да си член на елитното общество и да нямаш поне бакалавърска степен от елитен университет. Преобладаващите 65% от тези хора се занимават с бизнес и финанси, а държавниците и топ мениджърите на мултинационални корпорации са около 18%. Обаче ако тези хора изпаднат от върха, попадат в дълбока депресия или в състояние подобно на абстиненция. Липсват им ендорфините на екстремния живот. Знанието ни за манталитета и мотивите, които движат това елитно общество, ще бъде решаващо за осмисляне на природата на глобалната ера и на бъдещето, което ни очаква. До известна степен в тази елитна група могат да се открият признаците на една новозараждаща се класа. Но за класово общество обичайно говорим, обвързвайки го с националната държава. В глобалния свят понятията класи и класова борба значително променят характеристиките си и придобиват формата на локално насочени протестни изяви на групи хора (срещу неравенството или замърсяването на природата). В книгата си „Глобалната класова война” американският автор Джей Фо пише: „Осъзнах, че глобализацията не само създава пазар без граници, но и класова система без граници към него”. В глобалния свят класовата структура става все по-размита. Традиционните механизми на солидарност и колективно взаимодействие престават да работят. Оказва се, че новите пролетарии са много по-слабо свързани помежду си, отколкото работниците през ХХ век. В старите индустриални региони в Западна Европа или Америка голяма част от индустриалните производства се преместват в Китай, Източна Азия и Латинска Америка. И мястото на промишления пролетариат от тези производства се заема от работещи в сферата на услугите, образованието, здравеопазването и специалисти в сектора на информационните технологии. На свой ред в страните от Азия и Латинска Америка с привличането на огромни групи хора на работа в новите производства започва безпрецедентна пролетаризация на населението. Това се случва в страни, където никога не е имало пролетариат, а още по-малко традиции в работническото движение. Тези глобални размествания размиват класовата структура, а изградените политически практики за колективно взаимодействие престават да работят. Всичко това, което се случва днес, не е изненадващо. Донякъде могат да се сравнят процесите от времето на индустриалната революция с това, което се случва днес, когато глобализацията и информационните технологии правят постиндустриалната революция. И при двете революции независимо от разликата се откроява една закономерност, която трудно може да бъде подмината: това е рязкото нарастване на неравенството между елитите и всички останали. Не можем да претендираме за справедлив световен ред, когато шепа хора получават доходи, измерими в милиарди, а огромната маса хора преживяват с два-три долара на ден. В своята книга Stone Age Economics антропологът Маршал Салинс пише: „Бедността не е притежание на малко количество стоки или съотношение между средства и цели тя е отношение между хората. Бедността е социален статус. Тя прерасна в конфузен белег на класова разлика”. Още Платон е смятал, че общото добруване се получава, когато имаме съотношение пет към едно между състоянието на най-богатите и най-бедните членове на обществото. Даже финансовият гуру Джей Пи Морган е считал, че елитът трябва да получава максимум 20 пъти повече от своите служители и работници. Друг поглед към разслояването на глобалното общество е принципът за разпределението, въведен от италианския социолог и икономист Вилфредо Парето, познат като правилото „80/20”. Според него 20 процента от причините са отговорни за 80 процента от последствията. Приложен към доходите, това означава, че 20 процента от населението получават 80 процента от доходите. Това съотношение описва по-мека картина от реалната, но е доста близо до истината. Според проучване на Университета на Обединените нации (UNUWIDER) най-богатите 10% от хората на планетата притежават 85% от световното богатство. Изчислението е направено, като в тази топ група от 10% са включени само индивиди с минимум 600 000 долара капитал. Отнесено към групата от 6000 човека, притежаващи най-голямото глобално богатство, това би означавало, че 10% от населението в света разпределят 90% от богатството на планетата. Съществуват много начини за измерване на неравенството в доходите, но те са сходни и затова няма особено значение кой начин се използва. Например Ричърд Уилкинсън и Кейт Пикет въз основа на методиката, която използват, констатират, че: „Обикновено по-бедната половина от населението