Страната навлиза в серия от избори, от които зависи бъдещето на ЕС. Едно е ясно: завоят ще е надясно

Французите биват два вида: едните подкрепят буркините, другите са против. Останалото са подробности. До този извод би стигнало всяко извънземно, имало късмета да се приземи във Франция в лето 2016. Медиите посветиха целия август на темата. Няколко общини забраниха буркините на своя територия. Полицията арестува 4-5 нарушителки, а на плажа Сиско в Корсика местните кибритлии налетяха на неколцина мюсюлмани, които по думите им „обсебвали публичното пространство”. Буркините не са нищо повече от абсурден бански костюм за усърдни мюсюлманки: туника с прилепнала до главата качулка от водолазен тип и панталони. Напомнят един стар, ироничен скеч за модата в комунистическия лагер: една жена разхожда все същата басмяна рокля с фенер (вечерно облекло!), с валенки (колекция есен-зима!) и с плувна шапка (плажно облекло!). Така и буркините по нищо не се отличават от всекидневните одежди на мюсюлманките, разкриват само стъпалата, ръцете и лицето. В други времена биха минали за куриоз, пък и малко мюсюлманки преди десетина години биха понесли погледите на топлес посетителките по плажовете на Лазурния бряг. Днес обаче някои го правят с гордост, като осъзнат бунт, други ги развеждат съпрузите им, като провокация към разголения ни свят, а местните се горещят, що е това: целомъдрие или мракобесие? Франция изпадна в „морална паника” по думите на социолога Мишел Виерворка.

Причината е не толкова в буркините, колкото в контекста. За изминалите десетина месеца страната преживя терористичната атака срещу Париж на 13 ноември, касапницата в Ница и заколването на отец Жак Амел в църквата на Сент Етиен дю Рувре. Французите са травмирани и подозрителни. Форумите кипят: „Защо снимката на сирийчето Омран в оранжевата линейка за един ден обиколи всички световни медии, а никой не показва труповете в Ница”, вопият читателите. Уместен въпрос. Интелектуалци заговориха за „порнография на насилието”, с която PR кабинети продават политически каузи. В Сирия главорезите, които седмица преди това обезглавиха дете пред камерата, се опитват да се скрият зад образа на друго, ранено дете. Да, „фотографът” на малкия Омран, някой си Махмуд Раслан, е част от същата банда детеубийци, с които гордо позира във Фейсбук. В Ница десетки деца загинаха под гумите на камиона, управляван от Мохамед Лахуедж Булел, но картината на ужаса бе целомъдрено прикрита от медиите. В името на какви ценности зрелището на нашите страдания се затаява, а на чуждите се експонира, питат французите. Щом страданието вече се дели на свое и чуждо според националните граници, религията и етноса, значи християнските ни убеждения са поставени в клинч: както от терористите, така и от собствената ни неспособност да признаем, че варварството не може да се овладее с блудкави проповеди. Налага се преосмисляне и то е в ход.

Трябва ли имената на терористите да се споменават, или да се маркират само с инициалите? Трябва ли биографиите им на дребни мошеници, пласьори и нехранимайковци да се предъвкват от медиите, пита се журналистическата гилдия. Телевизия France 24 и всекидневникът „Льо Монд” подеха кампания за „анонимизация на терористите”. „Като направим невъзможно идентифицирането на убийците, възпрепятстваме онези, които са изкушени да им подражават. Който копнее за славна смърт, разбира, че ще умре в тотална анонимност”, аргументира идеята антропологът Ришар Рештман. Според Давид Томпсон, журналист от РФИ, анонимизацията е обречена. „Джихадистите не се нуждаят от медиите, имат собствени агенции, продуцентски къщи и канали за разпространение в интернет”. Класическите медии вече не контролират информацията. Според Уасим Насър, автор на книгата „Ислямска държава”, свършен факт”, „ако традиционните медии не публикуват снимката, биографията и името на атентаторите, вакуумът ще бъде запълнен от конспиролозите и от специалистите по комуникация на ИД, които са вещи професионалисти. Крайната десница също ще се облагодетелства и ще упреква властта, че отказва да посочи извършителите, защото са араби”, счита Насър.

