За Америка не е толкова важна рентабилността от износа, колкото възможността да бъдат спрени руските проекти с всички  произтичащи от това негативни последствия за Русия

The Wall Street Journal съобщава, че на 21 април 2016 г. от Луизиана за Португалия е отпътувал първият танкер, натоварен с американски втечнен природен газ (LNG). Танкерът Creole Spirit е натоварил 98 000 тона (около 137 млн. куб. метра) природен газ, произведен от хюстънската водеща LNG компания Cheniere Energy. През февруари 2016 г. същата компания изпраща друг танкер LNG за Бразилия от северното крайбрежие на Мексиканския залив, а през януари 2015 г. танкерът Energy Atlantic прави първата доставка на LNG от Ню Орлиънс за Япония. Предполага се, че Cheniere Energy може да покрие 5% от европейския газов пазар, доставяйки в Европа по 16 милиона тона втечнен газ годишно. Плановете на компанията включват изграждането на нови производствени мощности с първоначален капацитет на производство от 31,5 милиона тона годишно, който се предвижда да нарасне до 60 милиона тона.

Другите американски компании вече имат договори за аналогични доставки с приблизително десет държави, предимно от Източна Азия. Анализаторът от Societe Generale Тиери Бро заявява за Wall Street Journal: „Това е началото на ценовата война в Европа между американския LNG и транзитирания по тръбопроводи газ от Русия”. Очаква се доставките на LNG от САЩ да раздвижат сериозно европейския газов пазар и да разклатят доминиращите позиции на Русия. Целта е Европа да стане най-големият потребител на американски природен газ. Според разчетите на международната агенция за анализ на енергийните пазари Argus американският LNG, доставян в Европа, ще струва около 154 USD/1000 м3. По данни на същата агенция Русия продава сега синьото гориво в ЕС средно по цена 207 USD/1000 куб. метра, но може да свали цената, без да понася загуби, до малко под 100 USD/1000 куб. метра. САЩ знаят това, но те вече са започнали мащабна геополитическа игра, целяща да премахне лидерството на Русия на газовите пазари в света. Естествено, че ако Вашингтон успее да осъществи намеренията си, за руския бюджет ще настъпят тежки времена. САЩ също така са наясно, че износът на LNG ще изостри конкуренцията на пазарите. Но според Financial Times: „Това ще откаже конкурентите им да изграждат инсталации и терминали за LNG по източното крайбрежие на Африка (основно Мозамбик и Кения), а така също в Русия и по Тихоокеанското крайбрежие на Канада”. Американците избират подходящ момент за износа на LNG. Те започват да експортират, когато цените на природния газ рязко се понижиха. Това вероятно ще намали рентабилността на четирите руски проекта за производство на LNG с изключение на проекта „Ямал-LNG”. Тоест за Америка в момента не е толкова важна рентабилността от износа, колкото възможността да бъдат спрени руските проекти с всички произтичащи от това негативни последствия за Русия. Америка си поставя за цел до 2020 г. да стане третият най-голям износител на LNG в света след Катар и Австралия. Американците разчитат да направят основни свои потребители Япония, Южна Корея и водещите европейски държави начело с Англия. Доказаните до момента запаси от природен газ в САЩ са 10 трилиона тона, а прогнозните залежи възлизат на около 15 трилиона тона. Независимо от съмнителната достоверност на почти никога несбъдващите се прогнози на експертите и борбата за завладяване на газовите пазари, накрая ще спечели този, който издържи по-дълго време на ценовия дъмпинг в започналата глобална ценова война.

