Джордж Сорос

Дали ексцентричният Сорос е само гениален майстор на личните фи нансови спекулации? Или той още е и артистично прикритие, през което легитимно минаваха много „проект ни” пари за конструиране на мрежови клетки в неудобни държави.

15 септември 1992 г., 17:30 часа. Отпуснат в коженото си кресло зад голямата овална маса, Джордж Сорос съзерцава през огромните прозорци трескавата суета, която се случва 33 етажа по-надолу. Той е превъзбуден от поредното си участие в голямата игра. Както казват римляните, най-добрият план е да печелим от глупостта на другите. Понякога, влизайки в офиса на собствения си фонд в Манхатън, Сорос се чувства повече като гост, отколкото като собственик. Дейността на фонда се осъществява без проблеми от 1988 г., когато той доверява управлението на младия финансист Стенли Дракенмилър. Налага се, тъй като в онези години Сорос прекарва доста време в Източна Европа и на територията на бившия СССР. Озадачително е, но финансовият спекулант внезапно започва да се занимава със създаването на благотворителни фондове, които да спомогнат за превръщането на тези страни в „образцови” демокрации. Изучавайки много години финансовите пазари, той вече притежава толкова пари, колкото никога не може да изхарчи. И въпреки всичко похарчването на милиарди долари уж от „личния джоб” за промяна на мисленето и подриване на комунизма в Източна Европа напомня повече на добре обмислена държавна стратегия, отколкото на благотворителна хрумка на чувствителен валутен спекулант, разтревожен за световното нещастие. Защото много богатите хора най-добре знаят, че по-лесно е да натрупаш състояние, отколкото да го запазиш. Затова и много богатите хора не обичат да харчат безразсъдно. Особено за невидими неща. В края на възрастта си Сорос предпочита да прекарва времето си извън кантората за финансов бизнес, да обикаля Източна Европа, да провежда срещи с фондовете си и правителствата на подопечните държави, да преживява приключения. Но 15 септември 1992 г. е необикновен ден. Сорос очаква да направи истински финансов удар, може би най-големият в историята на финансовите удари. Би трябвало сърцето му да бие учестено, да ходи нервно назад-напред из офиса и да пронизва с поглед изплашените служители. Но това не е в стила на Джордж. Само мозъкът му напрегнато работи. Той самият показва спокойствие. Може би трябваше да отиде в Лондон?! Но вече е късно. Офисът му излъчва топлина и уют: на стените има няколко картини, на масата – семейни фотографии. Само на две крачки от кабинета на Сорос неговите сътрудници са забили поглед в безстрастните монитори, сякаш секундното поглеждане настрани би означавало напускане на поста. На стената виси набран на компютър плакат: „Родил съм се беден, но няма да умра беден”. Това е кредото на Сорос. По това време Джордж е на 62 години. Един от най-богатите американци на планетата Земя. Дори неговите служители са богати, много от тях са станали просто мултимилионери. Към края на работния ден 15 септември 1992 г. мислите на Джордж отново се връщат към Лондон. Там в момента е 11:30 вечерта и именно там се случват решаващите събития, а не в Ню Йорк. Още през 1990 г. Сорос много внимателно следи за фаталната крачка на Великобритания – встъпването й в Европейската валутна система, един механизъм на координация на обменните курсове. Сорос намира това за абсолютна грешка. Английската икономика не е достатъчно силна, а влизането й в Европейската валутна система ще привърже англичаните към икономическия лидер на Западна Европа – нова, обединена Германия. И това привързване ще премине в зависимост от Германия. След като стане икономически най-силната държава в Европа, Германия ще решава кое е добро или лошо за другите страни от Европа. Според Сорос подобна зависимост ще бъде фатална за Великобритания. Британците няма да могат да водят самостоятелна валутна политика дори когато пожелаят това. Те ще трябва да съгласуват всяка своя крачка с доминиращата финансова политика на Германия. И както предсказва Сорос през 1992 г., в Европа се разразява финансова криза. Икономиката на много страни изпада в тежко положение. През цялото лято на 1992 г. британските политически лидери уверяват, че страната няма да излезе от Европейската валутна система и те ще изведат Англия от тресавището. „Глупости на търкалета!” – мисли си Сорос. Той по-добре разбира катастрофалното икономическо положение на Великобритания. Англичаните няма да могат да останат в Европейската валутна система и ще им се наложи да напуснат кораба. Инвестиционният фонд на Сорос продава британски лири на стойност десет милиарда долара. След тази грандиозна крачка Сорос се отправя към дома си на Пето Авеню съвършено спокоен. Нищо не тревожи неговия сън през нощта. В седем часа сутринта някой звъни в апартамента на Сорос. Стенли Дракенмилър съобщава последните новини, а Джордж слуша внимателно своето доверено лице: всичко е преминало великолепно. Докато Сорос спокойно е спал, всъщност е спечелил 958 милиона долара. Англичаните наричат 15 септември 1992 г. „черната сряда”, това е денят, в който им се налага да изведат британската лира от Европейската валутна система. Този удар донася на Джордж световна слава. Но парите, макар и важни, сякаш са второстепенни за Джордж. Той винаги е искал да стане философ. Джордж дори нарича себе си „несъстоял се философ”, спомняйки си годините като студент, когато е искал да стане професор по философия. Всъщност младият Сорос учи икономика, но когато завършва икономическото си образование, установява, че все още е доста глупав. Според него икономистите не придобиват достатъчно знания за това как е устроен светът и как действат човешките същества. Икономистите считат, че светът е рационален. А според Сорос той е твърде хаотичен и непредсказуем. Като цяло Джордж счита, че образованието може да ти осигури прехрана, но единствено самообучението може да те направи наистина богат. Светът е пълен с пропаднали образовани хора. Но успехът, това е една продължителна игра на ума. По натура Джордж е хладнокръвен. В сферата на големите пари няма място за хора със слаби нерви. Просто Сорос не проявява никакви емоции, ако печели – чудесно, ако губи – няма намерение да се хвърля от небостъргача. Той е сдържан и спокоен, рядко се смее и рядко изпада в униние. Въпреки че Джордж се занимава с инвестиции от 1956 г., реално неговата кариера започва през 1969 г., когато създава своя инвестиционен фонд „Квантум”. Фондът на Сорос обикновено играе на понижение, използвайки сложни финансови инструменти и заемайки огромно количество пари, което е непосилно за малки инвеститори. С играта на повишение всичко е разбираемо. Купуват се акции по една цена, когато тя порасне, се продават. Разликата се нарича печалба. Играта на понижение е обратна: продават се акциите на високата цена, след което се купуват на занижена пак същото количество акции или пък валута. Всичко се извършва за секунди. Това е спекулативна операция по наемане на актива, за да бъде продаден сега на по-висока цена, след това откупен на по-ниска цена и върнат на кредитора.

В началото на създаването на хедж фондовете мениджърите избират балансирани портфейли от акции между играта на повишение и понижение. Но Сорос и някои други отхвърлят този подход и излизат извън пределите на американския фондов пазар, играейки с изменението на курсовете на акциите, лихвените проценти и валутите по целия свят. Фондовете на Сорос за един оперативен ден продават и купуват ценни книжа средно за около 750 милиона долара. И постигат впечатляващи резултати. Прирастът е около 35% на година. Това потриса Уолстрийт. Една акция на „Квантум”, която се е продавала през 1969 г. за 41,25 долара, през юни 1994 г. струва вече 22 600 долара. За да станеш акционер на „Квантум”, трябва да инвестираш не по-малко от милион долара. Сорос прави своето състояние не по стария начин на Рокфелер и Карнеги, които забогатяват, създавайки нещо. Той не е представител на т.нар. индустриален капитал. Сорос дори не владее и не управлява собствена фирма в буквалния смисъл на думата. Неговата специалност е да улавя измененията на финансовите пазари, използвайки огромни чужди капитали. Сорос е лице на финансовия капитал. „Сорос напомня на мрачен вълк единак. Спокойното му говорене и лекият му унгарски акцент му придават ореола на европейски велможа сред американците. Създава впечатление повече на интелектуалец, към което явно се стреми” – пише Guardian. „Той изглежда по-млад за своите години вероятно заради редовната игра на тенис и отказа му от екстравагантния начин на живот, който Уолстрийт предлага на богатите хора. Той не пие и не пуши, скромен е в храната. Прилича повече на сериозен и спретнат професор от Централна Европа” – описва го Independent.

