През 1867 г. на австрийския император Франц Йосиф I му се налага да направи огромен компромис с унгарския елит на покореното кралство Унгария, в резултат на което Австрийската империя се превръща в двуединната Австро-Унгария. По-късно, когато Унгария е в социалистическия блок на Съветския съюз, тя първа се надига и през 1956 г. прави въстание срещу съветските окупатори. След потушаването му с доста жертви Унгария отново остава най-своенравната страна в социалистическия лагер със своя особен вид гулаш – социализъм, при който има и дребна частна собственост, и групи като Omega с хитове като The Girl With Pearl’s Hair. Унгария е толкова разкрепостена, толкова различна от всички останали социалистически страни, че я наричат „малката Америка”. Комунизмът си отива и Унгария най-после поема по пътя на свободата. Минава четвърт век, в който понятието свобода постепенно започва да се изяснява. Свобода не е само да си свалиш телените заграждания. Свобода не е само да можеш да си купиш всичко. Свобода е да имаш силата и достойнството да се равнопоставиш (защото иначе никога няма да си равнопоставен). Ето, че днес унгарският буден нрав отново не се чувства удобно. Унгарският елит първи в еврозоната официално реагира на несвободата и на менталното политическо видиотяване, което се въдворява от Европейския съюз. Проследяването на историческото недоволство на унгарците е важно за политическия анализ: то показва защо тази нация може да създаде Орбан. А ние получаваме Плевнелиев. Нашите близки съседи гърците също са различни от нас. Първо се веселят, после протестират. Но в тях има живот, има танц. Ако СИРИЗА не произведе реална политика, което е силно вероятно, нейният шумен провал ще бъде използван за мощна дискредитация на възмущението от неолиберализма, което се излива в общата лява нова световна и европейска вълна. Европа е на прага на тежко решение. Глобалният център на света се измества от запад на изток, от Европа към Азия, а в същото това време Европа е отчаяно забодена тъкмо в обратната посока. След Втората световна война Европа (в лицето на съвземащата се Германия) е изведена до управляем отвън послушен протекторат. Европа обаче граничи с Русия и Турция, които са наследници, макар и всяка една по различен начин, на специфично имперско минало, което има дълбоки връзки с Европа. Прогнозата на някои американски анализатори, че голямата опасност ще настъпи, когато отделни държави в Европа започнат да сключват самостоятелни споразумения с Русия, започва бавно да се сбъдва. Затова е налице и целият този истеричен напън Европа да не бъде изпусната от каишката. Големият проблем на Америка е възраждащият се имперски рефлекс у Русия. Русия на Путин е непосредствена заплаха, докато Китай е много по-сложна, непреодолима, но отложена във времето заплаха. Затова е и войната в Украйна. Затова и Европа е силно притискана от САЩ да се отстранява от контакти с Русия, при положение че това силно противоречи на европейските икономически интереси. Настъпи моментът обаче, в който Европа ще трябва да избира. Между своя икономически просперитет и фанатичното затлачване в идеологическите знаци от миналия век. Свободата, да повторя, е да си равнопоставен. Русия днес води битка за равнопоставяне с хегемона. Докато „ЕС не е независим играч на глобалната сцена, макар че Великобритания, Франция и Германия се радват на остатъчен глобален статус”, както подчертава Бжежински.