По данни на агенция Platts доставчикът Cheniere ще получава по 72 USD печалба от всеки 1000 м3 при цена на газа от 233 USD/1000 м3. Компанията има разходи за втечняване на природния газ между 600 и 800 USD за тон, докато например австралийският им конкурент плаща за това 3000 USD. По непотвърдени данни разходите на „Газпром” за добива и транзитирането по тръбопровод на нормален природен газ до руска граница са 1,5 пъти по-ниски от тези на американските му конкуренти. Според някои анализатори цените на американските доставки за Европа ще се определят от няколко елемента. До 15% от цената са разходите за втечняване на газа (80,50125,30 USD/1000 м3). Разходите за доставка са около 35,8 USD/1000 м3, а тези за регазификация (привеждане на природния газ от течно в газообразно състояние) са около 17,90 USD/1000 м3. Други експерти изчисляват, че в момента стойността на LNG на европейския пазар достига 233 USD/1000 м3. Тоест, за да бъде рентабилен американският LNG, цената му не трябва да бъде по-ниска от 286-304 USD/1000 м3. Това означава, че тръбопроводният газ ще продължава да бъде по-конкурентен на европейския пазар. В момента по договорите за доставки на LNG между ЕС и Катар доставната цена е малко под 143 USD/1000 м3. Доставчиците обаче не са много съгласни с тези калкулации, като предполагат, че посочената цена е умишлено занижена и е под производствената себестойност на добивания газ. Те твърдят, че даже при добива себестойността на американския газ да е 110 USD/1000 м3, то след доставката му например до Литва неговата цена ще нарасне до около 322 USD/1000 м3. Именно това обяснява защо газът, доставян на Литва от норвежката Statoil, струва толкова скъпо. Първоначалната еуфория на латвийското правителство, че най-после страната е успяла да се отърве от руската газова зависимост, постепенно угасва. Терминалът за втечнен газ работи на загуба, като използва едва 20% от капацитета си, а литовското правителство разпореди на местните предприятия да покриват 25% от потребностите си, като купуват задължително скъп LNG газ. Това, естествено, рефлектира в драстичното увеличение на таксите за топлоснабдяване и електроенергия в страната. Печалният резултат от това емоционално политическо решение е, че Вилнюс е принуден да започне преговори за прекратяване на договора със Statoil, при това само година след подписването му. Прогнозите са, че дори и при сегашния спад на цените на горивата едва ли съотношението между цената на LNG и тази на традиционния газ ще се промени в полза на LNG. Това се обяснява и с една друга особеност, която голяма част от анализаторите пропускат. Става дума за проследяване на пълния цикъл от производствени разходи (изграждане на необходимата за производство и експорт инфраструктура, доставка до инсталациите за втечняване, стойност на процеса за втечняване, товарене и транспортиране с танкери до Европа и регазификация след доставката). В момента само разходите за втечняване, транспорт и регазификация струват толкова, колкото са спотовите цени на газовите пазари в Европа. Едва ли ЕС независимо от стратегията за диверсификация на енергийния сектор ще се съгласи да преглътне високите цени на американския газ. Освен това в Америка съществува и една друга особеност в оценката за рентабилността на проектите за добив на шистов газ. Вече направените от компанията разходи за добива и втечняването на добития газ не се включват в текущата себестойност на продукта. Презумпцията е, че направените разходи вече са платени и не е необходимо да бъдат калкулирани в себестойността на продукта. Тази практика „изкривява” ценообразуването на компаниите и дава фалшив сигнал на пазарите. Това на свой ред води до допълнително намаляване на и без това ниските цени на доставчиците, от което загубите, които понасят производителите, нарастват. Също така не е тайна, че ценовите модели, предлагани на пазарите за LNG, до голяма степен са политически мотивирани. Пример за такъв политически модел са „реверсивните” доставки на европейски газ за Украйна. Под натиска на САЩ и ЕС Киев взе решение да внася скъп реверсивен газ от Европа, но това едва ли може да се определи като диверсификация. Политическият модел обаче едва ли ще проработи в Европейския съюз. Независимо колко богати са европейските държави, техните бюджети са също ограничени. В крайна сметка американските доставки на LNG могат да бъдат предпочетени като основни само ако цените им са по-ниски или поне равни с тези на „Газпром”. Независимо от това много западни медии продължават да прогнозират освобождаването на ЕС от руската газова зависимост, сочейки като повратна точка доставките за Литва, печалният край на които е известен. Ясно е в момента, че конкуренцията не може да предложи по-изгодни условия на газови доставки в Европа от тези на „Газпром”. Стратегията на ЕС за диверсификация на доставчиците е продиктувана от нарасналото геополитическо