Джордж Сорос се ражда в Будапеща през 1930 г. Никъде не се упоменават денят и месецът на неговото раждане, а само годината. Кръщават го Дьорд Шорош. По-късно Дьорд придава английско звучене на името си – Джордж Сорос. Семейството има още едно детенце Пол, родено две години по-рано. Баща му Тиводар Шорош е прокурор, но има огромен приключенски опит. По време на Първата световна война попада в плен и прекарва три бурни години в Русия – от първите дни на революцията през 1917 г. до края на Гражданската война през 1920 г. През тези години той броди из Сибир и не знае дали ще оцелее. Спомняйки си за страшните години, Тиводар разказва на сина си, че по време на революция всичко е възможно да се случи. Постепенно малкият Джордж осъзнава, че баща му е един много умен и хитър човек, който може да надхитри всеки, ако има нужда. „На чия страна е бил баща ми по време на Гражданската война в Русия ли? Разбира се, и на двете страни. Трябвало е да постъпи така, че да остане жив” – казва синът му години по-късно, когато се е превърнал във финансова звезда. Малкият Джордж се отнася с изключителна почтителност към баща си и дори с възхищение. Тиводар се отличава с щедрост, непостоянство и отвращение към труда. „Моят баща не работеше. Той просто правеше пари” – подчертава Сорос. Може да е необичайно за юрист, но Тиводар плюе на приличието, не се съобразява с правилата и винаги заобикаля острите ъгли. Обича да се търкаля до последно в леглото и понякога му се налага да тръгне на работа, продължавайки да се бръсне по пътя. Семейството живее на остров Лупа и се налага всяка сутрин да хваща парахода, за да стигне до работното си място. Най-важното, което Джордж научава от баща си, е, че трупането на пари заради самите пари е безсмислено. И че парите могат да се превърнат в огромна тежест. Много богатите хора стават изнежени и започват трудно да оцеляват. Тиводар много често разговаря със сина си. Внушава му огромно самочувствие и страст към нестандартните методи за действие. Майка му Елизабет пък му вдъхва любов към изкуството. Живописта и скулптурата, музиката и литературата са важна част от нейния живот. Въпреки че у дома говорят на унгарски, Джордж научава още немски, английски и френски. На Елизабет изобщо не й е лесно с Тиводар предвид неговия мързел и влечението му да живее на широко. Това често става повод за скандали в семейството. Миниатюрната блондинка Елизабет създава един по-скоро унгарски, отколкото истински еврейски дом. Като всички унгарски евреи по онова време и семейство Сорос преживяват еврейството си повече като пречка за значение в обществото, отколкото като предимство. Затова и по-късно Джордж Сорос често ще споделя с приятели парадоксалното заключение: „Израснах в еврейско антисемитско семейство”. Още като дете Джордж се пристрастява към тениса, а футбола определя като спорт за простолюдието. Джордж е дръзко и на моменти дори безцеремонно дете, обожава да се скара с някого и дори става нелош боксьор. В училище се учи средно. По време на Втората световна война настъпва кошмар и за унгарските евреи. Излизането на улицата започва да става опасно. Еврейската общност в Будапеща се разделя на мечтатели и реалисти. Мечтателите до последното мислят, че Хитлер няма да стигне до тях или ако стигне, въпреки всичко няма да е чак непоносимо, а и освен това войната скоро ще приключи. Реалистите също смятат, че войната скоро ще приключи, но те вярват на слуховете за масовите убийства из лагерите в Европа. Тиводар вярва на тревожните вести. Още десет години по-рано той се притеснява от идването на нацистите на власт в Германия. А след началото на Втората световна война очаква някой ден насилието да пристигне и в Унгария. Преживял една тирания през Първата световна война, Тиводар се зарича, че ще помогне на семейството си да преживее и Втората световна. Той разпродава своето имущество още в началото на войната. В крайна сметка основната професия на Тиводар е да оцелява. Точно затова именно изкуството на оцеляването ще се превърне и в най-важната ценност в живота на Джордж. Когато нацистките власти поръчват на Еврейския съвет в Будапеща да раздаде повиквателни за депортация на евреите, съветът възлага тази чудовищна мисия на децата. Едно от децата е Джордж Сорос. В помещението на съвета му дават листчета със записани на тях еврейски фамилии. Всяко листче задължава определено лице да се яви в школата на равините утре в 9 сутринта с одеяло и запаси от продукти за един ден. Взимайки листчетата, Джордж се обръща за помощ към баща си. Той му показва списъка и вижда как по лицето на Тиводар се изписва болка. „Раздавай повиквателните, но обезателно кажи на всички, че това е депортация!” Обаче много евреи изобщо не мислят да бягат от нацистите. „Кажи на баща си, че аз винаги съм спазвал закона и реда, ще ги спазя и сега” – отговарят му повечето евреи, когато той ги предупреждава, че може да ги сполети нещастие. „Окупацията е незаконна, обичайните правила тук не важат, трябва да забравиш за реда в нормалното общество. В момента ситуацията е ненормална” – казва Тиводар на сина си Джордж. За да спаси сина си от нацистите, Тиводар подкупва един унгарски чиновник да му даде фалшиво удостоверение, че Джордж е син на унгарец от Министерството на селското стопанство. Така Джордж Сорос по време на войната носи името Янош Киш. В отговор Тиводар предлага финансова помощ на съпругата на чиновника, която е еврейка, за да се скрие и спаси от нацистите. По-късно Джордж ще определи действията на баща си като обикновена „търговска сделка”. Унгарският чиновник, подкупен от Тиводар, отговаря по това време за конфискацията на имуществото на евреите, отправяни в лагерите на смъртта. Да се крият насам-натам става начин на живот за семейство Сорос. На разпореждане на Сорос има 11 убежища. Понякога семейството живее по цели седмици в разни мансарди или мазета на приятели, без да знае къде ще трябва да се премести утре. За 14-годишния тогава Джордж сложната им опасна съдба към онзи момент е просто приключение. Понякога, ако има опасност, на Тиводар му се налага да разговаря със синовете си като с непознати предвид фалшивите документи, които всички от тях имат. Основните уроци, които Джордж научава от Втората световна война, са, че трябва да се рискува. Но когато се рискува, не трябва да се залага всичко на карта. И още един урок: съществува разлика между личното усещане за нещо и реалността за него. „Имах щастието, че моят баща не беше от тези, които постъпват така, както обикновено постъпват хората” – казва Сорос. Това им спасява живота. Това вкоренява у малкия Джордж страст към радикалното, различното действие. През есента на 1945 г. Джордж Сорос се връща в училище. Войната е минала. Семейство Сорос са оцелели. Вече няма различни класове за евреи и неевреи. Учениците са доста зрели за детската си възраст, в часовете няма никаква дисциплина, някои от тях носят оръжие, изобщо не става дума за никакво детство. След войната всяко еврейско семейство се измъчва от мисълта трябва ли да остане в Унгария. Някои се надяват, че съветската власт ще бъде по-добра от нацистката. Но други са подозрителни към комунизма. Сред тези други е и Джордж Сорос. Едва на 17 години през есента на 1947 година той напуска Унгария съвсем сам. Брат му Пол остава в Унгария още една година, за да си получи дипломата за техник. Отначало Джордж пристига в Берн, но после се отправя към Лондон, един град за който винаги е мечтал. Парите от баща му стигат само за път. В Лондон трябва да намери начин да се издържа сам, макар че разчита и на някаква помощ от леля си, която се е установила във Флорида. Въпреки че Англия би могла да предостави на Джордж един бляскав живот, той разполага с твърде малко пари и почти никакви връзки, за да вкуси от истинската прелест на британската столица. Този период се оказва един от най-трудните за Джордж. За първи път трябва да взема решенията за своя живот съвсем сам. От време на време се срива напълно. Но като цяло е оптимист. Един ден, седейки в едно окаяно кафене, Джордж си мисли: „Стигнал съм самото дъно. Нима това не е прекрасно? От тук нататък мога да се движа само нагоре...”. Сорос се издържа от случайни заработки. Той започва работа като сервитьор в едно ресторантче в Мейфеър, където аристократите и кинозвездите вечерят и танцуват по цели нощи. Понякога Джордж дояжда тортите на посетителите. Заниманията му се сменят често, но като цяло остават случайни. През лятото на 1948 г. той започва работа в една ферма, където организира стачка, искайки заплащане не за ден, а за обем свършена работа. Благодарение на което той и още няколко момчета започват да получават по-голямо заплащане за своите събрани ябълки, тъй като работят повече. През 1949 г. Джордж Сорос постъпва в London School of Economics, едно от водещите учебни заведения в Англия. Там той посещава лекции на Харолд Ласки, Джон Мид, Фридрих фон Хайек, Карл Попър и др. Книгата на Попър „Отвореното общество и неговите врагове”, издадена през 1951 г., залага основите на всички по-нататъшни интелектуални търсения на Сорос. Попър подчертава, че пред човечеството има два пътя. На „затворено” и „отворено общество”. При „затвореното” общество на всички им е наложена еднаква вяра. А в „отвореното” общество идеологиите, които си съперничат, са длъжни да се приспособяват една към друга независимо от разногласията в обществото. През пролетта на 1953 г. Джордж получава диплома. Но не е било лесно. По време на следването той се обръща за парична помощ към Еврейския попечителски съвет, но от там му казват, че подпомагат само студенти, които са устроени на някаква работа. Една година по време на коледните празници, работейки като носач на куфари на гарата, Джордж си чупи крака. „Това беше добър случай да измъкна пари от тези негодяи” – казва Сорос. Той отново се обръща към Еврейския попечителски съвет и този път не пести мрачните краски. Съветът неохотно му отпуска малко средства, но наистина малко и за кратко. Тогава Джордж им изпраща сърцераздирателно писмо, в което им казва, че той от глад няма да умре, но му е обидно, че евреи се отнасят така към евреин, попаднал в беда. Писмото предизвиква търсения ефект. Сорос обаче не забравя обидата и когато сваля гипса, първо обикаля на автостоп Южна Франция, преди да им каже, че не се нуждае от тяхната помощ повече. Отношението на Еврейския попечителски съвет за много дълго отвращава Сорос от благотворителността. По време на следването Джордж обича да си фантазира, че ще стане голям учен, преподавател именно тук, в Лондон, а може би ще достигне и такива висоти като Джон Мейнард Кейнс, световно известния икономист. За съжаление ученето на Джордж не е блестящо и той трябва да се сбогува с мислите си за академична кариера. Дипломата не му носи нито работа, нито пари. Налага се на 22 години Джордж отново да работи какво да е. Например продавач на чанти в Блекпул, морски курорт в Северозападна Англия. Нищо, разбира се, не се получава и Джордж се връща в Лондон, като разпраща писма из всички банки, опитвайки се да започне работа. Когато от Singer&Friedlander му предлагат позиция за стажант, той с радост приема. Джордж започва да се учи да търгува с акции на златодобивни компании, опитвайки се да спечели от разликата в курсовете. Макар и да няма кой знае какъв успех, той усеща, че именно това е неговият свят. Едгар Астер, брокер от Лондон, с когото Сорос работи, си спомня: „Джордж изглеждаше силно неудовлетворен, беше на 25-26 години. Но не можеше нищо особено да направи в този бизнес, тъй като на младите не им разрешаваха много”. По-късно Едгар ще стане партньор на Сорос при операциите в Лондон. През 1956 г. Джордж решава да замине за САЩ. Пристига в Ню Йорк с 5000 долара в джоба си. Преди време един от неговите родственици му е дал 1000 британски лири и му е поръчал да ги вложи някъде. Пет хиляди долара е делът на Сорос в тази инвестиция. През същата 1956 г. Тиводар и Елизабет напускат Унгария и пристигат при синовете си в САЩ. Семейството живее толкова бедно, че когато в началото на 60-те години откриват рак на Тиводар, налага се Джордж да търси лекар, който да се съгласи да го оперира безплатно. Примката е затегната. Но както казва един американски специалист по личностно развитие: „Най-лошото, което можем да направим, е да не опитаме, да знаем какво искаме, но да не се осмелим да го направим, да прекараме години в мълчалива болка, да се питаме докъде бихме могли да стигнем – и никога да не разберем верния отговор”. Джордж е изпълнен с енергия. С онази енергия, която се появява само у човек, който няма какво да губи. Който трябва да драпа, за да се избута напред. Човек, чийто единствен начин за оцеляване е да успее. Скоро един от лондонските колеги на Джордж му помага да си намери работа, като просто позвънява на свой партньор от инвестиционната фирма на Майер. Така Сорос започва да се занимава с валутен арбитраж. В Америка той има едно-единствено предимство: знае много за европейските пазари. И започва да консултира американците относно европейските ценни книжа. Само че почти никой на Уолстрийт не се интересува от това какво се случва в Европа. През 50-те световната търговия все още не е заработила, европейците си работят почти само с европейци, а американците почти само с американци. Този провинциализъм на американците и европейците се оказва твърде удобен за Сорос. „В началото на 60-те никой нищо не знаеше за европейските ценни книжа. Поради което аз можех да припиша всякакви характеристики на европейските компании, които пробутвах. Това е онзи случай, при който слепият води слепите” – с усмивка разказва Джордж за работата си в онзи период. Не е учудващо, че любимата жена на Сорос също се оказва емигрантка от Европа. Джордж