Интервю на Антоанета Киселинчева с Боян Чуков, бивш съветник в два мандата на българския министър-председател по въпросите на сигурността и международната политика
Снимка: Антоанета Киселинчева

САЩ ще изстискат НАТО докрай, след което Алиансът ще се разпадне

Г-н Чуков, защо Франция за пореден път става обект на терор? Може ли да се търсят системни цели в действията на терористите?

Статистиката на терористичните актове в Европа извежда Франция на едно от челните места, да не кажа на челното. Много плътно до нея се нарежда Белгия. Брюксел и Париж са като „скачени съдове” по отношение на европейските джихадисти. Това са двете държави в Европа, които имат огромни и неконтролирани ефикасно от специалните служби арабски диаспори. Последните перманентно се облъчват от пропагандата на Ислямска държава и множество други радикални ислямистки организации. Белгия е „тилова база” на джихадистите, които оперират във Франция. Преди време Ал Кайда разполагаше с разклонена мрежа на френска територия, която плавно се прехвърли към Ислямска държава. Кадровата банка е една и съща. Джихадистите във Франция разполагат и с добре организирани „филиали” в Магреб и Леванта. Франция допусна една фатална за нея грешка. Под външен натиск Париж се отказа да бъде пълноценен партньор на Москва в битката с джихадистите в Сирия. А Франция и Русия са в аналогични ситуации. Застрашителен брой руски и френски граждани се включиха в редовете на Ислямска държава. Много от тях се завърнаха с бежанския поток обратно в своите страни. Сигурността на французите трябваше да бъде активно защитавана превантивно още на сирийска територия. Спомняте си, че първоначално след зачестилите терористични актове във Франция от края на миналата година, френският самолетоносач „Шарл дьо Гол” се насочи към сирийските брегове, за да се присъедини към войната на руските ВКС (въздушно-космически сили) в Сирия срещу ислямистките главорези. Публично президентът Франсоа Оланд даде разпореждане за всеобхватно и плътно сътрудничество с руснаците. После тихомълком под американски натиск Париж даде „ход назад” и патологични френски русофоби започнаха да обвиняват в медиите Владимир Путин, че е виновен за тероризма във Франция. Естествено, и у нас се появиха подобни „анализатори”, които се включиха в „хора на клеветата”. С подобен подход и липса на реално сътрудничество от всички, които са заинтересовани от реална борба с тероризма, няма как да има сериозни резултати. Очевидно е, че френските специални служби също могат за бъдат обвинени, че не работят достатъчно професионално и ефикасно. Но по чисто политически причини, те имат ли възможност да си сътрудничат пълноценно с руснаци, китайци и други? Не, нали! Да си припомним. Под натиск на американците чрез НАТО през последните години бе прекъснато дългогодишното сътрудничество между руските и френските силови структури, прекъснати бяха всякакви контакти. Висши френски военни публично се оплакаха от това. Възниква и друг един логичен въпрос. Франция и Белгия могат ли да бъдат в Шенген, ако на практика вече показаха, че на тяхна територия не могат да осигурят необходимите изисквания за сигурност? Защо при това положение България да бъде подритвана вече години наред и да стои извън Шенген? Очевидно е, че в битката срещу тероризма има огромни спънки на политическо ниво и на ниво геополитическа стратегия на глобалните фактори. Нима последната среща на НАТО във Варшава не показа, че Северноатлантическия съюз на практика играе ролята на „комисионер” в сътрудничеството на страните-членки в борбата срещу тероризма с множество важни партньори от типа на Русия, Китай, Иран, Сирия и други. Нима е нормално да налагаш санкции на някого, да водиш хибридна война срещу него, а след това да искаш да го ползваш като партньор в антитерористичната война така както е най-удобно за „лидера” на НАТО, който се стреми да обслужва само своите национални интереси. Очевидно е, че националните интереси на редица страни-членки на НАТО се разминават с интересите на страната-хегемон в Северноатлантическия съюз. Не е необходимо да си прекалено интелигентен, за да схванеш, че налаганата от ръководството на НАТО външнополитическа линия на членовете на съюза е в пълен разрез с ефективната война срещу тероризма. Вместо страни като Франция да съсредоточат целия свой силов ресурс за неутрализиране на джихадистите на френска територия…френските институции се занимават с „неутрализиране” на митичната руска заплаха, която тегнела над Европа. Това е една огромна „пукнатина” в НАТО, която ще продължи да се разширява. Именно тя ще способства за разпадането на Северноатлантическия съюз.

Считате ли, че има нещо в политиката на Франция, което предизвиква опити за корекции от чужди сили, които от своя страна биха използвали метода на тероризма?