получава 20- 25% от общата сума на доходите, а по-богатата около 75-80%”. Една от използваните мерки за неравенство е така нареченият „индекс на Робин Худ”. Той изчислява каква част от обществения доход би трябвало да се вземе от богатите и да се даде на бедните, за да се получи идеално равенство. Да вземем например средния доход за изпълнителен директор от всички компании в САЩ, който през 2014 г. е 12,1 милиона долара, а общо за всички останали страни в света – средно 6,4 милиона долара (по данни на Harvard Business Review). Топ 25-те изпълнителни директори на компании в САЩ през 2014 г. са получили общо 1 милиард 298 милиона и 755 889 долара доходи, без да се броят допълнителните бонуси и опции. Само първите 10 от тях имат среден доход по 73 милиона и 412 261 долара. С други думи директорите, които управляват големите компании, са започнали да печелят невъобразимо количество пари. В Русия например през 2014 г. по данни на Федералната данъчна служба количеството на хората с доходи над 1 милиард рубли е нараснало с 6%, а количеството на хората с доходи под жизнения минимум е достигнало 22,9 милиона души, което е 16% от населението на страната. Същевременно най-богатите 1% руснаци притежават 71% от личното богатство в държавата (Global Wealth Report). Има различни обяснения на този феномен. Тома Пикети от Парижкия икономически институт твърди, че „увеличението на дела на най-високите доходи не се дължи на по-голямата възвръщаемост на капитала, а на нарастване на заплатите, особено на висшите мениджъри, като този процес започва още през 70-те и се засилва през 90-те години на ХХ век”. Други го отдават на пазарните ползи от наемането на „емблематични имена” на топ позиции, което води до увеличаване на печалбата и респективно възнагражденията на мениджърите. Но най-близо до действителността е определението на Джон Кенет Гълбрайт, икономист от Харвард, който пише: „Заплатата на шефа на голяма корпорация не е пазарна награда за постиженията му. Тя е по-скоро топъл личен жест, който един индивид прави към самия себе си”. Но каквито и да са истинските причини, факт е, че колкото повече нарастват възнагражденията на шефовете на корпорации, толкова повече нараства и социалното неравенство. Трудно може да се обоснове обратното. Според Ленард Бигли, социолог от Флорида, средният доход на едно работещо американско домакинство се колебае в диапазона между 26 000 и 40 000 долара, а първият в листата на изпълнителните директори на Discovery Communications Дейвид М. Заслав получава 156 милиона и 77 912 долара. Например Google дава на новоназначения си финансов директор Рут Порат възнаграждение в размер на 70 милиона долара. В тази посока е показателен и един друг факт. През 2014 г. 500-те най-големи компании в света са генерирали приход от 31,2 трилиона долара, а печалбата им е възлизала на 1,7 трилиона долара. Тези приходи са направени с 65 милиона работници и служители на територията на 36 страни. В края на краищата резултатът от ожесточените академични дебати върху проблема с неравенството биха могли да се резюмират с един стар анекдот от Уолстрийт, в който се казва: „Има цикличност, приятелю. Веднъж богатите стават по-богати, а бедните обедняват. Друг път богатите стават по-богати, а бедните си остават каквито са”. Обяснението на всичко това експертите търсят в липсата на образование, в липсата на достъп до капитали или в социалните бариери пред мобилността. Но това ни връща в 80-те години на рейгъномиката и тачъризма: „Бъдете търпеливи, оставете всичко на пазара”. Идеята на модела е, че налагането на конкурентна среда и отварянето към инвестиции някой ден ще се трансформира в реална възможност за всички, които пожелаят да имат достъп до капитали. А ако случайно възникне обществен проблем, най-успешният начин за решаването му е да го оставим на пазара. „Гениалното” на този подход е внушението, че добрата съдба спохожда рано или късно всеки човек, ако той е талантлив и следва ясните пазарни правила. Откакто зараждащият се глобален елит прегърна тази идея, измина вече едно поколение, но стана пределно ясно, че Господ е забравил да възнагради три четвърти от човечеството. Глобализацията роди и екстравагантната теория на Шъруин Роузън за икономиката на суперзвездите, според която най-големи възнаграждения получават суперзвездите, или иначе казано, най-талантливите индивиди. Действително пазарите вършат чудеса и ръстът, предизвикан от освобождаването им, е облагодетелствал милиони. Но пазарите не са живо същество, те нямат