не се интересува много от американките. Той среща германката Аналийз на Лонг Айлънд и през 1961 г. двамата се женят. Джордж продължава да работи за Майер, а семейството живее в малка квартира. (След 17 години Аналийз и Джордж се разделят. Двамата имат три деца. През 1983 г. Джордж се жени отново. Тя се казва Сюзън Уебър и е 25 години по-млада от него. През 1985 г. Сюзън ражда Грегори, а Джордж става баща за четвърти път. Две години след това се появява и другият син Александър.) Един от първите удачни ходове на чуждите финансови пазари се състои през 1960 г. Сорос разбира, че акциите на германската застрахователна компания „Алианц” се продават на значително по-ниска цена, отколкото реално е стойността на активите на компанията. Джордж написва писмо на някои инвеститори, призовавайки ги да вложат пари в „Алианц”. Тогава „Морган” и фондът „Драйфус” се съгласяват с неговото предложение и купуват крупни пакети акции на „Алианц”. Собствениците на „Алианц” изразяват силно недоволство и дори пишат писмо до шефа на Джордж, че неговият подчинен много се е объркал. В действителност обаче акциите на „Алианц” се покачват три пъти, а заедно с тях и авторитетът на Джордж. През 1963 г. започва работа в Arnhold and S. Bleichroeder, една от водещите американски фирми в областта на инвестициите зад граница. Тя е основана в началото на XIX век в Дрезден и нейните корени са европейски. Стивън Келен, работодателят на Сорос, както и останалите сътрудници във фирмата, говорят с европейски акцент. Въпреки че Сорос се намира на Уолстрийт, понякога му се струва, че се е заблудил и се е върнал в Европа. В качеството си на аналитик Сорос работи основно с чуждестранни акции. Той има широки контакти в Европа и знае няколко езика, включително немски и френски, което много подпомага неговата работа. Икономическият арбитраж изисква знания и смелост, но повечето американски търговци на ценни книжа не притежават нито едното, нито другото. Американците предпочитат да продават акции на американски фирми, най-малкото защото могат да произнесат имената на компаниите. Сорос не само че произнася имената на европейските компании, но и знае кои са техните собственици. Изобщо може да се ориентира. През 1967 г. Джордж става директор на целия изследователски отдел на фирмата. Едгар Астер, един от лондонските колеги на Сорос, споделя относно характера на Сорос: „Джордж е прикрит човек със сложен характер. Всички виждаха, че е умен, способен, че има силна мисъл. Но се усещаше, че е странна личност. Малко срамежлив. Никога не знаеш какво всъщност мисли в действителност. Джордж е отличен психолог. Живее без показност, не желае другите да разбират какъв е той всъщност. Понякога демонстрира парадоксални разсъждения, а друг път казва откровена глупост с важен вид. Трудно е да разбереш и да обичаш такъв човек”. Постепенно Сорос придобива увереност и започва да мисли за свой собствен инвестиционен фонд. „Всички наши възгледи за света са грешни или изкривени” – смята Джордж Сорос. Тази негова теза е в основата на разбирането му за пазара на ценни книжа. Решенията за покупка или продажба на акции не се основават на рационалните класически констатации на икономистите, а на очакванията на отделни хора. Сорос казва: „Традиционната икономическа наука изхожда от теорията за пазарното равновесие, където търсенето и предлагането се уравновесяват едно с друго. Но всъщност постепенно разбираме, че си имаме работа с вид неравновесие. Именно така спечелих аз: от революционните промени на финансовите пазари”. Професорите от университета са се опитвали да му внушават, че икономиката е наука. И че могат да се формулират общи теории или даже да се открият законите, по които действа икономиката. Джордж обаче не мисли така. Неговият поглед върху икономиката е далеч по-дълбок и иновативен от просто схоластични правила. Той смята, че икономиката не е обективна наука. „Повечето инвеститори започват да вярват, че могат да предвиждат бъдещото поведение на пазара” – казва Сорос и допълва, че да се предвижда пазарът е невъзможно. „Всяко мнение за бъдещите събития е пристрастно. Не искам да кажа, че оценките и действителността нямат никаква връзка помежду си. Тъкмо обратното. В теорията за рефлексивността мненията променят фактите. Може да ви изглежда, че пазарите са способни да предвиждат бъдещите събития, тоест да реагират предварително. Но всъщност връзката е обратната. Грешните субективни очаквания на участниците на пазарите създават реалните събития по-късно. Наричам тази връзка рефлексност” – уточнява Джордж. Според него финансовите пазари са способни да влияят на икономическото положение, а не както казват всички, само да го отразяват. Редуването на подеми и спадове на финансовите пазари може да зависи от нещо като мода. Хората купуват в отговор на ръста на цените и продават в отговор на снижаването. И този процес има самонарастващ характер. Ключово положение в теорията на Сорос става осъзнаване на ролята на заблуждението. Или както се изразява самият Джордж: това е разликата между мислите на инвеститорите и действителното положение на нещата. Пазарите страдат от динамично неравновесие и се държат така, както теоретиците изобщо не очакват. Тъй като самите хора (инвеститорите) страдат от свръхвъзбудимост. Байрон Уин, известен аналитик по акции на американски компании в нюйоркската корпорация Morgan Stanley, стар приятел на Сорос, казва следното: „Главната теория на Сорос се заключава в това, че отначало всичко се движи отлично, но после винаги се изменя към много лошо. Тоест много важно е да се приеме, че ситуацията се изменя до своята абсолютна противоположност и това е неизбежно. Най-важното според Сорос е да се определи точният момент на повратната точка”. Най-крупните печалби Джордж получава, когато му се удава да предвиди „самонарастващите” тенденции на курса на акциите на компаниите. Инвеститорите изведнъж изменят своето отношение към един или друг отрасъл и започват активно да купуват акции на съответните фирми. Процесът на „самонарастване”, или „саморазширение”, който се проявява в импулсивното придобиване на акции, увеличава печалбите на компаниите в даден отрасъл, които от своя страна започват да вземат заеми, за да купуват още и още. Това е фазата на подема. Играта приключва, когато насищането на пазара и растящата конкуренция лишават отрасъла от перспектива, а акциите остават надценени. Когато това стане ясно, тържествуват играчите на понижение. „Ние се преструваме на аналитици. Даже аз понякога наистина вярвам в това. Но има нещо извън анализа. Предполагам, че моят успех се дължи и на още нещо” – споделя Сорос. Всъщност действията на Сорос на пазарите произтичат от неговите лични качества, а те са неповторими. Първо, той има несъмнено висок интелект. Ако повечето инвеститори са привързани към определени компании, отрасли или суровини, то Джордж винаги е погълнат от по-широки сценарии за международната търговия. Второ, той е решителен. Той купува или продава, използвайки фантастични числа. У Джордж има и определен усет за тактическо поведение: „Ако играта не се получава, отстъпете. Не опитвайте веднага да получите възмездие за своите загуби. А когато започнете нова игра, започнете от малко”. Едно от най-силните качества у Джордж е неговата самоувереност. По мнението на самия Сорос опасна грешка се явява не дързостта, а прекомерната внимателност. Ако не инвестираш много, никога няма да спечелиш много. В крайна сметка Джордж притежава и нещо, което не се научава: това е извънредно чувствителната му интуиция. Кога да заложи още повече или кога да излезе от играта. Сорос притежава психологическо разбиране за поведението на хората. Той лесно предвижда реакциите им. И познава силата на стадния инстинкт. Алън Рафаел, който е работил със Сорос през 80-те, казва: „Хора като него можеш да изброиш на пръстите на едната си ръка. Когато Джордж греши, никога не се ядосва. Не обвинява никого. Веднага признава грешката си и просто излиза от играта. Защото, ако продължи, ще се разори. Този бизнес е много тежък, трябва да имаш очи и на гърба си. Ако не беше така, с това щяха да се занимават и лаборантките. Да работиш това се изисква необикновена дисциплина”. Сорос притежава и една специфична общителност и способност да пробива бързо във всеки елитен кръг по света. Той много лесно получава достъп до хората, които решават какво да се прави. Така си осигурява информация и има възможност да прогнозира какво ще се случи на пазарите в отговор на определени действия на елитите. Например в началото на 80-те Сорос посещава Банката на Англия, където е поканен да се изкаже относно възможностите за оживление на финансовите пазари посредством ограничаване на паричната маса. Поканата идва, след като през 1980 г. Сорос купува английски облигации на стойност 1 милиард долара. Това силно привлича вниманието на английските банкери. Така той пробива дори най-затвореното, надменно и изключително снобско висше общество – английското. Инвестираш в контакти, а след това контактите ти носят пари. С тази формула Джордж Сорос действа и в Източна Европа, създавайки своите клубове за „демокрация”, наречени „Отворено общество”. Става съвсем обичайно явление политическите ръководители на някоя посткомунистическа държава да посещават конференциите, организирани от фондовете на Сорос. През 1993 г. Джордж кани писателя Майкъл Луис на обиколка с него из Източна Европа и му демонстрира как закусва с президента на Молдова, а вечеря с президента на България. „Виждаш ли, на закуска съм с един президент, а на вечеря – с друг” – подчертава Сорос. Подобни срещи дават на Сорос огромни предимства пред другите инвеститори. Независимо че никой не споделя между закусването с яйца и наденички намеренията си за националната валута, все пак Джордж е съвсем близо около вземането на решения за едно или друго. Той е търпелив с месеци, докато не узнае някакъв факт, който би му помогнал да направи финансов удар. По думите на Сорос за успеха е нужно време. Успехът трябва да се отглежда. Байрон Уин споделя, че веднъж Джордж му казал следното: „Твоята беда, Байрон, е в това, че ти ходиш на работа всеки ден и мислиш, че щом ходиш на работа всеки ден, то явно правиш нещо. Аз не ходя на работа всеки ден. Ходя само тогава, когато е необходимо. И в тези дни наистина съм много зает”. Когато ходи на работа, денят на Сорос започва в 8 или 8:30 сутринта. Неговите подчинени, управляващите фонда, винаги могат да влязат в неговия кабинет и по всяко време да се консултират с него. Сорос разговаря с тях лице в лице, прямо и директно. Той не може да търпи съвещания. В края на 60-те Джордж убеждава своите босове в Arnhold and S. Bleichroeder да учредят няколко офшорни фонда и да му доверят ръководството им. Първият фонд First Eagle е основан през 1967 г. Клиентите на фонда инвестират предимно в нарастване на курса на акциите. Вторият, вече хедж фонд, се казва Double Eagle, възниква през 1969 г. и е организиран така, че Сорос може да купи всякакво количество финансови инструменти, включително акции, облигации, валута под обезпечението на ценни книжа, в частност други акции и облигации. Сорос започва със собствени 250 хиляди долара. Скоро от няколко познати богати европейци постъпват още 6 милиона долара. Много богати американци биха искали да участват в Double Eagle. Но Сорос не желае такива акционери. Той иска да привлече консервативните европейски инвеститори независимо от репутацията им на непостоянни клиенти. Double Eagle е фонд, регистриран на остров Кюрасао, Холандски Антили, недосегаем за данъци и проверки от Комисията по ценни книжа. Сорос, който ръководи фонда от Ню Йорк, привлича като клиентела много богати араби, европейци и латиноамериканци. Когато Сорос оглавява Double Eagle през 1969 г., малко хора знаят с какво се занимават тези фондове. „По-добър познавач от Сорос на тенденциите в макроикономиката не познавам. Той моментално може да каже как последствията от едно събитие в точка А ще се отразят в съвсем друга част на глобуса – точка Б. При мен тази логика отказва” – казва неговият колега Артър Лернер. През 1970 г. Джордж се сприятелява с Джим Роджърс, завършил Йейлския университет. Джим е изучавал политика, философия и икономика в Оксфорд, което произвежда силно впечатление на англофила Сорос. Роджърс започва работа в Arnhold and S. Bleichroeder при Сорос, но по това време влизат в сила ограниченията за брокерските фирми, лишаващи Сорос и Роджърс от възможността да получават комисиони от продажбата на акции. Arnhold and S. Bleichroeder не желаят да губят най-добрите си брокери, но Джордж и Джим напускат и най-после създават своя собствена фирма. През 1973 г. те учредяват Soros Fund Management. Фондът се помещава в скромен тристаен офис с изглед към Централния парк, далеч от Уолстрийт. Много странна идея за онова време. Защо някой, който иска да успее в инвестиционния бизнес, ще се позиционира толкова далеч от сърцето на финансовия център?! Джим Роджърс пояснява, че двамата с Джордж са искали да не действат в матрицата на уолстрийтското мислене. Но истината е, че за Сорос решаващото съображение е, че офисът се намира близо до неговото разкошно жилище в Сентрал парк Уест. Във фонда на Сорос и Роджърс се работи спокойно. Служителите идват с маратонки за тенис, а самият Роджърс – с колело. Всъщност служителите са само двама. Сорос е търговецът, а Роджърс – изследователят. Има и една секретарка. Изобщо офисът е много мъничък. Оказва се обаче, че минималният състав има и предимства. Могат да се съсредоточат върху най-важното и мислят по подобен начин. Те наистина успяват. Капиталите на фонда влагат в акции. За сделки с валути, стоки, суровини и пр. фондът използва фючърси и заемни