В този контекст буркините също придобиват друг, ценностен залог. Големият алжирски романист Буалем Сансал, отявлен критик на ислямизма, предупреди, че най-опасната му форма не е тероризмът, нито ИД, защото те са материализиран враг. „Най-опасен е онзи ислямизъм, който се просмуква неусетно в обществото като влагата в някой дом”, твърди писателят. Новият му роман „2084” е антиутопия за тоталитарната държава Абистан, която владее цялата планета. Нещо като литературно сбъдване на ислямистката мечта за глобален халифат. Буркините, бакалиите, в които свинското постепенно изчезва, укорните погледи на мъжете към дръзко облечените жени са елементи от тази пълзяща ислямизация, считат много французи. Буркините впрочем покриват тялото и сигурно ще се харесат на жените, които недолюбват формите си. По-възрастните дами вероятно също биха ги предпочели. Дизайнери вече съзряха в буркините бизнес ниша и предложиха свои колекции. Скоро голотата може да отстъпи монопола си по плажовете. Но можем ли да забраняваме в името на свободата, питат либералните кръгове. Държавният съвет, най-висшата съдебна инстанция във Франция, отмени забраната на буркините, наложена в някои общини. Произнесе се със съдебно решение. В ИД пък налагат бурките с „Калашников”. Какво би станало при сблъсък на тези два мирогледа? Законът е празна дума срещу оръжието, ако не се отстоява със сила, тоест също с оръжие. Красивите ни принципи налагат да приемем и некрасивите методи на врага. Инак оцеляването на сегашната ни цивилизация е под въпрос. В този озъбен контекст започва президентската кампания във Франция, макар изборите да са чак през май 2017-а. Дотогава ни очакват първичните избори на левицата, насрочени за края на януари, и тези на десницата с дата 20 ноември 2016 г. Кандидати не липсват. Към момента са над 20 и надпреварата напомня конкурс за „Франция търси талант”. Но ще намери ли?

Френските издатели наричат септември „месец на политическата манифактура”. На книжарските витрини вече се кипрят 5 (словом пет!) книги, всичките дело на кандидат-президенти. Бившият премиер и лидер в десните сондажи Ален Жюпе пледира „За силна държава”, друг бивш министър-председател, Франсоа Фийон, гледа строго от корицата на „Дела”, Жан-Франсоа Копе не на шега е кръстил книгата си „Франция се надига”, макар засега да няма признаци. Такава е френската политическа традиция: кандидатът за президент трябва да е човек на словото с поне една-две книги зад гърба си. Впрочем Дьо Гол е колкото политик, толкова и писател. Митеран беше виртуозно речевит. Днес времената са комерсиални. Политическото поприще е много доходоносно, мераклиите за Елисейския дворец имат пари и не се свенят да наемат анонимни пера, писатели призраци, които преди политкоректната епоха се наричаха литературни негри (nègre littéraire). Осигуряват им охолен, но затворен живот в някоя вила и беседват с тях, докато книгата добие форма.