съвест и много бързо изхвърлят от обръщение болните, необразованите, възрастните или маргинализират слабо развитите държави. Пазарите се интересуват от ефективност и печалби. Но те не се справят достатъчно добре с неефективността и недостатъците на свободната търговия. Само с пазари не се създава справедливо общество. Вече е ясно, че ограничената роля на държавата, налагането на финансова дисциплина, дерегулациите и поверяването на растежа в ръцете на пазара не дават очакваните резултати. Малко хора печелят ужасно много пари, а повечето изпадат в страхотна бедност. Появяват се и други сериозни проблеми, които се премълчават от икономистите и затова не се включват в дебата. Сред тях е и проблемът за културата. Темата е твърде неудобна, защото културата е важен атрибут на националната идентичност, религията, расата и дори на класовата структура, което я превръща в токсично вещество. За култура не се говори в изисканите кръгове на световния елит. Но това не значи, че елитите не я използват манипулативно за отклоняване на вниманието от истинските причини за глобалното неравенство. Днес елитите предпочитат да си заровят главата в пясъка, за да не се изправят пред простата истина, че въвеждайки институциите на демократичното общество, те едновременно с това го лишиха от елементите на истинската култура. Така създадоха това, което водещият от CNN и бивш редактор на Newsweek Фарид Закария нарича „либерална демокрация”. Същaта липса е в сила и за културата на институциите, и за културата на пазарите. Въвеждането на пазарни структури и правила без култура на предприемачеството, основана на равни права и възможности, неизбежно поражда и „либерални пазари”, които формално приличат на свободния пазар, но работят неефективно, като облагодетелстват избрани играчи и драстично увеличават неравенството и мизерията. Темата за бедността обаче се избягва от медиите. Но тъй като не може напълно да изчезне от общественото внимание, то медиите с ловкостта на фокусник подменят историята за растящата пропаст между бедните и богатите с история за неравенството между богати и супербогати. Така бедните вече могат да следят със съчувствие битката, която водят „нещастните богати американци”, които си докарват минимум по 600 000 долара годишен доход, с другата част от свръхбогатата Америка, която ги „ограбва” и прибира поне по 12 милиона годишно. Получава се много добро съчетание: гневни проповеди срещу алчността на свръхбогатите, гарнирани със светски блясък и известни имена. Това вече е наистина запленяваща история, която хората следят с интерес, а на фона на този „гигантски” сблъсък проблемът със собствената им мизерия някак си им изглежда нищожен. Такава масова подмяна на реалността медиите направиха в периода на финансовата криза през 2008 г., когато в редица престижни печатни издания се появиха заглавия от рода на „Новата пропаст между богати и богати” (Fortune), „В глобалния свят богатите завиждат на супербогатите” (New York Times) и др. Излезе и дълъг списък от книги на тази тема. Мат Милър, автор на списание Fortune, пише: „Надеждите и мечтите на днешната образована (разбирай богата) класа се основават на идеята, че пазарният капитализъм възнаграждава заслугите. Но недостижимият успех на супербогатите прави тази мечта на парчета”. В последно време сме свидетели и на един друг феномен, нещо като епидемия от благотворителност. Топ милиардери от ранга на Уорън Бъфет, Карлос Слим Елу, Марк Зукърбърг, Лари Пейдж, Сергей Брин, Джеф Безос, та даже и руският милиардер Владимир Потанин, изсипаха във фондацията на Бил и Мелинда Гейтс стотици милиарди долари. Фондация „Робин Худ” пък събира всяка година в Ню Йорк финансовите акули на САЩ за участие в показна акция по благотворителност. В обстановка на зашеметяващ лукс „Робин Худ” набира по 70-80 милиона долара. Спор няма, че благотворителността е нещо хубаво. Но защо този бум се случва точно сега, когато се задълбочава дебатът за неравенството? Тези хора притежават милиарди отдавна, но сега изведнъж станаха самоотвержени филантропи и държат всички да знаят това. Не става ли въпрос за нова красива история, поднесена на обществото: история, в която елитите биха искали хората да обсъждат собствената им щедрост? През 1899 г. американският икономист Торстейн Веблен със своята книга The Theory of Leisure Class въвежда в икономическата теория понятието „демонстративно разточителство”, за да обясни как свръхбогатите харчат парите си. Днес, ако Веблен беше жив, вероятно би назовал днешните прояви на щедра