Тероризмът във Франция се засили в момент, в който в страната започна все по-често да се появява „духът на Генерала”. Идеите за една независима и силна Франция започнаха да възкръсват. Франсоа Оланд все по-често започна да включва в своята официална програма мероприятия, свързани с годишнини от живота и делото на Шарл дьо Гол. Съвсем наскоро той се поклони на гроба на Генерала в Коломбе ле Дьо-з-Еглиз. Париж възрази остро на транснационалните корпорации като се противопостави на Трансатлантическото споразумение. Франция мъчително се опитва да излезе от своята роля на васал. „В момента страната на Волтер е една велика сила с посредствено ръководство” – както казва Яков Кедми, бивш шеф на израелската специална служба „Натив”. Всеки един момент, когато Франция се опитва да възстанови своето бивше величие на независима и велика сила в света…става постоянен обект на джихадисти. Коя организация ще поеме отговорност за атентата в Ница не е основният въпрос. Известно е, че всеки терористичен „етикет” може да се вземе на франчайзинг от кой да е, като „Макдоналдс”. Не е от особено значение как се казва шофьорът от френско-тунизийски произход на камиона, сгазил невинни хора по улиците на Ница. Подобни събития са като „червена лампа” за френските управляващи. Както казват французите това е подсказка, че il y a quelque chose qui cloche  (нещо не е наред) във френската външна политика според силните на деня…

Г-н Чуков, нека поговорим за Съвета НАТО-Русия. С оглед на охлаждането на разговора между Запада и Русия, смятате ли, че това е формат, който би могъл да доведе до позитивно развитие на отношенията между двете страни?

Съветът НАТО-Русия е формат, който дава възможност за комуникация между двете страни. Само този факт е достатъчен, за да се полагат усилия тази формула да бъде запазена. След срещата на Северноатлантическия съюз във Варшава на 8-9 юли стана ясно, че няма как да се очаква някакъв „пробив” в отношенията НАТО-Русия. Тук искам да отворя една скоба. Необходимо е да се изясни какво се разбира под понятието „двете страни”. В коментарите по темата се говори за НАТО-Русия. В действителност обаче става въпрос за отношенията между Москва и Вашингтон. Спомням си, че преди десетина години имах възможност да посетя щаб-квартирата на НАТО в Брюксел. С мен бе един мой много добър приятел и колега, бивш служител на белгийското разузнаване. Влязохме в кафенето на административния комплекс и седнахме на една от масите да пием кафе. Останах силно впечатлен от разноцветната тълпа от военни от най-различни страни в просторното помещение. Около нас минаваха с горда осанка мъже в разцвета на своите сили, накипрени в своите национални военни униформи. Най-красиви бяха морските офицери. Периодично минаваше и по една хубавица във военна униформа, с минижуп. Красавицата най-често се оказваше от Прибалтика. Седналите по масите, релефно вирилни млади мъже я поемаха и изпращаха с издайнически поглед… Имах същото усещане, когато за първи път отидох в Париж на булевард Шанз-Елизе да пия кафе на сложените по тротоара масички и да гледам с останалите пиещи un petit café amusant минувачите по тротоара. И така, в щаб-квартирата на НАТО в Брюксел беше към 11:00 часа и никой не бързаше да ходи по работните си места. Погледнах учудено моя белгийски приятел. Той се усмихна и ми каза: „Виж, това не е НАТО. Това е една говорилня, в която част от привилегированите номенклатурни военни кадри, най-вече, от новите страни-членки на НАТО си прекарват приятно службата. Това, което виждаш е една картина за пред широката публика. От политическата структура на НАТО не зависи абсолютно нищо. Затова в нея има всякакви персонажи от всички страни-членки. В това число влиза и самият генерален секретар на НАТО и неговите заместници. Това е една бутафория. В действителност истинското НАТО е военната структура на Съюза. Тя се подчинява и управлява изцяло от американците. Тя реализира американските геостратегически планове. Бутафорната част на НАТО играе ролята и на търговски агент на американския военно-промишлен комплекс. В този план влиза и натискът Източна Европа да купува само американско оръжие за сметка на европейските оръжейни производители (европейския ВПК). Та, това е положението. Извинявам се за това отклонение, но то дава възможност да се види и една друга гледна точка, която би могла да даде съществен „щрих” към коментираната тема. Преди години в периода на Студената война един десен френски политик твърдеше: „По-добре да дискутираме, че в противен случай се налагаме с юмруци по мутрите”. Така, че форматът НАТО-Русия е от полза. Стига да го има реално.

Изчерпани ли са възможностите за дипломатическо разрешаване на напрежението и могат ли тези две страни да разговарят като партньори?