Сензацията на книжния пазар този септември е „Всичко за Франция” на бившия президент Никола Саркози. Премиерата й даде начало на предизборната му кампания. През 2012 г. малкият Никола се кълнеше, че ако загуби изборите, ще се оттегли от политиката. Вързаха му се само лековерните. „Саркози е опасен политически звяр. По-лош от зайчето в рекламата на Duracell, защото даже когато му извадят батериите, пак продължава да ръкомаха”, рече тогава Жан-Мари льо Пен. И се оказа прав. Хиперактивен и само 61-годишен, Саркози едва изтрая петте години, преди да се завърне на арената. Срещу него бяха заведени шест досъдебни производства за незаконно финансиране на президентската му кампания, за телефонни подслушвания и склоняване към корупция. Четири вече отпаднаха, но две още висят и рискуват да го провалят. „Ако не го довършим в съда, той ще се завърне на бял кон”, рекъл съпартиецът му Фийон на президента Оланд, пишат френските вестници. Нищо чудно. Саркози е проблем за всички: своите, чуждите и дори за охраната си. Бодигардовете му се жалват, че по време на сутрешния крос е готов да изплюе дробовете си, но да ги надбяга на финалната права. Малкият Никола не търпи да е втори. „Много преживява нещата. Всеки ден звъни по два пъти да пита как са продажбите на книгата”, споделя издателката му Мюриел Байер. А те се движат добре. „Всичко за Франция” вече оглави листата на бестселърите и очевидно ще зададе тона на кампанията. Дали Саркози ще надделее над конкурентите в собствения си лагер, дали ще победи през май, са все открити въпроси. Но той е първият, който отправя към французите идейна оферта, за която мнозина копнеят: силна власт, национална идентичност и крути мерки срещу тероризма. Травмирана Франция търси водач и е склонна да преглътне много от демократичните си принципи.

Но какво всъщност предлага Саркози? В икономически план точи гилотината на френската социална държава, наследена от социалистите на Митеран, благодарение на която французите живяха спокойно и задоволено последните 30 години, но която трупа дългове и ерозира под безмилостната конкуренция на азиатския социален дъмпинг. Седмичният таван от 35 работни часа трябва да отпадне, а всяко предприятие само да фиксира работното си време, предлага Саркози. Колективните трудови контракти да се договарят във фирмите, а не по браншове, с което синдикатите биха загубили ролята си на национален пълномощник на работниците. Пенсионната възраст също скача от 62 на 63 години през 2020-а, а по-нататък и на 64. Безработните ще губят обезщетението си при две отказани оферти за работа от бюрата по труда. Затова пък заможните могат да са спокойни. Саркози гласи отмяната на данък богатство, който и сега е символичен: между 0,5 и 1,5% за всяко лице, чието състояние надхвърля 1,3 милиона евро.

Но французите, изглежда, се примириха с обречеността на социалната държава. Епичните сражения на синдикатите с полицията през последните месеци бяха опорочени от вандали и народът се разотиде. В епохата на егоизма дори французите загубиха вяра в колективното действие. Истинският сблъсък на предстоящите избори ще е на терена на имиграцията. Той отдавна е окупиран от Националния фронт на Марин льо Пен, но Саркози енергично дърпа килима под краката й. „Няма да съм президент на полуистините и полумерките”, оповестява бившият президент и смело гази всички табута на политкоректността. „Трябва драстично да намалим броя на имигрантите, които приемаме всяка година”, заявява Саркози и ясно декларира своята стратегия: асимилация, а не интеграция. Натурализацията ще е възможна чак след 10 години пребиваване във Франция (сега законът изисква пет), междувременно държавата няма да осигурява здравни грижи извън спешните случаи, а който иска да получи паспорт, ще трябва да се францизира. „Буркините нямат място в нашето общество, трябва да сложим край на рекета на малките общности”, горещи се Саркози с плувнала от пот риза и неговият Тур дьо Франс стартира обещаващо. Галите са уморени от озъртащите се очи и безпомощните вежди на президента Оланд, които винаги изписват буква Л, и приветстват навъсения поглед на le petit Nicolas, чиито вежди винаги са с формата на победоносно V. „В училищата, университетите, администрацията и по работните места никакви външни знаци за религиозна принадлежност няма да се демонстрират публично”, отсича Саркози, който дори се гласи да премахне менютата за мюсюлмани в школските столови. Занапред имамите ще проповядват само и единствено на френски, за да не се налага на агентите на френските служби да наострят уши, за да попият арабските им брътвежи. Макар в страната да живеят цели пет милиона мюсюлмани, френските органи за сигурност имат проблем с вербуването на агентура и последните месеци доказаха, че са загубили поглед над процесите в ислямската общност. „Републиката няма проблем с религиите, а само с една от тях”, забива гвоздея Саркози, изричайки онова, което милиони мислят, но доскоро само крайната десница изричаше. И това не е всичко. За озаптяването на младежките банди, които тероризират предградията, наказателната отговорност вече ще се носи още на 16, а не чак на 18 години, както е досега. Остатъчните французи в Еври, Севран и Сен Дени със сигурност отсега аплодират идеята. Денонощни полицейски постове ще бъдат открити в „зоните на беззаконие”, където учениците замерят учителите по биология, когато преподават Дарвин. Неотдавна група средношколци заснеха гаврата си с една даскалица, която си позволила да дойде в час с по-къса пола. Полицията все по-често получава сведения за мюсюлмански патрули, които обикалят кварталите, за да налагат своите порядки. Случва се да зашлевят някои майки, които дават на децата си бисквити с животински мазнини. Не били халал! Централните медии са силно комерсиализирани и замитат темата, но периферните сайтове отразяват стотици случаи на всекидневен тормоз. „Саркози е истински аспиратор на идеи. Чете всичко и усеща къде има възможност за политически пробив”, свидетелства един от най-близките му съветници. Днес, разбира се, това са темите за престъпността и тероризма. „Първата ми работа ще е да поставя в центрове от затворен тип или под домашен арест с електронно наблюдение всички французи, картотекирани като опасни за националната сигурност. Тези, които не притежават френски паспорти, ще подлежат на незабавно екстрадиране в респективните им родини”, пише Саркози. Вътрешният министър да получи правото да затваря всеки религиозен храм, който представлява опасност за националната сигурност, предлага бившият президент.