средства. Компанията на Сорос води безпрецедентна по обем търговия на всевъзможни пазари. За десет години, когато пътищата им най-после се разделят, двамата нямат нито една загуба. През 1971 г. активите на фонда са 12,5 милиона долара, а само след година те са 20,1 милиона долара. От 31 декември 1969 г. до 1980 г. фондът на Сорос нараства 3365%. И в края на 1980 г. активите му са 381 милиона долара. Двамата приятели наистина работят славно. Те са независимо мислещи и изобщо не им хрумва да се учат от аналитиците на Уолстрийт. Сорос и Роджърс четат ужасно много. Всякакви популярни и по-малко комерсиални списания, вестници, отсявайки социални и културни тенденции. Досието на фонда съдържа сведения за повече от 1500 американски и чужди компании. Ежедневно Роджърс преглежда 20-30 годишни отчета на фирми, като се старае да отдели интересни нюанси в дейността на компаниите или намеци за нови тенденции. Събират всевъзможна информация, от която правят прогнози. Например през 1972 г. техен познат им съобщава, че таен доклад на Министерството на търговията показва ръст на зависимостта на САЩ от импортните доставки на енергийни суровини. Тогава фондът на Сорос веднага купува акции на фирми, произвеждащи оборудване за нефтени платформи, както и на фирми за добив на нефт, газ, въглища. Година по-късно арабите налагат на САЩ нефтено ембарго и акциите на енергийните компании скачат до небесата. По онова време Сорос и Роджърс определят американския военнопромишлен комплекс като потенциално доходен за инвестиции. Когато през октомври 1973 г. Израел е нападнат от египетската и сирийската армия, става ясно, че еврейската държава няма достатъчно ново оръжие, че технологиите са остарели. Сорос веднага пресмята, че американската военна технология е също твърде остаряла. И много скоро Пентагонът ще започне да харчи огромни пари за нови военни технологии. Тази идея изглежда на всички инвеститори ужасно непривлекателна. Фирмите, произвеждащи военна техника и оръжие, понасят такива огромни загуби след Виетнамската война, че нито един аналитик не иска да чуе за тях. Но не й Сорос. В началото на 1974 г. Роджърс става още по-внимателен по отношение на военната промишленост. Той дори заминава за Вашингтон, за да говори с високопоставени лица в отбраната и да си свери часовника. В средата на 1974 г. Сорос започва да купува акции на подизпълнителите на Пентагона: Northrop, United Aircraft и Grumman. Въпреки че авиокомпанията Lockheed е заплашена от фалит, Джордж Сорос купува и нейните акции. Сорос и Роджърс са се сдобили с безценна информация за бъдещите контракти на тези фирми. И в следващите няколко години очакват печалби. В началото на 1975 г. фондът на Сорос започва да инвестира във фирми, които произвеждат електронно оборудване с военно предназначение. Загубите на израелската авиация по време на войната са свързани с отсъствието на ефективна електроника срещу неутрализация на оръжията, доставени на арабите от Съветския съюз. През 1975 г. Уолстрийт започва да мисли за Сорос като за забележителен човек, който умее да прави пари. На 28 май 1975 г. Wall Street Journal осветява Джордж Сорос в хвалебствена статия, в която пише: „Фондът на Сорос носи големи печалби на чужденците, улавяйки структурните промени в икономиката: например как да се спечели от доставки на оръжия за Израел”. Самият Сорос разяснява какво му носи успех: „Ние никога не копираме който и да е от Уолстрийт, защото всички аналитици там са просто рекламни агенти на фирмите и преписват своите доклади от отчетите на корпорациите или пък един от друг. Те много рядко откриват нещо смислено”. Крупните инвеститори с тревога наблюдават своите загуби през 1973 и 1974 г., докато компанията на Сорос през това време има прираст от 17,5%. През 1979 г. Джордж Сорос променя името на своя фонд на „Квантум” в чест на открития от Вернер Хайзенберг принцип на неопределеността в квантовата механика. Според Хайзенберг не може точно да се определи поведението на микрочастиците, което напълно съвпада с мнението на Джордж за пазарите и тяхната непредсказуемост. Когато някой прави толкова много пари като Сорос, винаги възниква въпросът, дали това забогатяване е законно. В края на 70-те години Комисията по ценни книжа отправя обвинение към Сорос в Нюйоркския окръжен федерален съд, че манипулира курса на акциите на пазара. Тоест той е обвинен в мошеничество и че не спазва федералния закон за ценните книжа, свързан с противодействие на манипулациите. Съдебният процес срещу него завършва с подписването на мирно споразумение, в което Сорос нито признава, нито отрича своите манипулации на пазара. Той казва: „Комисията по ценни книжа не можеше да повярва, че е възможно някой да действа толкова успешно, както аз. Затова търсеше за какво да се хване”. С времето Джордж наистина много преуспява. По ирония на съдбата заедно с него печелят и онези неколцина европейци, които съвсем в началото са му дали пари за първоначален капитал на неговата финансова корпорация. „Вече нямаше за какво да правим тези хора все по-богати. Но ние ги направихме баснословно богати” – споделя Роджърс. Междувременно работата поглъща цялото време на Джордж. И той почти не се вижда с жена си и децата си. По думите на Сорос: „Аз целият се слях с моя фонд. Не можех да живея без него. Заспивах и се събуждах с мисълта за фонда и работата ми. Той ми беше като любовница. По това време личният ми живот беше жалко зрелище”. През 1978 г. двамата съпрузи Сорос започват да живеят отделно. Междувременно Джордж среща и Сюзън Уебър. Тя е едва на 22 години, а Джордж – на 49. Баща й е известен фабрикант в производството на чанти, обувки и аксесоари. Сюзън учи история на изкуството и помага на Марк Ротко и Вилем де Кунинг да снимат документални филми за Twentieth Century Fox. След пет години Джордж и Сюзън сключват брак в Саунтхемптън на Лонг Айлънд. Въпреки главоломните успехи постепенно отношенията на Сорос с Роджърс се влошават. Фондът се разраства, а Роджърс не може да търпи други хора около себе си. През 1980 г. партньорите се разделят, като Роджърс взема своите 20%, или 14 милиона долара. Делът на Сорос е 80%, или 56 милиона долара. Нито един  от двамата партньори никога не съобщава публично  защо всъщност са се разделили. Официалната причина е, че фирмата е нараснала и това е било неприятно  за Роджърс, трябвало да губи много време и нерви в  общуване с другите хора. След раздялата Джордж започва да се пита трябва ли да продължи да се занимава  с бизнеса още. Той вече е направил много повече пари,  отколкото изобщо може да изхарчи. Къде е радостта от живота? Подобни въпроси задушават Сорос и  той наистина се чувства прегрял и леко депресиран.  „Бях в духовна криза. Питах се защо трябва  да преживявам всички тези страдания, ако не  мога да изпитвам удоволствие от живеенето.  Аз трябва да вкусвам плодовете на своя труд  дори ако заради това трябва да зарежа златната кокошка” – казва Сорос. Духовните колебания у  Сорос се отразяват и на бизнеса му. Към онзи момент  редица инвестиции се оказват неудачни. През лятото  на 1981 г. никой не очаква, че фондът на Сорос ще се  окаже в задънена улица. Освен това се разразява крах на  пазара на федералните облигации. За една година Сорос  губи от 3 до 5% за всяка облигация. Това засяга клиентите на фонда с около 80 милиона. Целият потънал  в дългове, Джордж се опитва да удържи своите клиенти да останат. Няколко крупни инвеститори от  Европа решават да изтеглят средствата си. Сорос  се чувства като разбит. Той изпитва неприятно  чувство от загубите, но най-голямата му болка е разочарованието от хората, които го напускат в трудния момент. Той изведнъж открива,  че ненадеждните инвеститори са неговият болезнен  проблем. Лятото на 1981 г. дълбоко ранява душата на  Сорос. Например той няколко пъти лети до Швейцария, за да убеди един крупен инвеститор да не напуска  фонда, въпреки това инвеститорът изтегля парите  си. След него напускат и други. Един от сътрудниците  на Сорос споделя: „Джордж за първи път се сблъска с това, че силно преданите му добре познати клиенти го изоставят в най-трудните минути. Той беше потресен от поведението на  хора, за които е направил огромно количество  пари през изминалите десет години. Изтеглянето на средствата показа уязвимостта на  фонда и след това Джордж дълго време не се занимаваше с активно привличане на клиенти”.  1981 година е най-лошата година за фонда на Сорос. Цената на акциите на „Квантум” пада с 22,9%. За първи  и последен път фондът завършва годината без печалба. Една трета от инвеститорите напускат фонда  и средствата му падат наполовина до около 193,3 милиона долара. От тук нататък Сорос много внимателно ще започне да оглежда инвеститорите си и ще  се опитва да се избави от тези, които му изглеждат  като потенциални дезертьори в трудни моменти. Но  след загубите Джордж очаква икономически подем. Той нарича новата политика, която предприема неоконсерваторът Рейгън – увеличаване на разходите за отбрана плюс намаляване  на данъците – „Имперският кръг на Рейгън”.  Имперският кръг според Сорос е благодатен за  пребиваващите в центъра и пагубен за периферията на световната система. Той е основан на  силен долар, растящи лихви, голям бюджетен дефицит  и високи цени на недвижимостите. Почти през цялата 1982 г. Джордж Сорос търси подходящ човек, на  когото може да повери делата на своя фонд. Накрая  открива един в далечния щат Минесота. Джим Маркес е 33-годишен гениалник във финансите, който управлява инвестиционен фонд в Минеаполис. За 1982 г.  неговият фонд нараства с 69% и достига 150 милиона  долара, изпреварвайки всички останали. Сорос и Маркес се срещат 15 пъти, преди Джордж да вземе  решение дали да го назначи. Всеки път Сорос  му задава сложен въпрос за разгадаване, а на  Маркес му се струва, че Джордж, аха-аха, и ще  му предложи работа. Но Сорос с всяка следваща  среща само изостря въпросите си и интелектуалните хватки. В крайна сметка Маркес постъпва на работа при Сорос на 1 януари 1983 г. Колкото и  Сорос да се оплаква от „интелектуална болка” и трудности, фондът му преуспява през 1982 г. и в края на годината „Квантум” е нараснал с 56,9%, стойността на  активите е достигнала до 302,8 милиона долара. Опитвайки се да прехвърли бизнеса на своите подчинени,  Сорос започва да управлява половината от активите  на фонда, а другата половина разделя между 10 различни  мениджъри. Маркес замества Сорос в международните  инвестиции. Първите четири месеца работа за Маркес са своеобразен „културен шок”. Въпреки че двамата  се сработват добре. Сорос се занимава с макроанализите – международната политика, общата картина  на събитията, финансовото положение в различните  държави, колебанията в инфлацията, валутните курсове и лихвите. А Маркес трябва да издирва и определя отраслите и фирмите, които ще бъдат засегнати от промените. Джордж често подлага Маркес на водопад от въпроси, карайки го да се чувства като ученик на изпит. А когато Маркес излага своите аргументи, Сорос се опитва да открие и най-малката грешка. Държейки се непрестанно като треньор, преуспелият унгарски евреин постепенно започва да дразни ужасно Маркес, който споделя: „Той постоянно те наблюдава. И трябва всяка секунда да отговаряш на високия му интелектуален стандарт. Това дори не е педантизъм, а непрестанни проверки, което е много уморително. Често правиш това, което ти изглежда, че той очаква, а след това Сорос заявява като учител на несполучливия си ученик: „Нищо не си разбрал, имах предвид нещо съвсем друго”. Джордж често мени настроенията си. Трябва винаги да си му подръка. Никога не му минава през ум, че може да свършиш нещо без неговата помощ, смята те за същество от по-нисш порядък. Работата с него е една вечна битка”. Но Маркес е впечатлен от уменията на Сорос да общува на официални срещи и с лекота да говори на множество езици. Съществува опасност да се поддаде на хипнозата на гения, затова Маркес допълва наблюденията си: „Ако само си помислиш, че искаш да станеш втори Сорос, да мислиш в световен порядък, да раждаш велики идеи, да управляваш огромни пакети с акции и да правиш всичко това точно както го прави той, то със сигурност Сорос няма да изтърпи това. Желанието да приличаш на него би се оценило като сигнал за тревога”. През 1983 г. Сорос и Маркес постигат успех. Активите на фонда нарастват до 385 милиона и 532 хиляди долара. Именно през тази година Джордж се жени за Сюзън, която вече е станала на 28 години, и ако се вярва на вестниците, той закъснява за собствената си сватба заради увлекателна игра на тенис. Вестниците пишат също, че когато чиновникът от церемонията го пита готов ли е да сподели със Сюзън всички земни блага, Сорос силно побледнява. И обръща поглед към адвоката си Уилям Зейбел. Чак когато Зейбел му кимва утвърдително, че брачната клетва няма да го задължи с нищо, Джордж се съгласява да се закълне, но за всеки случай промърморва на унгарски, че ще се съобрази с отговорностите към своите наследници. След което церемонията си продължава, както обикновено. През 1984 г. обаче работите на „Квантум” отново се влошават. Маркес напуска, а Сорос решава да търси още мениджъри. Той привлича при себе си Алън Рафаел, който през последните четири години е бил директор по изследванията в Arnhold and S. Bleichroeder, където Сорос е работил през 60-те. Сорос няколко пъти кани Алън на закуска във вторник сутрин. В крайна сметка отправя предложение за работа към Алън, но това по-скоро прилича на уговорка за годеж преди сватбата. Нещо като „давай да се срещаме една година, а после ще видим какво ще излезе”. Междувременно Рафаел се е наслушал на всевъзможни истории за Сорос, най-вече как той може да изгони всеки свой служител, без да му мигне окото.