противопоставяне между Русия и ЕС и засиления натиск от страна на Вашингтон към Брюксел за намаляване на пазарния дял на „Газпром” в Европа. Тази ситуация мотивира ЕС да планира делът на LNG на европейския газов пазар да нарасне до 30-35%. На свой ред „Газпром” пък си поставя за цел да запази сегашния си дял от 33% на европейските пазари. Това стресира еврокомисарите в Брюксел и те започнаха мащабна кампания за убеждаване на европейците, че скъпият американски газ е реалната алтернатива на руските доставки. Но дори и да успеят да заблудят гражданите, загубата на конкурентоспособност на европейската икономика ще бъде катастрофална и това ще създаде такива социални проблеми, с които европейските чиновници едва ли ще успеят да се справят. Впрочем, без да се задълбочаваме в политическите аспекти на проблема, нещата към днешния ден изглеждат по следния начин: по данни на Eurogas Германия, Италия и Полша, взети заедно, консумират около 60% от внасяния руски газ, като само Германия консумира около 33%. В абсолютни цифри доставките на газ за Германия през 2015 г. са 45,3 млрд. м3, еквивалентни на 32 милиона тона. За транспортирането на такова количество LNG ще бъдат необходими 329 танкера от класа на Creole Spirit, които ще успеят да превозят това количество в продължение на една година. Това на свой ред означава, че към Европа ежедневно трябва да пътува по един танкер. Американската компания Cheniere Energy, която експортира LNG за Португалия, пусна в експлоатация първата линия на терминала Sabine Pass в щата Луизиана с капацитет 4,5 милиона тона годишно. От гледна точка на потреблението в Европа това е в рамките на статистическата грешка. За цялата 2015 г. и четирите месеца на 2016 г. САЩ са успели да експортират само 6 танкера с LNG. Това не пречи на Америка да планира ежегодни доставки за Европа в бъдеще на не по-малко от 80-100 милиона тона LNG. На междинен етап, но не по-рано от 2020-2022 г. САЩ планират също така да доставят в Европа до 20 милиона тона LNG, което е сравнимо с капацитета на едната от тръбите на „Северен поток-1”. От друга страна обаче, през следващите години Европа ще продължи да увеличава потреблението си и да намалява добива си на природен газ. Така че това няма да измени съществено доставчиците, а по-вероятно е да се появи още един доставчик в лицето на американците, като се запази паритетът на доставките. За такава драстична промяна в доставчиците на европейския пазар, на каквато се надяват Брюксел и Вашингтон, трудно може да се говори и по ред други причини. От една страна, в САЩ все още няма изградена инфраструктура, достатъчна за втечняване и експорт на такива големи обеми природен газ, каквито се планират. От друга страна, за регазифицирания газ е необходимо наличието на газохранилища и добре развита газопреносна структура вътре в самата страна потребител, за да може доставяният газ безпрепятствено да се ползва от потребителите. А в момента Португалия не разполага с възможности да приема по-големи доставки на LNG. Друг голям проблем е липсата на свободни танкери за доставка на големи обеми LNG. По принцип танкерният флот е собственост на частни компании, които предпочитат да транспортират до по-скъпите азиатски пазари. Европейският маршрут не е толкова рентабилен за тях. Друг проблем за САЩ е промяната в конюнктурата на самите газови пазари. Предишната ситуация, когато американският шистов газ е няколко пъти по-евтин от този в Европа, вече не съществува. Напротив, сега американският газ е по-скъп от текущите пазарни цени. Това до голяма степен обезсмисля инвестициите в производствена инфраструктура и експортни терминали. Вече се водят разговори за замразяване на бъдещите проекти за LNG, а дейността на вече действащите инсталации може да бъде преустановена до настъпване на по-добри времена. При тази обстановка може да се предполага, че Европа ще купува LNG от САЩ само в такива обеми, които надвишават минимално определените в договорите за доставка от „Газпром” количества. Но и такава схема не може да издържи дълго време поради факта, че американският газ ще бъде по-скъп от руските доставки. За да успеят да компенсират по-високите цени на доставките от САЩ, европейските чиновници правят и друга сметка. Те разчитат, че европейските газови компании ще успеят да реекспортират поне половината от доставяния американски LNG на други пазари. Говори се за пазарите в Азия и Южна Америка. Разбира се, реализацията на тези планове също е под въпрос, като се има предвид експанзията на „Газпром” в Азия или пък нищожната вероятност американците да се оттеглят от газовите пазари в Южна Америка, за да дадат възможност на европейците да доставят на тези пазари. Лимитирани от логистиката за транспортиране на големи обеми, вероятно САЩ ще се ориентират преимуществено към доставки в тези европейски страни, които не ползват големи количества руски газ, като Испания, Португалия и Англия.