На въпроса ви може да се отговори само ако го проектираме върху сегашната геополитическа ситуация в света. В противен случай рискувам да бъда неточен, даже по-лошо, моят отговор да прозвучи доста досадно, с пропагандни полутонове. В момента, в който някой започне да обяснява, че Путин е „диктатор” и „ужасно лош”, но той обожава Толстой, Достоевски и Чайковски, то „аналитичната” му международна тирада е от типа на тази на известните преди години лектори от дружеството „Георги Кирков”. Те по времето на развития социализъм яростно заклеймяваха „американския империализъм”. Най-смешното е, че днес нерядко същите тези хора, които громяха „ужасните американски империалисти”, агитират срещу грантове против Кремъл, Путин, „путинистите” и „ужасните руснаци”. Става въпрос за следното. Русия докъм 2008 година бе лишена от суверенитет. По времето на Борис Елцин тя бе „идеална”, „демократична” и „прекрасна”, но само в ролята на суровинен придатък на Запада. Особено след 2012 година, когато Русия почти възстанови своята геополитическа субектност под ръководството на Владимир Путин, глобалните медии, обслужващи атлантическия геополитически полюс, нададоха „писък”, че Кремъл тръгва по „лош път”. Ама много лош! Появи се призракът на Евразийския съюз. Русия не иска повече да бъде суровинен придатък на Запада. Затова ако Владимир Путин остане на власт, то Русия се превръща в по-страшен враг и от ДАЕШ. Ако обаче се смени властта в Москва и начело на Руската федерация застане някой като Ходорковски, то тогава…ура! Русия отново става „демократична”, „стратегически партньор” и други подобни. Накратко,  ако отново се превърне в суровинен придатък на „белите държави”. Този път обаче Руската федерация едва ли ще остане в същите граници и няма да се разпадне. Резултатите от дипломатическите преговори са следствие на реалното съотношение на силите между двете страни. Те фиксират моментната „снимка” на установения по всички направления баланс, в случая между САЩ и Русия. Военният потенциал на Москва е съизмерим с този на Вашингтон. Очертават се контурите на реален паритет между САЩ и Русия. Още повече, че със своята политика в Азиатско-тихоокеанския регион американците тласкат китайците към все по-сериозен съюз с руснаците. Няма да се учудя, ако след известно време ШОС като организация придобие и чисто военна проекция. САЩ се опитват да мобилизират в рамките на Северноатлантическия съюз своите съюзници за реализиране на американската дългосрочна стратегия срещу основния си геополитически противник – Руската федерация. Това бе основната цел на срещата във Варшава. Но НАТО след срещата в полската столица прилича на престарял мъж, който го тъпчат с виагра, за да бъде „актуализиран” и да изглежда „жизнен” по отношение на по-красивата част от човечеството. Това е все едно да удариш с камшик една дръглива кранта, която тегли непосилна за нея каруца. Ще се затича 100-200 метра и ще се сгромоляса. Точно това ще се случи и с НАТО. САЩ ще изстискат и последните капки жизненост на Северноатлантическия съюз, след което той ще се разпадне. Помислете, през последните 20 години НАТО систематично способства всички авиационни заводи на страните-членки на Съюза да бъдат доведени до предфалитно състояние или да фалират. В същото време Русия възстанови своята отбранителна промишленост, а Китай я догонва. НАТО действа като рекетьор, който работи в полза на американския военно-промишлен комплекс. Въпреки бравурните речи във Варшава, пукнатините в Северноатлантическия съюз се задълбочават. Лондон както виждате се отказа да увеличи своето участие в НАТО и да компенсира своите усилия в състава на ЕС. Тук е важно да се подчертае и още един ключов момент. Още от време на Договора от Маастрихт се говори за „натовизация” на ЕС. Днес може без особени угризения да се говори, че под огромния натиск от САЩ имаме почти 100% припокриване между Евросъюза и НАТО. Това е една цъкаща бомба под Брюксел, която евробюрокрацията със своята корумпираност и егоизъм ускорява с всеки изминат ден. Решенията на срещата на НАТО подсказват, че светът продължава да бъде в състояние на война. Дали ще я наречем мрежова, хибридна, proxy war или по някакъв друг начин е все едно, защото става дума за война и то през XXI век. Папата потвърди това вече няколко пъти.

Редица анализатори посочват, че идеята за натовска флотилия в Черноморския регион, е в конфликт с Конвенцията от Монтрьо. Възможно ли е заобикаляне на международното право и въобще реалистично ли е създаването на флотилия в Черно море?