благотворителност с понятието „демонстративна съвест”. Но за щедрия елит е важно не само демонстрацията на съвест, а и къде, и в обкръжението на кого се провежда демонстрацията. В списъка на онези приблизително 6000 човека от целия свят, които формират световното елитно общество, стоят конкретни имена на личности от целия спектър на световния икономически, обществен и политически живот. Но подобен списък ще бъде неточен още в момента, в който прочетем последното име в него. Публикуването на конкретни имена незабавно би предизвикало дискусия относно критериите кой да бъде включен и кой не в този списък. Това, разбира се, не е без значение, но измества посоката на темата. А идеята е този списък да покаже местата, където е концентрирана най-голямата власт и богатство на световния елит. Както и механизмите, които са ги направили свръхбогати и са им осигурили пропуска в клуба на глобалния елит. През 1924 г. Томас Ман пише знаменития си роман „Вълшебната планина”. Романът прави прочуто малкото швейцарско градче Давос като световна дестинация за балнеолечение. Томас Ман едва ли е предполагал колко истински вълшебна ще стане тази планина и как Давос ще се превърне в символ на глобалния свят. През 1971 г. Клаус Шваб основава в Давос организацията, станала известна по-късно като Световен икономически форум. За 35 години от съществуването си този форум успя да превърне малкия алпийски балнеолечебен курорт в световен център на глобализацията. Това малко градче ежегодно събира представителната извадка на световния елит. Самюъл Хънтингтън дори въведе дефиницията „давоски човек”. Това е глобалният гражданин, лидерът, за когото границите са без значение. Тези близо две хиляди водещи личности, които се събират на форума, поддържат повече връзка помежду си, отколкото с хората в квартала, където живеят. За тях Давос е нещо повече от място за бизнес туризъм. Тук зад официалната програма елитите плетат световните политически и бизнес мрежи. От гръмко афишираните световни проблеми, разглеждани в официалната програма, досега нито един не е намерил своето решение. Но в същото време глобалният елит е умножил властта и доходите си, а неравенството в обществото още повече е нараснало. Елитът в Давос затвърждава напрежението между вековната идея за национална държава и зараждащата се реалност. В днешния свят нациите не само че губят влиянието си, но стават подвластни на транснационални проекти, над които изобщо нямат контрол. В тази реалност правителствените центрове работят приоритетно не за собствените си държави, а за международни, наднационални интереси. Битката се води не само за преразпределение на богатство, но и за преразпределение на суверенитет и власт. На форума в Давос в края на януари 2015 г. темите за неравенството и безработицата бяха начело на класацията на 10-те най-сериозни проблема, срещу които се изправя световната икономика. Разбира се, както и преди, до рационални решения не се стигна. Както се изразява главният директор на форума Мартин Ларкин, причината за това е в „глобалната лидерска криза, която се разпространява във всички останали области”. Заключението е, че: „Липсата на действия от страна на международните лидери за справяне с тези трансгранични опасности ще попречи за намиране на решение за тях”. Нито дума за връзката между глобализацията и задълбочаващото се неравенство. В уводна статия за Business Week Брус Нусбаум пише: „Глобализацията подобри живота на милиони китайци, но доведе до мизерия на средната класа в САЩ и до влошаване на положението на бедните”. По-нататък той отбелязва: „Сега „човекът от Давос” стои гол, без нова супер икономическа теория и без инструменти, с които да управлява световната икономика. „Човекът от Давос” трябва да бъде така честен да признае, че за милиони хора глобализацията е несполука. Давос е мъртъв”. Естествено, не можем да отречем ролята на Световния икономически форум в решаване на глобалните икономически проблеми през последните 44 години. Но срещата в Давос през януари 2015 г. успя да убеди всички, че форумът вече се намира в крайния стадий на своето безсмислие. Дейвид Роткопф в книгата си „Суперкласата” характеризира Световния икономически форум по следния начин: „Форумът прилича повече на политическа конференция, на която елитите се помирисват, разпознават „стабилните” идеи и хора и си тръгват с по-големи шансове, че тези, които са с едно стъпало над тях в глобалната йерархия, ще им вдигат телефоните си”. Избледняването на имиджа на форума се дължи не толкова на лоша