А основният акцент на американския износ е възможно да падне върху страните от Близкия изток и Африка, които са крайно зависими от ценовата конюнктура и едва ли биха намерили по-изгодни доставчици. В дългосрочна перспектива увеличаването на наличните мощности по втечняване на природен газ ще ограничи нарастването на цените. Но съществуващите и днес ценови разлики между американския пазар, азиатския и европейския ще стимулира доставките на американски LNG на „най-високите” пазари, като по този начин ще бъдат ограничени ценовите флуктуации на останалите пазари. Явно че намеренията на американците да бъде залят европейският пазар с LNG, имат повече геополитически привкус, отколкото реални бизнес шансове. За това говори и фактът, че дългосрочната американска стратегия за развитие на производството и износа на втечнен природен газ е формулирана още в периода 1945-1955 г. Още тогава въз основа на щателни анализи на тенденциите в индустрията и енергетиката експертите стигат до извода, че търсенето и цените на втечнения природен газ след 15-20 години значително ще нараснат. По тази причина още тогава започва изграждането на необходимите мощности, които да отговорят на прогнозното търсене. Между впрочем първият танкер за износ на LNG e построен в Ню Орлиънс през 1959 г. Както се вижда обаче, близо 70 години след разработката на стратегията търсенето не само че не нарасна, а намаля заедно с намаляването на икономическата активност и днес то е много слабо. Същото може да се каже и за цените. Единствено нарасна конкуренцията между доставчиците, като на пазара излязоха и страни като Катар и Австралия. Катар вече направи първите си доставки на LNG в Полша, където в края на 2015 г. катарската компания Qatargas достави на новопостроения терминал за LNG в балтийското пристанище Швиноуйшче 210 хиляди куб. метра газ. Втората доставка от Катар стана факт през февруари 2016 г. Партньор на Qatargas от полска страна е компанията PGNiG. Планове за износ на втечнен газ в Европа има и Иран. В рамките на тази стратегия в средата на 60-те и началото на 70те години на миналия век с френска и американска помощ бяха изградени големи заводи и терминали за LNG в Алжир и Либия, а след това и в други държави от  Югоизточна Азия, Карибския басейн, Катар и Австралия. В момента в различни фази на строителство са и още четири завода на Cheniere Energy, които прогнозират през 2020 г. да изнасят около 80 милиона тона. Остава нерешен само един въпрос. Как ще се постигне такава рентабилност на доставките, че да се намерят купувачи? Засега по всичко личи, че LNG стратегията на ЕС също ще намери място в дългия списък от амбициозни газови проекти, лансирани от еврократите в Брюксел и лишени от сериозни стратегически основания. Европейската комисия в последните години постоянно лансира нови идеи за замяна на руските газови доставки, които медиите повтарят като папагали и непонятно защо ги асоциират с енергийната сигурност на Европа. От всички екстравагантни идеи на евроначалниците за съкращаване на обема на руските доставки засега остана надеждата за реализация на двата големи проекта, известни като Трансадриатически (ТАР) и Трансанадолски (TANAP) газопроводи. Очевидно европейските чиновници смятат, че сегашната енергийна зависимост от Русия е много по-опасна от бъдещата зависимост от една политически нестабилна и проислямски настроена Турция. За съжаление обаче през последните години реализацията на тези два проекта буксува. Днес става все по-проблематично запълването с газ дори само на газопровода TANAP. Обещаните от Баку 10 млрд. м3 със срок на доставка 2019 г. сега се отлагат за 2021 г. Съществуват проблеми и с реализацията на проекта ТАР. Острият недостиг на газови доставки от шелфа на Азербайджан принуди правителството в Баку и държавната газова компания SOCAR да разгледат възможността за внос на газ от Русия. На 19 февруари 2016 г. вицепрезидентът на SOCAR за стратегическото развитие Тофик Гахраманов съобщава, че „активната работа по проекта на компанията за изграждането на нефтопреработвателния и нефтохимическия комплекс в Баку (OGPC) временно се замразява”. Проблемът е, че въпреки уверенията на енергийния министър Натик Алиев, че газовият добив в