Когато Никсън отменя златния стандарт на долара през 1971 г. и курсът на валутите започва свободно да се колебае, никой не може да предвиди, че просто един слух може да разтърси една или друга валута. Обменните курсове вече не съответстват на търговския баланс. Към края на 80-те курсът на долара към йената може свободно да се промени с 4% на ден. По това време Джордж е наясно, че отношението между долара, японската йена и германската марка ще бъде най-важният фактор във финансовия свят. Хаотичният курс на долара през 80-те изтощава света, който в голяма степен зависи от стабилността на долара. Сорос счита, че икономическата линия на Рейгън ще доведе до прегряване на икономиката, търговският дефицит ще достигне застрашителни размери, а високият курс на долара ще затрудни американския експорт, ще отслаби стимулиращото въздействие на бюджетния дефицит и като цяло ще започне спад в икономиката на страната. Сорос действа на пазара на всичко възможно, но по това време основно спекулира с кредитни фючърси за нефт между САЩ и Япония, разчитайки на това, че Япония е силно зависима от импорта на нефт. Фондът вече разполага с 400 милиона долара, но възможностите му да привлича кредити са огромни. Предвиждайки ефектите от Рейгъномиката, на 6 септември 1985 г. Джордж започва игра с йената и марката, очаквайки курсът им да се повиши спрямо долара. Само че те продължават да отслабват. Неговите покупки от двете валути достигат 800 милиона долара, което надхвърля два пъти всички активи на „Квантум”. Малко по-късно на 22 септември сценарият на Сорос започва да оживява. Джеймс Бейкър, новият финансов министър, трябва да снижи курса на долара, защото американските производители все по-настойчиво настояват за протекционистки мерки. Бейкър и министрите на останалите водещи държави – Франция, Германия, Япония и Великобритания, т.нар. Голяма петорка, се събират в хотел „Плаза” в Ню Йорк на съвещание. Сорос разбира за тази среща и веднага се досеща за какво ще се споразумеят. Той се труди цяла нощ, купувайки милиони и милиони японски йени. Министрите действително се договарят за снижаване на курса на долара, а срещата им става известна като „Споразумението Плаза”. Още на следващия ден доларът поевтинява спрямо йената с 4,3%. Това е най-голямата девалвация за един ден в историята на финансите. Джордж Сорос заработва за една нощ 40 милиона долара. На сутринта Рафаел му казва: „Отличен удар, Джордж! Възхитен съм!”. Тази нощна инвестиция на „Квантум” създава около фонда почти мистичен ореол. В следващите месеци валутите на страните от Голямата петорка поскъпват спрямо долара от 24 до 28%. Сорос инвестира всичко възможно, включително огромни заеми, само вложенията му в йената започват да надскачат за кратко милиард и половина долара. Общата печалба за Сорос от валутните спекулации през този период възлиза на 150 милиона долара. А общият обем на покупките и продажбите му на валута, нефт, акции и фючърси възлиза на около 4 милиарда долара. Сорос нарича този период на добър успех „златен век на капитализма”.

„Ако той заработи един нов милиард, това няма да го направи щастлив. Даже първият милиард не му донесе щастие” – казва приятелят му Байрон Уин. Джордж не е еднопластов, не би могло да се каже, че парите са всичко за него. Той просто има нужда да работи. Работата е начинът, по който съществува. Но Сорос се счита не само за спекулант, но и за философ. Когато през есента на 1992 г. го приемат в Ректорския съвет на попечителите на университета в Оксфорд, той помолва да запишат професията му така: финансов и философски спекулант. „Аз действително искам да бъда практикуващ философ, но ще ми е достатъчно и ако ме признаят за неслучил се философ” – шегува се Сорос. Разбира се, Джордж не може да се откаже от правенето на пари и да започне да се занимава с философия. Това е невъзможно от гледна точка на страстта. Да правиш пари е занимание безкрайно. Освен това, както казва самият Сорос, не е възможно да правиш пари, без да рискуваш да ги изгубиш. Поради което страхът от загубата на парите, които имаш, е един постоянен източник на душевни мъки. „Успехът е спътник на властта и влиянието. Голямата опасност ме застигна, когато осъзнах, че съм станал могъщ и влиятелен само поради това, че имам много пари” – казва Джордж. Всеки богат и умен човек се опитва да разграничи личността си от значението само на парите, като едновременно с това прави всички демонстрации, показващи пълното му единение с парите. Това е парадоксът на натрапеното от парите значение. Хем искаш да си оценяван извън парите, хем непрекъснато се загръщаш и показваш с тях, за да бъдеш възприеман именно през тях. Джордж вече се наслаждава на живота. Той има собствени домове в Манхатън, в Саунтхемтън на Лонг Айлънд, в Бедфорд, близо до Ню Йорк и в Лондон. Приятно му е да кани гости на вечеря и да им предлага вкусни блюда. Понякога позвънява на Сюзън в последната минута, казвайки й, че е поканил гости у дома. Когато Сюзън го пита колко човека ще дойдат след малко, той отговаря: „Ми около 50 или 70 човека”. Като всеки изключително успял човек Джордж страда от самочувствието, че е богоизбран и че има мисия, подадена му свише. Все пак е достатъчно умен и в края на 80-те години пише следното: „Единственото настоящо зло, което може да ме застигне, е моят собствен успех. Особено ако той успее да ме върне към детската ми мечта за всемогъщество. Но докато работя на финансовите пазари, това не може да се случи, защото там тези мечти се сблъскват с ограниченостите”. В началото на своя бизнес Джордж не може да понася благотворителността и изпитва отвращение от всички форми на дарение. Той дори заявява пред журналисти, че даренията не са му по натура, тъй като нашата цивилизация е построена на принципа да преследваш собствените си интереси, а не да се грижиш за интересите на другите. „В благотворителните фондове е заложена корупция” – казва Сорос. В крайна сметка обаче с нарастването на богатството му Сорос решава, че ще създава благотворителни фондове, насочени към подриването на комунизма. Той фактически финансира (или по-скоро е натоварен да финансира) преврата в СССР и в Източна Европа. Сорос смята, че революциите вече не бива да се случват на барикадите, а в умовете на хората. Според него по-лесно е да влияеш на комунистическите държави по време на комунизма, отколкото след падането на режимите. „Ако покажеш алтернатива на догмата, тя се разпада. Защото можеш да сравняваш лъжата с нещо друго” – казва Сорос. Той знае, че няма да успее в Източна Европа, ако просто харчи пари, трябва освен това Изтокът да се възпитава. За своята източноевропейска авантюра Сорос се изразява така: „Беше героично и възбуждащо. И в добавка – много забавно. Занимавахме се с разрушаване на системата. Поддържахме всички. Отделяхме много и различни малки субсидии, тъй като всяко действие подрива тоталитарната догма”. В усилията си да разклаща съветския блок естествено Сорос започва от родната му Унгария. Някои реформаторски настроени членове от правителството на Янош Кадар приемат Сорос с отворени обятия, още повече, че страната се нуждае от твърда валута. Такъв е Ференц Барта, който отговаря за международните връзки и отношения. Сорос и Барта се срещат през 1984 г. и Джордж споделя, че иска да учреди благотворителен фонд в Унгария. Започват преговори. От страна на Унгария преговорите води Дьорд Ачел, единственият евреин в унгарското Политбюро, неофициалният крал на културния живот в Будапеща и доверено лице на Янош Кадар. За свой личен представител в Унгария Сорос определя унгарския дисидент Миклош. Той работи в Колумбийския университет в Ню Йорк, а Сорос се е запознал с него година по-рано. Миклош е бил един от приближените на унгарския ръководител Имре Над по време на унгарската революция през 1956 г. Кукичката, която Сорос подава на унгарското правителство, е да подобри имиджа му на запад, за да може страната да получи кредити и западна валута. Преговорите продължават цяла година. Сорос иска да вложи само два-три милиона, но унгарците подобна сума не ги устройва. Правителството настоява да финансира научни изследвания, докато Сорос предпочита да подкрепи хора, които пътешестват, творят и се занимават с изкуство. Правителството иска Сорос да закупи оборудване за научни занимания, но той желае да инвестира парите си единствено в хора. Накрая Сорос и Барта се споразумяват по всички разногласия. В деня, когато унгарците разписват всички документи, един от тях възкликва: „Отлично! Вашият секретариат ще казва на нашето управление по културните връзки с чужбина какво трябва да правим и ние ще го правим”. С други думи унгарците прикачат Соросовия фонд към Министерството на културата. За ужас на унгарските партийци в този момент Джордж Сорос става и напуска залата, без да подпише документите. „Колко жалко, толкова време, похарчено напразно!” – казва той, признат майстор на преговорите. Джордж е готов да захвърли всичко, когато унгарските партийци омекват и се съгласяват да дадат почти пълна свобода на фонда му. Постигнал нужните му отстъпки, Сорос подписва документите. Той обещава да дарява всяка година по 1 милион долара. Към 1993 г. тази сума нараства до 9 милиона долара. Всички стипендианти на фонда, излизайки за обучение зад граница, се връщат в Унгария, въоръжени с нови западни идеи за пазарна икономика и демокрация. В началото фондът на Сорос среща огромното недоверие на комунистическото правителство и първите четири години до 1988 г. на фонда е забранено да рекламира своите програми по медиите. На самите медии пък с малки изключения им е забранено да споменават името му. През 1988 г. почти всички ръководители са отстранени от властта в Унгария. След смяната новият партиен секретар Карой Грос кани Сорос на среща, което представлява истинско благоволение, тъй като Сорос е нямал възможност за среща с миналото величество Янош Кадар. Към 1994 г. фондът на Сорос осъществява в Унгария около 40 програми, като приоритет са стажовете на запад и младежките програми. Сорос не крие своите цели: чрез стипендиите на своя фонд той цели промяна на системата отвътре. След учредяването на клетка от благотворителния фонд в Унгария през 1984 г. Сорос решава да разшири дейността си и през 1986 г. се насочва към Китай. С няколко милиона цели три години Сорос се опитва да проникне в китайската държава. Но опитът се проваля, а Сорос обвинява китайските специални служби в диверсия. През 1987 г. Сорос предприема същите крачки по създаването на „обучителен” фонд в Съветския съюз, след това в Полша и Чехословакия. Но едно от най-дръзките предизвикателства за него става Румъния. След убийството на Чаушеску на 25 декември 1989 г. Сорос решава, че е време да се намеси. Групата за контрол на хелзинкските споразумения през януари 1990 г. изпраща в Румъния наблюдатели. В качеството си на гид и преводач се явява