организация или на липсата на проблеми в новия световен контекст. По-скоро Световният форум беше лъскавата фасада на националните държави и на техните властови елити, а Давос пък беше градчето, което им беше необходимо, за да управляват света. Както казва самият основател на форума господин Клаус Шваб: „Според мен да си част от елита трябва да отговаряш на две изисквания. Да имаш власт, каквото и да означава това, защото за мен елитът е тази група, която има влияние над другите. Също така трябва да ръководиш мощна институция или организация”. Днес обаче е в ход постиндустриалната революция, в която се придвижваме от национални към глобални измерения. Старите властови елити не работят. Но господин Шваб не успя да постави локомотива на Световния форум върху релсите на глобализацията. И новият елит започна да създава паралелни клубове и форуми, където вече се приемат ефективни решения за управление на глобалния свят. Например Клинтън доста години беше един от фаворитите на форумите в Давос. Но през 2005 г. той основа фондацията си „Уилям Джеферсън Клинтън” и обяви проекта „Глобална инициатива на Клинтън”. Това предизвика опасенията на основателите на форума в Давос, че Клинтън създава конкурентна структура, която би могла да измести Световния икономически форум от полагащото му се място за срещи, задаващи световния дневен ред. Инициативата на Клинтън бързо набра скорост и през 2006 г. бяха направени 215 дарения на обща стойност 7,3 милиарда долара. Целите: справяне с бедността, климатичните промени и т.н. Инициативата на Клинтън по мнението на дарителите внася кардинална промяна в подхода към решаване на световни проблеми. Защото премества фокуса от говорилните, в които са се превърнали повечето световни форуми, към ерата на глобалната активност. Проблемите, с които започва да се занимава фондацията на Клинтън, би трябвало да вълнуват и ООН. Но явно Организацията на обединените нации не е в състояние да прави такава политика. Вярно е, че „Глобална инициатива на Клинтън” се обръща към една група от нови филантропи. Клинтън беше президент точно по времето на интернет бума, благодарение на който много хора от новия елит станаха свръхбогати. Някои от висшите мениджъри на Бил Гейтс, който е един от най-големите привърженици на така наречената „просветена глобализация”, се оказва, че преди са били част от администрацията на Клинтън. Александър Фридман, изпълнителният директор на фондацията на Клинтън, преди да заеме тази длъжност, е бил стипендиант на Белия дом и заместник-министър на отбраната при Клинтън. Вторият по важност човек във фондацията Силвия Баруел е бивш заместник-началник на администрацията в Белия дом. Но да не издребняваме. По-важно е, че такива структури като фондацията на Бил Клинтън дават началния импулс за изграждане на бизнес мрежите на новите елити. И слагат началото на някаква форма на транснационална регулация, която запълва празнините, оставени от националните и международните организации. Паралелно с форума в Давос разни частни клубове с участието на ограничен брой известни личности също организират форуми, за които има съвсем ограничена публична информация. По-известните от тях са „Билдерберг” и Трилатералната комисия. Но през последните години, когато международните срещи на елитите се превръщат в ежедневие, тези клубове, както и Давос, също започват да губят своя блясък. Клубът „Билдерберг” е рожба на частна инициатива на европейските политически и бизнес лидери. Той се създава в средата на 50-те години с цел неутрализиране на американското влияние в Западна Европа. В него членуват около 150 висши държавници, бизнесмени, дипломати, академични фигури и командващи военни, офицери от САЩ и Европа. Организацията не оповестява местата за срещи и дневния им ред. Новопоявилите се фигури от областта на технологиите и новите медии напълно отсъстват от тези срещи. Никой от телекомуникационните гиганти не е представен в „Билдерберг”. Но и никой от техните шефове не би си направил труда да иде. За тях тези старци са нищо. Наистина 20 от членовете на клуба вече са на преклонна възраст, а известният на всички Рокфелер е над 90 години. Един американец, бивш държавен служител, участвал в срещите на клуба в продължение на повече от десетилетие, казва, че събиранията на „Билдерберг” са били необходими през 50-те години, но след това са станали „напълно безсмислени”. „Нищо от това, което се случва на тези срещи, не влияе върху събитията” – казва той. Мнението на ветераните от клуба е, че групата е морално