страната ще нарасне от 29,1 млрд. м3 до 29,3 млрд. м3, от началото на 2016 г. той в действителност спада. Това говори, че вследствие на задълженията по договорите за експорт, подписани с Грузия и Турция, добивът от шелфовото находище Шах Дениз не е достатъчен и съществува риск от недостиг на газ дори за вътрешния пазар на страната. Като се вземат предвид и прогнозите на British Petroleum, че през следващите няколко години добивът от Шах Дениз ще остане на същото ниво, газ за тръбата на газопровода ТАР, на който толкова разчита Брюксел, просто няма откъде да дойде. Пред Азербайджан стои за решаване и още един сериозен проблем. Преди две години страната закупи част от гръцката компания DESFA, която е собственик на националната газотранспортна система в Гърция. Сделката обаче се оказа в пряко противоречие с разпоредбите на Третия енергиен пакет на ЕС. По-интересен обаче е фактът, че по тази причина бе спряна и реализацията на „Южен поток”, а Европейската комисия отлага от 2013 г. до сега вече два пъти вземането на решение по този казус. Видимо това не се дължи на политическото влияние на Азербайджан в ЕС, а на невъзможността европейските лидери да намерят друга надеждна алтернатива на руския газ. По същия начин стои въпросът и с Туркменистан, който бе определен като втори потенциален доставчик на природен газ по т.нар. Южен газов коридор. Участието му обаче в този проект е много малко вероятно въпреки огромните залежи на природен газ в страната. Оказва се, че почти целият добив на природен газ в обем от около 80 млрд. м3 вече е договорен с Китай, Русия и Иран. През последните шест години бяха пуснати в експлоатация три участъка от газопровода Туркменистан–Китай, което позволява на Ашхабад да изпраща целия си добив в източно направление. Едва ли Брюксел ще може да се конкурира за туркменския газ с Китай, след като газопроводът между двете страни вече е изграден и функционира успешно. Освен това не е ясно как ЕС ще успее да получи разрешение за полагане на тръбопровод по дъното на Каспийско море, след като всяка една от държавите с излаз на този воден басейн може да наложи вето на изграждането му. Също така не е за пренебрегване и фактът, че в момента ситуацията в Туркменистан е крайно напрегната. По цялото протежение на границата му с Афганистан са концентрирани големи бойни групи от талибани, които по всяка вероятност подготвят нахлуване в страната по две основни направления. Първото е по долината на река Амударя, което при песимистичен вариант на развитие в полза на ислямистите ще нанесе фатален удар на цялата петролно-газова индустрия на Туркменистан. Второто направление пък е по долината на река Мургаб, при което най-голямото газово находище в страната – Гулкиниш, може да мине под контрола на талибаните. След като европейските граждани се умориха да слушат баснята за страшните руснаци и героите бюрократи, които ще ги „диверсифицират”, за да спасят Европа от поробване, на хоризонта се появиха нови виртуални проекти, още по-примамливи и грандиозни от несъстоялите се ТАР и TANAP. След падането на санкциите срещу Иран Брюксел реши, че не трябва да изостава в геополитиката от задокеанския си брат и побърза да лансира новите си диверсификационни намерения. Първото от тях е свързано с т.нар. „иранска сделка”, а второто с т.нар. „средиземноморски газ”. За съжаление и двете намерения на ЕС отново са по-скоро банална политическа демагогия, отколкото обмислена експертна стратегия, приложима на практика. Иранският проект се базира на очакванията, че след отмяната на санкциите от страна на Иран ще потече пълноводна река от енергоносители към Европа. Дипломатическите източници обаче сочат, че иранският елит вижда бъдещето на Иран като съвременна версия на старата Персийска империя. Един от начините влиянието на Иран в региона да се задълбочава е, като съседите постепенно стават зависими от иранските енергоресурси. В момента вече е пред въвеждане в експлоатация газопроводът до Ирак с капацитет 10 млрд. м3 природен газ. Иранците довършиха и газопровода до Пакистан с капацитет 12 млрд. м3 годишно, но ако Иран увеличи добива си, Китай настоява да финансира продължението на газопровода от Пакистан към своите граници. Впрочем китайците