Това е първата кампания от две десетилетия, в която Европа е периферна тема. Но и по нея Саркози има отчетливи изолационистки виждания. „Нужен ни е Шенген II”, пише експрезидентът, като новият договор ще съхрани свободното придвижване на европейците в единното пространство, но ще върне граничния контрол за всички граждани извън ЕС при преминаването им от една европейска страна в друга. Идеята очевидно е продиктувана от миграционната криза и опасенията, че стотиците хиляди мигранти в Германия скоро могат да проникнат и във Франция, ако германската крайна десница продължи възхода си. Саркози допуска и провеждането на референдум за ЕС, „който се нуждае от нова легитимност”, но не уточнява какъв ще бъде въпросът на вота. Идеята му звучи като авариен изход за Франция в случай на пълен блокаж на съюза или рухване на еврото. „Страхът е неговата програма”, твърдят критиците на Саркози, но страхът и без него вече се просмука във френското общество. Хората свикнаха да се озъртат за забравени багажи в метрото, а по улиците патрулират парашутисти с автомати. От 10 месеца Франция е в извънредно положение.

„Французите са цареубийци”, успокоява се конкурентът му за дясната кандидатура Франсоа Фийон. „Веднъж отрежат ли главата на краля, тя трудно може да се постави отново на раменете му. През 2012 г. Никола загуби президентските избори и едва ли ще се върне в Елисейския дворец”, твърди Фийон. Историята го потвърждава. Никога в Петата република президент не се е върнал на поста си, след като веднъж е бил детрониран. Но времената днес са особени. Вляво е пустош. Вдясно е Марин льо Пен, която носи рождената дамга на баща си, парашутиста от Индокитай, инквизитора от Алжир. Над нея е прословутият „стъклен таван” от 27-28%, който Фронтът трудно ще пробие. Затова първичните избори на десницата се очертават като по-важни от националния вот през май.

Политиката е сбор от три умения: да разсъждаваш, да правиш избор и да действаш, твърди Аристотел. В тазгодишния политически набор на „Франция търси талант” малцина ги притежават. Досадният, гневливият, хиперактивният, безцеремонният и вездесъщ Саркози може да се окаже необходимото зло за французите, които само преди пет години не искаха да чуят за него.