остаряла и няма шанс да оцелее. Друга известна частна политическа група е Трилатералната комисия (TLS). Основана е през 1973 г. от Дейвид Рокфелер с идеята да осъществява обмен на идеи между Европа, Америка и Япония. Групата наброява около 350 човека от Европа, Америка и Тихоокеанска Азия. Любопитно е, че когато Рокфелер основава клуба, е ръководел Съвета за международни отношения на САЩ и едновременно с това е бил изпълнителен директор и председател на борда на Чейс Манхатън Банк. Активна роля в създаването и ръководството на комисията играе и Збигнев Бжежински. Първата среща на този затворен клуб се провежда през 1975 г. и от тогава регулярните срещи продължават и до днес. Сред бившите и настоящи членове на комисията са бивши американски президенти, гуверньори на Федералния резерв, министри, сенатори, висши мениджъри, банкери, собственици на печатни и електронни медии като „Ню Йорк Таймс” и Си Би Ес, академични фигури и тех ни колеги от целия свят. Доколкото има информация за темите, които се обсъждат в комисията, става въпрос за контрол в планетарен мащаб на аграрния сектор и хранителния баланс. Другата важна тема е световната енергетика. Крайната цел е да се организира глобално управление на тези отрасли от един властов център, чиято стратегия да се изготвя от комисията. Естествено, такава мегаломанска идея не е осъществима и затова повечето от участниците в срещите постепенно започват да губят интерес към групата. Едни от тях вече я определят като „пенсионерски клуб”, а други са още по-крайни, като казват: „Трилатералната комисия е пълен майтап. Това е сбирщина от някогашни величия, които нямат вече никаква власт, освен да се събират и така да се чувстват малко по-важни. Срещите им са изпълнени с безполезни презентации, които са толкова абстрактни, че нямат никаква връзка с действителността”. Но елитите не се събират само на делови срещи в Давос или по други клубове. Те имат и своите места за почивка. Най-известното от тях е така наречената „Бохемска гора”. Това е нещо като летен лагер на богатите и овластени възрастни хора от планетата, или както редовният участник на тези почивки Ричард Никсън живописно го описва: „Става дума за най-лигавото място, което изобщо можете да си представите”. Местността е избрана за почивка от елитите още в края на XIX век. Това е една планинска долина с площ 100 кв.км в околностите на Монте Рио, Калифорния. Днес в клуба членуват около 2000 мъже, които всяка година в края на юли задължително се събират за традиционния клубен поход. „Бохемите” никога нищо не разказват за себе си, но по информация на журналиста Алекс Джонс, успял да проникне там като обслужващ персонал, известни са някои от най-елитните членове на клуба. Оказва се, че там е представена извънредно любопитна смес от политически, финансови и бизнес кръгове от кланово-олигархичния елит на Америка. Още от началото на ХХ век всеки републикански президент на САЩ е член на клуба. Списъкът включва такива имена от политическия и корпоративен елит, като Доналд Ръмсфелд, бившите държавни секретари Колин Паул и Джеймс Бейкър, Дик Чейни, Хенри Кисинджър, бившия шеф на Федералния резерв Пол Уолкър, Дейвид Рокфелер, шефовете нa Chevron Texaco и Еxxon Mobil, представители на семейството, основало Hewlett-Packard, актьора Клинт Истууд и др. Или иначе казано, хората от „старата” генерация на политиката, икономиката, отбраната, дипломацията и медиите членуват в едно общество, което редовно провежда срещи под калифорнийските секвои. На тези срещи всички, седейки на тревата, първо изслушват основния докладчик, след което започват дискусиите. На подобна среща се е родила и идеята за проекта „Манхатън”, поставил началото на ядрената програма на САЩ. Алекс Джонс конспиративно твърди, че „играта за световно правителство едва сега започва, а елитите планират да унищожат 80% от населението на земята, като самите те искат да живеят вечно с помощта на новите технологии”. Когато става дума за елитите от Латиноамериканския регион, емблематични са срещите на форума „Бащи и синове”. Патронът на това събитие е Карлос Слим Елу, един от най-богатите хора в света. Близък познат на Слим го описва така: „Нетипичен латиноамерикански бизнес лидер. Той всъщност чете книги. Повечето от тези момчета във форума са добри с цифрите и се оправят със семейните предприятия. Но Слим е интелектуалец и има много широки интереси. Той сложи началото на тези срещи, защото Латинска Америка не бе добре представена в Давос... а също така до голяма степен, разбира се, и