са силно заинтересовани от реализацията на този проект, тъй като доставките на LNG по море могат лесно да бъдат блокирани от САЩ. Китай упражнява силен натиск върху Иран за продължаване на газопровода. И ако такава договореност бъде постигната, Европа окончателно ще забрави за иранския газ. Освен това Техеран води преговори за износ на газ и с Оман, Кувейт, ОАЕ и Бахрейн, а общият капацитет на тези проекти е между 18 и 21 млрд. м3. Това на свой ред означава, че приоритет за Иран ще бъде предимно регионалният пазар, а отношенията с Европа ще се разглеждат в политически план. Очевидното доказателство за това е и търговският обмен на иранците с Китай, Индия и Южна Корея. Така например Пекин още през 2009 г. измества ЕС като основен търговски партньор на Иран. Търговският оборот през същата година между двете страни достига 36 милиарда долара. Новите планове на ЕС предвиждат доставки на ирански природен газ за Европа както чрез изграждането на газопровод към ЕС, така и чрез изграждането на терминали за доставка на LNG. За всички експерти е ясно, че и двата проекта са безперспективни и че по-скоро ЕК търси начин да излезе от капана, който сама си заложи с изискването страните – членки на ЕС, да имат поне три различни източника на газови доставки. Така наред с „Газпром” и американските доставчици на LNG Иран е нарочен за трети газов доставчик в ЕС. Но преди да стане това, трябва да бъдат отстранени някои проблеми. Първата и най-важна пречка за мащабен износ на ирански газ към Европа е свързана със спецификата на иранския газов пазар. През последните десетилетия газовото потребление на вътрешния пазар стремително нараства. През 1985 г. вътрешното потребление е 8,2 млрд. м3 природен газ, а през 2014 г. то е 174 млрд. м3. Основен потребител на добивания газ са иранските домакинства, които консумират около 90-95 млрд. м3 годишно. Целта на иранското правителство е през 2016 г. да гарантира подаването на газ за 95% от градското население и за 80% от населението в селата. Друг голям потребител на газ са иранските електроцентрали. През 2014 г. те консумират между 34 и 41 млрд. м3. Третият голям потребител е индустрията, която през 2015 г. получава 32 млрд. м3. Отделно от това за целите на петролния добив се използват между 20 и 28 млрд. м3 природен газ. Сумарно пресметнато, годишното потребление на природен газ в Иран се равнява на целия възможен добив. Прогнозите на Иранската национална газова компания (NIGC) са, че през 2016 г. добивът на газ ще нарасне до 200 млрд. м3, а през 2018 г. до 330 млрд. м3. Засега прогнозите се ограничават само с данни за възможното увеличаване на добива, но официалните лица избягват да коментират данни за нарастващото потребление. Но даже Иран и да разполага с достатъчно количество експортен газ за Европа, преносът му чрез изграждането на газопровод е, меко казано, странно. Първата пречка е, че газопроводът се налага да премине през територията на Турция, а, както вече е известно, през 2015 г. Анкара и Техеран не успяват да се споразумеят по условията за транзита, тъй като турците не желаят да бъдат просто транзитна държава на ирански газ. Турция иска да купува и препродава иранския газ в Европа. Но и по условията за покупко-продажба страните не успяват да постигнат споразумение. Ако пък става въпрос за прокарването на газопровод през Ирак и Сирия, това е съвсем безсмислено, тъй като този газопровод пак ще трябва да премине след това през Турция или пък на сирийското крайбрежие ще трябва да се изгради терминал за втечняването му. По-просто е Иран да изгради такъв терминал на собственото си крайбрежие в Персийския залив и от там да изнася LNG, отколкото да строи такъв в страна, където се води война. Да не говорим, че едва ли ще се намерят инвеститори за изграждане на подобна газова инфраструктура в регион с мащабни военни конфликти. Да не забравяме, че и Анкара е във война с Кюрдската работническа партия, а бойците й взривиха газопровода в провинция Агри за доставки на ирански газ в Турция, а също така и газопровода Баку–Тбилиси–Ерзурум за доставки на газ от Азербайджан. Тоест спецификата на вътрешното потребление в Иран, китайската връзка на Техеран и военните конфликти в региона включително и