румънката Сандра Пролог, която през 1974 г., едва 15-годишна, се оказва в Швейцария, а по-късно е учила в дипломатическата школа в Бостън. В Ню Йорк тя сътрудничи на правозащитните организации. Преди Сандра да отлети от САЩ за Румъния, Сорос й позвънява и заявява, че иска да изпрати хуманитарна помощ. Като я моли да проследи дали лекарствата няма да попаднат в чужди ръце, а да бъдат разпределени по предназначение. След това Сорос решава сам да пристигне в Румъния и да учреди свой фонд там. Той е набелязал за глава на фонда един от най-известните румънски дисиденти – 39-годишния Теодореску. Когато през декември 1989 г. започват революционните събития в Букурещ, Теодореску е заобиколен от пет машини с агенти на спецслужбите, телефонът му е изключен, а той е поставен под домашен арест. Теодореску изобщо не е чувал за Сорос и понятие няма какъв фонд ще открива този човек. Неговата първа среща със Сорос на 6 януари 1990 г. се превръща в комедия. Сорос се появява при Теодореску без покана заедно със своя ръководител на фонда от Унгария Миклош. По онова време Теодореску провежда среща след среща и когато му казват, че на двора има двама американци, единият от които казва, че е милиардер, това не му прави никакво впечатление. След промените в Румъния се появяват много американци, които казват, че са милионери, и искат да помагат. Теодореску оставя Сорос да го чака цели два часа. Накрая секретарят му нахлува в кабинета и му казва, че тези двамата не си тръгват. „Тогава ги пусни!” – най-накрая казва Теодореску. „Привет, казвам се Сорос.” „Отлично!” – отговаря Теодореску без никакъв ентусиазъм и без името да му прави никакво впечатление. След това се представя Миклош. Теодореску е чувал за известния унгарски дисидент и именно Миклош става причина да обърне внимание на Сорос. Милиардерите изобщо не впечатляват румънския дисидент, съвсем друго е обаче, когато при него идват колеги дисиденти. На следващия ден тримата се срещат отново на закуска в хотел „Интерконтинентал”. Първият половин час се профуква от бърборенето на румънеца и унгареца, най-накрая Сорос се намесва. „Аз съм милиардер” – скромно започва Джордж. „Добре” – казва Теодореску. „Искам да учредя в Румъния благотворителен фонд”. „Какъв точно фонд?” – простодушно пита Теодореску. Сорос търпеливо пояснява: „Вие ще получавате от мен пари. Ще подберете съвет. Ще обявите, че имате пари. И хората ще идват при вас, за да им дадете пари”. Сорос допълва, че би искал да види Теодореску начело на този фонд и че той ще има в разпореждане като за начало 1 милион долара. На Теодореску това му се струва изключително странно и направо подозрително. След месец, когато Сорос отново пристига в Румъния, той иска да знае каква е причината за колебанието на Теодореску. „Не зная какво трябва да направя” – отговаря румънецът. Тогава Сорос изпраща Сандра Пролог да стане първи изпълнителен директор на фонда, а Теодореску става негов президент. Фондът започва да действа през юни 1990 г. под името „Фонд за подкрепа на отвореното общество”. Работата на румънския дисидент със Сорос е изключително трудна, тъй като Сорос изисква действия, а румънецът е свикнал на имитация на действия. Постепенно обаче нещата се подреждат и Теодореску, опитал вкуса на многото пари, започва да се прекланя пред Сорос. Фондът трудно пробива в Румъния. Хората са подозрителни. Някои вестници започват нападки срещу Сорос, че се опитва да „продаде” Трансилвания на унгарците, тъй като в този район живеят 1 милион и 800 хиляди унгарци. През 1987 г. Сорос се насочва към Съветския съюз, едно „образцово затворено общество”, както той се изразява. Започва преговори, като се надява да може да участва по някакъв начин в провеждането на икономическите реформи в страната. Цяла година преди това Джордж се среща с различни съветски емигранти в САЩ, които обаче са настроени скептично към неговата идея за откриване на „Отворено общество” в СССР и му повтарят непрекъснато, че КГБ ще използва неговите усилия за собствени интереси и ще го надхитри колкото и хитър да е той. Но колкото и да е странно, Сорос успява. Или, така да се каже, му позволяват да успее. Тъй като в края на 80-те в СССР вече е започнала подготовката за смяна на системата. Целта е да се премине към капиталистическа икономическа база, като се запази властта от партийната номенклатура. Оръжията са свалени пред Запада, безкръвният преврат вече е договорен, остава да се осъществи изпълнението, като се обучи подходящ икономически елит. Така че пристигането на Сорос е напълно в реда на нещата. По времето на Елцин се реализира икономическият план, подготвен за руската държава, за който настоява Сорос. Този план довежда до пълна разруха на руската икономика, но разгражда двора и отваря широко вратите за навлизането на западните капитали. През 1990 г. Сорос учредява фонд в Естония, после в Латвия и Литва. Програмите на тези клетъчни структури са свързани с обучаване на мениджъри и ръководители, които ще подменят елита на обществото. Фондът на Сорос постепенно придобива авторитет. И започва да прави дори чистки. Най-вече там, където му се предоставя такава възможност. Например през 1992 г. в Албания по поръчка уж на властта фондът организира комисии от специалисти, които се заемат с разчистване на университета в Тирана, отстранявайки всички преподаватели, които са неудобни за дясното албанско правителство. В крайна сметка технологията за смяната на чиповете в главите на хората започва именно от университетите. Мисленето трябва да бъде трасирано в правилната посока. И тук не може да има никаква свобода. През декември 1992 г. Сорос обявява началото на една от най-солидните си програми, отделяйки 100 милиона долара в подкрепа на учените и научните изследвания в бившия Съветски съюз. Спечелил два месеца по-рано почти милиард долара от спекулация с английската лира, Джордж казва: „Искам такава свръхпрограма за бившия СССР, която да окаже максимално въздействие”. Неговата програма е насочена към това да намали изтичането на учени към арабските страни, тъй за няколко години около 50 хиляди учени напускат бившите съветски републики и се позиционират в страни като Либия, Ирак и пр. Страхът на Запада, че съветските учени по ядрени технологии ще обслужват интересите на непредсказуеми арабски държави, е причина да бъдат отделени тези средства, които отново се представят като случайно хрумнала човеколюбива идея на ексцентричния милиардер Сорос. Джордж основава и Централноевропейския университет с база в Будапеща. Към пролетта на 1994 г. благотворителната империя на Джордж Сорос обхваща 89 пункта в 26 страни. За предните две години той е похарчил 500 милиона долара и обещава да пожертва още половин милиард. Някои казват, че единствената цел на Сорос с тези благотворителни акции е получаването на допълнителна информация от тези държави, която да използва за увеличаване на състоянието си и защита на спекулативните си инвестиции. През тези фондове Сорос си осигурява добър достъп до властта. Даже румънският му „приятел” Теодореску смята, че Сорос преследва двойна цел, свързана с по-добро разбиране на световната „ситуация”, а от там и планиране на бизнес действия. Но в действителност двойната игра на Джордж Сорос е съвсем друга. Той има достатъчно милиарди, за да полага такива неимоверни усилия за страни, в които все още няма дори фондови борси. Фактите сочат, че Сорос не се интересува от пазарите там, а преди всичко от хората. Самите му инвестиции са изключително и само в подготовката на хора. Не става дума за никаква благотворителност, а за съвсем ясна програма за промяна на тъканта на освободените от комунизма общества. Това не е лошо, ако не е силно свързано с освобождаване от националния интерес. С формирането на глобалисти с объркана координатна система, с глобално съзнание, които обслужват идеологическите интереси на незнаен фокусник господар, който ги държи на хранилка. Глобалният капитал. Непознатият елит. Който обучава останалия свят как да му служи. За съжаление просперитетът на една държава се гради изключително върху националното достойнство. В Хърватия към края на 1996 г. двама висши представители на „Отворено общество” са арестувани от полицията при опит да внесат в страната 65 000 долара незаконно. Не че сумата е грандиозна. Но кое налага фондът на Сорос да плаща и неофициални средства на някои свои сътрудници, и то направо в долари. Джордж Сорос всъщност изгражда мрежа от клетки, които привличат около себе си огромно количество хора, вербувани на принципа на парите и предоставените възможности. Няма как да купиш цял един народ. Но можеш да купиш елита, който ще решава накъде да го води. Елитът в Източна Европа беше създаван човек по човек, той беше буквално зомбиран с фалшиви заготовки за западното благоденствие, а после пробутван по върховете, за да прави това, което му се поръча отвън. Само че много от страните в Източна Европа бяха определени за приобщаването им само като голи пазари, а не като силни конкурентни индустрии. Затова Западът насърчаваше икономически реформи и решения, които унищожиха базисни сектори от икономиката на страните. Всичко това се представяше за либерализиране на икономиката, а всъщност ставаше дума за разграждане. Точно както следвоенният план на американския финансов министър Хенри Моргентау за Германия, който предвиждаше тежката индустрия на страната да бъде заменена с овце на тучни поляни, и населението на страната да намалее с 25 милиона. Един ден Сорос взема със себе си журналисти на разходка из благотворителните му фондове в различните страни. Докато група британски телевизионни документалисти летят със Сорос до Прага, журналистите научават колко малко вече Джордж се занимава с инвестиции и колко много – с благотворителна дейност. „Оказва се, че е по-лесно да печелиш пари, отколкото да ги харчиш” – усмихва се до ушите Сорос. Майкъл Луис, авторът на книгата „Покерът на лъжците”, съпровожда Сорос на двуседмична обиколка из Източна Европа и го пита как да изобрази неговата паяжина от мрежи от Германия до Китай. Джордж отговаря: „Просто напиши, че бившата съветска империя сега я наричат соровска”. Този отговор дава истинската картина на действителността, особено към онзи момент. Като всеки човек, стигнал до върха и управляващ много разностранни активи, Джордж започва трудно да удържа своя натоварен график, става капризен, често променя плановете си за ужас на хората, които вече работят по първоначалните намерения. През 1994 г. Сорос получава и морално удовлетворение от Запада относно фондовата си благотворителност. Newsweek нарича дейността му a one-man Marshall Plan. А New Republic пише, че: „Сорос е най-влиятелният чужденец в бившата съветска империя”. Един ден той казва на висш чиновник от Съвета на Европа в Страсбург: „Всъщност вие нищо не можете да направите. Нямате достатъчно сили, за да промените Европа”.