защото смяташе, че форумът е в съзвучие с интересите му”. Карлос Слим създава форума изключително за елита на Латинска Америка, където все още доминиращи са семейните империи. Милиардерът сам финансира цялото мероприятие и определя дневния му ред. Работният график на форума е доста интензивен и включва множество семинари по бизнес теми, обмен на опит, обеди и вечери в дома на основателя и завършва с планирането на инициативи, които са важни за бизнеса на Слим. Азия също има свой форум като регионална алтернатива на Световния икономически форум. Срещите се провеждат ежегодно от началото на 2002 г. и следват същия формат като в Давос. Канят се до две хиляди участници, има разнообразни дискусии, светски и други събития. Най-известният участник досега в този форум е Бил Гейтс. В света се организират и множество други клубове и форуми с претенцията да представляват средища на новите елити. Както участието в срещи на високо равнище, така и храненето на елитите в избрани ресторанти или отсядането в безумно скъпи хотели не е просто предпочитание към лукса или проява на снобизъм. Това е стратегия. Тя гарантира възможността да срещнеш хора, до които желаеш да имаш достъп, и да изключиш тези, на които не желаеш да дадеш достъп до себе си. Същото важи и за избора на място за живеене или почивка. Този модел се следва от много членове на елитното общество. Но това повдига въпроса, това ли са хората, на които искаме да поверим управлението на глобалното общество? Вярно е, че в днешния век в сравнение с предишния голямата част от супербогатите не са се родили със „сребърна лъжичка в устата”, а сами са извоювали положението си. Повечето от тях черпят силата си от частния сектор, а не от политически структури или държавни институции. Вероятно затова вече отчетливо се забелязват опитите на новия елит да изгражда квазиструктури, аналогични на тези в националните държави, но с глобален обхват. Обществото на глобалния елит катализира появата на една нова група, която допълва влиянието на хората с пари и власт. Това е групата на така наречените „топ политически консултанти”, която упражнява бизнес с думи и владее прийоми, способни да манипулират избирателите по целия свят. „Консултантите” носят със себе си изборни техники, телевизионни маркетингови стратегии, модели за изучаване и маргинализиране на опозицията и множество други чудеса. С прилагането на тези техники изборите навсякъде по света започнаха да си приличат. По този начин неизбежно се изградиха и връзки между политическите партии в различните страни, между техните лидери и идеологии. Постепенно в тези връзки започнаха да прозират очертанията на глобални политически коалиции. Появата на новите политически консултанти от своя страна изкара на сцената и новите медии. Това явление преобърна традиционната новинарска общност и напълно промени бранша. Достоверността на новините остана на заден план. За новите медийни мрежи най-важно е не представянето, а създаването на новини с подходящ пропаганден ефект. Утвърдените в миналото медийни гиганти инкорпорираха в структурите си иновациите на новите медии, за да обслужат именно интересите на новото елитно общество. Най-успешно с тази задача се справи империята на Рупърт Мърдок „Нюз Корпорейшън”, която през 1996 г. създаде самообявилия се за „справедлив и балансиран” канал Фокс Нюз. Към безкрайните пропагандни медийни изяви обаче трябва да добавим и мрежите от неправителствени организации, блогъри и разни интернет участници. Според някои анализатори само неправителствените организации по света имат общ оборот над един трилион долара годишно. Тази сума, умножена по общественото доверие към тях, е много вероятно да ги направи най-влиятелните глобални институции през XXI век. Дори по-влиятелни от медиите. Броят на неправителствените организации нараства пропорционално на отслабването на международните институции и нуждата от глобално управление. Под формата на публично-частни партньорства те все повече действат като продължения на националните правителства. Но все пак не трябва да се забравя, че публичността и отчетността в тези организации са оскъдни, а една тлъста банкова сметка винаги ги кара да действат в полза на този, който я захранва. Така новите елити си отварят още едно много сериозно направление за влияние, особено важно за трансграничните им проекти. Подобно на неправителствените организации, които постепенно приватизират важни дейности, извършвани преди това от държавните институции, така и частните армии постепенно изместват