на територията на самата Турция слагат кръст на надеждите на европейските чиновници да спечелят енергийната война с Русия чрез доставки на ирански газ. Но творческият подход на ЕК към иновирането на газовите стратегии веднага открива нова възможност за елиминиране на руския доставчик, която тържествено обявява на 16 септември 2015 г., като използва за говорител изпълнителния директор на италианската компания Eni Клаудио Дескалцо. Става въпрос за най-голямото газово  находище в Египет, открито от Eni в Средиземно море – Zohr. Западните медии веднага подхващат темата, като не спират да твърдят, че това откритие поставя под въпрос цялата европейска стратегия на „Газпром”. Явно този път европейските чиновници са решили да спрат да се занимават с проекти за диверсификация, а направо с един замах да отпишат руския доставчик. Самият директор на Eni обявява, че „разработката на средиземноморските находища ще позволи на ЕС напълно да гарантира енергийната си сигурност”. Идеята на ЕС е, че новооткритото египетско находище, както и големите газови находища в шелфа на Израел и Либия, ще дадат възможност за изграждането на газов хъб на остров Кипър, откъдето чрез LNG терминал ще могат да се доставят в Южна Европа големи обеми газ. И тук обаче реалното положение на нещата се разминава с мечтите на еврокомисарите, които медиите ежедневно преразказват. Ако започнем от самата Eni, трябва да отбележим, че след спада на цените на природния газ финансовото й състояние не е цветущо и компанията започва да разпродава дяловете си в разработени вече от нея находища. Тя дори обявява, че продава част от дела си и в египетското находище Zohr. Изглежда, че по-вероятната причина да се раздуват толкова перспективите пред газовия добив в египетския шелф е да се вдигне цената на акциите, предложена от Eni, за продажба. Вярно е, че откриването на това находище е много значимо събитие, което ще промени сериозно газовия пазар в региона. Но в момента самият Египет е на ръба на енергиен колапс. Страната прекратява износа си на газ през 2014 г., а липсата на нови проекти и спадът на добива от изтощените находища през 2015 г. създават опасност Египет да изпадне в истинска газова криза. Ситуацията и в бъдеще не изглежда оптимистична. Очаква се добивът да бъде около 44 млрд. м3, а вътрешното потребление – около 60 млрд. м3. За да реши проблема, правителството в Кайро взема спешни мерки, като подписва петгодишен договор с норвежката компания Hoegh LNG of Norway за изграждане на плаващ LNG терминал, чрез който ще доставя втечнен газ от руския „Газпром” и алжирската компания Sonatrach. Това само временно ще реши проблема, тъй като газовото потребление в страната нараства ежегодно с 5%. Очакванията на Кайро са, че поне в близко бъдеще разработването на новото находище ще спаси египетската икономика, но няма да може да осигури значими количества газ за износ в Европа. Както посочва в тази връзка арабският енергиен експерт Ибрахим Захран, находището Zohr, чиито запаси се изчисляват на около 850 млрд. м3, ще може да покрие всички потребности на страната само в средносрочен план. Междувременно властите в Египет вече вдигнаха цената на газа от морските находища до 168 USD/1000 м3. Според анализаторите от инвестиционната банка Pharos, за да бъде добивът от Zohr рентабилен, цената на добивания от него газ не трябва да бъде по-ниска от 226 USD/1000 м3. След разходите за доставката му в Европа цената ще достигне до 300 USD/1000 м3. На фона на сегашните цени на газа египетският газ ще се окаже прекалено скъп за европейците поне в сравнение с руския. Надеждата, че големи количества газ от израелските находища ще бъдат насочени към Европа, също е малко нереалистична. Проблемът е, че от всички големи находища в Средиземно море е потвърдено само находището Leviathan, чиито потенциални запаси се оценяват на около 621 млрд. м3. Запасите му тепърва трябва да бъдат одобрени и след това да стартира разработката му. Израелското правителство обаче по неясни причини продължава да бави процедурите по съгласуване с американската компания Nobel Energy. Но даже и да започне експлоатация, Nobel Energy планира да изнася добития газ в съседните страни като Йордания, Ливан и евентуално в