Сорос ненавижда журналистите, особено в началото на своята кариера. Репортерите често звънят в „Квантум”, особено в края на 80-те, за да напишат своите материали за проблеми, свързани с Уолстрийт. Обаче Сорос е забранил на своите сътрудници да общуват с медиите и изобщо да изнасят каквато и да е информация. Все пак клиентите на инвестиционния му фонд не желаят да видят фамилиите си по вестниците. Соросовият непокорен сътрудник Маркес явно е по-общителен и от време на време информира за нещо медиите, но изрично подчертава да не го цитират като име. Обаче когато започва да създава „Отворено общество”, Джордж се нуждае от медийно внимание. „Понякога откровеността може да ти навреди и един от недостатъците на моя характер е, че някой път имам желание да пооткровенича...” – споделя Сорос куртоазно.

През 1985-1986 г. Сорос заработва невъобразимата сума от 2 милиарда и половина лично за себе си. Икономиката има ръст и нищо не вещае спад. Стойността на акциите на американските корпорации е относително нормална, няма балон в сравнение с раздуването в Япония. Сорос счита, че ако се срине японското надценяване, това няма да засегне американския пазар. Затова и Сорос привежда няколко милиарда долара от Токио на Уолстрийт. В средата на октомври обаче някои колеги на Сорос изтеглят средствата си, прогнозирайки крах. И ето че настъпва 19 октомври 1987 г. Рухва нюйоркската борса, индексът Дау Джоунс пада до рекордно ниски нива – 508,32 пункта. Американските акции рязко поевтиняват на чуждите пазари. Сорос решава да продаде значителна част от своите активи. Губи 200 милиона долара за един ден. Може да се каже, че през този „черен” ден най-жестоко пострадва именно големият майстор Сорос. Той признава грешната си прогноза. В телевизионно интервю Сорос казва: „Допуснах груба грешка. Очаквах настъпването на краха в Япония и се готвих именно за него. Но трябваше да допусна и мисъл за крах в Америка. Ето че удари Уолстрийт, а не Япония. Сгреших”. Английският Times пише: „За втори път „Квантум” завършва годината със загуба. За една седмица Сорос разпродаде акции за стотици милиони долари”. Икономическите журналисти изнасят факти, че „Квантум” е понесъл загуби в размер на 32% от чистата стойност на активите. Сорос се опитва да убеди медиите, че е загубил по-малко, отколкото твърди циркулиращият слух за 800 милиона долара. И се възмущава на неверните данни, които медиите оповестяват. След този случай Джордж дълго не желае да общува с вестникарите. Действително крахът поглъща цялата печалба на Сорос за 1987 г. Но всеки неуспех прибавя ум. Така че и неуспехите не са напразни. Когато разбереш това, щастието само идва при теб. През есента на 1988 г. Джордж намира своя най-после точен заместител. Той се казва Стенли Дракенмилър. И е абсолютен гений в инвестиционния бизнес, но все още не е много известен. Стенли счита Сорос за свой кумир: „Джордж ме е изпреварил, като е формулирал философията за търговия с ценни книжа, която всъщност изповядвам и аз”. Става дума за това да владееш контролни пакети акции в играта както на повишение, така и на понижение, а също и да привлечеш кредити за търговията с фючърси, облигации и валута. Сорос няколко пъти кани Стенли Дракенмилър на срещи, но гениалникът се чуди какво да прави. Дали да работи за своя си фонд, или да не изпуска шанса си и да приеме предложението на знаменития Джордж Сорос. Дракенмилър е чувал ужасни истории за Сорос как уволнява хората си за нищо. Когато Стенли споменава пред приятели, че ще ходи на работа при Сорос, всички го съветват да не прави това. Само че Дракенмилър не се подвежда по слуховете. Той преценява, че дори Сорос да го уволни, ще е натрупал още по-голям опит, преди да се върне в собствената си фирма. Решавайки, че ще спечели Стенли на всяка цена, Сорос му устройва приятна изненада. Още преди да е подписал договора с него, Джордж започва да го нарича „моят наследник”. Това го ласкае, но му създава и съмнения. „Когато дойдох при Сорос, неговият син ме предупреди, че вече съм десетият по ред „наследник”. Нито един от тези „наследници” не се е задържал особено дълго” – спомня си Дракенмилър. През септември 1988 г. Стенли започва работа при Сорос. Отначало нещата вървят много трудно. Дракенмилър се нуждае от свобода, а не от това Джордж да наблюдава всяко негово движение. Но Сорос не желае да му предоставя никаква свобода. Явно Стенли трябва да се бори за нея и да си я заслужи. Младият гений обаче избягва да спори с боса още в самото начало, затова се съгласява с всичко, което Джордж иска. Накрая обаче не издържа и му заявява: „Двама готвачи в кухнята са излишни”. Сорос казва това-онова, обещава да се поправи и да не му се бърка, но като цяло нищо не се променя. През август 1989 г. двамата за първи път се скарват. Дракенмилър по своя инициатива купува пакет облигации, а Сорос, без да го пита, ги продава. За първи път Джордж действа зад гърба на Стенли. Двамата си разменят страстни реплики, но после Сорос утихва и отново обещава да не се меси. „На него му беше трудно да работи с мен, въпреки че му бях предал всички пълномощия. Потискаше го дори моето присъствие и усещането, че преди да дойде тук, е работил по-успешно” – казва Сорос. Но когато в края на 1989 г. започват да падат режимите в Източна Европа, вниманието на Сорос се измества. В отсъствието на Сорос Дракенмилър извършва първата си голяма сделка, считайки че след падането на Берлинската стена германската марка ще расте. Стенли си припомня теорията на Сорос за валутните курсове: „Ако и без това огромният бюджетен дефицит расте и при това се провежда активна данъчна и агресивна монетарна политика, то курсът на националната валута ще расте”. Първите дни след падането на Стената става обратното на теорията на Сорос. Но Дракенмилър се доверява на наставника си и купува германски марки за 2 милиарда. Ударът е успешен. Стенли също така анализира завишението на японските акции и повежда игра на понижение. От лихвите също се печели. Ако вие заемете капитал под 3,5%, а след това купите книжа с доходност 5,5%, то скромните 2% могат да ви донесат огромни печалби. Само че нито един обикновен човек не може да вземе кредитен капитал от 1 милиард долара примерно. Затова пък хедж фондовете съставят такива баланси, които с лекота отварят кредитните линии на банките. Това е идеален климат за крупни финансови спекулации. През 1991 година Дракенмилър се труди толкова успешно, че неговият работодател заработва повече от всички американци – 117 милиона долара. Стенли е забележително талантлив и заслужено получава немислим комплимент от Сорос. Той го нарича „моето второ Аз”. Дракенмилър счита за най-важен следния урок на Сорос: „Не е важно дали си прав, или грешиш, важно е колко пари си заработил, когато си прав, и колко си загубил, когато си грешил”. „Няколко пъти Сорос ме скастряше, че правилно съм определил ситуацията на пазара, но не съм се възползвал докрай от шанса. Всъщност Сорос ме научи, че ако имаш отлична идея, трябва да отидеш до край. Трябва да имаш смелостта да бъдеш свиня” – казва Стенли. Фондът „Квантум” има такъв ръст, че Сорос и Дракенмилър решават да го разделят на няколко по-малки. През 1991 г. Сорос основава и друг инвестиционен фонд, наречен „Квазар”, там работят 15 мениджъри, които нямат нищо общо с „Квантум”, но валутните операции управлява лично Джордж. През 1992 г. са основани още два фонда: Quantum Emerging Growth и Quota. Първият се специализира най-вече в инвестиране на пазарите в Азия и Латинска Америка. А Quota става известен като „фонд на фондовете”. Към 1993 г. всички фондове, взети заедно, управляват активи за повече от 50 милиарда долара. Стенли Дракенмилър лично управлява „Квантум” и контролира всички останали фондове. През септември 1992 г. на английските финансисти им става ясно, че много валутни спекуланти като Сорос започват игра на понижение против лирата. Великобритания е в силна депресия и лирата не може да издържи курса, привързан към германската марка. В началото на юли 1992 г. шест водещи теоретици монетаристи пишат писмо в лондонския Times с призив Великобритания да напусне Европейската валутна система. Те доказват, че тогава Лондон ще може да намали лихвите и да помогне на икономиката да излезе от депресията. Правителството обаче се бори срещу отслабването на лирата, която ще стане храна за валутните спекуланти. Британците могат да понижат лихвите само ако германците понижат своите още, но Бундесбанк се съпротивлява на това, провеждайки независима политика. В края на юли 1992 г. водещи британски бизнесмени поискват промяна на курса на лирата в рамките на процедурата на Европейската валутна система, примерно лирата да бъде 2,60 марки. Бизнесмените настояват и за понижение на лихвите на 3%. През цялото лято и началото на есента обаче британското правителство начело с Джон Мейджър се съпротивлява, като повтаря за тези, които не са чули, че: британската лира няма да бъде девалвирана. И дума не може да става за излизане от Европейската валутна система, заявява финансовият министър Ламонт. Изявленията му се съпровождат и от активно изкупуване на лири от Банката на Англия, около 300 милиона фунта. Спекулантите обаче наблюдават много внимателно телевизионните записи на Ламонт. Те изследват дори количеството мигвания, когато той говори. Повечето хора мигат от 6 до 8 пъти в минута. А Ламонт мигва 64 пъти за 45 секунди, докато обяснява, че правителството ще се справи с трудностите. Джордж Сорос разговаря с Хелмут Шлезингер, президент на Бундесбанк, и разбира, че Германия няма намерение да помага на фунта и така да предприема ходове в ущърб на собствената си икономика. В навечерието на надвисващата катастрофа Джордж започва голяма инвестиционна игра. На 3 септември 1992 г. Ламонт заявява, че правителството има намерение да заеме от международен банков консорциум 7,5 милиарда лири стерлинги, обаче в чужда валута. Безпрецедентната крачка е в посока да се оживи английската лира. Лондонското Сити въздъхва с облекчение. Джордж Сорос слуша внимателно и Джон Мейджър, и Норман Ламонт, но не врява на техните уверения, че няма да има девалвация на лирата. Той смята, че часовниковият механизъм вече е включен, но не е сигурен кога точно ще се взриви бомбата. „Накарах Стенли Дракенмилър да отиде докрай” – казва Сорос. С един замах Сорос продава английски лири за 7 милиарда долара. И купува германски марки за 6 милиарда. По-малко активно купува и френски франкове. Едновременно с това Сорос купува и акции на английски компании за 500 милиона долара, изхождайки от правилото, че след девалвация на националната валута цените на акциите на компаниите нарастват. Сорос купува германски и френски облигации, но продава акции. Според него ръстът на марката ще свали курса на акциите, но ще покачи курса на облигациите. Всичко това Сорос извършва с мощни кредити. Той рискува в това начинание само 1 милиард собствен капитал. Обядвайки с американския посланик, финансовият министър Ламонт