държавните армии. Частните военни фирми се превръщат във все по-значим фактор в динамичните отношения както между държавата и армията, така и между държавите. Днес в САЩ има над 35 големи частни военни формирования, като се започне от небезизвестните „Блекуотър” и „Келог” и се завърши с „Браун енд Рут” и „ДинКорп”. Моделът на частните армии, наложен в САЩ, се превърна в глобален модел, практически прилаган на всички континенти без Антарктида. Но ако частните военни фирми са новото бизнес лице на войната в глобалния свят, то държавната власт ще бъде сериозно подкопана. Правителствата ще загубят монопола върху силата и принудата. В САЩ частните военни фирми са освободени от наказателна отговорност и публичен контрол, с което реално са поставени над закона. Частните армии дават възможност на правителствените лидери да заобикалят демократичните процедури, като прехвърлят важни моменти от външната си политика на частни, неподлежащи на контрол компании. Остава също така и заплахата, че някоя елитна група при необходимост винаги може да ангажира частна армия и така да получи предимство пред държавата. При тази ситуация частните армии в бъдеще или ще бъдат привлечени в защита на глобалната сигурност, или планетата ще се превърне в сбор от нещо като средновековни княжества, в които всеки един от имащите власт и богатство ще царува и ще наема частна армия, за да защити територията и богатствата си. Възходът на глобалните институции, доминирани от транснационални корпорации, но включващи неправителствени организации, медии, частни армии, сенчести коалиции в закрити клубове и мозъчни центрове, е водещата сила при оформянето на глобалната елитна общност. Когато висшите мениджъри на големи компании започват да отговарят все повече за глобални, отколкото за национални операции, когато парите на фирмите идват по-скоро от чужбина, отколкото от родната им страна, те се превръщат в граждани на света и глобални брокери на влияние. Тогава за националните правителства остава незавидната участ да се конкурират за благоразположението им. Тъй като най-богатите и най-овластените хора на планетата днес са глобално ориентирани, глобално зависими и глобално действащи, очевидно е, че и световният властови баланс се е променил. Той все повече се отдалечава от националните правителства и тесните национални интереси. Глобализацията вече не е геополитическа приумица, а реалност, в която живеем. До голяма степен от глобалните властови елити зависи доколко успешни или разрушителни ще бъдат стартиралите глобални процеси. Ако те имат намерението да създадат световна система от правила, която задълбочава неравенството и е също толкова фундаментално несправедлива като настоящата, кризата е неизбежна и последствията ще са непредсказуеми. Световният елит обаче все още има шанс да промени надигащите се срещу него враждебни настроения. Но това може да стане само ако този елит покаже, че се стреми към създаването на справедлив световен ред. Иначе враждебността може да излезе извън контрол. Това е особено важно за глобалните играчи от САЩ и Европейския съюз, които са отишли прекалено далеч в намесата си във вътрешните работи на други нации, правейки това по арогантен, поразително лицемерен и несъстоятелен начин. Със сигурност обаче не можем да търсим решения в свят без глобални елити. Светът винаги ще има нужда от лидери. Но мярка за успеха им ще бъде оценката, доколко са успели да намерят баланса между своите интереси и нуждите на хората. И тук не става въпрос само за икономическите проблеми на хората, но и за това хората да имат справедлив дял от политическата власт. Най-голямото предизвикателство на този век ще бъде да приемем, че ерата на националните държави, родени през XVII век и процъфтели през следващите 150 години, вече свършва. Националните държави ще бъдат част от глобалната система. Но те вече не са достатъчни, а и не са способни да изпълняват „обществения договор”. Лостовете, които могат да бъдат използвани за елиминиране на днешните ужасяващи социални диспропорции, са в ръцете на новия елит. Но елитът няма да постигне нищо сам. Историята е пълна с такива примери. Докато не възникнат центрове, противопоставящи се на властта, които да представляват волята на световната общност, ще бъдем свидетели само на частични промени и отстъпки, и то само когато положението става съвсем нетърпимо. Ако населението на планетата чрез свои представители не стане пълноправен участник в глобализацията, то ще стане най-страшният й враг и в един момент ще я унищожи.