Турция. Според прогнозите на компанията Dalek през следващите 15 години се очаква Йордания да закупи от Израел 80 млрд. м3 природен газ. Интересен е обаче и един друг момент. Все по-упорито се говори, че евентуалният транзит на израелски газ към Европа ще бъде поет от „Газпром” и че това е била една от темите, обсъждани между премиера Нетаняху и президента Путин на срещата им през септември 2015 г. Явно пред Европа не се разкриват блестящи перспективи да задоволи потребностите си от енергоресурси, без да доставя руски газ, или ако реши значително да намали вноса му. Несигурността, пред която политическите слуги на Вашингтон поставят Евросъюза, може да предизвика сериозни трусове в икономиките на общността, като принуди компаниите да купуват скъп американски газ. Картината става още по-мрачна, като се отчете и фактът, че собственият добив на газ в ЕС намалява. Според прогнозите на Eurogas добивът ще пада до 2018 г. с 40 млрд. м3 годишно, достигайки общ спад до 200 млрд. м3. За момента единствената реална алтернатива пред ЕС за увеличаване на доставките остава газопроводът Nord Stream-2. С това очевидно са наясно повечето от западноевропейските енергийни компании, а също така и ключовите държави като Германия и Франция. Известно е, че Nord Stream-2 предвижда изграждането по дъното на Балтийско море на още един газопровод, успореден на досегашния Nord Stream-1, с капацитет 55 млрд. м3 газ. Първоначално против проекта се обявяват редица южно- и източноевропейски държави, като особено активни са Полша и Италия. Но в края на декември 2015 г. Берлин взема политическо решение, което според анализаторите слага точка на дебатите по проекта. На 18 декември 2015 г. Федералната антимонополна агенция на Германия одобрява европейските партньори на „Газпром” (Wintershall, Shell, E.ON, Engie и OMV) да закупят дялове от компанията – изпълнител на проекта Nord Stream-2 AG. Очаква се тази година към проекта да се присъедини и Италия, чието потребление на природен газ в икономиката се е увеличило с 15%. В чисто юридически план проектът не попада под ограниченията на Третия енергиен пакет на ЕС. Що се отнася до споровете дали това е икономически или политически проект, те нямат особен смисъл. От гледна точка на общите бизнес интереси на петте най-големи европейски енергийни компании и „Газпром” е съвсем ясно, че става дума за грандиозен икономически проект. Даже и госпожа Меркел заявява това, влизайки в спор с противниците на проекта. В същото време не може да се отрече, че проектът е и политически. Политическото значение на проекта е, че той безсъмнено очертава общата рамка на икономическите интереси на Германия и Русия. След отказа си от ядрената енергетика Германия се нуждае от заместващо количество енергоносители, като най-екологично чист сред тях е природният газ. Германският бизнес вижда, че не може да разчита на безпомощните и некомпетентни европейски чиновници, и взема нещата в свои ръце. На свой ред за Русия като страна с огромни газови резерви е от съществено значение дългосрочната им реализация на един стабилен и нарастващ пазар. Ето защо фактът, че Nord Stream-2 очевидно не се харесва нито на Варшава, нито на Украйна, а още по-малко на Вашингтон, няма значение. Тъй като интересите на Германия и на Русия по отношение на този проект съвпадат. Хаотичните и безсмислени стратегии на ЕК през последните години, както и обслужването на геополитическите интереси на САЩ, постепенно увеличават заплахата за енергийната сигурност в Европа. Това може да провокира сериозни кризи в по-малките европейски държави и да създаде принципно нова ситуация в енергийната сфера. Тогава параметрите и условията за газовите доставки няма да се определят в Брюксел или от германските и френските политици, а от националните правителства на европейските държави. Такава индикация вече се появява с лансирането на проекта Tesla (газопровод от турската граница до Гърция и Австрия). Но за съжаление замразяването на пряко свързания с Tesla проект „Турски поток” възпрепятства по-нататъшната му реализация. Сега само от европейските лидери зависи дали в поредния рунд от геополитическата битка между Москва и Вашингтон няма да бъде пожертван и самият Европейски съюз.