непрестанно прекъсва храненето си, за да звъни в Бундесбанк и да моли за снижаване на лихвите в Германия. За един англичанин това е най-унизителното възможно нещо. Но президентът на Бундесбанк не отстъпва. След обяда ръководителите на Банката на Англия се събират в кабинета на Ламонт в лошо настроение и на труден разговор. Те решават да започнат с широка открита интервенция на Английската банка. Повишението на лихвите оставят за последно, за най-черния ден. Само че събитията изпреварват техните планове. Става ясно, че Хелмут Шлезингер е дал сензационно интервю за медиите. Той казва, че не е давал право да бъде публикувано, но това няма значение. Щетата е непоправимо нанесена. Ламонт е потресен от думите на Шлезингер. По същото време Сорос стои в офиса си на 33-тия етаж в Ню Йорк. А после вечеря в апартамента си на Пето Авеню и спокойно ляга да спи. Той е вложил 10 милиарда долара в това начинание. Но заспива спокойно. В сряда още в 7:30 лондонско време Ламонт заповядва да се увеличат покупките на лири, като се използват дори валутните резерви на банката. Пред главния вход на неговия офис започват да се събират фотографи. В 9 часа премиерът Джон Мейджър се качва на бронирания ягуар и се придвижва от сградата на правителството до Адмиралтейството, където временно се помещава заради ремонт на Даунинг Стрийт 10. В Адмиралтейството Мейджър провежда планирана среща с членове на правителството по абсурдната тема към момента за Маахстрихтското споразумение. Когато там получават известие за надигащата се финансова катастрофа, събраните лица изпитват усещането, че страната им е в необявено военно положение. Ламонт заявява по защитения телефон на Мейджър, че лирата продължава да потъва, германците не искат да помогнат, но девалвацията трябва да се избегне на всяка цена. Ламонт моли премиера да разреши вдигане на лихвите с два пункта, до 12% годишно. Мейджър се съгласява. В сряда в 11 часа заявлението за повишаване на лихвите е направено. Но курсът на фунта практически не се изменя. Валутните пазари оценяват хода на Ламонт като панически. В тази „черна сряда” Банката на Англия изразходва сума, равна на 26,9 милиарда долара, от своите валутни резерви с обем 78,8 милиарда долара, за да закупува собствена валута, опитвайки се да задържи курса на лирата. Но всичко е напразно. През същия ден английската лихва скача още веднъж и става 15%. Става ясно, че Англия трябва да напусне Европейската валутна система. Джон Мейджър е принуден да позвъни на френския и германския си колега и да ги информира за тази новина. Ламонт прави изявление пред медиите, а изданието Economist го определя като „много нещастен” . Британия връща лирата към свободно плаване. В 7 часа сутринта телефонен звън събужда Джордж Сорос в Ню Йорк. Англия е капитулирала, а той е заработил, докато е спал, 958 милиона долара. По-късно Сорос ще разбере, че е заработил много повече, като обедини усилията си с правителството на Франция срещу спекулантите, атакуващи френския франк. От събитията в „черната сряда” Сорос спечелва общо около 2 милиарда долара. Един милиард от английската лира. А вторият милиард от последващата паника около италианската и шведската валута, както и от акции на токийския пазар. Много хора и банки спечелват от „черната сряда”, но никой колкото Сорос. Грандиозната заработка на Сорос излиза наяве, когато лондонският Daily Mail излиза с дръзко заглавие с огромни черни букви: „Спечелих един милиард от сриването на лирата”. Текстът е съпроводен от снимка на усмихващия се Сорос с чаша вино в ръка. Анатол Калецки, икономическият редактор на лондонския Times, който познава Сорос, тъй като някога е вземал интервю от него, се прибира у дома с дъщеря си след разходка в съботното утро. По пътя двамата влизат в магазинче да купят шоколад. Тогава Калецки вижда огромното заглавие на Daily Mail. И, зашеметен, купува вестника. Само след час Калецки получава позвъняване от самия Сорос. „Какво става?” – пита журналистът от Times доста притеснен. „Аз съм в Лондон. Не знам, чели сте вече Daily Mail?” – отговаря Сорос. Калецки потвърждава, че знае за какво става дума. „Домът ми е обсаден от журналисти и фотографи. Искам да изляза и да отида да поиграя тенис. Но просто не зная как да се измъкна. Моля ви, посъветвайте ме какво да правя!” – казва Джордж. Преди да му даде съвет, Калецки обаче иска да знае истина ли е това, което Daily Mail е написал за единия милиард. Сорос отговаря честно: „В общи линии, да”. Калецки му казва да не разговаря с никой от журналистите и ако все пак реши да говори, то нека напише статия или да даде интервю за Times. „Аз ще дойда и ще ви помогна” – казва Калецки. След половин час Сорос пак позвънява на Калецки и го извиква в дома си, където дава първото интервю с подробности около удара по британската лира. Така 26 октомври 1992 г. става повратна точка в създаването на имиджа на Сорос като обществена фигура. След това интервю той става знаменитост в Англия. В интервюто откровено разказва за действията си около сриването на лирата. На въпроса на Калецки защо Сорос не е повярвал на британското правителство, че ще се справи с кризата, Сорос отговаря: „Бях уверен, че Бундесбанк иска да девалвира лирата, но не и френския франк. Победата беше за Бундесбанк с 3:0. И за валутните спекуланти с 2:1. Аз просто по-удачно от другите играх заедно с Бундесбанк”. По някое време в интервюто Сорос се превръща от финансов спекулант във финансов аналитик и споделя: „Спекулациите са крайно болезнени за валутните пазари. В действителност всяка система на валутни курсове е лоша и колкото по-дълго тя продължава, толкова по-ясно се виждат нейните пороци. Единственият начин да се избегне това е Европа да създаде единна валута, както е в Америка. Това ще изведе спекулантите от играта, такива като мен”. Спомняйки си по-късно за това интервю, Калецки казва, че е бил потресен от безгрижния вид на Сорос. „Той винаги е изглеждал съвършено безстрастен и студено логичен в своето отношение към парите. Не знам дали изобщо парите имат за него някакво значение в емоционален смисъл, или той използва парите, за да направлява играта. Той се гордее със своята победа. И затова се съгласи на това интервю. Сорос се ласкае от собствената си проницателност, от решителността си да се изправи срещу правителството, да предизвика Банката на Англия и в крайна сметка да спечели”. Постепенно хората започват да вярват, че Сорос оказва огромно влияние върху пазарите, и той се превръща във фигура – наполовина митична, наполовина реална. Способът му е комбинация от инвестиции плюс създаване на необходимото обществено мнение. „Роб ли съм на собствения си успех, или мога да бъда и над това? Това е вечен въпрос. Но има и друго. Понякога човек има късмет, друг път няма. Нужно е някакво равновесие, за да не унищожиш напълно собствения си успех. Не мога да се занимавам с друго освен с тази дейност. Същността на моя живот е играта. А тя е немислима без риска” – споделя Сорос. Постепенно обаче образът на Сорос започва да се развенчава, най-вече заради склонността му да дава съвети за международната политика и да излиза извън ролята си на инвеститор. Daily Telegraph пише: „Откакто Сорос инвестира 10 милиарда долара за излизане на лирата от Европейската валутна система, всички чуват думите на Сорос, а всяка негова статия или съобщение до медиите наподобява Свещеното писание. Но всичко има своя предел. Все повече посланията му са изпълнени с небивало високомерие. И ако тази седмица ние узнаем, че мистър Сорос благославя въздушните удари над Сараево, то явно, че той се нуждае от почивка. Защото може да си въобрази, че с едно мигване на ресниците определя курса не само на валутните пазари, но и в международната политика. Обаче готовността на публиката да вярва на всяко изказване на мистър Сорос не бива да го въвежда в заблуждение”. След това Economist излиза с критична статия и задава въпроса, полудява ли Сорос и защо се изказва по всички въпроси от банките до Босна. Явно не иска да бъде просто един забогатял Буратино, пише изданието. Атаките срещу Сорос продължават и от финансовото издание Barron's, което казва: „Нямате шанс да не видите лицето му поне веднъж в седмицата по английската телевизия. Той устройва пресконференции, оповестява обзорни доклади и пр. Тоест превръща се в обществен деятел. Удивително е не това, че Сорос иска да побърбори за своята благотворителност и да си поиграе на философ. Богатите винаги правят това, когато им омръзнат парите. Нас ни озадачават мислите му по глобалните въпроси”. Джордж разбира, че следят всяка негова дума. Той знае, че когато му доверят огромна власт, винаги могат да я обърнат против него. Затова леко започва да се оттегля. Или по-скоро постепенно започват да го оттеглят. Европа усеща и „се сърди” за вмешателството на Сорос в европейските дела. В края на септември 1993 г. белгийският министър на външните работи Вили Клаас, бивш председател на Съвета на министрите на ЕС, директно обвинява Джордж Сорос в опит да попречи на обединяването на Европа. В интервю за френската преса Клаас казва: „Това е нещо като заговор. В англосаксонския свят има немалко лица и организации, на които много им харесва една разделена Европа, обречена да има втората роля в световната икономика. Те не желаят една силна Европа с единна международна и финансова политика”. Общо взето, това е началото на оттеглянето на Сорос от неговия опит да заеме политически смисъл. „Властта опиянява, аз се сдобих с такава власт, за която никога не съм мечтал. Получих някои възможности покрай благотворителните фондове, които управлявам. Но аз влияя само в незначителна степен на политиката на Запада към Русия. Бих искал да ме слушат повече” – казва Сорос. Но както се казва, свободата е само част от историята и половината от истината. През 2013 г. Сорос се жени за 42-годишната Тамико Болтън, консултант в здравеопазването и образованието. Той е на 83 години. Може би не е странно, че милиардер може да се обвърже с жена, която има компания за онлайн продажба на хранителни добавки и витамини, а също и интернет платформа за обучение по йога. На милиардерите всичко им е позволено. Все пак на пределна възраст съвсем ясно вече разбираш, че най-важното нещо в живота не е какво ще получиш, а в какво ще се превърнеш.

Нито родителите, нито животът сближават Джордж с юдаизма. Дори Холокоста не го сближава с еврейството. Бягайки от нацистите, той придобива вкус към приключенията, но не и близост с еврейската общност и нейните знаци. Сорос се отнася към религията като към историческо недоразумение. Той никога не крие, че е евреин. Но и никога не се счита само за евреин, свързан единствено с еврейските проблеми. Джордж не смята, че националността или етническата принадлежност определят основните черти на неговата неповторима личност. Той иска да бъде свободен, извън всякаква група, общност, каста.

Изт.: Slater Robert. Soros: The Life, Times and Trading Secrete of the World's Investor