Мисля, че е време да си го кажем откровено. За какво „международно право” говорим от близо четвърт век?! Нима не е ясно?! Близо 25 години всеки път, когато американските национални интереси, а те са във всяка една точка на земното кълбо, се сблъскат с „международното право”… от него нищо не остава. То се смачква и всички се правят, че не го забелязват. Мога да задам един реторичен въпрос: Къде е „международното право” в следните случаи? В Йемен през 2015-2016 г. военновъздушните сили на САЩ бомбардират позиции на йеменските бунтовници. Някой да ги е поканил? Има ли резолюция на Съвета за сигурност на ООН? Нахлуването в Ирак през 2003 година. Войната в Афганистан в периода 2001-2014 г. Бомбардировките над Югославия през 1999 г. Тогава имаше хвърляне на бомби с обеднен уран. Операция „Подкрепа на демокрацията” в Хаити през 1994-1995 г. Нахлуване в Панама през 1989-1990 г. А Гренада през 1983 г.? Присъствието на натовски въоръжени сили в Сирия? С изключение на руските, които са поканени от правителството в Дамаск, то другите съгласно кое „международно право” са на сирийска територия?! А икономическите санкции срещу Русия, те имат ли нещо общо с ООН? На кое „международно право” се основават? Днес всички са се загрижили за Конвенцията от Монтрьо! Ако Русия има военен потенциал да се противопостави на милитаризацията на Черноморския басейн, то тя няма да се случи. Ако няма, то скоро американските бойни кораби в състава на ПРО от системата Aegis ще кръстосват Черно море. Въпреки Конвенцията от Монтрьо.

Очевидно участието на България има важно геостратегическо значение в плановете на НАТО за Източна Европа. В тази връзка една ясна и категорична българска позиция е от първостепенно значение. Чие мнение изрази Плевнелиев на срещата на върха? Как си обяснявате факта, че се наложи Бойко Борисов да дава паралелни разяснения?

В описаната по-горе картина става ясно и къде се намира България. Нашата страна е пешка в глобалната стратегия на Вашингтон срещу Москва. България е в изключително тежка и деликатна ситуация. Между българския народ и управляващите има огромна пропаст. Българите по чисто исторически и цивилизационни причини в своето огромно мнозинство няма как да са срещу руснаците. Разминаването между управляващи и народ във външната политика създава все по-ясно напрежение вътре в нашата страна. Безумно звучи фактът, че между управляващата партия ГЕРБ и българското Министерство на външните работи има още по-голяма пропаст. Посочете ми един ръководен кадър във външно министерство, който да е на ГЕРБ? Няма такъв! Всички до един са „момчета и момичета” на „Козяк”. Между другото, американските посланици са перфектни, те изключително ефикасно защитават националните интереси на своята държава. Шапо! В България се изигра германският театрален етюд, който наблюдавахме в Берлин. Меркел ругаеше Москва, а Щайнмайер правеше точно обратното. Класика. Доброто и лошото ченге. За заблуда на публиката. У нас Бойко Борисов изигра „доброто ченге”. Приляга му. Има голям опит в тази роля. И от другата страна е „лошото ченге” в лицето на Плевнелиев, а също и на Митов и Ненчев. Както се казва… „и нашим и вашим”. Това, че Плевнелиев, Ненчев и Митов се престарават е друг въпрос. Създава се илюзия, че България има и друга позиция, различна от тази на „началниците” в Брюксел и Вашингтон. Но както казва известният сатирик Станислав Йежи Лец: „Когато хамелеонът е на власт, неговото обкръжение си променя цвета.” Някой да не е разбрал?

Всъщност каква трябва да бъде българската позиция, която защитава националния интерес в актуалното противопоставяне между НАТО и Русия по източния фланг на Алианса? Какво е мнението ви за идеята на Бойко Борисов за демилитаризация на Черно море?

Тук трябва да си разясним любовта на много хора към „неутралитета” и „демилитаризацията”. Това е начин да се снишиш и да не вземеш ясна позиция. А дали е възможно, е друг въпрос. Я погледнете, колко много политически партии, които имат претенция да бъдат управляващи след време, се правят на разсеяни и не вземат ясни позиции, а правят само едни увъртолени изказвания на „полуекспертно” ниво. Току виж „палачинката” се обърнала. Швейцария винаги е давана като пример за неутралитет. Но тя бе неутрална, защото големите играчи на международното поле имаха изгода тя да бъде неутрална. Като финансова площадка, която обслужва всички.  Ако това не беше така, отдавна да са я смачкали. Така, че неутралитетът не е национална позиция, а „посочена роля” от силните на деня. България се намира в сложен и турболентен период от своята история. Управляващите трябва да преведат българския народ с най-малко загуби от точка А до точка Б във времето. Очевидно е, че  сегашният път, по който вървим, е фатален за българската нация. Фиаското е видимо  във всички възможни области. Що се касае до идеята на Бойко Борисов за демилитаризация на Черно море, през призмата на казаното по-горе, я намирам за Wishful thinking (приемане на желаното за действително). Реплика от ролята на „доброто ченге”.