Съвсем доскоро немалко хора от частния сектор се отнасяха с откровено презрение към държавата и към заетите в нейните структури. "Ние ви плащаме заплатите", "ако не сме ние, ще умрете от глад", "добре, че сме ние да произвеждаме, за да можете вие да мързелувате".... Това са само част от репликите, отправяни към бюджетните служители. Подобно неуважително, меко казано, отношение към държавата и към всички, свързани с нея, е лесно обяснимо. Трийсет години в общественото съзнание беше насаждана мантрата, че държавното е синоним на некачествено и зле управляемо. Че талантливите избират бизнеса и т.нар. неправителствени структури, а бездарните драпат за държавна служба. И в крайна сметка мнозина повярваха в тази лъжа. Защо лъжа ли? Вземете за пример генезиса и развитието на българския бизнес, особено на едрия. Според изложената по-горе философия, колкото по-голям и успешен е един бизнес, толкова по-талантливи и, направо, гениални, са неговите собственици. Само дето практиката показва, че едрите български бизнесмени са станали такива не защото са въплъщение на иновативността, а защото са имали абсолютната подкрепа на държавата. Да, на същата тази държава, която иначе така обичат да хулят. А през последните няколко седмици наблюдаваме интересна еволюция във възгледите на презиращите държавата. Всички тези, които я наричаха "лоша" и "ненужна", се втурнаха към нея с надежда за спасение от коронавирусното бедствие. Оказва се, че без нейните усилия "великият" бизнес е загубен.

Едно от позитивните неща около COVID-19 е промененото отношение към държавата. Все повече хора започват да осъзнават, че държавата съвсем не е нещо толкова лошо и страшно, както пише в ултралибералните наръчници.  Че няма как да бъде изградено стабилно общество, ако няма силни и добре работещи държавни структури. Индивидуалното начало е нещо прекрасно, но то в никакъв случай не може да замени държавата. Затова не бива да се отнасяме с пренебрежение към нея. Връщането на доверието към държавата е положителен процес. И това е световна тенденция. Дълги  години ни описваха чудесата на глобализацията и невероятната ефективност на наднационалните институции. Убеждаваха ни, че колкото по-малка и по-слаба е държавата, толкова по-спокойно и сигурно ще живеем. През последните месеци обаче лъсна цялата несъстоятелност на подобни схващания.

Разбира се, и преди имаше мислещи хора, които оспорваха либералната  концепция за "лошата" държава. И с течение на годините техният брой се увеличаваше успоредно с все по-честите провали на пазарния фундаментализъм. Никак не е случаен фактът, че отново започнаха да стават популярни автори, които либералното статукво не понасяше. Точно такъв е случаят с германския теоретик на правото и политически мислител Карл Шмит. Във всичките му трудове присъства идеята за необходимостта от силна държава, защото само тя може да гарантира демокрацията вътре в страната, както и стабилния международен ред.  Шмит смята, че постоянното боричкане между съперничещи си политико-икономически групировки не само че не укрепва демокрацията, ами напротив - ерозира я. Когато волята на народа е заменена от интересите на самоназначили се негови представители, имаме всичко друго, но не и демокрация. Няма как да имаме управление на народа, ако нямаме силна държава. Това със сигурност е един от най-важните изводи от настоящата криза.